Лайза Клейпас
Кристалният залив (4)

Четвърта глава

Джъстин не се интересуваше какво щеше да й коства да се отърве от проклятието. Тя щеше да направи всичко, което трябва. Така да бъде. Изпълни я възмущение от несправедливостта. Беше прекарала изминалите няколко години да чака и да мечтае за нещо, което нямаше никога да се случи. Защото този избор е бил направен от друг вместо от нея.

Но тя щеше да разбере кой е отговорен. И щеше да обърне проклятието срещу него. Щеше…

Плановете й за отмъщение избледняха, когато примига срещу влагата, замъгляваща погледа й.

Притисна длани към очите си. В слепоочията й пулсираше болка, от онази, която не минаваше с лекарства. Тя си помисли за миг да се обади на майка си, макар че от години не поддържаха връзка. Макар да знаеше, че нищо няма да се оправи. Мариголд нямаше да прояви съчувствие, а ако знаеше нещо за проклятието, нямаше да признае.

Някои жени даваха на децата си безусловна любов. Мариголд, обаче, даваше обичта си на Джъстин като скъпи жетони за аркадна игра, отказвайки ги, когато Джъстин не се съгласяваше с нея. Тъй като традиционното образование не интересуваше Мариголд, тя бе направила всичко възможно да разубеди дъщеря си да кандидатства в колеж. Подиграваше се и критикуваше работата на Джъстин като рецепционистка. Последната сламка, обаче, бе решението на Джъстин да купи хотела.

— Защо си винаги толкова невъзможна? — поиска да знае Мариголд. — Никога не си искала да си това, в което си най-добра. Ти сериозно ли ми говориш, че най-голямата ти мечта е домакинската работа? Да чистиш тоалетни и да сменяш мръсни чаршафи?

— Съжалявам — каза Джъстин. — Знам колко по-лесно щеше да е и за двете ни, ако се бях оказала такава, каквото е трябвало да бъда. Не принадлежа никъде… нито към магическия, нито към обикновения свят. Но да съм между тях, това ме прави щастлива. Харесва ми да се грижа за хората. Нямам нищо против да чистя след тях. И искам място, което да е напълно мое, така че никога да не се налага да се местя отново.

— Трябва да се обмислят повече неща, а не само това какво искаш — сопна се Мариголд. — Нашият Кръг е най-старото потомствено сборище на Западния бряг. След като те посветим, ще имаме пълно тринайсет. Знаеш какво означава това.

Да, Джъстин знаеше. Тринайсет вещици в едно Сборище щяха да имат сила, по-голяма от сумата на отделните му части. Беше се почувствала като ужасна егоистка за това, че не иска да се присъедини, че поставя собствените си нужди над другите. Но знаеше, че колкото и силно да се опитва, никога няма да бъде като тях. Един човешки живот беше ужасно дълго време, за да е нещастен.

— Проблемът е — каза Джъстин, — че не се интересувам да науча повече за магията от това, което вече знам.

Това й беше спечелило презрителен поглед.

— Достатъчно ти е да знаеш няколко заклинания и магии с кристали? И да имаш полуспособности, колкото да забавляваш дечица на партита за рожден ден?

— Не забравяй, че правя и балони с формата на животни — каза Джъстин, надявайки се да успее да я разсмее.

Но лицето на Мариголд остана каменно.

— Нямаше да те родя, ако допусках, че има шанс да не влезеш в нашето Сборище. Никога не съм чувала някоя природно надарена вещица да се откаже от гилдията.

Положението беше безнадеждно. Мариголд беше убедена, че плановете й за живота на Джъстин са безкрайно по-добри от всичко, което Джъстин би могла да постигне. Джъстин се опита да я накара да разбере, че всеки има право да взема сам решения за себе си, но накрая осъзна, че ако Мариголд беше в състояние да разбере гледната й точка, нямаше да е толкова контролираща, на първо място.

А ако Мариголд не можеше да има дъщерята, която искаше, тя не искаше дъщеря изобщо.

Впоследствие Джъстин разви двойствено отношение към магията, присъщо на твърдението „или всичко, или нищо“. Да се опитваш да останеш магьосник дилетант беше като да се опитваш да бъдеш малко бременна.

Тя прочете заклинанието отново. Ако разбираше правилно, ритуалът трябваше да бъде изпълнен под намаляваща луна в полунощ. В това имаше смисъл: последната фаза преди новолуние беше идеалното време за прогонване, избавяне, обръщане в обратна посока. За да се успее в развалянето на толкова силна магия като тази, беше добре да не се пестят усилия.

Ставайки, Джъстин отиде до старото бюро до прозореца, за да провери на лаптопа си фазата на луната по Интернет.

За щастие, тази нощ беше последната на намаляващ полумесец. Ако не се опиташе да развали клетвата сега, трябваше да чака пълнолуние, преди да може да направи друг опит. Джъстин беше сигурна, че не може да чака толкова дълго. Всяка клетка в тялото й крещеше за действие. Тя се чувстваше дезориентирана, като комета, която ще се освободи от слънчевата си орбита и ще се понесе в пространството.

Трябваше да звънне на Розмари и Сейдж за съвет, освен ако те не се опитаха да я разубедят или да й кажат да почака, а Джъстин не искаше да променя мнението си в никакъв случай. Дори да беше за нейно добро. Магията трябваше да бъде развалена веднага.

През останалата вечер тя изучава внимателно заклинанието и чете трескаво Триодекада. Щом щеше да го прави, трябваше да го направи правилно. В изкуството на магията играеха много фактори. Ако някоя от стъпките беше изпълнена как да е, ако думите бяха неправилно произнесени или недовършени, ако фокусът на магьосницата се разколебаеше, ако магическата й сила не беше с нужното качество заклинанието можеше да не сполучи. Или да даде противоположния резултат. Или пък да проработи върху погрешния човек. Една малка наглед грешка, като например използването на парафинова, вместо на восъчна свещ, можеше да доведе до пагубни последици.

Джъстин се съсредоточи толкова дълбоко върху Триодекада, че звукът на мобилния й телефон я накара да подскочи. Тя се пресегна за него, сърцето й биеше трескаво, докато проверяваше кой я търси.

— Здравейте, Присила — каза тя. — Какво има?

— Всичко е наред. Всички са настанени в стаите си и отидоха да вечерят. Някои от тях дори се върнаха. Обаждам се, за да ви напомня да занесете водката в стаята на Джейсън след петнайсет минути.

— О! — Джъстин погледна надолу към тениската и дънките, които не беше сменила след като чисти стаите по-рано през деня. От нея се разнасяше дъх на амоняк и на препарат за лъскане на под. Коленете на дънките й бяха мръсни, опашката й се беше разхлабила. — Мислех, че той ще предпочете вие да я занесете — каза тя с надежда.

— Не. Иска вие да го направите.

Джъстин въздъхна едва доловимо.

— Ще отида.

— Точно в девет — напомни й Присила. — Той не обича, когато хората закъсняват.

— Ще бъда навреме. Довиждане.

Завършвайки разговора, Джъстин се замъкна в банята, съблече дрехите си и се пъхна под душа.

След кратко, но енергично търкане, тя излезе и избърса косата си.

Разрови се из дрешника си и намери плетена рокля без ръкави с шнур на кръста вместо колан и чифт ниски бели сандали. Върза косата си на конска опашка ниско на тила, сложи си балсам за устни и малко туш на миглите.

Докато пресичаше малкия двор, дръзна да хвърли поглед към прозореца на втория етаж, но той беше празен. Трябваше да признае: беше любопитна за Джейсън Блек, който държеше личния си живот под толкова строг контрол.

Влизайки през задната врата на хотелската кухня, тя извади бутилката „Столичная“ от хладилника. Измери два шота от леденостудената водка и ги сложи на малък сребърен поднос с високи стени, пълен с натрошен лед. След това внимателно понесе подноса по стъпалата нагоре.

Тишината в хотела бе нарушавана единствено от дискретни звуци: отваряне и затваряне на чекмедже, глухо звънене на телефон. Когато Джъстин доближи стаята на Климт, тя чу мъжки глас отвътре. Звучеше така, сякаш по средата на телефонен разговор. Трябваше ли да почука? Не искаше да го прекъсва, но беше точно девет часът. Като надяна на лицето си любезна маска, тя почука леко на вратата.

До прага се приближиха стъпки.

Вратата се отвори. Джъстин видя за миг объркано изражение в много тъмни очи и твърди черти, и секси разрошена къса черна коса. Той й направи знак да влезе в стаята, спирайки за достатъчно дълго, за да й каже:

— Още не тръгвайте. — Погледна право в нея.

Погледът трая само половин секунда, но беше достатъчен, за да я събори. Бездънните му очи — проницателни и непрогледни като меласа — можеха да принадлежат на самия Луцифер.

Джъстин отговори със замаяно кимане и успя да остави подноса на масата, без да разлее шотовете. Беше толкова несигурна, че й отне минута да осъзнае, че той говори на японски. Гласът му беше хипнотизиращ, тих баритон, обвит в сянка.

Като не знаеше какво да прави, тя отиде до един от прозорците и погледна навън. Гаснещата светлина беше с цвят на пъпеш на хоризонта, сгъстяваща се до черно отгоре. Полумесецът блестеше бял и ясен като отпечатък от нокът върху небето.

Нощ, създадена за магия.

Вниманието й се върна към Джейсън Блек, който крачеше бавно, докато говореше. Той беше висок мъж, елегантен и строен, непринудената атлетичност на движенията му говореше за силни мускули под снежнобялата, закопчана до горе, риза, и панталони цвят каки. Навеждайки се над масата, той написа няколко думи в един бележник. На китката му проблесна швейцарски армейски часовник от неръждаема стомана.

Лицето му можеше да е огладено от кехлибар, скулите му бяха високи. Отпуснатите ъгълчета на очите издаваха безсънни нощи и неспокойни дни. Въпреки че устата му беше очертана в безмилостна линия, устните изглеждаха меки, сякаш е била втрита еротична чувственост на повърхността.

— Извинете ме — каза той като затвори телефона и се приближи до Джъстин. — В Токио са шестнайсет часа преди нас. Трябваше да проведа един разговор.

Маниерът му беше отпуснат, но Джъстин трябваше да се бори с инстинкта да отстъпи от него. Макар да знаеше, че той не представлява опасност за нея, тя го усещаше като опасно създание, тигър зад тънка стъклена стена.

— Разбира се — кимна тя. — Водката ви е ето там.

— Благодаря. — Погледът му не се отмести от нея. Той протегна ръка. — Джейсън.

— Джъстин. — Пръстите й бяха погълнати в здраво ръкостискане, което изпрати тръпка топлина до лакътя й. — Надявам се, че стаята ви удовлетворява.

— Да. Обаче… — И като пусна ръката й, той продължи: — Любопитен съм за нещо. — Той кимна към лакираната глинена саксия на масата. Тя съдържаше двустеблена орхидея „Нощна пеперуда“, всяко стебло имаше по един снежнобял цвят. — Помолих за букет от бели цветя. Но това…

— Не ти ли харесва? Съжалявам. Първото нещо, което ще направя утре, е да ви донеса…

— Не. Аз…

— Няма да е никакъв проблем…

— Джъстин. — Той вдигна ръка с властния жест на мъж, несвикнал да бъде прекъсван. Тя мигновено притихна. — Харесвам орхидеята — каза той. — Просто искам да знам защо сте я избрали.

— О… Ами, хубаво е да имаш живо, дишащо растение в стаята, вместо отрязани стръкове. А и си помислих, че една орхидея би подхождала на картината на Климт.

— Подхожда. Чиста, елегантна… — Едва доловима пауза. — Подбуждаща.

Джъстин се усмихна кисело. Цветът на орхидеята с плюшените си венчелистчета напомняше устни, а с набраните си гънки и елегантни отверстия не беше нищо по-малко от цветна порнография.

— Ако няма нищо друго — каза тя, — ще си вървя.

— Трябва ли да сте някъде?

Тя го погледна объркано.

— Всъщност, не.

— Тогава останете.

Джъстин примига и сплете пръсти.

— Казаха ми, че не сте много по куртоазните разговори.

— Не е куртоазен разговор, когато искам да говоря с някого.

Тя му се усмихна с предпазлива, неутрална усмивка.

— Но сигурно сте уморен.

— Аз съм винаги уморен. — Джейсън хвана облегалката на стола, вдигна го с лекота с една ръка и го сложи близо до леглото. Седна на края на матрака и посочи стола. — Седнете.

Още една команда. Джъстин беше отчасти развеселена, отчасти раздразнена, мислейки си, че той е свикнал да казва на хората какво да правят. Защо искаше да говори с нея? Дали се надяваше да разбере нещо за Зоуи и Алекс, нещо, което можеше да използва по време на преговорите за проекта на Езерото на мечтите?

— Само няколко минути — каза тя, отпускайки се на стола. — Днес беше дълъг ден. — Като притисна коленете си плътно едно в друго и сгъна ръце в скута си, тя го погледна очаквателно.

Джейсън Блек беше толкова мрачно красив, толкова поразителен в студената си самоувереност, че изглеждаше по-скоро като измислен герой, отколкото като истинско човешко същество. Вероятно наближаваше трийсетте, носейки аурата на разочарование като бронирана жилетка. „Прекалено красив, за да е за негово добро“, беше казала Присила… но щеше да е по-точно да се каже, че е прекалено красив за доброто на когото и да било.

— Защо отседнахте тук? — попита тя направо. — Можехте да наемете луксозна яхта и да останете на котва в пристанището. Или да вземете хотелски апартамент в Сиатъл.

— Не си падам по луксозните яхти. А хотелът ми се видя правилното място за ваканция, докато преговаряме условията за проекта „Езерото на мечтите“.

Джъстин се усмихна.

— Вие не сте на ваканция.

Едната му вежда се вдигна нагоре.

— Не съм ли?

— Не, ваканция е, когато прекарвате целия ден, без да вършите нищо продуктивно. Снимате пейзажи, купувате неща, които не са ви нужни, ядете и пиете прекалено много, спите до късно.

— Това звучи… — той спря, за да потърси правилната дума — гротескно.

— Не обичате да си почивате — произнесе тя по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

— Не виждам смисъла.

— Може би смисълът е, че от време навреме трябва да прекъсвате, за да поглеждате назад и да се радвате на това, което сте постигнали.

— Не съм постигнал достатъчно, за да мога да му се радвам.

— Шеф сте на голяма компания и сте неимоверно богат. Повечето хора не биха се оплаквали.

— Това, което имам предвид — каза той спокойно, — е, че не мога да си приписвам заслуга за успеха на компанията. Имам добър екип. И съм имал и известен късмет. — Той взе един от шотовете водка и побутна сребърния поднос към нея. — Вземете.

Джъстин примигна.

— Каните ме да пия водка с вас?

— Да.

Тя се засмя объркано. Очите му се присвиха.

— Кое е толкова смешно?

— Обикновено когато каните човек да направи нещо, не давате заповеди. „Седни тук, направи това, вземи другото…“

— Как искате да го кажа?

— Може да опитате нещо от рода на „Искате ли да изпиете другия шот водка“?

— Но ако ви помоля по този начин, може да ми откажете.

— Някога отказвали ли са ви? — попита тя скептично.

— Случвало се е.

— Нещо ми е трудно да повярвам. Във всеки случай не обичам да се подчинявам на заповеди. Иска ми се да ме помолят.

Погледът на Джейсън беше твърд и настоятелен.

— Бихте ли останали да пийнете с мен?

Топлината се изкачи по страните й и тя почувства как кожата й се опъва и започва да пламти.

— Да, благодаря. — Тя се пресегна за чашата. — Обикновено по два шота ли пиете?

— Понякога ми стига и само един. Помага ми да успокоя напрежението в края на деня. Ако не мога да заспя след това, изпивам втория.

— Някога опитвали ли сте билков чай? Гореща вана?

— Опитвал съм всичко. Хапчета, прогресивна релаксация, приспивна музика, книги за голф. Броил съм овце, докато дори овцата не би могла да остане будна.

— Откога страдате от безсъние?

— От рождение. — Тънка усмивчица се плъзна в ъгълчетата на устата му. — Но то си има и предимствата. Шампион съм по онлайн скрабъл. И съм виждал страхотни изгреви.

— Може би ще имате късмета да поспите, докато сте тук. Островът е тих, особено нощем.

— Надявам се. — Само че прозвуча неубедено. Не бяха външните стимули, които го държаха буден.

Вдигайки малката чашка към носа си, Джъстин вдъхна предпазливо и долови леко сладък мирис, като на сено.

— Никога не съм пила чиста водка преди. — Предпазливо близване на изстудения алкохол накара горната й устна да пламне. — Ау! Пари.

— Не сърбайте. Изпийте я наведнъж.

— Не мога — възрази тя.

— Напротив, можете. Издишайте, след това я обърнете, изчакайте десет-петнайсет секунди, и тогава вдишайте. Така няма да пари. — За да демонстрира, той пресуши на един дъх шота си. Тя го видя как преглъща, кожата на гърлото му беше гладка и загоряла от слънцето.

Извръщайки поглед, Джъстин се концентрира върху малката чашка в ръката й.

— Нищо не става — каза тя и издиша. Преглътна водката и се опита да задържи дъх, но дробовете й се свиха в спазъм, сякаш щяха да експлодират. Тя отвори уста да си поеме дълбоко въздух, но мигновено съжали, когато гърлото й беше опърлено от студен огън. Задави се, очите й се насълзиха.

— Вдишахте прекалено скоро — каза й Джейсън.

Тя се закашля, смеейки се, преди да успее да отговори:

— Имам навика да си поемам въздух през определени интервали. — После поклати глава и избърса следите от влага под очите си. — Защо водка? Виното е много по-приятно.

— Водката е ефикасна. Виното отнема прекалено дълго време.

— Прав сте — каза Джъстин. — Противно, неефикасно каберне… не мога да повярвам, че съм изхабила толкова време за него.

Той продължи, сякаш не я е чул.

— Водката също така прави храната да има по-хубав вкус.

— Сериозно? Как?

— Етиловият алкохол е разтворител за ароматните вещества. Ако изядете нещо веднага след като пиете водка, вкусът е по-силен и трае по-дълго върху вкусовите ви рецептори.

Джъстин беше заинтригувана.

— Бих искала да опитам.

— Усеща се най-добре с пикантна и солена храна. Като например хайвер или пушена сьомга.

— Нямаме хайвер. Но можем почти винаги да спретнем студено блюдо. — Джъстин изследва непроницаемото му лице. — Вие по всяка вероятност не сте излизали на вечеря с останалите, нали? Обзалагам се, че сте стояли в стаята си и сте водили телефонни разговори.

— Да, така е — призна той.

— Гладен ли сте?

Въпросът изглежда изискваше внимателно обмисляне.

— Мога да хапна — каза накрая той.

Несъмнено той бе най-предпазливият човек, когото бе срещала досега. Дали някога изобщо се беше отпускал? Трудно можеше да си го представи. Тя се запита как ли звучеше, когато се смееше.

— Хей — каза тя нежно, водена от внезапен импулс. — Кога беше последният път, когато нахълтахте в килера за провизии?

— Не мога да си спомня.

— Защо не слезете долу с мен? Аз също съм гладна. Ще намерим нещо да хапнем. Освен това ви дължа втори шот водка.

За нейна изненада — и негова несъмнено — той се съгласи.