Брандън Сандърсън
Злочестие (11)

10.

Не се наложи да търся надалеч.

Коридорът беше пуст, но аз пристъпих към стаята, край която минахме по-рано — онази с трофеите на задната стена — и надзърнах. Не се изненадах да видя Летящ рицар, настанен в кресло в далечния край. До него пращеше газова камина, а до камината лежеше манекенът — невидимите му конци бяха прекъснати. Това първо ме притесни. Добре ли беше Летящ рицар? После видях очите му — отразяваха движещите се пламъци — отправени към сребристата кутия в центъра на стаята, онази, която приличаше на ковчег. Когато една сълза се търкулна по страната му, разбрах, че навярно иска да остане сам, дори без безмълвния поглед на манекена.

— Проф я уби, нали? — прошепнах аз. — Съпругата ти. Тя стана зла и се наложи Проф да я убие?

Най-сетне си припомних подробностите от един разговор с Проф от преди няколко седмици. Бяхме точно до Вавилар, в малкия бункер, където той провеждаше научните си експерименти. Каза ми за екипа си, съставен от негови приятели, до един Епични. Той, Мъркууд, Регалия и Амала. С течение на времето трима бяха станали зли.

Искри. Четирима, ако броим и Проф.

Не се получава, Дейвид, каза ми той тогава. Това ме унищожава…

— Не слушаш добре указанията, нали, момче? — попита Летящ рицар.

Вмъкнах се в стаята и отидох при ковчега. Част от капака беше прозрачна и видях едно красиво лице, лежащо вътре в покой, с разпиляна наоколо златиста коса.

— Тя толкова упорито се мъчеше да му противостои — каза Летящ рицар. — И тогава, една сутрин се събудих и… и тя си беше отишла. Будувала беше цяла нощ, ако се съди по шестте празни чаши от кафе, които беше оставила. Страхувала се беше да заспи.

— Кошмарите — прошепнах аз и положих пръсти върху стъклото на ковчега.

— Мисля, че напрежението от бодърстването цяла нощ я беше прекършило. Скъпата ми Амала. Джонатан направи добро и на двама ни като я издири. Трябва да го приемам така. Както ти трябва да изоставиш глупавата идея да го спасите. Довършете го, момче. За негово добро и за доброто на всички ни.

Вдигнах поглед от ковчега към Летящ рицар. Не беше изтрил сълзата. Не можеше.

— Ти имаш надежда — казах му. — Иначе нямаше да ни поканиш вътре. Видя как действа Меган и първата ти мисъл беше, че сме намерили начина да победим тъмнината.

— Може пък да съм ви поканил от съжаление. Съжаление към някого, който обича Епичен. Като мен. Като Тиа. Може да съм ви поканил, за да те предупредя. Бъди готов, момче. Някоя сутрин ще се събудиш и тя просто ще си е отишла.

Пресякох стаята с пушка на рамо и посегнах към Летящ рицар. Не бях готов за бързото движение на манекена му. Той скочи на крака и ме улови за ръката, преди да успея да я сложа на рамото на Летящ рицар.

Очите на Летящ рицар се преместиха към дланта ми, той явно реши, че не смятам да го нараня, и манекенът ме пусна. Искри, хватката му беше здрава.

Така ръката ми се отпусна на рамото на Летящ рицар и аз приклекнах пред креслото му.

— Ще победя това, Летящ рицар, обаче имам нужда от отговори, които само ти можеш да ми дадеш. За мотиваторите и за това как действат.

— Безразсъдство.

— Поддържаш Амала в стазис. Защо?

— Защото и аз съм безразсъден. Когато я намерих в гърдите й имаше дупка колкото юмрука на Джонатан. Мъртва е. Глупаво е да се преструвам, че не е.

— Но ти си излекувал тялото й. И си я запазил.

— Виждаш ли тези неща? — попита той и кимна към другия край на стаята. Към останките от убитите Епични. — Тези сили не я върнаха. Всички са от Епични с изцелителни сили, от които аз направих мотиватори. Нито един не подейства. Няма отговор. Няма тайна. Живеем в света такъв, какъвто е.

— Злочестие е Епичен — прошепнах аз.

Летящ рицар се сепна, после отмести с усилие поглед от стената и отново се съсредоточи върху мен.

— Какво?

— Злочестие — повторих аз — е Епичен… Човек. Регалия разкри истината, дори разговаря с него или с нея. Това, което разруши живота ни, не е природна сила. Не е звезда или комета… човек е. — Поех дълбоко дъх. — И аз ще убия Злочестие.

— По дяволите, момче.

— Спасяването на Проф е стъпка номер едно. Ще ни трябват неговите способности, за да завършим това. А после ще ида там горе и ще унищожа това нещо. Ще върнем света към състоянието му преди изгрева на Злочестие.

— Ти си напълно луд.

— Е, след като убих Стоманеното сърце, прекарах известно време в лутане. Трябваше ми нова цел в живота. Прецених, че мога да се прицеля нависоко.

Летящ рицар се вторачи в мен, после отметна глава назад и се разсмя гръмко.

— Не съм и помислял, че ще срещна някой по-амбициозен от Джонатан, момче. Да убиеш Злочестие! Защо не? Звучи просто!

Погледнах манекена; хванал се беше за корема и се поклащаше напред-назад, все едно се смее.

— И така, ще ми помогнеш ли?

— Какво знаеш за Епичните, които по рождение са еднояйчни близнаци? — попита Летящ рицар, а манекенът се пресегна и изтри страните му. Сълзите от смеха се бяха смесили с онези, които проля за жена си.

— Доколкото знам, има само един чифт. Братята Криър от Вещерското сборище. Ханджа и Лудия. Напоследък действаха в… Чарлстън, нали?

— Добре, добре — отговори Летящ рицар. — Наистина си знаеш работата. Искаш ли да седнеш? Струва ми се, че не ти е удобно.

Манекенът придърпа стол за мен и аз седнах.

— Двамата са започнали отдавна — обясни Летящ рицар. — Около година след Злочестие, приблизително по времето, когато Проф и останалите се сдобиха със силите си. Първата вълна, както ги наричате вие, лористите. И заради някои от нас… започнахме да се замисляме за начина, по който действат силите. Те имат…

— … набор напълно еднакви сили — казах аз. — Контрол на въздушното налягане, манипулиране на болката, предварително познание.

— Да. И знаеш ли, те не са единствената двойка близнаци Епични. Просто само при тях единият не е убил другият.

— Невъзможно. Щях да знам.

— Да. Хмм, със сътрудниците ми се постарахме никой да не чуе за другите. Защото в тях се криеше тайна.

— Всяка двойка близнаци са имали еднакви сили — предположих аз. — Близнаците са имали един и същ набор сили.

Летящ рицар кимна.

— Значи, някак е генетично.

— Да и не — отговори Летящ рицар. — Не можем да открием нищо генетично в Епичните, което да е свързано с техните сили. Дрънканиците за митохондриите? Ние го измислихме; изглеждаше приемливо, понеже ДНК на Епичните се разпада бързо. Всичко друго, което си чувал за мотиваторите, са наукоподобни глупости за заблуда на онези, които може би опитват да разберат как да се конкурират с нас.

— И как тогава?

— Даваш си сметка, че ако ти кажа, ще наруша споразумението си с останалите компании.

— Оценявам това.

Той вдигна вежда, а манекенът скръсти ръце.

— Ако има и най-малката възможност да съм прав и да спра Епичните завинаги, не си ли струва рискът?

— Да. Но все пак искам да ми дадеш обещание, момче. Да не споделяш тайната.

— Не е правилно да го държите в тайна — възразих аз. — Ако правителствата по света разполагаха с това знание, щяха да успеят да устоят на Епичните.

— Твърде късно е. Думата ти.

Поклатих глава.

— Добре де. Ще кажа на моя отряд, но и тях ще закълна да пазят тайна. Няма да кажем на други.

Той поразмисли и въздъхна.

— Клетъчни култури.

— Клетъчни… какво?

— Клетъчни култури — повтори той. — Нали знаеш, когато вземеш проба от клетки и ги отгледаш в лаборатория? Това е отговорът. Взимаш клетките на някой Епичен, слагаш ги в епруветка с хранителни вещества и пускаш електричество през тях. Бум. Можеш да имитираш силите на въпросния Епичен.

— Шегуваш се.

— Не.

— Не може да е толкова лесно.

— Изобщо не е лесно. Волтажът на електричеството определя коя от силите получаваш. Трябва да си готов да я насочиш правилно, иначе ще се взривиш — проклятие, можеш да взривиш целия щат — и ще летиш до луната. Повечето от експериментите ни и цялата тази екипировка се базира на използването на силите, които идват от клетките.

— Хмм. Значи казваш, че Злочестие не може да направи разлика между истински човек и камара клетки? — Странна грешка за такова интелигентно същество.

— Е, по-вероятно е просто да не му пука — отговори Летящ рицар. — Искам да кажа, ако Злочестие е Епичен. Пък и може да има някакво взаимодействие на мотиваторите, което ние не разбираме. Истината е, че тези неща и в най-добрите случаи са капризни. От време на време дадена сила просто не действа при някого. Всички я ползват, обаче той не може да работи с устройството.

— Случва се по-често на Епичните. Джонатан доказа, че Епичните могат да използват мотиватори, обаче понякога се натъквахме на мотиватор, с който той не можеше да работи. Същото важи и когато един човек ползва два различни мотиватора. Понякога се получава интерференция и единият отказва.

Облегнах се умислено в стола.

— Клетъчни култури. Ха. Май има смисъл, но изглежда… толкова просто.

— Най-добрите тайни обикновено са прости. Просто е обаче само в ретроспекция. Знаеш ли колко време отне на учените във времената преди Злочестие да разберат как се отглеждат култури от нормални човешки клетки? Беше удивително труден процес. Е, същото е и с мотиваторите. Трудихме се като роби за създаването на първите. Това, което наричате мотиватор, всъщност е малък инкубатор. Мотиваторът храни клетки, регулира температурата, изхвърля отпадъка. Ако е добре изработен, качественият мотиватор ще изтрае десетилетия.

— Регалия знаеше твоята тайна — казах аз. — Тя хвана Разрушение и използва неговите клетки за създаването на бомба.

Летящ рицар мълчеше. Погледнах го. Манекенът му беше облегнат на стената с ръце зад гърба и сведена глава, все едно не е сигурен.

— Какво? — попитах го аз.

— Произвеждането на мотиватори от живи Епични е опасно.

— За Епичния.

— Искри, не, за теб. Могат да чувстват, когато някой друг ползва силите им. Ужасно болезнено е, освен това те усещат къде се случва. Естествено, намират източника на болката и го унищожават.

— Ето тук е мястото на близнаците — подхвърлих аз. — Ти каза…

— Че единият почти винаги убива другият. Защото го боли, когато другият използва силите си. Затова не правя мотиватори от живи Епични. Лоша, лоша идея.

— Аха. Ами доколкото познавам Разрушение, той вероятно се е радвал на болката. Като котка е.

— Като… котка?

— Да. Откачена, сбъркана, цитираща светите писания котка, която обича болката. — Вирнах глава. — Какво? Мислиш, че е по-скоро пор? Разбирам. Сега за Регалия. Тя оперира Разрушение. Не й ли беше нужна само кръвна проба?

Манекенът махна пренебрежително с ръка.

— Стар номер. Аз самият го използвах, преди да взема решението повече да не правя мотиватори от живи Епични. Служи да не разберат те колко просто е всъщност всичко. Както и да е, вече знаеш тайната. Може би ще помогне; не знам. А сега може ли да ме оставиш с мъката ми?

Изправих се на крака. Внезапно се почувствах много уморен. Може би беше остатъчен ефект от оздравяването ми по-рано.

— Знаеш ли слабостта на Проф?

Летящ рицар поклати глава.

— Нямам представа.

— Лъжеш ли?

Той изсумтя.

— Не. Не лъжа. Така и не ми даде да разбера каква е, а всичките ми предположения се оказаха погрешни. Питай Тиа. Може да й е казал.

— Мисля, че Тиа е мъртва.

— Проклятие. — Летящ рицар се умълча. Погледът му изстина. Надявал се бях тайната на мотиваторите да хвърли светлина върху Проф и онова, което той правеше, дарявайки силите си на другите. Но още нямах отговор защо по този начин някои Епични можеха да избегнат тъмнината.

Или пък всъщност не могат, помислих аз. Трябваше да разговарям с Едмънд, онзи, когото наричаха Конфлукс.

Отправих се към вратата, подминавайки мъртвата Епична в ковчега. Мълчаливо се надявах Летящ рицар да не намери начин да върне жена си; съмнявах се, че ще получи каквото иска от повторното събиране с нея.

— Убиецо на Стоманеното сърце — викна той след мен.

Обърнах се, а манекенът приближи към мен. Носеше върху дланта си малко устройство. То приличаше на цилиндрична батерия, от стария примитивен модел, каквито бях виждал в рекламите на играчки в записите, които ни пускаха след вечеря във Фабриката. Навремето ми се струваха някак по-реални — по-скоро картина на живота в света преди Епичните — от екшъните, които прекъсваха.

О, да живееш в свят, където децата ядат шарени зърнени храни за закуска и молят родителите си за играчки.

— Какво е това? — попитах аз и взех устройството от ръката на манекена.

— Инкубатор за тъканни проби. Ще опази клетките свежи достатъчно дълго, за да ми ги изпратите. Когато се провалите и ви се наложи да убиете Джонатан, вземете ми проба от неговото ДНК.

— За да можеш да направиш някакво устройство, поробвайки неговите клетки, и да се обогатиш?

— Джонатан Федрус има най-могъщите изцелителни способности от всички Епични, които са ми известни — отговори Летящ рицар, а манекенът му ми отправи груб жест. — Ще създаде болконтрол, по-мощен от всички, които съм изпробвал някога. Може… може да подейства на Амала. Повече от година не съм опитвал нищо за нея. Но може би… Не знам. Все едно. Трябва да направите така, че Джонатан да продължи да лекува хора и след смъртта си. Знаеш, че той би искал това.

Не обещах нищо, обаче взех инкубатора.

Човек не знае какво може да му послужи.