Брандън Сандърсън
Злочестие (13)

12.

Опитах се да измисля подходящо сравнение за хрущенето на шлаката под краката ми. Като… като лед върху… Не.

Пристъпвах през обширната разтопена скала, която беше Канзас сити. За пръв път думите ме предадоха. Единственото подходящо прилагателно, за което се досещах, беше… тъжен.

Преди ден тук беше една от точките на цивилизацията върху иначе тъмната карта. Да, мястото се управляваше от Епични, обаче имаше живот, култура, общество. Хора. Десетки, може би стотици хиляди.

Нямаше ги.

Приклекнах и потърках с пръсти гладката земя. Все още беше топла и сигурно щеше да остане топла с дни. Взривът беше изкорубил скалите и беше превърнал сградите в планини разтопена стомана. Земята беше покрита с малки гънки стъкло, като вълни, не по-високи от два пръста. Създаваха някакво усещане за невероятно мощен вятър, който духа от центъра на разрушението.

Всички тези хора. Мъртви. Помолих се на Бог — или на някой друг, който може би ме чуваше — някои от тях да са се измъкнали преди взрива. Звук от стъпки извести идването на Меган. Утринното слънце я осветяваше.

— Измираме, Меган — казах аз пресипнало. — Капитулирахме пред Епичните, но все още ни изтребват. Войните им ще унищожат живота на планетата.

Тя постави ръка на рамото ми, а аз останах приклекнал. Докосвах това, което сега беше стъкло, а преди бяха хора.

— Разрушение ли е направил това? — попита тя.

— Съвпада с направеното от него в други градове. И не ми е известен друг със силите да постигне това.

— Този маниак…

— В него има нещо сериозно сбъркано, Меган. Когато разрушава даден град, той смята това за милост. Сякаш мисли… мисли, че начинът наистина да освободи света от Епичните е да унищожи всеки, който може някога да бъде превърнат в Епичен.

Тъмнината беше донесла на Разрушение особен вид лудост, извратена версия на целта на самите Възмездители. Да освободи света от Епичните.

Цената нямаше значение.

Мобилният ми просветна и аз го откачих от обичайното му място, на рамото на якето ми.

Виждаш ли? Беше Летящ рицар. Прикачил беше и снимка. Огромен взрив, изригващ от място, за което предположих, че е Канзас сити. Снимката беше направена от голямо разстояние.

Хората споделят тази снимка наляво и надясно, написа Летящ рицар. Вие не бяхте ли тръгнали нататък?

Знаеш точно къде сме, отговорих аз. Следиш мобилния ми.

Просто проявявам любезност. Снимайте центъра на града. Разрушение ще представлява проблем.

Ще представлява?

Ами виж това.

Следващата снимка беше на мършав мъж с козя брадичка, който крачеше по пълна с хора улица, тренчкотът му се вееше, а на кръста му беше препасана сабя. Веднага познах Разрушение.

Канзас сити?, попитах аз. Преди взрива?

Аха, отговори Летящ рицар.

Смисълът на видяното стигна до ума ми. Припряно набрах номера на Летящ рицар и доближих мобилния до ухото си. Той вдигна след секунда.

— Той не свети — нетърпеливо казах аз. — Това означава…

— Какви ги вършиш? — попита Летящ рицар. — Идиот!

Прекъсна.

Втренчих се объркано в мобилния, докато не получих ново съобщение.

Казах ли ти, че можеш да ми се обаждаш, момче?

Ама ти ми пишеш цял ден, отговорих аз.

Съвсем друго е. Да звъниш на хората без тяхно позволение е отсвирено нарушаване на личното им пространство.

— Отсвирено? — попита Меган иззад рамото ми.

— Имам филтър за ругатни на мобилния.

— Използваш филтър за ругатни? Това да не ти е детската градина?

— Не. Забавно е. Така хората звучат наистина глупаво.

Дойде ново съобщение от Летящ рицар. Каза, че Регалия е направила мотиватор от Разрушение. Искаш ли да се обзаложиш, че не е бил само един? Виж тези снимки.

Прати още една поредица снимки на Разрушение в Канзас сити — правеше нещо с някакъв светещ предмет. Светло беше, но можеше да се види, че сиянието идва от предмета, а не от самия Разрушение.

Часът на последната снимка е точно преди градът да се изпари, уточни Летящ рицар. Разрушил е Канзас сити с това устройство. А защо ползва устройство, вместо да го направи сам?

По-незабележимо е, отговорих аз. Ако седи в центъра на града и свети, докато го вдигне във въздуха, както направи в Тексас, ще послужи като предупреждение за хората да избягат.

Отвратително, написа Летящ рицар.

Можеш ли да го наблюдаваш през други мобилни?, попитах аз.

Доста информация за пресяване, момче.

Имаш ли да правиш нещо по-приятно?

Аха, май да. Аз не съм от вас, Възмездителите.

Да, обаче си човек. Моля те. Направи каквото можеш. Ако го забележиш в друг град, независимо дали свети, или не, кажи ми. Може би ще успеем да предупредим хората.

Ще видим, отговори той.

Меган погледна телефона ми.

— Би трябвало да се уплаша от контрола, който той има над мобилните, нали?

Двамата снимахме центъра на града. След като пратихме снимките на Летящ рицар, целият ми разговор с него изчезна от мобилния. Показах това на Меган, но тя беше разсеяна. Взираше се във видимо безкрайното поле лъскави като стъкло могили от скали и стомана, които някога бяха град.

— Това щеше да ме убие — тихо каза тя. — Огън. Край завинаги.

— Щеше да убие повечето Епични. Дори и някои от останалите Висши Епични. — Това беше един от начините да се преодолее тяхната неуязвимост: да ги удариш с ядрено оръжие и да ги унищожиш. Ужасно решение, както бяха установили няколко държави. Можеш да поразиш с ядрено оръжие само толкова от собствените ти градове, колкото да не ти оставят нищо друго, което да защитаваш.

Меган се облегна на мен, а аз сложих ръка на рамото й. Беше влязла в горяща сграда, за да ме спаси, и така се беше изправила срещу онова, което можеше да я убие, но това не означаваше, че страхът й е изчезнал. Просто беше под контрол. Управляем.

Двамата отидохме при другите Възмездители, които се бяха настанили близо до центъра на експлозията. Ейбрахам беше проверил за радиация, за да сме сигурни, че е безопасно.

— Ще се наложи да направим нещо с този тип, Дейвид — каза Ейбрахам, когато се приближих.

— Съгласен съм. На първо място обаче е спасяването на Проф. Единодушни ли сме по този въпрос?

Всички от групата кимнаха. Ейбрахам и Коуди бяха с нас с Меган от началото — искаха да опитаме да върнем Проф, а не да го убием. Явно бях убедил Мизи при разговора ни в колата, тъй като тя закима енергично.

— Някой друг тук да се чуди защо Проф е отишъл в Атланта? — попита Коуди. — Искам да кажа, можеше да си стои във Вавилар и да накара всички видове Епични да му се подчиняват. А той се е вдигнал чак тук.

— Трябва да има някакъв план — отговорих аз.

— Той разполага с цялата информация на Регалия — каза Ейбрахам. — Тя знаеше разни неща за Епичните, за силите им и за Злочестие — подозирам, че знаеше повече от всеки друг. Затова се питам какво ли е намерил Проф в нейните данни.

Кимнах умислено.

— Регалия каза, че иска наследник. Знаем, че беше намесена в неща, които са много по-големи от града й. Тя беше във връзка със Злочестие. Опитваше да разбере как действат неговите сили. Може би Проф продължава работата й — онова, което тя планираше, преди ракът й да се усложни.

— Възможно е — съгласи се Мизи. — Какво обаче? Какво планираше Регалия? Или сега — какво планира Проф?

— Не знам — отговорих аз. — Но се тревожа. Проф е един от най-ефикасните и интелигентни хора, които познавам. Той очевидно няма просто да си седи като другите Епични и да управлява някой град. Плановете му ще са по-амбициозни. Каквото и да си е наумил, то ще е нещо голямо.

Излязохме от Канзас сити много по-мрачни, отколкото влязохме. Този път се движехме по-близо. Двата джипа се движеха в индианска нишка. Призляваше ни от това колко време ни отне да се доберем до място, където да не сме обградени от разтопени сгради и изгорена земя. Продължихме да се движим, макар че слънцето беше изгряло. Ейбрахам прецени, че сме близо до целта си — на не повече от няколко часа.

Реших, че най-добрият начин да се разсея от ужасите на Канзас сити е да опитам да свърша нещо полезно. Затова извадих една от кутиите, които Летящ рицар ни беше дал. Мизи се обърна и любопитно загледа над облегалката. Ейбрахам ме стрелна с поглед в огледалото, но не каза нищо, а и аз не можех да разгадавам емоциите му. Бях виждал купчини боеприпаси с по-изразителен вид от Ейбрахам. Понякога можеше да е като някакъв дзен монах. С пушка.

Вдигнах капака и обърнах кутията така, че Мизи да вижда вътре. Съдържаше чифт ръкавици и буркан със сребриста течност.

— Живак? — попита Мизи.

— Аха — отвърнах аз, взех едната ръкавица и почнах да я обръщам.

— А това не е ли мнооого вредно?

— Не съм сигурен — признах аз.

— Предизвиква лудост — каза Ейбрахам. След малко добави. — Значи няма да има голяма промяна за никой от пътуващите в тази кола.

— Ха-ха — отвърна Мизи.

— Живакът е силно токсичен — продължи Ейбрахам. — Бързо прониква през кожата и дори изпаренията му са опасни. Внимавай, Дейвид.

— Няма да отварям капака, докато не съм наясно какво правя. Просто ще проверя дали мога да накарам живака да се движи в буркана.

Нетърпеливо сложих ръкавицата. Веднага по пръстите тръгнаха ивици виолетова светлина, които се събраха в центъра на дланта. Мекият пурпурен цвят ми напомни за тензорите. Стори ми се логично. Проф ги беше направил, подражавайки на получената от Епични технология. Вероятно беше ползвал дизайн на Летящ рицар.

— Това ще ни остави без дъх — обявих аз, представяйки си нещата, които бях чел за силите на Ртич. Поставих ръката си над буркана с живак, но спрях. Как точно да задействам способностите? Спирилът беше труден за контролиране, макар че се задействаше лесно. Докато при тензорите беше необходимо време, за да успея да ги накарам да правят нещо.

Опитах да дам команди с мисълта си, опитах да приложа номерата, които бях ползвал, за да задействам тензорите, обаче нищо не стана.

— Сега ли ще остана без дъх — попита Мизи — или по някое време по-нататък по пътя? Ще ми се да съм подготвена.

— Нямам представа как да ги накарам да работят — казах аз, махнах с ръка и пробвах отново.

— Да не би да има инструкции? — обади се Ейбрахам.

— Коя по-точно суперизумителна Епична технология върви с книжка с инструкции? — възкликнах аз. Струваше ми се твърде банално. Въпреки това проверих в кутията. Нищо.

— За добро е — каза Ейбрахам. — Трябва да почакаме и да го изпробваме в по-контролирана среда. Или поне не докато се движим по този полуразрушен път.

С въздишка свалих ръкавицата. После взех големия буркан с живака и се взрях в него. Веществото беше странно. Бях си представял как изглежда течен метал, но това тук надминаваше очакванията ми. Движеше се бързо и леко и беше невероятно рефлективен. Все едно някой беше стопил огледало.

Прибрах буркана след още едно напомняне от Ейбрахам и оставих кутията в краката си. Все пак изпратих на Летящ рицар съобщение, с което го молех за инструкции. Не след дълго обаче колата на Меган забави пред нас. Мобилният на Ейбрахам завибрира.

— Да? — отговори той, включи мобилния и намести слушалката в ухото си. — Ха. Любопитно. — Забави джипа и погледна назад към мен. — Коуди е забелязал нещо пред нас.

— Града ли?

— Почти. Следата му. Погледни на два часа.

Извадих пушката, отворих покрива и се изправих. Оттук видях нещо много интересно край пътя: огромна равнина смачкани мъртви растения. Простираше се надалеч.

— Градът определено е минал в тази посока — обясни Ейбрахам. — Не можеш да го видиш оттук, обаче това е част от много широка ивица мъртва трева. Широка колкото цял град. Илдития оставя такава следа, когато се движи — като диря на гигантски охлюв.

— Страхотно — отговорих аз и се прозях. — Нека да я проследим.

— Дадено — каза Ейбрахам. — Обаче гледай по-внимателно. Коуди каза, че е видял хора, които вървят в дирята.

Отново погледнах и наистина, няколко малки групи хора крачеха по широката ивица земя.

— Ха — казах аз. — Отдалечават се от града. Ние смятаме, че градът се движи на север, нали?

— Да — отвърна Ейбрахам. — Това обърка и Коуди и Меган. Искаш ли да го проучим?

— Да — съгласих се аз и отново седнах в джипа. — Ще пратя другите двама.

Свърнахме от пътя и се насочихме към ивицата мъртва трева. Написах съобщение на Меган. Вижте какво можете да разберете от изостаналите хора, но не поемайте рискове.

Това са бежанци, отговори тя. Какво рискуваме? Скорбут?

Коуди и Меган тръгнаха напред, а ние изостанахме. Опитах да подремна, обаче седалката на джипа беше твърде неудобна, а и — макар наистина да нямаше основания за тревога — се тревожех за Меган.

Най-сетне съобщението от нея дойде. Те са бежанци. Знаят за Проф, но го наричат Ослепителния. Тук е от две или три седмици и някои Епични му се противопоставят, в това число и главният Епичен тук — някакъв тип, наречен Крадеца.

Хората са избягали от града, понеже мислят, че сблъсъкът между Проф и Крадеца е неизбежен. Смятат да се махнат за седмица или две, да се прехранват както могат, и после да се върнат и да видят кой е на власт в крайна сметка.

Казаха ли на какво разстояние е градът?, попитах аз.

Вървят от часове, значи… може би час или два с джип? Казват още, че ще срещнем и други бежанци, които пък се движат към Илдития. Бегълци от Канзас сити.

Значи поне част от гражданите бяха избягали. За мен беше облекчение да го узная.

Показах съобщенията на Мизи и Ейбрахам.

— Тази забележка за политиката в Илдития е полезна — каза Ейбрахам. — Това ще рече, че Проф не е стабилизирал властта си над града. Няма да разполага с ресурсите да ни търси.

— Ще успеем ли да влезем? — попита Мизи. — Без да изглеждаме подозрително?

— Можем да се скрием сред бегълците от Канзас сити — отговорих аз.

— Дори и от това няма да има нужда — каза Ейбрахам. — Крадеца позволява на хората да влизат и да излизат безнаказано от Илдития, затова често има поток навътре и навън. Можем да се представим за работници и те би трябвало да ни приемат веднага.

Кимнах бавно, после наредих да продължим вън от пътя, но да заобиколим отдалече ивицата мъртва земя. Функциониращите коли — бяха преправени да се захранват от батерии — бяха новост на повечето места по света. Кой знае на какви дръзки глупости можехме да налетим, ако се приближахме твърде много до напълно отчаяни хора.

Меган и Коуди се върнаха при нас и заедно продължихме по неравната земя още около час. Аз наблюдавах през визьора и забелязах първите признаци за Илдития: ниви. Намираха се до града, не върху мъртвата земя, а непосредствено до нея. Това можеше да се очаква — Атланта беше известна с продукцията си.

Скоро след като видях нивите, забелязах още нещо да наднича над хоризонта пред нас — сред огромния, иначе безличен пейзаж, съвсем не на място се издигаха контурите на град.

Бяхме намерили Атланта или Илдития, както се наричаше сега.

Градът от сол.