Брандън Сандърсън
Злочестие (10)

9.

Настанихме се край голямата маса. Под изискания стъклен плот се виждаше черна плоча. Имаше нещо внушително в тази маса, в пълен контраст с олющения линолеум и избелялата боя в кухнята. Манекенът на Летящ рицар седна спретнато на столче до канапето му и започна да му дава пуканките една по една.

Познанията ми за Душата на дървото, Епичната, от която Летящ рицар беше откраднал силите за създаването на подобен слуга, бяха съвсем бегли. Смяташе се, че тя е била способна да контролира марионетки с ума си. Което значеше, че облеченото в костюм нещо не е автономно; по-скоро представляваше комплект допълнителни крайници за Летящ рицар. Вероятно носеше някакво устройство с мотиватор, което му даваше способността да контролира манекена.

Гласовете пред стаята известиха пристигането на още хора. Един малък дрон мина бързо по пода и влезе — Летящ рицар го беше пратил да води Ейбрахам и вероятно да му попречи да наднича където не му е работа. След малко високият канадец влезе и ни кимна.

Останалите двама членове на моя отряд го последваха. Пръв се появи Коуди, върлинест мъж към края на тридесетте си години. Носеше камуфлажно ловджийско яке и кепе, но не специално за тази мисия. На практика той винаги носеше маскировъчно облекло. Не се беше бръснал с дни, което обясняваше с „истински обичай на хайлендърите, използван в подготовка за бой“.

— Това пуканки ли са? — провлачи той по южняшки. Приближи се и грабна пълна шепа от купата в ръката на манекена. — Блестящо! Божке, Ейбрахам, не си се шегувал за зловещото дървено нещо.

Мизи изскочи зад него. Тъмнокожа и слабичка, Мизи носеше непокорната си къдрава коса опъната назад, така че тя избухваше в огромна опашка, като един вид афро атомна гъба. Настани се на масата възможно най-далече от Меган и ми се усмихна насърчително.

Опитах да не мисля за отсъстващите членове на отряда. Вал и Ексел, загинали от ръката на Проф. Тиа — изчезнала някъде, навярно също мъртва. Обикновено не говорехме за такива неща, обаче Ейбрахам ми бе доверил, че знае за още две клетки на Възмездителите. Помъчил се беше да се свърже с тях при бягството си от Нюкаго, но не беше получил отговор. Изглежда Проф се беше добрал до тях първи.

Коуди изхрупа шепата пуканки.

— Как човек получава още от същото? Не знам дали сте забелязали, ама днес денят ни беше уморителен.

— Да — отговори Летящ рицар. — Уморителна сутрин, прекарана в нападение над дома ми и опит да ме ограбите.

— Хайде, хайде — каза Коуди. — Не се вкисвай. Ами че в някои области в старата родина се смята за любезно да се представиш с юмрук в муцуната. И така си е, кой ще те вземе насериозно, ако не го цапардосаш.

— Ако смея да попитам… — обади се Летящ рицар — за коя стара родина говориш?

— Мисли се за шотландец — обясни Ейбрахам.

— Аз съм шотландец, камара от съмнение и скука такава — възрази Коуди и се смъкна от стола, явно решен сам да си приготви пуканки, след като никой не предложи да му направи.

— Назови някой шотландски град — рече Ейбрахам — освен Единбург.

— А, да, Бургът на Един. Където са погребани старите Адам и Ева. Те, разбира се, са шотландци.

— Естествено — каза Ейбрахам. — Град, моля.

— Лесна работа. Мога да изброя цял тон. Лондон. Париж. Дъблин.

— Те…

— … са изцяло шотландски. Основаваме ги, видиш ли, и после идват онези другите и ни ги свиват. Трябва да научиш историята си. Искаш ли пуканки?

— Не, благодаря — отвърна Ейбрахам и ми се усмихна развеселено.

Приведох се към Летящ рицар.

— Обеща ни технология.

— Обещавам е силна дума, момче.

— Искам оздравителното устройство — каза Ейбрахам.

— Болконтрол? Никакъв шанс. Нямам резервен.

— И ти ли го наричаш така? — учуди се Меган.

— Една от старите шеги на Джонатан — отговори Летящ рицар и манекенът му сви рамене. — Просто пасна. Както и да е, моят съвсем не е толкова ефикасен, колкото оздравителните сили на самия Джонатан. Но имам две други джаджи, които мога да ви заема. Едната…

— Чакай малко — прекъсна го Мизи. — Имаш изцелителна машина, а се мъкнеш със Зловещата Усмивка? Разбираш ли, защо не си оправиш краката?

Летящ рицар я изгледа хладно, а манекенът му поклати глава. Сякаш въпросите за състоянието му нарушаваха някакво табу.

— Млада госпожице, какво знаеш за оздравителните способности на Епичните?

— Амии, Епичните, които убиваме, по принцип си остават съвсем мъртви. Затова не ми се случва често да наблюдавам оздравяване.

— Епичните оздравителни способности — обясни Летящ рицар — не променят твоето ДНК или имунната ти система. Те просто поправят щетите, нанесени на клетките. Настоящото ми състояние не е резултат на злополука; ако беше само счупен гръбнак, щях да се оправя. Проблемът е много по-дълбок. Установил съм, че оздравителните сили възвръщат донякъде чувствителността на крайниците ми, но те скоро деградират отново. Затова използвам Мани.

— Дал си му… име? — попита Ейбрахам.

— Разбира се. Защо не? Виж какво, почвам да мисля, че в крайна сметка не искате да ви дам тази технология.

— Искаме — отвърнах аз. — Продължавай, моля те.

Той подбели очи, после прие още една пуканка от ръката на марионетката си.

— И така. Преди няколко месеца в Сибир загина една Епична. Свада между двама деспоти, доста драматична. Някакъв предприемчив търговец се намираше в района и успя да вземе от…

— Ртич? — наострих уши аз. — Успял си да наподобиш Ртич?

— Момче, знаеш много повече за тези неща, отколкото е полезно за тебе.

Не обърнах внимание на коментара му. Ртич беше могъща Епична. Търсех нещо, което да ни доближи до Проф. Трябваше ни пробив, нещо, което той не очаква…

Меган ме сръга в стомаха.

— Е? Няма ли да споделиш?

— Ох! — продумах аз и забелязах, че Летящ рицар е прекъснал обясненията си. — Добре. Ртич беше руска Епична с твърде еклектичен набор способности. Технически погледнато, не беше Висша Епична, но беше много силна. За цялото й портфолио ли говорим, Летящ рицар?

— Всеки мотиватор може да даде само една способност — отговори той.

— Добре тогава — казах аз и станах. — Приемам, че си наподобил нейното живачно кълбо. Защо седим тук? Да вървим да го вземем! Искам да го изпробваме.

— Ей, шотландецо — каза Летящ рицар, — тъй и тъй си станал, би ли ми дал една ко̀ла от хладилника?

— Дадено — отвърна Коуди и насипа нова порция пуканки в купа. Пресегна се и измъкна една ко̀ла от хладилника. Беше марката, която Тиа харесваше.

— О, и онази кутия картофена салата — добави Летящ рицар.

— Картофена салата и пуканки? — учуди се Коуди. — Странен чешит си ти, ако нямаш нищо против. — Приближи се и плъзна по масата прозрачната кутия и ко̀лата отгоре. После се пльосна до Мизи и качи краката си — обути в работни ботуши — на масата, облегна се и нападна купата с пуканки с настървението на човек, чийто дом е бил разрушен от някакъв особено свиреп кочан царевица.

Останах прав с надеждата другите да се присъединят към мен. Не исках да си седя и да приказвам за Епични сили. Исках да ги използвам. А тази именно сила би трябвало да се окаже вълнуваща като спирила, обаче без водата. Напълно одобрявах това. Може и да бях готов да позволя на дълбините да ме погълнат, за да спася приятелите си, но това не означаваше, че с водата се харесваме. По-скоро бяхме в нещо като примирие.

— Е? — подканих ги аз.

Манекенът отвори кутията картофена салата. Насред салатата имаше малка черна кутийка.

— Тук е.

— Държиш безценните си уреди със суперсили — равно произнесе Меган — в картофената салата.

— Знаеш ли колко пъти са влизали тук с взлом? — попита Летящ рицар.

— Нито веднъж успешно — отговорих аз. — Всеки знае, че тук не може да се проникне.

— Момче — изсумтя той. — Живеем в свят, където хората могат буквално да минават през стените. Нито едно място не е непревземаемо. Просто ме бива в лъжите. Искам да кажа, дори и вие, хора, успяхте да отмъкнете някои нещица от мен. Но ще откриете, че взетите от Ейбрахам са почти всичките безполезни. Едното възпроизвежда кучешки лай, а другото кара ноктите да растат по-бързо. Нищо по-силно. Не всяка от Епичните сили е удивителна, обаче все пак искам да ми върнете тези двете. Вършат добра работа за заблуда.

— Заблуда ли? — изненада се Ейбрахам.

— Разбира се, разбира се — отговори Летящ рицар. — Винаги трябва да се оставят разни неща, за да имат хората чувството, че вземат нещо полезно за работата си. Имам обичай за всичко това — гневя се, че са ме обрали, кълна се да си отмъстя. Дрън-дрън. Обикновено така ги карам да ме оставят на мира и да са доволни от взетото. Както и да е, искате ли да познаете колко хора са се досетили да погледнат в кутията с картофената салата при десетките обири?

Манекенът му изрови кутийката и я постави на масата — поне беше опакована в непропусклива торбичка — а аз седнах и почнах да й се възхищавам и да си представям възможностите.

— Как вкарваш феите в нещо толкова малко? — попита Коуди и посочи устройството. — Не се ли смачкват крилцата им?

Всички подчертано не му обърнахме внимание.

— Спомена още някаква технология — каза Ейбрахам.

— Аха — отговори Летящ рицар. — Някъде наоколо се търкаля един стар уред за растеж на кристали. Като го прикачиш към чиста кристална решетка, можеш за секунди да получиш нови формации. Може да е полезно.

— Ъъ — обади се Мизи и вдигна ръка. — Някой друг да е също така объркан защо именно бихме искали нещо подобно? Звучи готино де, обаче… кристали?

— Е, разбираш ли, солта е кристал — обясни Летящ рицар.

Всички го загледахме учудено.

— Вие ще настигнете Джонатан, нали? И сте наясно, че той е в Атланта?

Атланта. Облегнах се в стола си. Атланта се намираше под юрисдикцията на Синдиката, хлабав съюз на Епични, които общо взето си бяха обещали да не се закачат един друг. От време на време си помагаха за премахването на съперник, който опитва да открадне града им — на практика за Епичните това беше като да са най-добри приятели.

Но колкото и много да знаех за Епичните, познанията ми за света бяха откъслечни. Природата на Вавилар с неговите светещи плодове и сюрреалистични рисунки ме беше изненадала напълно. В същината си аз си оставах глезено момче, което до преди няколко месеца не беше напускало родния квартал.

— Атланта — тихо рече Ейбрахам. — Или онова, което сега се нарича Илдития. Къде се намира в момента?

— Някъде в източен Канзас — отговори Летящ рицар.

Канзас ли?, казах си аз, понеже коментарът разбърка спомените ми. Точно така. Илдития се движи. Но чак толкова далече? Чел бях, че се мести, обаче предполагах, че общо взето е в един регион.

— А защо той е там? — попита Ейбрахам. — Какво предлага на Джонатан Федрус един град от сол?

— Как бих могъл да знам? — отвърна Летящ рицар. — Правя всичко по силите си да не привличам вниманието му. Проследих къде отива от самосъхранение, но — в името на Злочестие — няма да почна да го ръчкам.

Манекенът му остави купата.

— Пуканките ми свършиха, значи е време да поставим условията за моя дребен подарък. Можете да вземете ртич и уреда за растеж на кристали, а в замяна да се махнете оттук веднага и да не ме търсите повече. Не споменавайте за мен пред Джонатан; дори помежду си не говорете за мен, за да не ви подслуша. Той обича нещата да са изпипани. Ако дойде тук за мен, ще остави само димяща дупка.

Погледнах Меган, която се беше втренчила немигащо в Летящ рицар. Ъгълчетата на устните й бяха извити надолу.

— Знаеш, че разполагаме с тайната — меко му каза тя. — Знаеш, че сме близо до отговорите. До истинското решение.

— Именно затова ви помагам.

— Само наполовина — обвини го Меган. — Готов си да хвърлиш граната в стаята, но не искаш да провериш дали си е свършила работата, или не. Знаеш, че нещо в този свят трябва да се промени, обаче не искаш да ти се налага и ти да се променяш. Мързелив си.

— Аз съм реалист — отговори Летящ рицар, а манекенът му стана. — Приемам света такъв, какъвто е и правя каквото мога, за да оцелея. Дори това, че ви давам двата уреда, ме излага на опасност. Джонатан ще познае работата ми. Надявам се да помисли, че сте ги взели от някой търговец на оръжия.

Манекенът извади още неща от хладилника и пусна няколко в торба. Остави ни едно на масата; приличаше на бурканче майонеза, обаче когато го отвори, се оказа, че в лепкавото му съдържание има още едно малко устройство. Манекенът преметна торбата през рамо, после отиде да повдигне Летящ рицар.

— Имам и други въпроси — казах аз и станах.

— Толкова по-зле за тебе — отвърна Летящ рицар.

— Разполагаш и с други технологии, които можеш да ни дадеш — каза Ейбрахам и посочи торбата. — Даде ни само тези, които според теб няма да ти докарат големи проблеми с Проф.

— Добро предположение. Имаш право — отговори Летящ рицар. — Тръгвайте. Ще пратя сметката по някой от дроновете. Ако оцелеете, очаквам да ми платите.

— Знаеш ли, опитваме да спасим света — рече Мизи. — Това включва и теб.

Летящ рицар изсумтя.

— Нали си даваш сметка, че половината хора, които идват при мен, опитват да спасят света? Проклятие. И по-рано съм си имал работа с Възмездителите. Вие винаги опитвате да спасите света. Засега ми се вижда, че съвсем не е спасен. Всъщност изглежда доста по-зле, откакто Джонатан превъртя.

— Ако през цялото това време ви бях давал неща безплатно, още преди години да съм банкрутирал. Тогава дори нямаше да имате възможността да дойдете и да пробвате да ме оберете. Затова остави назидателния тон и престани с баналностите.

После манекенът се обърна и излезе. Аз останах на стола. Изпълваше ме безсилие. Огледах останалите.

— Това излизане не се ли стори внезапно на някого от вас?

— Да не би да пропусна да забележиш, че този е наистина странен тип? — попита Коуди и бутна кутията картофена салата с крак.

— Поне разполагаме с нещо — каза Ейбрахам и запремята една от кутийките в ръцете си. — Така сме в доста по-добро положение, отколкото бяхме в началото. Освен това знаем къде е базата на Джонатан.

— Аха — отвърнах аз и хвърлих поглед на Меган. Видя ми се разтревожена. Значи и тя имаше същото усещане. Вярно, сдобихме се с някакви оръжия, обаче пропуснахме възможност за отговори.

— Взимаме тези работи — казах аз. — Коуди, претърси хладилника за всеки случай. После се махаме оттук.

Групата се зае да изпълнява инструкциите, а аз се вторачих през вратата към коридора. Все още имаше твърде много въпроси.

— Е… — подхвана Меган и застана до мен. — Искаш да изведа останалите от отряда?

— Хммм.

— Помниш ли как преследваше Проф и нас из подземните улици на Нюкаго, след като ясно ти беше казано, че ще бъдеш застрелян, ако не се разкараш?

Усмихнах се.

— Аха. По онова време си мислех, че ще е толкова готино Възмездителите да ме прострелят. Представи си как показваш белег от куршум на приятелите си и казваш, че самият Джонатан Федрус те е ранил.

— Такъв смотаняк си. Мисълта ми беше дали тръгваш след Летящ рицар.

— Разбира се. Погрижи се всички да излязат в безопасност, после опитай да ме спасиш от собствената ми глупост, ако нещата тук се усложнят. — Целунах я набързо, хванах пушката, която Ейбрахам ми подхвърли, и тръгнах след Летящ рицар.