Лайза Клейпас
Кристалният залив (5)

Пета глава

Джейсън седна на издрасканата дървена маса и огледа кухнята. Тя беше просторно и светло помещение с боядисани шкафове, ретро тапети на черешки и плотове от стеатит. Големият килер бе пълен с продукти за печива, складирани в буркани, и консерви, подредени в три-четири редици.

Той гледаше как Джъстин изважда един буркан с мариновани зеленчуци и ги носи на масата.

Като извади бутилка „Столичная“ от хладилника, тя я сложи пред Джейсън с две чаши.

— Вие налейте — каза тя и отиде да нареже една багета на малки кръгчета. Той усети, че му е трудно да откъсне поглед за достатъчно дълго от нея, за да го направи.

През краткото им запознанство досега Джъстин Хофман го беше дразнила и подигравала по начин, по който никой не беше дръзвал. Тя нямаше представа каква голяма свобода на действие й дава, с каква лекота можеше да я смачка. Но истината беше, че тя го интригуваше много повече от всеки друг.

Джъстин беше красива жена със стройна фигура, дълга тъмна коса, нежна кожа и деликатно лице. Тя жестикулираше, когато говореше. Ако пред нея имаше черна дъска, досега щеше да е изтрита няколко пъти. Би трябвало това да му се струва дразнещо, само дето той не можеше да спре да си представя начините, по които щеше да я накара да забави темпото със своята уста, ръце, тяло.

Една проверка на миналото й бе разкрила жена, на която нищо не е било давано на готово. Беше израснала без баща, което би трябвало да й е създавало поведенчески проблеми, изпадане от училище, злоупотреба с алкохол или дрога. Но нямаше следи от неприятности. Нямаше кризи с доверието. Нито богата сексуална история, само няколко спокойни връзки, нито една от които не бе траяла повече от година. Никакви регистрирани арести, медицински проблеми или наркомании. Само глоба за паркиране, издадена от охраната на колежа й. Така че обичайните неща, които караха хората да функционират — страст, алчност, страх — изглежда не можеха да се приложат към Джъстин Хофман.

Но всеки имаше нещо за криене. Всеки искаше нещо, което нямаше.

В случая на Джъстин той знаеше кое е първото. Второто, обаче… това беше въпросителен.

Заставайки до масата, Джъстин подреди храна върху голямо плато.

— Вегетарианец сте, нали?

— Когато е възможно.

— Започнали сте да се храните така, когато сте отишли в дзен манастира?

— Откъде знаете за манастира?

— Написано е в страницата ви в Уикипедия.

Той се намръщи.

— Опитвах да се отърва от тази страница. Администраторите отказват да я свалят. Явно това, че човек има право на частен живот, не ги интересува.

— Достатъчно трудно е за обикновените хора днес да имат тайни. Камо ли за такъв известен човек като вас. — Джъстин разви едно клиновидно парче сирене и го сложи на дъската за рязане. След което започна да го реже на тънки прозрачни парчета. — Значи сте станали вегетарианец по кармични причини? Притеснявали сте се, че можете да се преродите в пиле или нещо подобно?

— Не, просто сервираха вегетарианска храна в манастира. И на мен ми хареса.

Като вдигна едно твърдо сварено яйце, Джъстин попита:

— Яйцата и млечните произведения разрешени ли са?

— Няма проблем.

Тя натовари платото с маринован зелен боб и карфиол, с бадеми, масленозелени испански маслини, тънки резенчета домашно консервирана сьомга, твърдо сварени селски яйца, прозрачни парченца сирене „Манчего“, дебели триъгълници сирене „Бри“, шепа сушени смокини. Платото беше придружено от кошничка с филийки от багета и солени крекери с розмарин.

— Бон апети — каза тя весело и седна до него.

Докато ядяха и разговаряха, Джейсън установи, че се радва на компанията й. Тя беше приятна, смееше се, беше от онзи тип жени, които ще ти кажат, ако говориш глупости. Лицето й беше чисто структурирано като хайку, очите й кадифенокафяви, устата — плюшена и розова като черешов цвят. Но имаше нещо странно нечувствително в нея, едва доловима отчужденост и откъснатост. Това го караше да иска да прогори тази целомъдрена хладина.

— Защо решихте да отворите хотел? — попита той, слагайки парче репичка върху един намазан с масло крекер. — Не изглежда като нещо, което сама жена на вашата възраст би искала да прави.

— Защо не?

— Прекалено тих живот — каза той. — Изолиран. Живеете на остров с не повече от осем хиляди жители през цялата година. Трябва да ви доскучава.

— Никога. Цялото ми детство премина в местене от място на място. Майка ми беше самотен родител, който не можеше да стои на едно място. Аз обичам комфорта на познатите неща… приятелите, които виждам всеки ден, възглавницата, която усещам по определен начин под главата си, моята градина с билки, планинския си велосипед. Да минавам по една и съща пътека и да се разхождам по едни и същи плажове, докато мога да забележа и най-малката промяна. Обичам да бъда свързана с място като това.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Да. Японците вярват, че не човек избира мястото, а мястото го избира.

— Вас кое място ви избра?

— Още не се е случило. — Досега това не бе възможно. Той притежаваше апартамент в Сан Франциско, апартамент в Ню Йорк и къща на езерото Тахо. Всички те бяха красиви, но никое от тях не му даваше чувство за принадлежност, когато преминеше през входната врата.

Джъстин го изгледа замислено.

— Защо отидохте в дзен манастир?

— Нуждаех се от отговор на един въпрос.

— И получихте ли го?

Това извика лека усмивка на устните му.

— Намерих отговора. Както и още няколко въпроса.

— Къде отидохте след това?

Джейсън вдигна вежди подигравателно.

— Не го ли пише на страницата ми в Уикипедия?

— Не. Животът ви е едно голямо празно място в продължение на няколко години. Какво сте правили?

Джейсън се поколеба. Не беше лесно да преодолее навика да пази личния си живот, дори когато искаше.

— Подписах съгласие за конфиденциалност — каза му Джъстин. — Можете да излеете душата си, няма да кажа нито дума.

— Какво става, ако нарушите съгласието? — попита той. — Затвор? Парично обезщетение?

— Не знаете ли? Това е вашият договор.

— Имаме три версии с различен дребен шрифт. Искам да знам кой ви е дала Присила.

Джъстин сви рамене и се усмихна.

— Никога не чета дребния шрифт. Там винаги са лошите новини.

Обезоръжаващата й усмивка го прониза като светкавица на бавни обороти.

Той не очакваше ефекта й върху себе си. Никога не бе изпитвал нещо такова преди. Нещо в нея беше поставило нервите му на пружинка, бяха готови да отскочат непознати чувства. Той внимателно обви пръсти около втория шот водка и го пресуши на една глътка.

Джъстин наклони глава, изследвайки го.

— Защо влязохте в бизнеса с видеоигри?

— Аз съм състезателен тип — призна той. — Обичам естетиката на добре измислената игра. Обичам конструирането на светове, залагането на предизвикателства, капани… — Той спря. — Вие обичате ли да играете?

Тя поклати глава.

— Не е моето нещо. Няколкото игри, които съм опитвала, бяха сложни и изпълнени с насилие, а аз наистина не обичам сексизма.

— Няма такова нещо в игрите, които аз продуцирам. Не позволявам сюжетни линии, които включват проституция, изнасилване или унизителен език срещу жените.

Джъстин не изглеждаше убедена.

— Виждала съм някои от рекламите на „Небесни бунтовници“ — тя е една от вашите, нали? — и повечето женски образи са облечени като космически проститутки. Защо трябва да носят кожени мини поли и обувки с десетсантиметрови токчета, за да отбият атака на въоръжени войници?

Тя имаше право.

— Момчетата тийнейджъри ги харесват — призна той.

— Така си и мислех — каза тя.

— Но независимо как са облечени, героините са така силни, както и мъжете.

— Сексизмът се изразява в представянето и атмосферата, не само в действията.

— Феминистка ли сте?

— Ако дефинирате като феминист човек, който иска към него да се отнасят като към равен и с уважение, да. Но някои хора проявяват склонност да мислят за феминистките като за гневни и недоволни, каквато аз не съм.

— Аз бих бил гневен, ако някой ме изпрати на война, обут с десетсантиметрови токчета и кожено мини.

Джъстин избухна в смях и наля още водка. Отпи една глътка и отхапа от голяма зелена маслина. Когато Джейсън погледна движенията на устата й, устните й се свиха около плода и той почувства силно, обезпокоително потръпване.

— Играли ли сте някога „Истина или предизвикателство“^[1]? — попита Джъстин, оставяйки настрана костилката.

— Не и след гимназията — каза той. — Не мога да кажа, че ми е липсвала.

— Нито на мен. И все пак… искате ли да изиграем няколко рунда?

Като се облегна в стола си, Джейсън я изгледа преценяващо. Несъмнено тя си мислеше, че това ще го обезоръжи, ще го накара да отговори принудително на някои въпроси, на които иначе не би отговорил. Но пък това важеше и за нея.

— Никога не приемам предизвикателства — каза той.

— Добре, тогава за вас истината. А сега за ограниченията. Мисля, че трябва…

— Никакви ограничения. Иначе не си заслужава играта.

— Никакви ограничения — съгласи се Джъстин и в тона й се усети леко предпазлива нотка. — А наказанията?

— Който изгуби рунд, си съблича дрехите. — Той изпита удовлетворение, виждайки как очите й се разширяват.

— Добре — кимна тя. — Започвам: кажете ми представата си за истинско щастие.

Той се пресегна за малка книжна кърпичка и я сгъна диагонално, използвайки палеца си, за да изостри ръбовете.

— Не вярвам в щастието. — Обръщайки кърпичката, той я сгъна на малък квадрат. — Хората мислят, че са щастливи, когато нещо като кутия с понички, победа на „Лейкърс“ над „Спърс“^[2], или секс поза с латинско име накара определени вещества да въздействат върху рецепторите на мозъка, за да стимулират електрически импулси в невроните. Което трае, обаче. Не е дългосрочно. Не е реално.

— Колко успокоително — каза Джъстин през смях.

— Вие попитахте. — Той сгъна страните на кърпичката навътре, за да оформи стегната триъгълна основа. — Следващ рунд: истина или предизвикателство?

— Истина — каза тя веднага, като гледаше внимателните, преднамерено бавни движения на ръцете му.

— Защо скъсахте с последното си гадже? — Той отново се зае с кърпичката.

Бърза вълна от червенина изби върху страните й.

— Просто… не се получи.

— Това не е отговор. Кажете ми причината.

— Понякога няма причина хората да се разделят.

Той спря заниманието си и я изгледа подигравателно.

— Винаги има причина.

— Тогава аз не знам каква е.

— Знаете каква е. Просто не искате да я признаете. Което означава, че губите рунда. — Той я погледна очаквателно.

Като се мръщеше, Джъстин измъкна крака си от изискания си бял сандал и го побутна към неговия стол.

Видът на голия й крак, красив и с дълги пръсти, грижливо оформените и лакирани в бледосин лак нокти, привлякоха вниманието на Джейсън.

— Ваш ред е — чу я той да казва, което го накара неохотно да откъсне погледа си и да го вдигне към лицето й. — Къде бяхте през тези две години, след като напуснахте манастира?

Той огъна навън краищата на хартията от сгънатия модел, докато те заприличаха на цветни венчелистчета.

— Отидох при роднини в Япония. Майка ми беше наполовина японка. Никога не се бях срещал с никого от нейното семейство, но винаги съм искал. Мислех, че това ще ми помогне да се почувствам по-близък с нея. — Преди Джъстин да отговори, той й даде завършеното оригами.

Тя го взе колебливо, очите й бяха кръгли и учудени.

— Лилия.

— Юри — прошепна той. — Името идва от японска дума, която описва как цветята се полюшват от вятъра. Истина или предизвикателство?

Тя примига, свалила гарда.

— Истина.

— Какво ви накара да скъсате с предишното си гадже?

Ченето й увисна.

— Вече ме питахте за това.

— Пак ли няма да отговорите?

— Не.

— Тогава свалете друга от дрехите си.

Джъстин неохотно събу другия си сандал и го бутна към него.

— Каните се да ме питате едно и също отново и отново, така ли?

Той кимна.

— Докато не отговорите, или докато не останете гола.

— Не можете ли да измислите нещо друго, което искате да знаете за мен?

— Боя се, че не. — Той се опита да изглежда разкаян. — Имам склонност към хиперфокусиране. — Еднопосочен ум.

Джъстин му хвърли заплашителен поглед.

— Следващ рунд. Казахте, че сте отишли в дзен манастира, за да научите отговора на нещо. Какво разбрахте?

— Разбрах — произнесе той бавно, — че нямам душа.