Брандън Сандърсън
Злочестие (20)

19.

— О, свалете ги — каза Крадеца, влезе в скривалището и затвори вратата. — Куршумите не могат да ме наранят. Само ще привлечете внимание.

За съжаление, беше прав. Човекът беше неуязвим по много начини. Със същия успех вместо пистолети можехме да държим макарони.

Никой не свали оръжието.

— Какво става? — попитах аз. — Защо си тук?

— Не сте ли обърнали внимание? — Крадеца имаше неочаквано носов глас. — Вашият приятел иска да ме убие. Разрушава града парче по парче, за да ме намери! Слугите ми са безполезни, Епичните ми са страхливци. Докато мигна, ще ме предадат.

Той пристъпи напред, при което и тримата подскочихме, и продължи да говори.

— Предположих, че ако някой знае как да се скрие от него, това ще сте вие. Тук е потресаващо неудобно. Не се вижда и една възглавница. Мирише на мокри чорапи.

Крадеца видимо потрепери и надникна в работната стая на Ейбрахам.

Ние се скупчихме на прага, а вътре той се врътна и пльосна назад. Огромен тапициран стол се материализира от нищото и го улови. Крадеца се изтегна в стола.

— Някой да ми донесе нещо за пиене. И се постарайте да не вдигате много шум. Уморен съм. Нямате представа как разбива нервите това да те преследват като някой плъх.

Тримата свалихме оръжията, слисани от слабоватия Епичен, който почна да си мърмори под нос, излегнат със затворени очи в новия си стол.

— Хъмм… — осмелих се аз накрая. — А ако не ти се подчиним?

Ейбрахам и Меган ме изгледаха все едно съм полудял, но на мен това ми се струваше съвсем основателен въпрос.

Крадеца поотвори едно око.

— А?

— Какво ще направиш — казах аз, — ако не ти се подчиним?

— Трябва да ми се подчинявате. Аз съм Епичен.

— Сам разбираш — бавно рекох аз, — че ние сме Възмездители.

— Да.

— Та… ние някак не се подчиняваме на Епичните през цялото време. Искам да кажа, ако ги слушахме, щяхме да сме много слаби в работата си.

— Оу? Нима цялата ви кариера не премина в това да правите точно каквото ви казваше един Епичен?

Искри. Всеки ли го знаеше? Предполагах, че не е много трудно да се отгатне, след като вече беше в града. И все пак. Отворих уста да възразя отново, но Меган ме издърпа за ръката извън стаята. Ейбрахам се оттегли с нас, непохватно понесъл пушката си. Коуди и Мизи стояха на стъпалата и гледаха угрижено.

Озовахме се в кухнята на средния етаж, наредихме се около тясната маса от сол и заговорихме приглушено.

— Наистина ли е той? — попита Мизи. — Тоест, големият, кралят на града, как му беше там името?

— Материализира стол — отговорих аз. — Това е много рядка способност. Той е.

— Искриии. Искаш ли да се измъкна навън и да взривя скривалището? Всичките ми експлозиви са в готовност.

— Няма да му навреди — обясни Меган. — Освен ако не успеем да проявим слабостта му.

— Освен това, може да е двойник — додадох аз. — Не знам доколко е вероятно, но истинското тяло на Крадеца би трябвало да е някъде другаде. На практика в безсъзнание, в нещо като транс. Диша, сърцето му бие, но не е буден.

— Струва ми се опасна игра — каза Меган, — като имаме предвид на колко уплашен се преструва. Би ли искал да остави истинската си личност така беззащитна?

— Кой знае — отвърнах аз.

— Все пак се чудя защо е тук — каза Ейбрахам. — Твърдението му, че търси убежище, е фалшиво, нали? Той е най-могъщ Епичен. Не би имал нужда да…

Стъпки по стълбището. Всички се обърнахме, когато Крадеца се качи на втория етаж.

— Къде е питието ми? — поиска да узнае той. — Сериозно ли не можете да запомните и най-простата заповед? Вече разбирам, че допускането ми за вашите ограничени способности е било страшно надценяване.

Хората от отряда нервно стиснаха оръжията си и недоловимо се обърнаха, за да образуват фронт срещу това същество. Висш Епичен. Който се размотава из базата ни без ограничения. Ние бяхме капки кал върху прозорец; той беше гигантска отмъстителна бутилка почистващ спрей.

С усилена лимонова миризма.

Предпазливо се надигнах от мястото си. Всички останали бяха Възмездители много преди мен, обучени от Проф да са внимателни и тихи. Биха искали да нападнат — да разсеят Крадеца, а после да избягат и да установят нова база.

Докато аз видях възможност.

— Искаш да работим заедно — казах на Крадеца. — Понеже имаме общ враг, аз съм готов да изслушам офертата ти.

Крадеца изсумтя.

— Искам само да избегна това да ме убият. Целият град се обръща срещу мен. Целият град. Аз ги защитавам, давам им храна и подслон в този окаян свят! Хората са неблагодарни създания.

При тези думи Меган се скова. Не, тя не одобряваше философията, която приемаше хората и Епичните за различни видове.

— Крадецо — отговорих аз. — Хората от отряда ми няма да станат твои слуги. Ще ти позволя да останеш с нас при определени условия. Но ние сме тези, които ти правят услуга.

На практика чух как дъхът засяда в гърлата на останалите. Да отправяш искания към Висш Епичен беше сигурен начин да те взривят. Но засега той не ни беше наранил, а понякога това беше единствената възможност. Или играеш с огъня, или го оставяш да изгори всичко.

— Той ви е направил безочливи, разбирам — каза Крадеца. — Дал ви е прекалено много свобода, позволил ви е да участвате. Ако го победите, сам си е виновен.

Аз не отстъпих. Най-сетне коленете на крадеца се подвиха и се образува стол — с плюшена възглавничка — на който да седне. Той се отпусна на стола.

— Бих могъл да убия всички ви.

— Би могъл да опиташ, малкия — промърмори Меган.

Пристъпих напред, Крадеца ме изгледа остро, после се сви. Никога не бях виждал подобно поведение от Епичен с неговото положение. Повечето бяха дръзки дори и хванати в капан, уверени, че могат да избягат. Единственото нещо, което сякаш ги притесняваше, беше моментът, когато слабостта им ги правеше уязвими.

Наведох се, за да погледна Крадеца в очите. Приличаше най-много на уплашено дете, въпреки че беше с няколко години по-възрастен от мен. Обгърна тялото си с ръце и се извърна настрани.

— Май нямам избор. Иначе той ще ме унищожи. Какви са вашите условия?

Премигнах. Честно… Дотам не бях стигнал. Погледнах останалите, които вдигнаха рамене.

— Хъм, да не убиваш никого от нас? — каза Мизи.

— Ами онзи с глупавите дрехи? — попита Крадеца и посочи Коуди с неговото камуфлажно облекло и тениската на някакъв стар отбор.

— Даже и него — отговорих аз. Мизи може би беше права да го изрече на глас. Епичните можеха да имат… странни идеи за светските нрави. — Първото правило е да не ни нараняваш, както и никого, когото доведем тук. Стоиш в базата и не използваш силите си, за да ни усложняваш живота.

— Добре — тросна се Крадеца и се обгърна по-здраво. — Обаче когато приключите, аз си получавам града, нали?

— За това ще разговаряме по-късно — казах аз. — Засега искам да знам как ни намери. Ако Проф може да повтори стореното от теб, ще трябва да се изнесем веднага.

— Ба. Добре сте си. Аз мога да подушвам Епичните; той не може.

— Да ги подушваш?

— Разбира се. Както се подушва готвено, нали? Това ми позволява да намирам Епични, за да… нали знаете…

За да открадне силите им.

Значи той беше и дозер освен всичко останало. Двамата с Меган се спогледахме. Тя беше разтревожена. Не бяхме преценили, че някой може да ни намери, като проследи нейните сили. За щастие, това беше много рядка способност. Определено имаше смисъл да е част от оригиналното портфолио на Крадеца.

— Дозери — казах аз и се обърнах отново към него. — Има ли и други в града?

— Не. Обаче онова чудовище, което беше ваш водач, има някакви дискообразни устройства, които правят същото.

Значи бяхме в безопасност. Дисковете бяха същите като онези, които имахме в Нюкаго. Изискваха пряк контакт, а Меган можеше да ги заблуди с илюзиите си. Не би трябвало Проф да успее да ни издири.

— Ето — продължи Крадеца. — Виждате. Готов съм да съдействам. Няма ли някой най-сетне да ми донесе нещо за пиене?

— Не можеш ли просто да си направиш? — попита Ейбрахам.

— Не — сопна се Крадеца и не предложи обяснение. Аз и без това знаех. Можеше да създава само ограничена маса предмети, които изчезваха, щом не се концентрираше върху тях. Направените от него храни и напитки нямаше да засищат, понеже щяха да изчезнат накрая.

— Добре тогава — казах аз. — Можеш да останеш. Но, както казахме, без да ни нараняваш. Това включва и отнемането на силите на някого от присъстващите тук.

— Вече го обещах, идиот такъв.

Кимнах на Коуди и му посочих Крадеца.

Коуди докосна козирката на кепето си в знак на съгласие.

— И така, какво ще желаеш да пийнеш? — заговори той на Крадеца. — Имаме хладка вода и топла вода. И двете имат вкус на сол. Но да погледнем оптимистично. Изпробвал съм и двете върху добрия стар Ейбрахам и съм уверен в рамките на разумното, че няма да ти докарат дрисък.

Коуди щеше да донесе на Крадеца вода, да му прави компания и да види какво може да узнае за него. Аз взех другите трима и слязохме долу, докато Коуди разсейваше Епичния. Когато стигнахме на приземния етаж, Меган ме хвана за ръката.

— Това не ми харесва — прошепна тя.

— Склонен съм да се съглася — каза Ейбрахам. — Висшите Епични са непостоянни и не заслужават доверие. Тук присъстващите се изключват.

— Има нещо странно в него — отговорих аз и поклатих глава. Вдигнах поглед към стълбището и чух как Коуди провлачено подхваща да разправя на Крадеца някаква история за баба си в Шотландия. Оказваше се, че тя плувала до Дания.

— Усещала съм тази тъмнина, Дейвид — настоя Меган. — Да го държим тук е като да се сгушим до бомба, спокойни, че няма да избухне, само защото часовниковият механизъм тиктака.

— Хубаво сравнение — разсеяно казах аз.

— Благодаря.

— Но неточно. Той не следва модела, Меган. Уплашен е. Не е толкова предизвикателен, колкото просто арогантен. Не мисля, че е опасен. Поне не и за нас в момента.

— Готов ли си да заложиш живота ни на това чувство, Дейвид? — попита Мизи.

— Вече го направих, когато ви доведох тук. — Не беше приятно да го кажа, но беше истина. — Казвал съм го и по-рано: единственият начин да спечелим войната срещу Епичните е като използваме други Епични. Ще откажем ли на един от най-могъщите, когато той изглежда готов да работи с нас?

Останалите се умълчаха. В тишината мобилният ми избръмча. Погледнах го, като донякъде очаквах да е Коуди с продължение на историята си, което иска да чуя. Оказа се, че е Летящ рицар.

Твоят сандък се мести, пишеше той.

Какво? Вече?

Да. Излезе от склада и пътува нанякъде. Какво става там? Кой го е поръчал?

— Трябва да проследя това — казах аз и погледнах другите. — Меган, остани тук. Ако наистина нещо се обърка с Крадеца, ти имаш най-голям шанс да измъкнеш другите. Внимавай да не го докосваш, за всеки случай. Не може да отнеме силите ти, ако не те докосне за най-малко от тридесет секунди, или поне така твърдят моите доклади. Нека внимаваме и не допускаме той да има никакъв пряк контакт с теб.

— Добре. Но няма да се стигне до нищо подобно. Ако забележа и намек, че той потъмнява, взимам другите и се омитаме.

— Дадено — отговорих аз. — Ейбрахам, бих могъл да се възползвам от подкрепление при тази мисия. Ще трябва да се справим без маскировката на Меган, затова може да се окаже опасно.

— По-опасно от оставането тук? — попита Ейбрахам и погледна към горния етаж.

— Не знам. Честно. Зависи в колко лошо настроение е нашата мишена.