Брандън Сандърсън
Злочестие (12)

11.

Намирах се в някакво студено и тъмно място.

Светът ми се състоеше единствено от звуци. Всеки звук беше ужасен, нападаше, пищеше. Свих се на кълбо пред тях, но тогава атакуваха светлините. Ослепителни, ужасни. Яростни. Мразех ги, обаче не постигах нищо. Плачех, но и това ме плашеше; собственото ми тяло ме предаваше с удар отвътре, заедно с всички отвън.

Натрупваше се, за да стигне до климакс от тътен, искри, горене, трясъци, скърцане и ужасни експлозии, докато…

Събудих се.

Бях се свил неудобно на задната седалка на единия от джиповете. Движехме се по разбита магистрала през нощта. Колата трополеше и скърцаше, а ние се носехме към Атланта.

Замигах уморено и опитах да осмисля съня. Кошмар? Сърцето ми определено биеше бързо. Помнех, че бях напълно ужасѐн от шума и бъркотията, но не приличаше на никой от дотогавашните ми кошмари.

Нямаше вода. Смътно помнех няколко кошмара от времето във Вавилар и те винаги включваха удавяне. Седнах и се облегнах умислено. След нещата, които бях открил за Епичните, не можех да пренебрегвам нито един лош сън. Но къде ме поставяше това? Хората все така щяха да имат кошмари. Как да прецениш дали някой е важен, или си е просто сън?

Е, не бях Епичен. Затова сигурно нямаше значение.

Протегнах се и се прозях.

— Е, как се справяме?

— Тази нощ напредваме добре — отговори Ейбрахам от предната седалка. — Тук има по-малко камънаци по пътя.

Когато беше възможно, пътувахме нощем, разделени в двата джипа, с изключени светлини и се ориентирахме с уредите за нощно виждане. По предложение на Ейбрахам сменяхме местата си през няколко часа; той каза, че така разговорите не доскучават и шофьорите остават бдителни. Всички, освен мен, шофираха. Което беше съвсем несправедливо. Само заради онзи път. Е, и заради другия. И третия, с пощенската кутия. Ама сериозно, кой помни такива работи?

Сега Мизи и Ейбрахам бяха в моя джип, а Меган и Коуди в другия. Измъкнах пушката, която бях прибрал в краката си. С едно докосване свих приклада и така можех да използвам уреда за нощно виждане и термалния визьор, за да погледна навън.

Ейбрахам имаше право. Тази магистрала, макар и разбита, беше общо взето в по-добро състояние от онази, по която пътувахме от Нюкаго до Вавилар, и в много по-добро от пътя до замъка на Летящ рицар. Подминавахме изоставени край пътя коли, а нито един от градовете в района не беше осветен — или защото бяха изоставени, или защото обитателите не искаха да привличат вниманието на Епичните. Предположих, че първото е по-вероятно. Хората гравитираха към по-големите градове, където им се налагаше да са под властта на Епични, но и имаха някакъв достъп до необходимите за живот неща.

Колкото и да беше ужасен Нюкаго, все пак предоставяше сравнително стабилен живот. Пакетирана храна от някоя от действащите фабрики, чиста вода, електричество. Не беше цветна зърнена закуска, но беше по-добро от живота в пустошта. Пък и по отношение на Епичните, в града хората бяха като пасаж риби — прекалено незначителни, за да изпъкват. Човек просто се надяваше да не бъде убит при някой внезапен изблик на гняв.

Най-сетне зърнах стар зелен пътен знак, който обявяваше, че не сме далеч от Канзас сити. Щяхме да го заобиколим, понеже тук властваха Епични. Най-вече Коравия. За щастие, сегашното положение на Атланта не беше много далеч. Пътуването на задната седалка на тези коли съвсем не беше удобно. Искри, преди всичко да се разпадне, страната беше голяма.

Извадих мобилния. Определено беше приятно пак да го ползвам, макар че се наложи да намаля яркостта на екрана, за да не освети колата ни. Написах съобщение на Меган.

Целувка.

След секунда мобилният примигна и проверих отговора.

Шегичка.

Мръщех се, докато не забелязах, че съобщението не е от Меган, а от непознат номер.

Летящ рицар?, предположих аз.

Е, технически погледнато, това е Мани, моят манекен — отговори той. — Иначе, да. И да, наблюдавам комуникациите ви. Свиквай.

Нали си даваш сметка, че всички са уверени в пълната сигурност на твоите мобилни, написах аз.

Значи всички са идиоти, отговори Летящ рицар. Много ясно, че мога да чета каквото изпращаш.

А ако Проф ме убие и вземе този телефон?, попитах аз. Не се ли притесняваш да не забележи, че си ми писал?

В отговор неговите съобщения изчезнаха, както и моите до него. Искри. Можеше да хакне паметта на мобилния ми?

Помни сделката ни, написа той. Искам тези клетки.

Не бях сключвал такава сделка, обаче нямаше полза да го споменавам сега. Надрасках номера му на листче, после погледах как — съвсем очаквано — последното му съобщение избледня. След секунди дойде отговорът на Меган.

И аз те целувам, Колене.

Там всичко наред ли е?, попитах аз.

Ако под „наред“ разбираш да полудявам, защото съм принудена да слушам как Коуди си измисля разни истории една след друга, значи е наред.

Изпратих усмивка.

Разбери ме, той твърди, че е участвал в олимпиадата, обаче някакъв елф му задигнал медала.

Почакай играта на думи, написах аз. Обикновено има някоя ужасна шега на края на историята.

Ще пътувам с Ейбрахам в следващата отсечка, отговори тя. Сериозно. Мислех, че съм превъзмогнала чувството, че трябва да удуша някого от отряда. Оказва се, че желанието да убия Коуди по жесток и безчовечен начин няма нищо общо с тъмнината. Беше напълно естествено.

Хмм. Може би ще искаме да проверим дали нещо от приказките на Коуди е специално свързано с твоята психе. Има шанс, макар и малък, ако изправянето срещу страховете може да потуши тъмнината, други външни стимули да я направят по-агресивна.

Минаха няколко секунди.

Зубрач, дойде най-сетне съобщението.

Просто се старая да обмисля всички възможности.

Наистина, отговори тя, защо не мога в крайна сметка да излизам с момче с „полезна“ обсесия?

Усмихнах се.

Например?

Любовни романи? Техники за целуване? Момчешки работи. Може би тогава ще можеш да ми правиш комплименти не само за избора на пистолети.

Съжалявам, написах аз. Нямам много опит в тази област.

Няма защо да ми казваш. Сериозно, Дейвид, добре е, че имаш такъв хубав задник.

Имай предвид, че Летящ рицар най-вероятно наблюдава този разговор, предупредих аз.

Ами неговият задник е адски грозен, така че защо да ми пука?

Попаднахме на неравен участък и почнахме да подскачаме и да се тресем. Мизи забави и заобиколи.

Липсва ли ти Нюкаго?, установих, че питам Меган. На мен понякога ми липсва. Странно, а?

Не е странно. Там си отраснал. Оттам е семейството ти. Понякога ми липсва Портланд. Последното място, където живях нормално. Даже имах кукла. Есмералда. Трябваше да я оставя.

Вдигнах глава. Меган не говореше много за тези неща.

Ако наистина съм излекувана, продължи тя, може да започна да ги търся. Щом знам със сигурност.

Семейството ти? Имаш ли някаква представа в кой град са?

Доколкото ги познавам, не са в град, отговори тя. Повече хора, отколкото мислиш, живеят в мрака навън. Оцеляват. Обзалагам се, че са повече от хората в градовете. Просто не ги виждаш.

Съмнявах се. Искам да кажа, щяха ли толкова много хора да са толкова невидими? И какво става, ако някой от тях се превърне в Епичен? Новите Епични губеха контрол веднага след като получеха силите си. Резултатите често бяха… грозни.

Знаеш ли какво ме яде най-много в цялата работа?, написа Меган. Че глупавият ми баща беше прав. Всичките му смахнати приказки за апокалипсис, това, че обучаваше дъщерите си да стрелят, подготовката за най-лошото… прав беше. Мислеше, че апокалипсисът ще е ядрен, но все пак се оказа нещо достатъчно близо.

Не последва друго и аз я оставих насаме с мислите й. Не след дълго Мизи забави.

— Трябва ми почивка — каза тя. — Искаш ли да се сменим, Ейб?

— Щом си склонна.

— Склонна съм. Много даже.

Явно спираме за смяна на шофьора, написах аз на Меган. Намираме се на… 32-ра миля.

Ние сме на няколко мили пред вас, отговори тя. Ще кажа на Коуди да забави, за да ни настигнете. И без това сме почти до града.

Спряхме зад стар камион с ремарке. Кабината липсваше. Огледах го през визьора и забелязах вътре останките от отдавна угаснал огън.

— Трябва да си протегна краката — каза Ейбрахам. — Дейвид, би ли ме прикривал?

— Дадено — отвърнах аз и заредих пушката. Ейбрахам се отправи на кратка разходка, а аз се подадох отгоре на джипа, за да оглеждам да не би някой да се крие във високата трева край пътя. Мизи се примъкна на седалката до шофьора, наклони облегалката и въздъхна доволно.

— Сигурен ли си за плана, Дейвид? — попита тя.

— Не. Обаче той е най-доброто, с което разполагаме.

— Ако не броим това направо да убием Проф — тихо рече тя.

— И ти ли? Летящ рицар също каза, че трябва да го убием.

— Знаеш, че той би искал точно това, Дейвид. Имам предвид, ще е самата строгост и ще каже „Хайде, не се и опитвайте да ме спасявате — правете каквото трябва да се направи.“ — Мизи помълча. — Той уби Вал, Дейвид. Уби Вал и Ексел.

— Не беше виновен — побързах да възразя аз. — Обсъждали сме го вече.

— Ахаа, знам. Просто… ти не даде на Стоманеното сърце втори шанс, нали? Прекалено опасно е. Трябваше да спасиш града. Да си отмъстиш. Защо това е толкова различно?

Насочих визьора към някакви шумолящи плевели. От тях изскочи дива котка и избяга.

— Разговорът ни всъщност не е за Проф, нали? — попитах я аз.

— Май не — призна Мизи. — Разбирам, че сега нещата са други. Знаем тайната на слабостите, дрън-дрън. Но все си мисля… защо ти можа да отмъстиш, а аз да не мога? Ами моите чувства, моят гняв? — Тя няколко пъти удари глава в облегалката. — Глууупости. Звучи толкова плачливо. „Ей, Дейвид. Много ми се ще да убия гаджето ти. Защо не ми разрешиш?“ Извинявай.

— Разбирам чувството, Мизи. Наистина. И не мисли, че голяма част от мен не се чувства виновна за това, че толкова от времето ми мина в опити да убивам Епични, само за да се озова с Меган. Кой би помислил, че любовта и омразата са толкова подобни, а?

— Кой ли? Ами на практика всеки философ, който е живял някога на света.

— Какво? Наистина ли?

— Аха. И сума ти рок песни.

— Уха.

— Знаеш ли, Дейвид, фактът, че си получил образованието си във фабрика за оръжия, понякога си личи.

Ейбрахам си свърши работата и закрачи обратно към джипа. Имах чувството, че трябва да дам по-свестен отговор на Мизи, обаче какво можех да й кажа?

— Не го правим, просто защото харесваме Проф или заради моите чувства към Меган — тихо рекох аз и седнах пак на мястото си. — Правим това — отиваме в Илдития да спасим Проф — защото губим, Мизи. Възмездителите бяха единствените, които изобщо се бореха, а сега на практика ги няма.

— Ако не намерим начин сериозно да променим нещата и да спрем Епичните, с човешкия род е свършено. Няма как да продължим да ги избиваме, Мизи. Твърде бавно е, а и ние сме твърде слаби. Трябва да сме способни да започнем да ги връщаме.

— Спасяваме Проф не заради самия него. Искри, когато успеем, той сигурно ще ни мрази за това. Понеже ще му се наложи да живее със съзнанието за нещата, които е направил. По-скоро би предпочел да е мъртъв. Обаче ще го направим, защото ни е нужна неговата помощ. И трябва да докажем, че може да се направи.

Мизи кимна бавно, а Ейбрахам влезе в колата. Свалих пушката.

— Май ще трябва да потуша жаждата за мъст — каза Мизи. — Да я угася завинаги.

— Не — отвърнах аз.

Мизи се обърна и ме погледна.

— Поддържай този огън, Мизи — продължих аз и посочих нагоре през покрива. — Но го насочи към истинската мишена. Към онзи, който всъщност уби твоите приятели.

Злочестие висеше в небето — ярка червена точка, като прицел на оръжие. Виждаше се всяка нощ.

Мизи кимна.

Ейбрахам подкара колата и не поиска да се включи в нашия разговор. Докато се движехме, мобилният ми примигна и аз се облегнах в очакване на нова серия закачки с Меган.

Но съобщението й се оказа кратко и вледеняващо.

Побързайте. Решихме да разузнаем близо до града, да огледаме. Нещо е станало.

Какво?, припряно попитах аз.

Канзас сити. Няма го.