Лайза Клейпас
Кристалният залив (9)

Девета глава

Повечето от романтичните връзки на Джейсън се бяха развили от ситуации на удобна близост… жена — изпълнителен директор, която е срещнал на конференция, журналистка, която го е интервюирала, или озвучаваща актриса, която е трябвало да направи двестачасов запис за игра на „Инари“.

Никога не бе позволявал някой да го уреди със среща, тъй като отдавна бе научил, че това е най-сигурният начин да се убие едно приятелство. Всъщност, Джейсън не харесваше самата прелюдия към среща, която означаваше да си ангажиран цялата вечер с някого, когото не познаваш и най-вероятно няма да искаш да видиш отново.

Връзките му проявяваха тенденция да бъдат краткосрочни. Той винаги ги приключваше, подарявайки на жената някакво бижу като балсам за наранените чувства, и това обикновено работеше, с изключение на няколко пъти, когато една жена му беше казала, че прощалният подарък звучи като плащане за услуга. „Шибана гривна“, беше изсумтяла тя раздразнено, плъзгайки диамантеното украшение по тънката си ръка. Но не му я беше върнала.

Джъстин Хофман бе първата жена, за която предполагаше, че ще му каже къде да си завре подаръка, ако дръзнеше да й предложи такъв.

Може би защото беше свикнал до такава степен да получава възхитено внимание от жени, да става по неговия начин прекалено лесно и прекалено често, че бе нещо ново да се сблъска с жена, която няма желание да се обвързва с него. Но той не можеше да спре да мисли за Джъстин. Непрекъснато си спомняше начина, по който тя се смее, гърлено и естествено, завършвайки с блестяща усмивка. Неустоимо.

Вече бе нарушил едно от основните си правила: винаги жената да идва при него. Тъй като Джъстин явно не се канеше да го направи, той трябваше да я преследва. Друго правило беше, че когато се интересуваше от жена, обикновено я проучваше колкото се може повече, като в същото време разкриваше възможно най-малко за себе си. Джъстин би изисквала взаимен риск, взаимна честност. Не беше сигурен доколко може да свали гарда и до каква степен е способен да се разкрие пред някого. Ако я желаеше, обаче, щеше да се наложи да опита. Да разтвори врати, които е трябвало да бъдат затворени толкова дълго, че щеше да му е трудно да намери ключа.

Щеше да е дяволски по-лесно просто да си тръгне. Беше добър в това да си тръгва от неща, които иска, игнорирайки изкушенията, оставяйки рационалната част от неговия мозък да преодолее емоцията. Но много рядко му се случваше да срещне нещо, или някого, когото да иска толкова отчаяно.

Джейсън отиде до къщата зад хотела в седем без една минута и почука на вратата.

Джъстин отвори, облечена в коприна, подчертаваща стройните й извивки.

— Здравей. — Усмихнатият й поглед мина по него. — Заповядай.

Джейсън се подчини, толкова хипнотизиран, че едва не се спъна в прага. Тя беше облечена в къса, завързваща се около врата рокля от тънка плетена материя в прасковено-бежов оттенък, който за миг му създаде впечатление за голота. Краката й бяха боси, ноктите на пръстите лакирани в розово. Косата й беше вързана отзад на обикновена опашка.

— Трябва само да си обуя обувките — каза Джъстин.

Продължавайки да я гледа втренчено, Джейсън отвърна с мълчаливо кимане, когато тя отиде в съседната стая. Едно миниатюрно телено копче над ципа на роклята й беше оставено незакопчано. Той не се сдържа и си представи как дръпва ципа надолу, звукът от плъзгане при разтварянето на плата и смъкването от гладката плът на гърба й.

Като се опита да се откъсне от еротичните фантазии, той се фокусира върху обкръжението. Къщата беше малка и безупречна. Стените и мебелите бяха боядисани в пастелни тонове, големият диван отрупан с декоративни възглавници на райета или цветя, някои украсени с пискюли. Това бе една невероятно женска стая, но бледата боя и допълненията от антикварни находки, я правеха уютна и привлекателна.

Джъстин се върна, обута в сандали с фини като паяжина каубойски каишки и елегантни тънки токчета.

— Изглеждаш красиво — каза Джейсън.

— Благодаря.

— Забелязах… — Той бе принуден да спре, думите заседнаха в гърлото му. — Копчето на гърба на роклята ти… ако ми позволиш… — Той спря отново, когато я видя да се изчервява. Не обикновената червенина, а с дълбок и наситен цвят, който се разпростря от деколтето на роклята й до линията на косата. Прииска му се да последва тази видима топлина с уста и пръсти, да я целува навсякъде.

— Да, благодаря. — Джъстин се опита да звучи безразлично, но без особен успех. — Не можах да стигна до там.

Тя се извърна бавно от него, като преметна лъскавата дължина на опашката си върху едното си рамо. Погледът на Джейсън мина по фините мускули на гърба й, нежния тил, покрит с почти невидим мъх. Тя имаше телосложение на танцьорка, стройно и гъвкаво.

Връзките в горната част на роклята й бяха вързани на панделка. Той се поколеба, опитвайки се да си наложи самоконтрол. Когато успя, пресегна се към кукичката с предпазливостта на човек, обезвреждащ бомба.

Кокалчетата на пръстите му докоснаха копринената й кожа, докато закопчаваше копчето. Усети, че тя се вдървява и възбудата пропука през него като съскането на метал, който е бил нажежен прекалено бързо.

— Готово — произнесе той дрезгаво.

Тя отпусна косата си обратно и той се изкуши да стисне лъскавата грива и да я увие около дланта си.

Джъстин вдигна към него очите си с цвят на шоколад. Мълчанието беше съпроводено от топлина с тъмен, сладък пулс.

— Къде отиваме? — попита тя.

Отне му известно време, за да подреди мислите си в думи.

— Ресторант „Кохо“, ако нямаш нищо против.

— Той е един от любимите ми.

Ресторантът беше на няколко пресечки от пристанището на ферибота и до него можеше да се стигне пеша. Той представляваше преустроена работилница, която разполагаше само с няколко маси. Нежното потрепване на светлината на свещите хвърляше пъстри отблясъци върху белите покривки. Келнерите бяха постигнали идеалния баланс между грижливост и сдържаност, появявайки се до масата, когато е нужно, и ставайки невидими в правилния момент.

— Ползотворна ли беше срещата ти с Алекс? — попита Джъстин, след като виното бе налято в чашите.

Джейсън кимна.

— Изглежда правилният човек за тази работа.

— Защото…?

— Защото очевидно отделя внимание на детайлите. Работи добре и завършва проектите навреме. И не се плаши лесно. Накрая на деня се уговорихме с адвокатите да добавят към договора механизъм за прехвърляне на финансовия риск. Ако проектът не е завършен на определената дата, губим един милион долара данъчен кредит, за което ще бъде държан отговорен Алекс. Той е окей с това. Знае, че може да се справи. Харесвам подобна увереност.

Джъстин изглеждаше разтревожена.

— Но ако се случи нещо, Алекс ще бъде съсипан. Той не би могъл да изплати един милион долара.

Джейсън сви рамене.

— Риск печели, риск губи.

Вдигайки чашата си с вино, Джъстин каза:

— Добре, тогава. Да пием за получаването на данъчния кредит.

Изражението й беше невинно, но Джейсън усещаше, когато го подиграват.

— Аз бих предложил по-лиричен тост — каза той.

— Заповядай.

След миг той цитира:

— „Всеки ден е едно пътуване, а самото пътуване е дом“.

Джъстин го изгледа с вдигнати вежди.

— Кой го е написал?

— Матсуо. Японски поет.

— Четеш поезия?

— Понякога.

— Не знаех, че мъжете го правят.

— Да си начетен е една от ползите на безсънието.

Те чукнаха чаши и пиха, наслаждавайки се на ягодовия и опушен вкус на пино ноар „Уиламет“.

— Алекс спомена, че къщата до Езерото на мечтите е твоя — каза Джейсън.

В очите на Джъстин припламна весел блясък, сякаш беше чакала точно тези думи.

— Ами-и-и, да… защо?

— Как се сдоби с нея?

— Не знаех за съществуването й до края на миналото лято. Била е на Ема, бабата на Зоуи, но никой не е живял там от години. Беше в ужасно състояние. — Тя впери очи в чашата си, разклащайки блестящата течност. — Ема беше диагностицирана с васкуларна деменция и състоянието й бързо се влоши. Зоуи искаше да се грижи за нея през последните месеци от живота й. Така че й предложих да купя къщата и да я реновирам, което позволяваше на Зоуи и на Ема да си запазят парите, същевременно им осигуряваше покрив над главите.

— Щедро от твоя страна. — От справките, които беше направил за финансовото състояние на Джъстин знаеше, че тя самата не се къпе в пари.

— Не е кой знае какво — отвърна Джъстин. — А Алекс надмина себе си с ремонта. Направи много неща, за които не трябваше да плащаме. — По лицето й премина бърза усмивка. — Кой знае защо си мисля, че това е свързано по-скоро със Зоуи, отколкото с мен.

— Не ми звучи сякаш си свързана емоционално с мястото.

— Напротив, сега, когато знам, че го искаш, съм свързана — сериозно каза тя, отпивайки от виното.

Джейсън се усмихна и произнесе небрежно:

— Може би проявявам известен интерес.

Тънките й пръсти се плъзнаха по изящното столче на чашата и погледът му проследи движението с внимание.

— Притеснява ли те, че има част от крайбрежието на езерото, която няма да е твоя?

— Не обичам незавършените неща — призна той. — Мислила ли си за цената на къщата?

— Дори не ми е минавало през ум да я продавам.

— Ще ти дам половин милион долара за нея — предложи той, радвайки се на изненадания израз на лицето й.

— Не говориш сериозно. — Но го виждаше, че е напълно сериозен. — Мили боже. Не.

Джейсън изгледа реакцията й подозрително.

— Това е щедра оферта.

— Това е глупава оферта. Защо ще предлагаш толкова много пари за една съборетина?

— Защото мога. Защо се засягаш?

Джъстин въздъхна раздразнено.

— Може би защото оферта като тази би могла да бъде изтълкувана като опит да бъде купен някой?

Това стигаше до цинизма, който не беше много далеч от повърхността и Джейсън се хвана, че казва:

— Няма да започнеш да спориш, че всяко нещо си има цена, надявам се.

— Не. Но не можеш да си позволиш моята цена.

— Имам много пари — възрази той.

— Цената ми няма нищо общо с парите. — Тя впери очи в него с мрачна сериозност, която го развълнува. — И не го прави.

— Какво да не правя?

— Не се опитвай да ме впечатлиш с огромния си портфейл. Дразнещо е. И не е честно за никого от нас.

Джейсън я изгледа продължително.

— Извинявам се — каза накрая.

Лицето й се отпусна.

— Всичко е наред.

Разговорът спря, когато сервитьорката им донесе предястието. Бяха си поръчали риба камбала, обвита в картофена кора със сметанов сос с шардоне, акцентиран с изпържени листа босилек.

Докато се наслаждаваха на прясната, отлично приготвена храна, разговорът се обърна към семействата им. Бързо намериха общи неща: и двамата си нямаха никого. На нерешителния въпрос на Джъстин Джейсън й каза за момента в живота си, когато всичко се беше разпаднало по време на втората му година в университета.

— Започна, когато осъзнах, че никога няма да бъда нещо повече от компетентен играч в колежанския отбор по футбол. Нямах инстинкта, който прави един добър играч страхотен играч. — Той се усмихна огорчено. — И отгоре на всичко тогава бях обсебен от създаването на игри. Всеки път, докато тренирах, мислех единствено кога ще се прибера в лабораторията по дигитални медии. — Като хвана столчето на чашата си с вино, Джейсън мина замислено с пръсти по него. — Така че се прибрах за Коледа, за да кажа на родителите си, че съм изпаднал от футболната програма. Което означаваше, че трябва да си плащам сам — вече бях написал и продал една двуизмерна игра, така че имах възможност. Но в секундата, в която видях майка ми, забравих всичките си лични проблеми. За два месеца тя се беше превърнала в скелет.

— Защо? — попита тихо Джъстин.

— Открили й рак на черния дроб. Не ми беше казала. Отказала всякакво лечение. Този вид рак се движи като товарен влак. Тя почина една седмица, след като се прибрах.

Колежът след това нямал значение. Нищо нямало значение. Беше изоставил ученето, дома и всичко познато, опитвайки се да намери смисъл в нещо.

— Много съжалявам — каза Джъстин.

Той бързо поклати глава, не искаше съчувствие.

— Това беше много отдавна.

Ръката й изпълзя към неговата. Той разтвори дланта си. Докосването й беше колебливо, топло.

— Ами баща ти? — попита Джъстин. — Виждал ли си го оттогава?

Джейсън поклати глава, още взрян в допрените им ръце.

— Ако го бях направил, щях да го убия.

Пръстите й се спряха неподвижни срещу дланта му.

— Лош баща ли беше? — попита тя с равен тон.

Джейсън се поколеба, преди да отговори. Човек можеше да опише човек като баща му със сто хиляди думи или с една.

— Сприхав.

Като квартален водопроводчик Рей Блек не беше щадил работни инструменти във възпитанието на непокорния си син: гаечни ключове, тръби, месингови вериги, водопроводни маркучи. Джейсън беше преживял повече от няколко посещения в спешното, шегувайки се със сестрите и докторите за това колко е несръчен и как вечно получава контузии и счупвания. Травми в гимназиалния отбор по футбол.

Баща ти знае, че е прекалил. Обеща, че никога няма да се повтори. Усмихни се и кажи, че е било нещастен случай.

И Джейсън изпълняваше молбата на майка си, усмихваше се и лъжеше, знаейки, че съвсем няма да е за последен път. Знаейки също, че начинът да е колкото се може по-различен от Рей, е никога да не губи контрол.

— Преди майка ми да умре — чу се той да казва, — ме помоли да простя и да забравя. Но досега не съм успял да направя нито едното, нито другото.

Не му бяха останали резерви за прошка. Подробностите от детството му бяха незаличими като надписи върху надгробни плочи. Спомняше си неща, които не искаше да си спомня. Макар че никой не можеше да го разбере, без да знае поне някои от подробностите, той така и не се осмели да ги сподели пред никого. Миналото му не беше нещо, което да се използва в сделки, за да принуждава някого да проявява съчувствие. А и до този момент не беше видял полза от това някой да го разбира.

Пръстите на Джъстин се плъзнаха от вътрешната страна на китката му, като я разтъркаха леко, сякаш тя можеше да почувства пулса му.

— И аз не успях — каза тя. — С майка ми се отчуждихме. Обвиняваме се една друга. Тя не може да ми прости, че… — Безпомощна пауза. — Толкова много неща. А най-вече не може да ми прости, че не желая нейния живот.

— Който е?

— Ох… — Джъстин потръпна и отклони поглед от него с усмивка. Когато очите й се върнаха към неговите, сякаш го гледаше през плет от тайни, довърши: — Тя е… различна.

— Различна по какъв начин?

— Силно отдадена на това, което би могло да се нарече алтернативна религия. — Още една тежка пауза. — Базирана на природата.

— Да не би да е уиканка?

— Нещо повече.

Джейсън я погледна тревожно.

Ръката й понечи да се отдръпне, но той затвори нежно пръсти върху нейните.

— Бях възпитана като езичница — каза тя. — По-голямата част от детството ми премина по медиумни фестивали, спиритични сбирки, срещи за магическо изкуство, кръгове около барабани… Дори участвах в няколко езически прайда. Сигурна съм, че е изглеждало доста откачено отстрани. Отвътре също изглеждаше откачено. — Джъстин се усмихна и се опита да звучи ведро, но една вена запулсира върху гладкото й като порцелан чело, деликатна синя нишка. — Аз винаги бях различна — каза тя. — Мразех това.

Джейсън искаше да докосне лицето й, да изглади знаците на нещастие. Вместо това палецът му се плъзна успокоително по кокалчетата на пръстите й.

— На Хелоуин — продължи Джъстин — никога не съм се обличала в костюм. Вместо това трябваше да ходя на Самаин^[1] и да седя до празни чинии в очакване да се появят духовете на починали роднини.

Веждите му се повдигнаха.

— И появяваха ли се?

— Не мога да ти кажа, иначе ще се стреснеш и ще избягаш.

— Не и преди десерта. — Той направи пауза. — Имам чувството, че паганизмът ти включва някои елементи на… магьосничество?

Тя пребледня и не каза нищо.

За нейно удивление в очите му проблясваха непочтителни искрици.

— Добра магьосница ли си… или лоша вещица?

Разпознавайки цитата от „Вълшебникът от Оз“, Джъстин се опита да се усмихне, но не можа.

— Предпочитам да не ми лепят етикети.

Беше му казала прекалено много. И още по-лошо, всичко беше истина. Какво имаше в него, че я беше накарало да се раздрънка така? Усещайки смътно неприятно чувство, тя отдръпна ръката си отново, но Джейсън не я пусна.

— Джъстин — произнесе той тихо. — Почакай. Мога ли да кажа нещо?… Прекарах изминалите десет години в създаването на комплексни фантазии светове, пълни с дракони и великани. Това е работа, която нормален човек не може да върши. Двамата ми най-близки приятели, които работят с мен, са известни с това, че носят остри латексови уши или хобитски крака на срещите на офиса. И както вече ти казах, аз съм патологичен безсънен работохолик без душа. Така че бих искал да се запозная с черното изкуство в свободното ти време.

Джъстин се страхуваше да му повярва. Но престана да се опитва да издърпа ръката си. И чувството за прилошаване изчезна. Пръстите й сега бяха притиснати плътно в неговите; тя нямаше да бъде пусната да си тръгне.

Нито пък той.