Брандън Сандърсън
Злочестие (17)

16.

Мизи се намираше на паркинга от другата страна на улицата, което представляваше проблем.

— Колко близо трябва да си, за да й дадеш фалшиво лице? — попитах Меган шепнешком.

— Колкото по-близо, толкова по-добре — отвърна тихо тя, докато се вливахме в тълпата. — Иначе рискувам да взема твърде много хора в гънката между световете.

Затова трябваше да пресечем улицата пред Проф, без да привличаме внимание. Той беше напълно подвластен на силите си, следователно крайно себичен и неспособен на никаква емпатия. Нямаше да е от значение кои сме или как изглеждаме; ако някой му създадеше неудобство, той щеше да го убие с лекотата, с която човек смачква комар.

Смъкнах рамене и приковах поглед в земята. Да се държа така все още ми беше втора природа; насаждаха го в нас във Фабриката. Сега го използвах, за да бъда незабележим, докато се отделям от масата хора и се отправям на изток през улицата. Движех се целенасочено, обаче внимавах стойката ми да е прегърбена и покорна.

Крадешком погледнах през рамо, за да видя дали Меган ме следва. Следваше ме, обаче биеше на очи като чук в торта. Видимо се стараеше да изглежда безобидна. Пъхнала беше ръце в джобовете си, но вървеше прекалено изправено, прекалено безстрашно. Искри. Проф със сигурност щеше да я забележи. Пресегнах се и я хванах за ръка. После й прошепнах.

— Трябва да си по-смачкана, Меган. Представи си, че носиш оловна статуя на Буда на гърба си.

— Какво?

— Нещо тежко. Във Фабриката ни научиха на този номер.

Тя вдигна учудено глава, обаче после се сви. Така беше по-добре, а аз успях да подсиля впечатлението, като се притиснах уплашено в нея и я побутнах по тила, за да наведе още глава. Вървяхме ръка за ръка. Моето тътрене, придружено от престорена нервност и отскачане от пътя на хората, които се приближаваха твърде много, ни отведе до половината на пътя. После натискът на тълпата стана прекалено силен.

— Поклонете се! — изрева ни Проф. — На колене пред новия ви господар.

Хората се снишиха като вълна. Наложи ми се да дърпам Меган, за да се наведе. Никога от началото на връзката ни неравенството помежду ни не беше личало толкова. Да, тя притежаваше Епични сили, а аз не. Но в момента тази разлика беше дребна в сравнение с факта, че Меган очевидно нямаше представа как да се бои правилно.

Аз бях силен. Борех се и не приемах властта на Епичните. Но, искри… оставах си човек. Когато заговореше Епичен, подскачах. И макар вътрешно да кипях, когато Епичен ми казваше да коленича, аз коленичех.

Тълпата притихна. Още хора наизлязоха от паркинга, изпълниха улицата и паднаха на колене. Не виждах много, понеже главата ми беше сведена.

— Мизи? — прошепнах аз. — Излезе ли?

— Отзад съм. До една улична лампа със синя лента. Да бягам ли?

— Не. Той наблюдава дали някой бяга.

Погледнах Проф. Той стоеше властно пред нас. Новият му Епичен слуга беше до него, а Бурята висеше във въздуха в своя затвор. Проф огледа тълпата, после рязко се обърна. Една жена излезе от близката сграда и хукна.

Проф не я улови в сферично силово поле. Вдигна ръце настрани и в тях се появиха две дълги копия от светлина, с прилична на кристал форма. Копията полетяха към бягащата жена. Пронизаха я и тя се свлече смачкана на улицата.

Преглътнах; по челото ми изби пот. Проф пристъпи напред. Изпод стъпалата му излезе нещо светещо. Бледо зелено силово поле, което му направи пътека. Лично за него. Пътеката го издигна на три-четири стъпки над нас, за да не му се налага докато ходи, да докосне някоя от свитите фигури.

Приклекнахме още по-ниско. Измъкнах слушалката от ухото си, притеснен тя да не му напомни за Възмездителите, въпреки че не бяхме единствените със слушалки. Меган направи същото.

— Битката за Илдития свърши — заговори Проф. Гласът му все още беше усилен. — Виждате, че вашата най-могъща Епична, Бурята, е моя. Някогашният ви водач се крие от мен като страхливец. Аз съм вашият бог сега и с идването си създавам нов ред. Правя го за ваше добро. Историята е доказала, че хората не могат да се грижат за себе си.

Проф спря притеснително близо до мен върху светещата си пътека. Останах със сведени очи. Потях се. Искри, можех да чуя как си поема дъх преди всяка прокламация. Можех да се пресегна и да докосна краката му.

Мъж, когото обичах и на когото се възхищавах. Прекарал бях половината си живот да го изучавам и да се надявам, че мога да му подражавам. Мъж, който щеше да ме убие, без да се замисли, ако знаеше, че съм тук.

— Аз ще се грижа за вас — продължи Проф, — стига да не ми противоречите. Вие сте мои чада, а аз съм ваш баща.

Същият си е, помислих, нали? Колкото и да бяха изкривени, думите му ми напомняха за онзи Проф, когото познавах.

— Знам те — прошепна някой до мен.

Сепнато се обърнах и видях, че Зарево е коленичил до мен. Не пламтеше като в Оръжейната; сега изглеждаше като обикновен човек, облечен в делови костюм с много тънка вратовръзка. Паднал беше на колене, но не се свиваше.

— Ти си Дейвид Чарлстън, нали? — попита Зарево.

— Ъъъ. Да — потреперих. — Как се озова тук? В твоя свят ли сме или в моя?

— Не знам. Май сме в твоя. Значи в този свят ти още си жив. Той знае ли?

— Той?

Зарево избледня преди да успее да отговори, а аз установих, че зяпам някакъв уплашен младеж с щръкнала коса. Изглеждаше изумен, че му говоря.

Това пък какво беше? Погледнах Меган, която беше на колене от другата ми страна, и я побутнах. Тя вдигна очи към мен.

Какво?, попита Меган безгласно.

Какво беше това?, попитах я аз на свой ред.

Какво искаш да кажеш?

Проф продължи да крачи сред тълпата. Пред краката му се образуваше светещо поле. Зави и се върна от другата ми страна.

— Имам нужда от верни войници — обяви той. — Кои сред вас желаят да ми служат и да господстват над по-низшите?

Двадесетина опортюнисти се надигнаха от множеството. Подобна пряка служба на Епичните беше опасна — достатъчно беше да се намираш в тяхно присъствие, за да те убият — но това беше и единственият начин човек да се издигне в света. Призля ми, щом видях с каква готовност се изправиха някои хора. Мнозинството обаче си остана на колене. Хората бяха прекалено уплашени — или твърде разумни — та да свързват съдбата си с един нов Епичен, който още не е установил пълна власт.

По-късно трябваше да поразпитам Меган още за Зарево. А засега имах план. Нещо като план.

Поех дълбоко дъх и се изправих. Меган ме стрелна с поглед и също стана. Какво правим?, попита тя безшумно.

Това ще ни позволи да преминем през тълпата. Единственият начин да се доберем до Мизи.

Проф стоеше на светещата пътека с ръце зад гърба. Оглеждаше хората в тълпата, изучаваше ги. Обърна се и погледна направо към нас двамата. Нервно преглътнах. Това можеше да е начин да отсее онези, чиято лоялност е прекалено нетрайна. Следващата му стъпка можеше да е да убие онези от нас, които станаха.

Не. Аз познавах Проф. Той си даваше сметка, че ако убие най-нетърпеливите да му служат, в бъдеще ще му е трудно да си намери слуги. Проф беше водач, строител. Дори като Епичен, не би унищожил полезни ресурси, освен ако не ги смяташе за опасни.

Нали?

— Добре — каза Проф. — Добре. Имам задача за всички вас.

Той простря ръце и ми се стори, че усещам нещо да вибрира. Чувството ми беше познато от времето преди няколко месеца, когато носех ръкавиците и използвах силата на Проф.

Дръпнах Меган настрани, когато Проф пусна вълна от сила над тълпата. Въздухът се засука, а целият паркинг зад нас избухна и се превърна в солен прах. Хората падаха с викове сред слягащия се прах.

— Вървете — нареди Проф и махна към останките. — Екзекутирайте оживелите, които не се подчиниха на заповедта ми и се скриха като страхливци.

Ние, двадесетината, скочихме и тръгнахме. Макар падането да беше ранило или убило онези от горните две нива на паркинга, щеше да има и такива, които не са паднали от толкова високо, или са се криели в подземната част.

Проф се обърна и пак почна да оглежда тълпата. Така ние с Меган получихме възможност. Обърнахме се, като използвахме за отправна точка уличната лампа на Мизи. Самата Мизи беше там, с качулка на главата, и се свиваше. Нямах представа откъде е взела качулката. Погледна ни, а аз я поздравих с вдигнати палци.

Без да се помайва, Мизи скочи на крака и дойде при нас. В миг Меган промени лицето й и го превърна в нещо подобно, но неразпознаваемо.

— Меган? — заговорих аз.

— Виждате ли стената ей там? — попита тя. — Онази до рампата към бившия гараж? Когато я стигнем, ще създам двойници. Появят ли се те, падате до стената.

— Разбрано — казах аз, а Мизи кимна.

Отидохме на указаното място — рампа от сол, която внезапно свършваше вляво от нас. Версия на трима ни се отдели и тръгна по рампата. Двойниците имаха същите дрехи и същите фалшиви лица като нас. Трима души от друга реалност, жители на Илдития. Понякога направо ме заболяваше мозъкът да се чудя как става това. Лицата, които Меган ни беше сложила… означаваше ли това, че онези тримата правят същите неща като нас? Версии на нас самите ли бяха, или бяха съвсем различни хора, които някак живееха живот много подобен на нашия?

Ние тримата — истинските — паднахме и се скрихме зад стената, а близнаците ни стигнаха края на рампата и скочиха. Стената ни пазеше от Проф и от тълпата, но когато запълзяхме като войници към някаква уличка, все още имах чувството, че бием на очи.

Порив на вятъра ни засипа с прах с остър солен вкус. Все още не бях свикнал със сушата в този град; гърлото ми дращеше само като дишах.

Стигнахме уличката без произшествия, а близнаците ни изчезнаха в дълбините на разрушения паркинг. Изтрих праха от кожата си. Мизи направи гримаса и се оплези.

— Пфу.

Видимо изтощена, Меган седна до стената. Коленичих до нея, а тя стисна ръката ми и затвори очи.

— Добре съм — прошепна Меган.

Все пак имаше нужда от време за почивка, затова й го дадох. Не убягна от вниманието ми, че започна да разтрива слепоочията си, за да прогони болката. Приклекнах в края на уличката, за да се уверя, че сме в безопасност. Проф продължаваше да върви сред тълпата. Подмина мястото, където доскоро се криеше Мизи. От време на време караше някого да вдигне лице и да го погледне.

Сигурно разполага с описанията на Епичните или на други непокорни в града, казах си аз.

Проф беше тук с някаква цел. Не можех да повярвам, че случайно е избрал да властва над Илдития. И все повече подозирах, че тайната на неговите действия произлизаше от нещата, които беше открил, когато пое властта от Регалия.

Аз не примамих Джонатан тук, за да го убия, дете, отекна гласът й в главата ми. Направих го, защото ми трябва наследник.

Какво криеше Илдития, та да привлече вниманието на Проф?

Зад мен Мизи осведомяваше Ейбрахам и Коуди за последните събития. Задържах вниманието си върху Проф. Донякъде приличаше на Стоманеното сърце, който — макар и по-висок и по-мускулест — често заставаше в такава господстваща поза.

На площада заплака бебе.

Дъхът ми секна. Видях една жена, прегърнала бебето си, недалеч от Проф. Тя трескаво се мъчеше да го успокои.

Проф вдигна ръка към нея. На лицето му се изписа раздразнение. Звукът го беше изтръгнал от размислите му и той се обърна с презрение към източника.

Не…

Човек се учи бързо: не безпокой Епичните. Не привличай внимание. Не ги дразни. Те убиваха хора за най-дребното нещо.

Моля те…

Не смеех да дишам. За миг се озовах на друго място. Друго плачещо дете. Притихнала стая.

Погледнах лицето на Проф и въпреки разстоянието, със сигурност видях нещо там. Борба.

Той се обърна рязко и тръгна. Остави жената и детето й на мира и излая нещо на новия си лакей. Сферичното силово поле с Бурята го последва. Проф остави изумената тълпа.

— Готови ли сме да вървим? — попита Меган и стана.

Кимнах и въздъхнах дълго и облекчено.

Все още имаше нещо човешко в Джонатан Федрус.