Брандън Сандърсън
Злочестие (16)

15.

— Добре — казах аз и се спрях до стената в някаква уличка. Държах пистолета в две ръце пред себе си. — Нека го направим много, много внимателно. Основната ни цел е да се погрижим Мизи да се изтегли в безопасност. Събирането на информация идва на второ място.

По линията се чу няколко пъти „разбрано“. Включих мобилния си към видеото на Коуди. Слушалките ни имаха част, която се извиваше над ухото и вървеше напред. Така всеки можеше да вижда какво прави другият.

Коуди се движеше през тъмен коридор. През стената вдясно от него се процеждаше разсеяна светлина, като от фенерче в нечия уста. Коуди стигна до някаква стая, която все още имаше врата от сол — изненадах се, когато той я бутна и я отвори. Вмъкна се в стаята и се прокрадна до прозореца. Счупи солта с приклада на пушката си, което се оказа по-трудно, отколкото предполагах. После извади оръжието навън. Започна да предава образа от мерника на пушката, а не от слушалката на телефона. Така гледната ни точка се намираше на няколко етажа височина.

Пазарът се забелязваше лесно. Представляваше стар паркинг с пъстри завеси по страните и с навеси, които се простираха и по съседните улици.

— Аха — обади се Мизи, когато Коуди фокусира пазара. — Тук съм. Тълпата ме изтика на едно от долните нива. Сега опитвам да се кача по някаква стълба. Тук вътре все още се крият много хора.

Проф вървеше право към пазара, а зеленото сияние на силовото му поле озаряваше улицата. Аз се движех успоредно, по една по-малка странична уличка, и накрая се прикрих зад храсти от розова сол.

Всъщност тези храсти продължаваха да растат. Зяпнах, за миг хипнотизиран от малките солени листенца, които излизаха от клончетата като кристали. Бях приел, че нещата растат в предния край на града и остават неизменни, когато достигнат състоянието от момента на превръщането на Атланта. Оказа се, че части от вътрешния град продължават да се развиват.

— Дейвид? — прошепна някой. Обърнах се и видях, че Меган и Ейбрахам ме настигат.

Добре, добре. Приятел и ментор в пристъп на убийствен гняв. Май трябваше да се съсредоточа.

— Меган, още малко прикритие ще е добре.

Тя кимна и се съсредоточи за кратко. Докато мигна, храстите пред нас станаха много по-гъсти. Това беше илюзия, сянка, доведена от друг свят, където това растение наистина беше по-гъсто. Но илюзията беше съвършена.

— Благодаря — казах аз, свалих торбата и бързо сглобих пушката си.

Проф се появи на улицата малко пред нас. Младият Епичен, когото видях по-рано, го водеше и жестикулираше. Сферичното силово поле, в което беше затворена Бурята, беше оставено да виси в началото на една малка уличка.

Младежът с Проф… Динамо? Не бях сигурен какви са силите му. В подобни градове имаше десетки дребни Епични и не ги помнех всички.

Динамо посочи първо земята, после пазара. Проф кимна, обаче аз бях твърде далеч да чуя какво си казаха.

— Подземно помещение — прошепна Ейбрахам. — Това трябва да е обезопасената къща. Може би някакъв офис, свързан с паркинга?

— Възможно ли е в този град да има подземия? — попитах аз.

— Плитки — отговори Ейбрахам и потропа с крак по земята. — В зависимост от района, Илдития може да расте върху масив от каменна сол, който на места достига височина от няколко етажа. Повтаря пейзажа на истинската Атланта, запълва пропасти и издига хълмове. Другаде е плитък, само няколко стъпки. Това тук обаче е дебел участък. Забеляза ли наклона, когато вървяхме към склада?

Не бях забелязал.

— Мизи — каза аз. — Проф може би ще влезе. Статус?

— Заклещена съм — прошепна тя. — Стълбището е претъпкано; всичко живо, включително и кучетата, се мъчи да се скрие тук. Сериозно. Има четири кучета. Не мога да намеря изход.

Проф не последва младия Епичен към паркинга. Продължи по улицата и простря ръце пред себе си.

Улицата изчезна. Солта стана на прах, а прахът отлетя в порив на вятъра, създаден от Проф чрез бързо изтласкване на две вдлъбнати силови полета. Каквото остана, пропадна в кухината отдолу и остави няколко стъпала, по които Проф заслиза, без да забави ход.

Беше изумително. Бях изучавал Епичните. Направил бях собствена система за категоризация. Признавам, че бях леко обсебен. Както ако милион хлапета едновременно задават въпроси и са леко противни.

Силата на Проф беше уникална — той не просто разрушаваше материята. Той я извайваше. Красиво разрушение беше. Установих, че му завиждам. Навремето бях притежавал тази сила; дарена ми беше. След смъртта на Стоманеното сърце Проф започна да дарява по-малко. Имах спирила, с който да се забавлявам, но разбирах, че още тогава Проф беше започнал да се отдръпва от нас.

Стана онзи път, когато той ме спаси от Правоприлагането, осъзнах аз. Тогава започнаха проблемите.

Аз го бях тласнал по този път. Знаех, че не мога да поема цялата вина — планът на Регалия за превръщането на Проф вероятно щеше да успее независимо от това дали аз се бях присъединил към Възмездителите, или не. Но и не можех да отричам отговорността си.

— Мизи — казах аз по линията. — Дръж се. Може в крайна сметка да си в най-голяма безопасност там вътре.

Проф слезе в помещението, което беше разкрил. Високата позиция на Коуди обаче ни позволи да го наблюдаваме на мобилните си. Проф не беше стигнал далеч. Обърна се и пак тръгна нагоре, като влачеше някого за яката. Когато се озова отново на улицата, той захвърли човека настрани. Онзи падна неподвижно на земята с извит под неестествен ъгъл врат.

— Двойник — излая Проф. Гласът му се разнесе над площада. — Виждам, че Крадеца наистина е страхливец.

— Двойник ли? — попита Меган, взе пушката ми и я насочи към трупа.

— Ооо — прошепнах развълнувано аз. — Крадеца е абсорбирал Изчезващия. Питах се дали някога ще го направи.

— Говори човешки, Колене — отвърна Меган. — Изчезващия?

— Епичен, който живееше в този град. Можеше да произвежда свои копия, малко като Митоза, обаче Изчезващия правеше само по няколко едновременно. Три ли бяха? Обаче всяко от копията притежаваше другите му сили. А вие знаете какъв е Крадеца…

Двамата ме погледнаха неразбиращо.

— Той е поглъщащ… Не знаете ли какво прави поглъщащият?

— Много ясно — намеси се Коуди. — Гълтоци. Мразя такива типове.

Въздъхнах.

— Вие, хора, знаете прекалено малко като за специализиран отряд, който е обучен да преследва Епични.

— Съставянето на списъци на Епичните и техните сили беше работа на Тиа — възрази Ейбрахам. — Не твоя. А и сега караме без предварително осведомяване.

Планът ми беше след няколко дни в града, посветени на разследване кой е тук и кой не, да събера хората си и да им обясня за всички Епични, за които трябваше да се следи. Може би беше необходимо да ги подготвя за Крадеца по-рано. Прекалено се бяхме фокусирали върху Проф.

— Поглъщащ — започнах аз — е обратното на даряващ. Крадеца краде силите на други Епични. Това е единствената му естествена сила, обаче е много мощна. Повечето поглъщащи само „заемат“ силите, така да се каже. Крадеца може да отнеме силите на друг Епичен завинаги. Може да притежава толкова сили, колкото поиска. Има цяла колекция. Ако Проф е намерил клонинг, това означава, че Крадеца е отнел силите на Изчезващия — Епичен, който може да направи свой двойник, да му даде съзнанието и силите си и да се оттегли в истинското си тяло, когато двойникът е застрашен.

Взех си пушката от Меган и огледах двойника. Беше убит и се разлагаше бързо. Кожата падаше от костите като маршмелоу от пръчка. Несъмнено така Проф беше разбрал, че не е заловил истинския Крадеца.

— Крадеца създава големи притеснения на другите Епични — продължих аз. — Не им се харесва мисълта, че някой може да отнеме способностите им. За тяхно щастие, той не е особено амбициозен и открай време се задоволява да си живее в Илдития. Вещерското сборище разчитаха на него — или пък на самата идея за способностите му — за да пречи на другите Епични да се настанят на тяхна територия…

Меган и Ейбрахам вече подбелваха очи.

— Какво? — попитах ги аз.

— Все едно току-що си намерил стар твърд диск, пълен с изгубените песни на любимата ти група от времената преди Злочестие — обясни Меган.

— Ама тези неща са готини — изръмжах аз, докато гледах Проф. Той явно беше крайно недоволен от откритието си в подземието. Сега наблюдаваше пазара. Оттук виждах, че пазарът е претъпкан, както каза Мизи.

— Не ми харесва изражението на лицето му — обади се Ейбрахам.

— Хора — каза Мизи. — Мисля, че се намирам до външна стена. Като погледна под ъгъл, виждам слънчевата светлина. Може би ще успеем да проправим път за мен оттук.

Ейбрахам се обърна към Меган.

— Можеш ли да направиш портал към друго измерение, където тази стена я няма?

Меган изглеждаше скептична.

— Не знам. Повечето от нещата, които правя, са нетрайни, освен ако скоро не съм се превъплътила. Мога да заловя някого за кратко в друг свят, стига този свят да е много подобен на нашия. Или пък да придърпам другия свят в нашия. Но това са само сенки, а понякога нещата се възстановяват след избледняването на сянката.

Проф вече вървеше към пазара. Щракна с пръсти и Динамо се появи пъргаво при него. След миг Проф заговори и гласът му загърмя над квартала, все едно ползваше високоговорител.

— Ще разруша тази сграда — каза той и посочи пазара. — И всички в съседство.

Аха, ясно, рече си част от мен. Динамо. Той има силата да манипулира звука.

А останалата част се ужаси.

— Който иска да живее — продължи Проф, — да излезе тук, на този площад. Който избяга, ще умре. Който остане на мястото си, ще умре. Имате пет минути.

— Проклятие — обади се Коуди. — Искате ли да го гръмна, за да се разсее?

— Не — отговорих аз. — Ще тръгне да те гони и така само ще заменим един проблем с друг.

Погледнах Меган. Меган кимна. Ако тя отклонеше вниманието на Проф и той я убиеше, щеше да се превъплъти. Искри. Мразех да мисля за способността й да умира като за някакъв разполагаем ресурс.

Надявах се да нямаме нужда от това.

— Ейбрахам, остани и поддържай Коуди — казах аз. — Ако нещо се обърка, вие двамата продължавате по план и строите скривалище в града. Имайте грижата той да не ви види.

— Разбрано. А вие двамата?

— Ще се доберем до Мизи. Меган, можеш ли да направиш някакви временни лица за нас?

— Никакъв проблем. — Тя се концентрира и за част от секундата се промени — очите й бяха с друг цвят, лицето — прекалено обло, а косата беше черна, вместо златиста. Предположих, че и аз съм минал през подобна трансформация. Поех дълбоко дъх и подадох пушката си на Ейбрахам. Бях виждал хората в Илдития да носят пушки, обаче моята беше прекалено добра. Щеше да привлече внимание.

— Да вървим — казах аз, подадох се иззад укритието и се присъединих към групите хора, които покорно излизаха от сградите и от пазара, за да застанат пред Проф.