Брандън Сандърсън
Злочестие (19)

18.

Когато се присъедини към нас на улицата пред скривалището, Мизи ми подхвърли счупения мобилен. Криехме мястото като излизахме през тайна врата в почти изоставената жилищна сграда в съседство. Тя не подслоняваше семейство, а само неколцина самотници, които не бяха намерили към кого да се присъединят. Надявахме се по тази причина да обръщат по-малко внимание на непознати като нас.

— Алармата включена ли е? — попитах Мизи.

— Да. Ще разберем, ако някой опита да влезе.

— Ейбрахам? — продължих аз.

Той разтърси раницата си, където се намираха нашите дата-падове, резервните батерии и двете устройства с Епична технология, които Летящ рицар ни даде. Ако някой обереше скривалището ни, щеше да отмъкне само оръжия, които бяха заменяеми.

— Оправихме се за по-малко от пет минути — установи Коуди. — Не е зле.

Ейбрахам сви рамене, обаче изглеждаше доволен. Това укритие беше много по-несигурно от онези, които бяхме ползвали досега; следователно или трябваше поне двама от нас да остават да го охраняват през цялото време, или да измислим рутинен протокол за изнасяне, когато излизахме в акция. Втората идея ми харесваше много повече. Така без притеснения можехме да разположим в града по-голям отряд. Както и да е, накарахме Мизи да постави на вратата сензори, така че ако се отвори, на мобилните ни да се получи предупреждение.

Преметнах пушката на рамо — Ейбрахам я беше ожулил и пребоядисал на няколко места, за да изглежда едновременно по-износена и по-проста. Това щеше да ми помогне да не привличам внимание. Всички имахме нови лица, дадени ни от Меган. Беше рано следобед и ми се видя странно, че има толкова много народ навън. Някои простираха пране, други отиваха на пазара или се връщаха оттам. Мнозина носеха в чували имуществото си, прогонени от разпадащата се част на града и принудени да си търсят ново място за живеене. Явно такива работи бяха постоянни за Илдития; винаги някой се изнасяше от дома си.

Не видях нито един сам човек — децата, които играеха на топка в един празен парцел, бяха под надзора на поне четирима стари мъже и жени. Пазаруващите се движеха по двойки или на групи. Хората се събираха по стълбите на къщите и немалко имаха пушки под ръка, макар да се смееха или усмихваха.

Странен мир. Атмосферата внушаваше, че стига да си гледа своята работа, всеки ще се оправи някак. Обаче се разтревожих от това колко много от групите бяха разделени на раси. Нашата смесена компания беше необичайна.

— И така, момко — заговори Коуди, крачейки до мен с ръце в джобовете на камуфлажните панталони. — Защо пак сме на улицата? Планирах да си подремна тоя следобед.

— Не ми харесва идеята да съм затворен — отговорих аз. — Тук сме, за да спасим този град. Не искам да седя и да планирам в стерилна стаичка, далече от хората.

— Стерилните стаички са сигурни — обади се Меган иззад нас. Тя вървеше до Ейбрахам. Мизи беше вдясно от мен и си тананикаше.

Свих рамене. И така можехме да говорим, без да ни подслушват. Хората на улицата гледаха себе си и правеха път, когато някой ги приближеше. Всъщност по-малките групи изискваха повече уважение — когато някой вървеше сам, всички незабелязано преминаваха от другата страна на улицата. Мъж или жена, които ходят сами, можеха да са Епични.

— Това минава за функциониращо общество днес — казах аз. — Всяка група има своя територия и заплашва с насилие. Това не е град, а хиляда общности на крачка от война една с друга. И това е най-доброто, което светът може да предложи. Ние ще го променим веднъж завинаги. И започваме с Проф. Как го спасяваме?

— Караме го да се изправи срещу слабостта си — отговори Мизи. — По някакъв начин.

— Имам план за това — обявих аз.

— Какво? Наистина ли? — попита Меган и тръгна редом с Коуди. — Как?

Извадих счупения телефон и го размърдах.

— Хора, изглежда момъкът най-сетне се прекърши и откачи напълно — установи Коуди. — Заслугата за това е изцяло моя.

Извадих работещия мобилен и написах съобщение на Летящ рицар. Здрасти. Имам мобилен със счупен екран. Батерията е вътре. Можеш ли да го проследиш?

Той не отговори веднага.

— Да приемем, че мога да открия слабостта на Проф — продължих аз. — Къде отиваме оттам?

— Трудно е да се каже — отговори Ейбрахам. Той внимателно наблюдаваше всички на улицата, докато вървяхме. — Естеството на слабостта често оформя плана. Усъвършенстването на правилния подход може да отнеме месеци.

— Силно се съмнявам, че разполагаме с месеци — казах аз.

— Съгласен съм — рече Ейбрахам. — Проф си има свои планове, освен това е тук от седмици. Не знаем защо е тук, но определено не искаме да си седим и да чакаме нещо да стане. Трябва да го спрем бързо.

— Пък и колкото по-дълго чакаме, толкова по-голям е шансът Проф да ни забележи — добавих аз.

— Мисля, че се опитваш да вършиш работата отзад напред, момко — каза Коуди и поклати глава. — Не можем да планираме нищо, без да знаем слабостта.

— Но може би… — подхвана Ейбрахам.

Аз го погледнах.

— Разполагаме с коз — каза той и кимна към Меган. — Имаме член на отряда, който може да направи всичко истинско. Вероятно можем да започнем да планираме клопка с презумпцията, че от каквото и да се страхува Проф, Меган може да го създаде.

— Може да е изненадващо — намеси се Мизи. — Ами ако се бои от… знам ли, от мислещо тако?

— Това май ще мога да го направя — каза Меган.

— Добре, добре. А ако се страхува от това да го е страх? Да се окаже, че греши? От нещо друго абстрактно? Нали много слабости са свързани с подобни неща?

Мизи беше права. Умълчахме се. Подминахме стара закусвалня от лявата страна на улицата. Направена беше от сол в красив оттенък на синьото. По-голямата част от този квартал бавно добиваше такъв цвят. Засега не водех отряда на определено място; искахме по-късно през деня да съберем малко разузнавателна информация, което беше стандартна процедура за Възмездителите след осигуряването на база. Исках да сме навън, в движение. Да вървим, да разговаряме, да мислим.

Мобилният ми завибрира.

Извинявай, пишеше Летящ рицар. Вземах си ко̀ла. Какво беше това за другия мобилен?

Каза, че можеш да проследяваш мобилните. Е, тук имам един счупен. Можеш ли да го локализираш?

Остави го някъде, отговори той. И се отдалечи. Всичките ви сигнали са твърде близо.

Постъпих както ми каза — оставих мобилния върху една стара кофа за боклук и поведох другите малко настрани.

Да, работи достатъчно, за да излъчва сигнал, написа Летящ рицар. Защо?

Скоро ще ти кажа, отговорих му аз и изтичах да взема счупения телефон. Оттам поведох отряда наляво по една по-широка улица. Някои от солените знаци над главите ни вече бяха паднали и счупени, въпреки че се намирахме в наскоро порасналата част от града.

— Добре — казах аз и поех дълбоко дъх. — Не можем да говорим с точност за борбата с Проф, докато не разберем слабостта, но има и други неща за планиране. Например да измислим как да го накараме да се изправи срещу страха си, а не да бяга от него.

— В моя случай — заговори Меган, пъхнала ръце в джоба на якето си — трябваше да вляза в горяща сграда, за да опитам да те спася, Дейвид. Това означаваше да съм достатъчно на себе си, достатъчно отдавна далеч от силите, за да поискам да те спася.

— Не е много за начало — отговори Мизи. — Не искам да съм контра, обаче не мислите ли, че разчитаме прекалено много на това, което се е случило на един човек?

Замълчах. Не бях споделял с никого освен с Меган, но нещо подобно се беше случило и с мен. Бяха ми… дарени Епични сили от Регалия. Имаше нещо общо със Злочестие. Връзката на Регалия с него й позволи да твърди, че ще стана Епичен.

Силите дори не се проявиха. Точно преди това се борих с водните дълбини в опит да се измъкна и да спася Меган и отряда. Имаше връзка. Да се изправиш срещу страховете си. И… какво? За Меган това означаваше някакъв контрол върху тъмнината. За мен резултатът беше, че силите така и не се проявиха.

— Трябва да се сдобием с още данни — признах аз. — Коуди, искам да говоря с Едмънд.

— Мислиш, че е минал през същото?

— Струва си да попитаме.

— Държим го скрит в една сигурна къща вън от Нюкаго — каза Коуди. — Мястото беше установено, след като вие с Проф заминахте. Ще те свържа с него.

Кимнах и продължихме в мълчание. Ако не друго, тази среща ми помогна да определя целите си за Илдития. Стъпка първа, откриваме слабостта на Проф. Стъпка втора, използваме я и неутрализираме силите му за достатъчно дълго време, за да дойде на себе си. Стъпка трета, изнамираме начин да му се наложи да се изправи срещу слабостта и да я преодолее.

Свихме зад следващия ъгъл и спряхме. Намерението ми беше да стигнем до външните части на града, но пътят пред нас беше блокиран. Сигурно беше нужен доста труд за преместването на барикадата от метални вериги и стълбове всяка седмица, но доколкото можеше да се съди по мъжете на покрива на сградата зад нея — въоръжени със злостни на вид пушки — тук разполагаха с доста жива сила.

Без да се налага да си казваме нещо, ние като един се обърнахме и тръгнахме в друга посока.

— Крепост на Епичен — предположи Коуди. — Дали е на някой, когото Проф наскоро е подчинил, или е на неутрален?

— Може би тук живее Амбразурата — умислено рече Ейбрахам. — Тя открай време е една от най-могъщите Епични в града.

— Има силите да манипулира размери, нали? — попитах аз.

Ейбрахам кимна.

— Не знам чия страна е взела в конфликта между Проф и Крадеца.

— Проучи — казаха му аз. А това повдигна още един въпрос. — Ще ни трябва план как да се справим с Крадеца. Не искам да се фокусираме върху Проф дотолкова, че да пренебрегнем междуособната война в Илдития.

— Е — рече Мизи, — само да имахме достъп до някого, който да разполага с вбесяващо обширни познания за Епичните, и който да не може да се удържи да ни говори за тях. През цялото време.

— Добре, това е моето нещо.

— Какво ти казах за тази дума, Дейвид?

Усмихнах се.

— Крадеца. Според всички сведения, той е бил тийнейджър, може би дори дете, когато изгря Злочестие. Един от най-младите Висши Епични. Сега вероятно е малко над двадесетгодишен. Висок, тъмнокос и с бледа кожа. Когато се приберем, ще пратя снимка на мобилните ви. В бележките си имам няколко добри кадъра.

— Краде сили и ги задържа. Достатъчно е само да докосне някого и му отнема силите. Една от причините да е толкова опасен е, че не е възможно да се каже какви са неговите способности, понеже е вероятно той никога да не е проявявал всички. Първичните му непобедимости включват предчувствие за опасност, непробиваема кожа, регенерация, а вече и способността да проектира съзнанието и силите си в лъжливо тяло.

Коуди подсвирна тихо, но продължително.

— Ето… това е списък.

— Също така може да лети, да превръща предмети в сол, да манипулира топлината и студа, да прави каквито си ще предмети и да приспива хората с едно докосване — после добавих. — Според всички сведения, той е невероятно мързелив. Може да е най-могъщият Епичен на света, но явно не му пука. Стои си тук, управлява Илдития и не безпокои другите, ако не му се налага.

— Слабостта му? — попита Меган.

— Нямам представа — отговорих аз. Стигнахме края на града. — Всичко, което знам за него, се ограничава до няколко широко приети, но твърде обобщаващи, доклада. Мързелив е, което вероятно можем да използваме. Освен това се говори, че не бърза да краде сили; смята, че е по-лесно да оставя Епичните, които му служат, да вършат тежката работа. Казват, че от години не е вземал нови сили. Затова се изненадах, че е усвоил способностите на Изчезващия.

Ейбрахам изсумтя.

— Все пак предпочитам да имаме представа за слабостта му.

— Съгласен съм — отговорих аз. — Трябва да съберем разузнавателни данни. Днес, ако е възможно. Ще ми се да не се сражаваме с Крадеца, ако можем да го избегнем, но предпочитам да имаме план.

Продължихме да вървим и подминахме сгради, от които все още излизаха израстъци. Приличаха малко на зъби. Гигантски неравни зъби. Отвъд, на полето, хората работеха. Конфликтите между Епичните в града не променяха привичките на работниците: да приберат зърното и да го дадат на онзи, който в крайна сметка се окаже на власт. Да избегнат глада.

Останалите ме изгледаха учудено, когато спрях тук и зачаках, проверявайки мобилния си.

Сигурен ли си, че е днес?, написах аз.

Доставката ли?, попита Летящ рицар. Така излиза от мобилните. Не знам защо биха излъгали.

И наистина, зададе се керван камиони със стоки, поръчани от търговската мрежа на УТК. Не бях сигурен дали Срок щеше лично да присъства — макар много да ми се искаше да видя как действат силите й. Знаех, че вероятно не би трябвало да опитвам да я зърна. Видях обаче надзорникът отпреди няколко дни, когато за пръв път влязохме в града.

— Добре — казах аз на отряда. — Приемам, че това е напълно добро място, откъдето да започнем да събираме информация. Трябват ни сведения за Крадеца, ако изобщо ще се опитваме да отгатнем слабостта му. Вървете и правете онова, което умеете най-добре.

— Да си измисляме разни работи ли? — попита Коуди и потърка брадичката си.

— Призна си! — възкликна Мизи и го посочи с пръст.

— Много ясно, че си признавам, моме. Имам седем доктората. При толкова време, отдадено на ученето, човек е много наясно със себе си. — След малко додаде. — Разбира се, и седемте са по шотландска литература и култура, от различни школи. Един момък трябва да е задълбочен в подхода към своята специалност, нали разбираш.

Поклатих глава и се отправих към надзорника. Сега лицата ни бяха други, но не го беше грижа. Даде ни работа също толкова лесно като преди — да пренасяме сандъците с доставката от УТК. Отрядът се разпръсна, подхвана разговори с другите работници и се заслуша в клюките. Успях да си издействам да ме сложат да разтоварвам сандъци от един от камионите.

— Добро място за разузнаване — каза ми тихо Ейбрахам, когато дойде за сандък. — Но все си мисля, че имаш и друг мотив, Дейвид. Какво си намислил?

Усмихнах се, измъкнах счупения мобилен от джоба си и го завих в тъмен парцал. Подбрах точно определен сандък, после пъхнах тънкия мобилен в процепа между летвите в единия ъгъл. Както се бях надявал, беше на практика невидим.

Подадох сандъка на Ейбрахам и му намигнах.

— Сложи го при другите.

Той се позачуди и надзърна в сандъка. После начаса се ухили и направи каквото му казах.

Остатъкът от следобеда беше погълнат от работата. Носехме сандъци и си бъбрехме с другите работници. Аз не научих много, понеже плановете ми ме разсейваха, но няколко пъти минах покрай Ейбрахам и Коуди, които спокойно разговаряха с работниците. Като че ли Мизи беше най-добра в това.

Хубаво щеше да е Ексел да е с нас. Грамаден беше като кораб и страховит като… хммм… потъващ кораб, обаче го биваше с хората. И с информацията.

При мисълта за него ми призля. Успял бях да се убедя сам, че вината не е на Проф, но искри… Наистина харесвах Ексел.

Насилих се да заговоря един от работниците. Старецът имаше акцент, който ми напомни за баба ми. Докато вървяхме към склада — не онзи от първия път, а друг — стана ясно, че познава града добре. Не знаеше много за Крадеца, обаче се оплака, че Епичният не управлява града достатъчно твърдо.

— В старата родина щяха да се отърват от такъв като Крадеца — обясни той. — Оставя всичките Епични в града да се щурат насам-натам. Като изкуфял дядо, дето няма ум да строява внуците си. По-силна ръка, това ни трябва тук. Полиция, правила, вечерен час. Хората мрънкат срещу такива работи, ама оттам се взема редът. Обществото.

Подминахме Коуди, който пушеше с някакъв работник. Изглеждаше като че се размотава, но ако го наблюдаваше човек, щеше да види как внимателно отбелязва къде са останалите Възмездители. Трябва ли ти да знаеш къде е някой, питай Коуди.

Установих, че с лекота завързвам разговор с неколцина други работници. След известно време осъзнах, че тук всъщност ми е по-спокойно, отколкото във Вавилар, където хората бяха по-отворени и обществото — по-малко потисническо. Не ми харесваше онова, което се причиняваше на Илдития; не ми харесваше колко са уплашени хората, колко разединен и брутален се оказваше животът. Ала бях свикнал с това.

Накрая взехме зърнените си дажби и се отправихме към скривалището, споделяйки сведения. Никой не знаеше слабостта на Крадеца, но и ние не очаквахме това да е общоизвестно. Проблемът беше, че явно никой не го беше виждал. Беше саможив и слуховете бяха шокиращо малко. Повечето бяха за Епични, чиито сили беше откраднал и ги беше оставил обикновени хора.

Слушах всичко това с растящо разочарование. Докато пристигнем у дома, се свечери и Мизи използва мобилния си да провери сензорите на вратата. Натъпкахме се в тясното като кутийка за моливи скривалище и се разделихме. Коуди поиска ртича от Ейбрахам, защото искаше да се поупражнява. Аз още не можех да накарам устройството да направи кой знае какво; може би той щеше да има повече късмет. Меган се оттегли и стаята си, Ейбрахам отиде да бърника оръжията, а Мизи — да си направи сандвич.

Седнах на пода в главната стая на приземния етаж и опрях гръб в стената. Единствената светлина идваше от мобилния ми, а и тя угасна накрая. Все упреквах Проф, че прави нещата прекалено бавно, че е твърде предпазлив. А ето ме сега в Илдития и цялата ми среща за планиране се свеждаше до „Да, твърдо трябва да спрем Проф. И да намерим слабостта на Крадеца. Някой да има идеи? Не? Добре тогава. Все тая. Добра работа.“

Погледнах назад и победата над Стоманеното сърце ми се стори лесна работа в сравнение с това. Бях имал на разположение десет години да се подготвя. Имах и Проф и Тиа, които изработиха подробностите на плана.

Какво правех тук?

На стълбите падна сянка и се появи Меган, осветена от кухнята горе.

— Здрасти. Дейвид? Защо седиш на тъмно?

— Просто си мисля — отговорих аз.

Меган продължи да слиза и най-сетне седна на пода до мен, включи мобилния си и го остави пред двама ни за осветление.

— Вкарали сме около четиридесет различни оръжия в града — промърмори тя, — а никой от нас не се досети да вземе една проклета възглавница.

— Изненадана ли си?

— Ни най-малко. Добра работа свърши днес.

— Добра работа ли? — отвърнах аз. — Нищо не предложихме.

— Никога нищо не се решава на първите срещи, Дейвид. Ти насочи всички в правилната посока, накара ги да мислят. Това е важно.

Свих рамене.

— Добра работа и със скрития мобилен — отбеляза Меган.

— Видя ли го?

— Обърка ме, докато не проверих сандъка. Мислиш ли, че ще действа?

— Струва си да опитаме. Искам да кажа, ако…

Млъкнах, понеже индикаторът на стената примигна леко.

Това означаваше, че някой е влязъл във входа на сградата до нас. Нашата фалшива врата излизаше там и беше една от заплахите за сигурността ни. Коуди я беше прикрил като положи тънък слой сол от едната страна и черен плат от другата на няколко дъски от дървени сандъци, които отмъкна отнякъде. Отвън вратата приличаше на която и да е част от стената, но можеше да се бутне и да се плъзне, за да се отвори. Коуди предупреди, че ако някой се намира във входа, може да дочуе нещо през фалшивата врата. Затова и имаше забрана за светлина и инструкции всички на приземния етаж да пазят тишина, ако отпред има някой.

Меган ме прегърна и се прозя. Чакахме хората отвън да отминат. Трябваше да сложим индикатор за натиск, който да ни показва, когато си тръгнат. Или пък камера, или нещо подобно.

Мобилните ни светнаха, а фалшивата врата се разтресе.

Примигнах и скочих на крака, следвайки Меган, която се беше раздвижила съвсем малко по-бързо от мен. И двамата извадихме пистолетите си секунда по-късно и ги насочихме към вратата. Ейбрахам изруга в съседната стая. След миг връхлетя с пушката.

Вратата се залюля, изскърца и се плъзна настрани.

— Хъм — произнесе нечий глас отвън. Представих си как Проф ни е проследил и нахлува. Изведнъж цялата ни подготовка ми се стори твърде проста и безсмислена.

Бях довел отряда до гибел.

Вратата се отвори докрай и разкри осветена в гръб фигура. Не беше Проф, а по-млад мъж, висок, слаб, с бледа кожа и къса черна коса. Огледа ни без помен от загриженост в очите, макар че беше изправен пред трима въоръжени.

— Тази врата не струва нищо — обяви мъжът. — Прекалено лесно се влиза. Мислех си, че вие, хора, ще сте по-кадърни!

— Кой си ти? — попита Ейбрахам и ме погледна в очакване на заповед за стрелба.

Не му наредих да стреля, макар че познах мъжа. Имах няколко негови снимки в документите си.

Крадеца, императорът на Атланта, ни беше дошъл на посещение.