Брандън Сандърсън
Злочестие (2)

1.

Слънцето надзърна иззад хоризонта като главата на гигантска радиоактивна морска крава. Бях приклекнал, скрит — ако щете вярвайте — в едно дърво. Бях забравил как миришат.

— Добре ли сме? — прошепнах по линията. Вместо да ползваме мобилните телефони, разчитахме на стари радиостанции, които бяхме нагодили да работят със слушалките. Докато говорех, аудиото пращеше и пукаше. Примитивна технология, но в тази ситуация — съществена за тази работа.

— Секунда — отвърна Меган. — Коуди, на позиция ли си?

— Много ясно — изпука отговорът, обагрен със спокойно южняшко провлачване. — Ако някой пробва да се промъкне до теб, момичето ми, ще му пусна куршум в носа.

— Пфу — обади се Мизи по линията.

— Потегляме в пет — обявих от поста си. Коуди беше нарекъл устройството, което ползвах, „стоянка за дърво“, а всъщност си беше разкрасен походен стол, привързан на тридесет стъпки височина на ствола на един бряст. Навремето ловците бяха ползвали такива, за да се крият от дивеча.

Опрях на рамо моята Готшалк — лъскавата армейска на вид щурмова пушка — и погледнах през дърветата. Обикновено в подобна ситуация щях да се прицелвам в някой Епичен: някой от супер-надарените индивиди, които тероризираха света. Аз бях Възмездител, също като отряда ми, отдаден на премахването на опасни Епични.

За нещастие, преди около два месеца животът на Възмездителите загуби смисъл. Самият ни водач, Проф, бе Епичен и се озова в плен на сложния план на една от неговите съпернички за намирането на наследник. Погълнат от силите си, Проф беше напуснал империята на Регалия във Вавилар, но беше отнесъл и твърдите дискове на компютрите й, пълни със записки и тайни. Нашето намерение бе да го спрем. И то ме доведе тук.

Пред един грамаден замък.

Сериозно. Замък. Преди смятах, че ги има само в старите филми и в чужбина, ала тук един се криеше в горите на Западна Вирджиния. И въпреки модерните метални врати и високотехнологичната система за сигурност, мястото изглеждаше все едно си е тук дълго преди Злочестие да се появи в небето — камъните бяха обрасли с мъх, а по една от потъмнелите стени се виеше лозница.

Хората от преди Злочестие са били странни. И страхотни — доказателство: замъкът — но все пак доста странни.

Отместих очи от визьора и погледнах към Ейбрахам, който се криеше в едно дърво наблизо. Успях да го видя, само защото знаех точно какво да търся. Тъмното му облекло се сливаше добре с пъстрите сенки на утрото, което — според нашия информатор — беше най-доброто време да нападнем именно това място: замъка Шубрент, известен още като Оръжейната Летящ рицар. Основният световен източник на извлечена от Епичните технология. Бяхме ползвали техните оръжия и техника, за да воюваме със Стоманеното сърце, после и с Регалия.

Сега щяхме да ги оберем.

— Всички мобилни ли са изключени? — попитах аз по радиото. — Батериите извадени?

— Вече ни пита това три пъти, Дейвид — отвърна Меган.

— Все пак проверете.

Всички потвърдиха и аз поех дълбоко дъх. Доколкото знаехме, ние бяхме последната клетка Възмездители. Бяха минали два месеца, а още нямахме следа от Тиа, което значеше, че навярно е мъртва. Това постави мен начело, макар да бях приел поста по подразбиране. Ейбрахам и Коуди се бяха изсмели, когато ги попитах дали го искат, а Мизи се скова като дъска и почти започна да хипервентилира.

Сега вкарвахме моя план в действие. Моя откачен, безразсъден, невероятен план. Честно, ужасявах се.

Часовникът ми избръмча. Време за тръгване.

— Меган — казах по радиостанцията, — ти си.

— Заемам се.

Отново опрях пушката на рамо и надзърнах сред дърветата към мястото, където Меган трябваше да нанесе удара си. Чувствах се като сляп. С мобилния можех да се включа към видеото на Меган и да проследя атаката й или поне да изтегля карта на местността и да наблюдавам хората от отряда ми като радарни белези. Мобилните ни обаче бяха произведени и разпространени от Летящ рицар, който освен това поддържаше и сигурната им мрежа. Да ги ползваме за координирането на атака срещу собствените съоръжения на Летящ рицар изглеждаше умно почти като да ползваме паста за зъби за подправка на салатата си.

— Нападам — каза Меган и скоро две експлозии разтърсиха въздуха. Огледах през визьора и забелязах димните стълбове, издигащи се в небето, но не успях да видя Меган; тя се намираше от другата страна на замъка. Задачата й беше да нападне фронтално, а взривовете бяха от гранатите, които тя беше хвърлила по предната порта.

Нападението над Оръжейната Летящ рицар беше, разбира се, абсолютно самоубийствено. Всички го знаехме, но освен това бяхме отчаяни, с намалели ресурси и преследвани от самия Джонатан Федрус. Летящ рицар отказа да търгува с нас и остана напълно глух за молбите ни.

Можехме да избираме между това да опитаме да нападнем Проф неекипирани и да дойдем тук и да видим какво можем да задигнем. Това изглеждаше по-добрата от двете лоши възможности.

— Коуди? — попитах аз.

— Тя се справя добре, момко — каза Коуди по пукащата линия на радиото. — Изглежда точно като на онова видео. Мястото пусна дронове веднага след експлозиите.

— Свали каквото можеш — отговорих аз.

— Разбрано.

— Мизи? — обадих се. — Твой ред е.

— Яко.

Замълчах.

— Яко? Това някаква кодова дума ли е?

— Не знаеш ли… Искри, Дейвид, понякога можеш да си истински сухар. — Думите й бяха накъсани от нова серия взривове, по-силни този път. Дървото ми се разлюля от ударните вълни.

Не ми трябваше визьор, за да видя дима, който се издигаше отдясно, по фланга на замъка. Малко след взрива група дронове с размерите на баскетболна топка — лъскави и метални, с пропелери отгоре — изскочиха от прозорците и полетяха към дима. От сенчестите ниши излязоха по-големи машини; издължени и с големината на човек, всяка от тях имаше рамо с оръжие отгоре и се движеше на вериги вместо на колела.

Проследих ги с визьора, когато почнаха да стрелят в гората, където Мизи беше разположила сигнални ракети в кофи, за да излъчват топлинни сигнали. Картечници, които стреляха дистанционно, подсилваха илюзията, че навън се крие голям отряд войници. Държахме всички изстрели нависоко. Не искахме Ейбрахам да попадне под кръстосан огън, когато дойдеше негов ред да тръгне.

Защитата на Летящ рицар се оказа точно каквато ни беше показана на видеото от нашия информатор. Никой никога не беше успявал да проникне вътре, но мнозина бяха опитвали. Една група, дръзка паравоенна група от Нашвил, беше заснела видео и ние бяхме успели да вземем копие. Според най-добрите ни предположения, през повечето време всички дронове бяха вътре и патрулираха по коридорите. Сега обаче бяха навън и се сражаваха.

Надявахме се това да ни даде възможност да влезем.

— Добре, Ейбрахам — казах аз по радиото, — твой ред е. Ще те прикривам.

— Потеглям — тихо рече Ейбрахам. Предпазливият тъмнокож мъж се спусна по тънко въже от дървото си, после се плъзна внимателно по земята. Макар да беше с як врат и ръце, Ейбрахам се придвижваше с изненадваща ловкост към стената, която още се намираше в сенките под светлината на ранното утро. Стегнатият му костюм за проникване щеше да маскира топлинния му отпечатък, поне докато поглъщателите на топлина на колана му функционираха.

Задачата му беше да се прокрадне в Оръжейната, да открадне каквито оръжия и техника успее да намери и да се измъкне за по-малко от петнадесет минути. Имахме базови карти от нашия информатор, според които лабораториите и цеховете на долния етаж на замъка бяха тъпкани с готови за отмъкване благини.

Наблюдавах нервно Ейбрахам през визьора — държах прицела вдясно, за да не го засегна ако стрелям неволно — за да съм сигурен, че никой от дроновете няма да го забележи.

Така и стана. Ейбрахам използва самонавиващо се въже, за да се покатери върху късата стена, после друго, за да стигне до покрива на замъка. Скри се зад един от зъберите, докато подготвяше следващата си стъпка.

— Има отвор вдясно от теб, Ейбрахам — казах аз по радиото. — Един дрон излезе от дупка под прозореца на тази кула.

— Яко — отговори Ейбрахам, макар че думата прозвуча особено странно от него с гладкия му френски акцент.

— Моля те, кажи ми, че това не е истинска дума — казах аз, после вдигнах пушката, за да проследя придвижването му до отвора.

— Защо да не е? — попита Мизи.

— Просто звучи странно.

— А нещата, които казваме днес — не? „Искри“? „Слонце“?

— Нормални са си — отвърнах. — Изобщо не са странни. — Един летящ дрон мина наблизо, но, за щастие, костюмът прикриваше топлинния ми отпечатък. Хубаво, понеже приличният на водолазен костюм беше адски неудобен. Само дето моят не беше толкова зле колкото на Ейбрахам; неговият имаше маска и всичко останало. За дрона аз имах малък топлинен отпечатък, като катерица или нещо такова. Тайна и много, много смъртоносна катерица.

Ейбрахам стигна до посочената от мен ниша. Искри, биваше го в промъкването. В мига, в който отклоних поглед, го изгубих и ми беше трудно отново да го локализирам. Трябваше да има някакво обучение в специалните части.

— За съжаление, тук има врата — каза Ейбрахам от нишата. — Трябва да се затваря след излизането на машините. Ще опитам да отворя с жиците.

— Страхотно — отвърнах. — Меган, добре ли си?

— Жива съм — задъхано рече тя. — Засега.

— Колко дрона виждаш? — попитах. — Пуснали ли са вече и по-големите срещу теб? Можеш ли…

— Малко съм заета, Колене — тросна се тя.

Аз отново се наместих, тревожно заслушан в изстрелите и експлозиите. Исках да съм там — в бъркотията, стрелбата и сражението, но щеше да е безсмислено. Не бях ловък като Ейбрахам или… хмм, безсмъртен като Меган. Участието на Епичен като нея в отряда определено беше предимство. Хората ми можеха да се справят. Моята работа на водач беше да не излизам напред и да вземам интуитивни решения.

Гадно.

Така ли се беше чувствал Проф по време на мисиите, които надзираваше? Той обикновено изчакваше и водеше иззад кулисите. Не си бях давал сметка колко трудно може да е. Е, ако бях научил нещо във Вавилар, то беше, че трябва да удържам горещата си глава. Трябваше да съм… половин гореща глава. Гореща челюст?

Затова чаках, а Ейбрахам работеше. Ако не успееше да влезе скоро, щеше да се наложи да прекратя мисията. Колкото повече време ни отнемеше това, толкова по-голяма беше вероятността тайнствените хора, които управляваха Оръжейната, да открият, че нашата „армия“ се състои само от пет души.

— Статус, Ейбрахам? — казах аз.

— Струва ми се, че мога да го отворя — отвърна той. — Само още малко.

— Аз не… — и прекъснах. — Чакай малко, това какво беше?

Отнякъде наблизо идеше нисък грохот. Огледах под мен и с изненада видях как отрупаната с листа земя се изкорубва. Листата и мъхът се нагънаха назад и разкриха метална врата. От нея излетя друга група дронове и се стрелна край моето дърво.

— Мизи — прошепнах в слушалката. — Други дронове опитват да те фланкират.

— Кофти — отговори Мизи. Помълча малко. — Знаеш ли…

— Да, знам думата. Може да се наложи да започнеш следващата фаза. — Сведох поглед към отвора, който се прибираше с тътен. — Бъди готова; изглежда, Оръжейната разполага с тунели, които излизат в гората. Ще могат да пускат дронове от неочаквани позиции.

Долу вратата спря, полузатворена. Умислено се приведох да видя по-добре. Явно в един от механизмите й бяха попаднали кал и камъни. Предполагам, че това е проблемът, когато криеш входа насред гората.

— Ейбрахам — развълнувано казах в слушалката, — вратата тук заяде отворена. Можеш да влезеш оттук.

— Мисля, че може да е трудно — отвърна той. Погледнах отново нагоре и забелязах, че два дрона са се оттеглили след баража експлозии откъм позицията на Мизи. Носеха се над позицията на Ейбрахам.

— Искри — прошепнах аз, после вдигнах пушката и улучих двете машини с два изстрела. Те паднаха. Бяхме дошли подготвени с куршуми, които при попадение изпържваха електрониката. Не знаех как действат, но ни бяха стрували на практика всичко, което смогнахме да изтъргуваме, включително коптера, с който Коуди и Ейбрахам бяха избягали от Нюкаго. И без това доста биеше на очи.

— Благодаря за подкрепата — каза Ейбрахам, когато дроновете паднаха.

Под мен механизмите на вратата скърцаха един в друг и се мъчеха да се затворят. Вратата помръдна с още два сантиметра.

— Входът ще се затвори след секунди — рекох. — Ела тук бързо.

— Крадешком не е бързо, Дейвид — отвърна Ейбрахам.

Хвърлих поглед на отвора. Нюкаго беше загубен за нас; Проф вече беше нападнал и ограбил всичките ни скривалища там. Едва бяхме измъкнали Едмънд — друг Епичен, който ни беше съюзник — в безопасно укритие.

Хората в Нюкаго бяха ужасени. Вавилар не беше по-добре: ресурсите на разположение бяха малко, а старите подопечни на Регалия държаха града под око, като сега служеха на Проф.

Ако грабежът се провалеше, беше свършено с нас. Щеше да ни се наложи да се установим някъде под радара и да опитаме да се възстановим през следващата година, което щеше да даде на Проф свободата да вилнее. Не бях сигурен какво си е наумил, защо напусна Вавилар така бързо, но това говореше за някакъв замисъл или план. Джонатан Федрус, сега погълнат от силите си, нямаше да се задоволи да стои в един град и да властва. Той имаше амбиции.

Можеше да е най-опасният Епичен, който този свят някога бе познавал. Стомахът ми се сви при тази мисъл. Не можех да оправдая повече отлагания.

— Коуди — казах аз. — Можеш ли да видиш Ейбрахам и да го прикриваш?

— Секунда само — отговори той. — Аха, видях го.

— Добре. Понеже аз влизам. Имате задачи.