Брандън Сандърсън
Злочестие (14)

13.

Седях на капака на джипа, който бяхме паркирали в някаква горичка на два-три километра от Илдития, и проучвах града през визьора на пушката. Илдития представляваше град, който беше голяма част от старата Атланта — центърът, кварталите и някои предградия. Диаметърът й беше десетина километра, според Ейбрахам.

Небостъргачите ми напомниха за Нюкаго, макар да признавам, че животът в града не ми беше дал добра представа за силуета му. Тези сгради ми изглеждаха по-раздалечени и по-източени. Освен това, бяха направени от сол.

Когато чух за града от сол, аз си го представих от прозрачен кристал. Божичко, сбъркал бях. Сградите бяха матови. Прозрачни бяха само по ъглите, където просветваше слънцето. Приличаха на камък, а не на грамадни буци от обикновената сол за ядене.

Небостъргачите бяха в чудесни разнообразни цветове. Преобладаваха розовите и сивите, а оптиката ми позволи да различа по стените жилки бяло, черно и дори зелено. Честно, красиво беше.

Освен това се променяше. Ние се бяхме приближили откъм гърба — този град определено имаше „гръб“ и „лице“. Районите в задната част бавно се ронеха, като стена от пръст под дъжда. Топяха се и се лющеха. Пред очите ми падна цялата страна на един небостъргач; после сградата рухна с тътен, който чух дори на такова разстояние.

С падането си солта се трупаше на буци, които ставаха все по-малки по-нататък в дирята на града. Това беше логично — повечето Епични сили не създаваха трайни неща. Падналите сгради от сол щяха накрая да се стопят и да изчезнат, да се изпарят и да оставят мъртва и равна земя като тази, през която минахме.

Доколкото разбирах, от другата страна на града растяха нови сгради — както се образуват кристали, обясни ми Ейбрахам. Илдития се движеше, но не на крака или колела. Движеше се като мухъл върху захвърлена филия.

— Леле — казах аз и свалих пушката. — Невероятно е.

— Да — отговори Ейбрахам, който стоеше до джипа. — И е трудно да живееш тук. Цикълът на целия град е една седмица, разбираш ли. Сградите, които се разпадат тук, израстват в предната част.

— Което е готино.

— Трудно е — повтори Ейбрахам. — Представи си домът ти да се разпада на всеки седем дни и да си принуден да се нанасяш в нов на другия край на града. И все пак тукашните Епични не са по-жестоки от другите, а в града има някакви удобства.

— Вода? — попитах аз. — Електричество?

— Събират дъждовна вода. Тук вали често заради една местна Епична.

— Бурята — казах аз и кимнах. — И дъждът…

— Не разтапя солта? — прекъсна ме Ейбрахам, преди да попитам. — Да, но това няма голямо значение. Сградите в задната част наистина се износват преди да паднат и може би пропускат вода, но не е непоправимо. По-големият проблем е намирането на начин за събиране на вода, която да не е прекалено солена за пиене.

— Значи няма водопровод и канализация — заключих аз. Укритието на Възмездителите във Вавилар имаше септична яма, което беше приятен лукс.

— Богатите имат електричество — продължи Ейбрахам. — Градът разменя храна срещу батерии.

Меган дойде при нас. Заслони очи и погледна града.

— Сигурен ли си, че с тоя твой план можем да влезем вътре, Ейбрахам?

— О, със сигурност — отговори Ейбрахам. — Влизането в Илдития никога не е проблем.

Отново се покатерихме в джиповете, после внимателно обиколихме града, като за всеки случай се държахме на разстояние. Най-сетне оставихме колите в една стара ферма с ясното съзнание, че може и да не са там, когато се върнем, независимо от сложното възмездителско заключване. Преоблякохме се в износени джинси, прашни якета и раници с окачени отстрани стари бутилки за вода. Потеглихме с надеждата да изглеждаме като група отцепници, които работят, за да оцеляват.

Преходът ме накара да съжалявам за друсането в джипа. Когато приближихме предния край на Илдития, тръгнахме сред нивите — бях чел и слушал за тях, но никога досега не бях виждал подобно нещо.

Градовете-държави в Разединените Щати бяха по-свързани помежду си, отколкото смятах преди. Навярно Епичните биха могли да оцелеят без никаква инфраструктура, но те искаха поданици, над които да властват. Каква полза да си всемогъща разрушителна и гневна стихия, ако нямаш селяни, които да убиваш от време на време? За съжаление, селяните трябваше и да ядат, за да не вземат да измрат, преди да ти падне сгода да ги изтребиш.

А това означаваше да създадеш някаква структура в града си, да намериш някакъв продукт, който да продаваш. Градовете, които произвеждаха излишък от храна, можеха да я търгуват срещу батерии, оръжия или луксозни стоки. Това ми се струваше задоволително. Когато се появиха за пръв път, Епичните безогледно унищожаваха всичко и разрушиха инфраструктурата в страната. Сега бяха принудени да се върнат назад и да станат администратори.

Животът е несправедлив. Не можеш и да разрушиш всичко наоколо, и да живееш като крал.

Затова имаше ниви. Реколтата на онези, които бях забелязал край пътя на града, вече беше прибрана, докато зърнените насаждения тук бяха узрели и готови. Много хора работеха на полето и макар да беше ранна пролет, те вече жънеха.

— Отново Бурята? — попитах шепнешком Ейбрахам, който крачеше до мен.

— Да. Нейните дъждове предизвикват свръхбърз растеж около града; тук могат да добиват нова реколта на всеки десет дни. Периодично хората пътуват с нея няколко дни напред по пътя на града и садят, а после тя полива. Работниците отиват да се грижат за нивите си и се присъединяват към града, когато той мине край тях. О, и е добре да стоиш с наведена глава.

Сведох очи и възприех познатата стара поза — с безизразно лице — на човек, който живее под властта на Епичните. Наложи се Ейбрахам да сръчка Меган, която предизвикателно срещна погледа на охраната, край която минахме — жена с пушка на рамо и надменна усмивка на уста.

— Продължавайте към града — каза жената и посочи с пушката си към Илдития. — Пипнете ли и един житен клас, ще ви застреляме. Ако искате храна, говорете с надзорниците.

Когато приближихме града, настигнахме някакъв ескорт от мъже с палки на коланите. Чувствах се неудобно под погледите им, но останах със сведени очи, което ми позволи да проуча прехода на влизане в града. Първо на земята имаше тънка коричка. Тя стана по-дебела щом приближихме, захрущя и започна да се чупи под краката ни. Накрая стъпихме върху същинска каменна сол.

По-навътре подминахме буци на местата, където започваха да растат сгради. Тук в бяло-сивото на солта бяха втъкани десетки различни слоеве, ивици цвят като замръзнал дим. Виждах текстурата на камъка и ми се щеше да го потъркам с пръсти и да я усетя.

Миришеше странно. Май на сол. И беше сухо. Нивите бяха влажни, затова се забелязваше колко е сух въздухът в града. Присъединихме се към къса опашка хора, които чакаха да влязат в самия град, където сградите бяха с правилните размери.

В гледката имаше и нещо познато: еднообразната текстура и цвят, дори и с различните нюанси, ми напомниха за стоманата в Нюкаго. Може би за другите това място, където всичко беше израснало от плътна сол, беше чуждо, но за мен беше нормално. Имах чувството, че се завръщам у дома. Поредната ирония. За мен удобството беше вътрешно свързано с нещо, създадено от Епичните.

Получихме ориентиране. Човекът, който ни говори, беше изненадан, че не сме бегълци от Канзас сити, обаче продължи да говори бързо и прямо. Храната принадлежи на Крадеца. Ако искаш храна, работиш. В града нямаше полиция, затова мъжът каза, че може би ще пожелаем да се присъединим към някоя от установените общности, стига да намерим такава, която приема новодошли. Епичните могат да правят каквото пожелаят, затова да не заставаме на пътя им.

Илдития явно нямаше структурата на Нюкаго. Там Стоманеното сърце беше установил ясна висша прослойка от хора, които не са Епични, и използваше силна полиция, за да държи хората в строй. В замяна на това обаче, в Нюкаго имахме достъп до електричество, мобилни и дори кино.

Това ме тревожеше. Не исках да установявам, че Стоманеното сърце е по-ефикасен управник от други, макар част от мен да знаеше това от много време. Проклятие, Меган ми го каза, още когато се присъединих към отряда.

Когато ориентирането свърши, ние приехме да бъдем претърсени. Ейбрахам ни беше предупредил и затова Меган беше готова да приложи силите си за много внимателна илюзия върху няколко торби. Така маскира някои вещи — батериите и модерните ни оръжия — като по-обикновени. Остави за стръв един хубав пистолет, за да могат пазачите да го „конфискуват“ за себе си. Това беше нещо като такса за влизането в града. Пазачите обаче ни позволиха да задържим обикновените оръжия, както Ейбрахам ни беше казал. В града оръжията не бяха незаконни.

Обискът приключи и ни пуснаха. Мъжът, който ни беше ориентирал, отбеляза:

— Можете да се настаните във всяка сграда, която е свободна. А на ваше място през следващите няколко седмици няма да надигам глава.

— Защо? — попитах аз и преметнах торбата си на рамо.

Той ме изгледа.

— Проблеми между Епичните. Нищо, което да ни притеснява, стига да си стоим долу. Може би в близките дни храната ще понамалее. — Той поклати глава, после посочи камара сандъци на границата. — Ще ви кажа какво ще направим — обърна се той към нас и още няколко новодошли. — Тази сутрин загубих работниците си. Проклетите глупаци избягаха. Помогнете ми за внасянето на онези сандъци, а аз ще ви дам дажбата зърно за цял ден, все едно сте почнали сутринта.

Погледнах останалите, които свиха рамене. Ако наистина бяхме отцепници, за каквито се представяхме, нямаше голяма вероятност да пропуснем такава възможност. След няколко минути вече мъкнехме сандъците. Върху дървото беше щампован знакът на УТК, група странстващи търговци, управлявани от Срок, Епична, която манипулираше времето. Явно бях пропуснал посещението й. За съжаление, понеже открай време исках да я видя лично.

Работата беше тежка, но ми даде възможност да огледам част от града. Илдития беше добре населена. Дори и при големия брой хора на полето, улиците бяха оживени. Нямаше коли, ако не се броят онези покрай пътя — те бяха от сол, останки от времената преди първото трансформиране на града. Явно при порастването всяка седмица градът възпроизвеждаше и предмети като тези коли. Разбира се, нито една не работеше. За сметка на това имаше поразително много велосипедисти.

По простори на прозорците висеше пране. Край улицата децата си играеха с пластмасови колички, а коленете им бяха покрити със сол, която бяха изтрили от земята. Хората носеха покупки от някакъв пазар. След няколко минавания успях да установя, че пазарът е на една улица след нашето трасе, което вървеше от края на града до един склад на половин час навътре.

Докато щъках напред-назад със сандъците, успях да добия усет за растежа на сградите. Точно до границата се образуваха буци в стари на вид основи, които приличаха на камъни, изложени на ветровете в продължение на векове. По-нататък сградите вече започваха да се оформят, стените се извисяваха нагоре и се образуваше зидария. Беше като ерозия наопаки.

Процесът не беше съвършен. От време на време подминавахме неоформени буци по земята или между сградите — приличаха на тумори от сол. Попитах един от другите носачи, а той сви рамене и ми каза, че всяка седмица стават някакви аномалии. Те изчезват при следващия цикъл, обаче тогава се появяват други.

Всичко това ме очароваше. Постоях дълго време пред нещо, което май щеше да стане редица жилища от черно-синя сол с усукана шарка. Почти можех да видя как сградите бавно растат, все едно… все едно ближеш сладолед, но наопаки.

Имаше и дървета — за разлика от Нюкаго, където нищо органично не беше трансформирано. Дърветата растяха като сградите, образуваха се деликатно от солта. Тук бяха само пънове, обаче по-навътре бяха напълно развити растения.

— Не зяпай дълго, новобранецо — каза ми една жена, която мина край мен, отупвайки прашните си ръкавици. — Това е територия на Инком.

Жената беше една от полските работнички, наети да носят сандъци заедно с нас.

— Инком ли? — попитах аз и я настигнах. Кимнах на Ейбрахам, който мина край нас със сандък.

— Този квартал — отговори високата жена. — Затворени врати… Не приемат нови членове. Предстои им разпадане в задния край и обикновено се нанасят в тези апартаменти, докато домовете им се възстановят. След като Инком се изнесат, нанасят се Барчин, а с тях никой не ще и да се опитва да се разправя. Противна пасмина. Приемат всеки, но взимат половината ти доходи, и то само за да ти позволят да спиш в канавката между две сгради, докато не мине една година от присъединяването ти към тях.

— Благодаря ти за съвета — казах аз и погледнах през рамо към неоформените сгради. — Но тази сграда е голяма; изглежда имат доста свободно място. А и защо бихме искали да се присъединим към някое семейство?

— За защита. Разбира се, може да се настаните в празна къща. Такива има много. Но без добро семейство зад гърба, най-вероятно ще ви оберат до шушка, че и по-лошо.

— Сурова работа — отвърнах аз и потръпнах. — Нещо друго, което трябва да знам? Няма ли някой нов Епичен, за който да се притеснявам?

— Ослепителния ли? Аха, аз не бих му се пречкала. Както и на никой Епичен. Сега повече от обикновено. Ослепителния има почти пълна власт, обаче са останали още неколцина, които се държат. Бурята. Крадеца. Надвиснала е война. Както и да е, Епичните харесват небостъргачите, затова не ходи в центъра. Тъкмо сега центърът е на около пет.

— … Пет?

— Пет дни, откакто се издигна. Още два дни, докато небостъргачите почнат да се разпадат. Обикновено тогава е най-трудната част от седмицата. Когато високите сгради в центъра започнат да се разпадат, Епичните се дразнят и тръгват да си търсят забавление. Някои се местят в кварталите. Други дебнат наоколо. Ден по-късно жилищата им отново са пораснали, а слугите са пренесли всичко. Тогава общо взето е безопасно да се излиза. Не знам обаче как борбата за власт ще промени всичко това.

Стигнахме камарата сандъци в края на града и аз грабнах един. Все още носех торбата на гърба си — не смятах да се разделям с нея, нищо че увеличаваше товара ми с всяко следващо минаване. Имаше ли какво още да попитам жената?

— Ти и приятелите ти сте добри работници — отбеляза тя и взе сандък. — Може да успеем да ви дадем място в моя квартал. Не мога да кажа със сигурност; това е работа на Дъг. Но ние сме справедливи, вземаме само четвърт от дажбите и ги ползваме, за да храним старите и болните.

— Звучи привлекателно — отговорих аз, макар въобще да не беше така. Ние щяхме да си построим собствено укритие някъде в града. — Как кандидатствам?

— Никак. Просто идваш сутринта тук и свършваш някаква тежка работа. Ние ще те наблюдаваме. Не идвай да ни търсиш, иначе ще стане зле за тебе.

Тя нарами сандъка и тръгна. Аз наместих моя и я загледах. Отбелязах очертанията на нещо, което най-вероятно беше пистолет, скрит на гърба й под якето.

— Корав град — промърмори Мизи, взе сандък и ме подмина.

— Аха — отговорих аз. Но и не беше така.

Вдигнах сандъка на рамо и тръгнах надолу по пътя. Бях малък, когато всичко това започна — само на осем години, сираче на улицата. Живях сам около година, преди да ме приберат. Спомнях си приглушените разговори на възрастните за това, че разпадането на обществото произвело ужасни неща като канибализъм и банди, които опожаряват всичко наред, или семейства, които се разпадат — всеки живее за себе си.

Това обаче не се задържа. Хората са си хора. Каквото и да става, те създават общности, борят се за нещо нормално. Дори и с Епичните, повечето от нас просто искаха да живеят свой живот. Думите на жената бяха остри, но обнадеждаващи. Ако работиш упорито, можеш да намериш мястото си в света, въпреки лудостта. Окуражаващо.

Усмихнах се. Тъкмо тогава забелязах, че улицата е празна. Спрях и се умислих. Децата ги нямаше. Нямаше велосипеди на улицата. Завесите бяха спуснати. Обърнах се и видях неколцина други работници да се шмугват в близките сгради. Жената, с която разговарях, ме подмина забързано. Беше захвърлила сандъка някъде по пътя.

— Епичен — прошепна тя. Устреми се към отворената врата на нещо, което някога е било магазин, и последва още няколко души на влизане.

Припряно пуснах сандъка и отидох там. Бутнах завесата над входа. Озовах се при жената и някакво семейство, сгушено в сумрака. Един мъж, влязъл преди нас, извади пистолет и ни огледа тревожно, но не насочи оръжието. Посланието беше ясно: можехме да останем, докато Епичният отмине.

Завесата на вратата се поклащаше леко. Предположих, че тук имаха също толкова проблеми с вратите, колкото и ние в Нюкаго. Сигурен съм, че е трудно да се ползва врата от сол, затова местните я бяха избили и я бяха заменили със завеса от плат. Не особено сигурно, но пък затова са пистолетите.

Прозорецът на магазина беше от по-тънка сол, почти като стъкло, обаче беше прекалено мътен и през него не се различаваха подробности. Пропускаше някаква светлина вътре, а и успях да видя как оттатък преминава сянка. Самотна фигура, следвана от нещо светещо, във формата на сфера.

Зелена светлина. Разпознах и оттенъка.

О, не, казах си.

Трябваше да погледна. Не можех да устоя. Останалите ми изшъткаха, когато доближих прага и надзърнах иззад плата към улицата.

Това беше Проф.