Лайза Клейпас
Кристалният залив (25)

Двадесет и пета глава

Всеки път, когато си бе представяла разговор с майка си, Джъстин си бе мислила, че ще е чрез имейл, писмо, или по телефона. Би трябвало да се досети. Мариголд винаги е била импулсивна, следваше всяка своя прищявка и правеше всичко необходимо, за да избегне последиците. Появяването й на входната врата й носеше предимство: изненадата щеше да извади Джъстин от равновесие.

Джъстин винаги се бе надявала, че един ден двете могат да постигнат някакво разбирателство и да се приемат една друга. Че ще се стигне до развръзка, в която няма печеливш или губещ… а помирение. Но след четири години отчуждение очите на майка й бяха все така твърди и изпълнени със същия гняв, съпътствал всеки миг от детството на Джъстин. Никакви видими знаци на смекчаване.

— Мамо, какво правиш тук? — Отваряйки по-широко вратата, тя отстъпи, за да позволи на майка си да влезе.

Мариголд прекрачи решително прага и се огледа.

Имаше време, когато Джъстин би се притеснила от реакцията на майка си към къщата, хотела, живота, който тя си беше изградила. Тя отчаяно щеше да иска доброто мнение на Мариголд, получавано толкова рядко. Бе изненадващо да открие, че вече не се нуждае от майчиното си одобрение. Беше достатъчно да знае, че е направила правилния избор за себе си.

— Има ли проблем? — попита Джъстин. — Защо си тук?

Гласът на Мариголд беше пропит от презрение.

— Толкова ли е трудно да се повярва, че мога да искам да видя собствената си дъщеря?

Джъстин трябваше да помисли за това.

— Да — каза тя. — Ти никога не си обичала компанията ми, а аз още не съм направила това, което искаше да направя. Така че няма причина да идваш, освен ако не е изникнал проблем.

— Проблемът, както винаги, си ти — произнесе равно Мариголд.

Както винаги. Тези две думи донесоха със себе си миналото в стаята, сякаш бяха живо настояще. Един гигант, изправен над тях, който хвърляше неминуема сянка на обвинение.

Нямаше милост в сърцето на Мариголд. Тя дотолкова се беше вкостенила като красива каменна статуя, че всяка промяна в позата й можеше да я накара да се счупи или да се раздроби. Никога нямаше да е способна да обърне глава и да погледне в нова посока, да направи стъпка напред, или да прегърне дъщеря си. Колко ли ужасно трябва да беше, помисли си Джъстин със съчувствие, да стоиш така неогъваем, когато целият живот около теб се променя.

— Това свързано ли е с проклятието? — попита Джъстин спокойно. — Розмари и Сейдж трябва вече да са ти казали. Сигурно си ядосана.

— Направих жертва за теб, а ти я отхвърли. Как трябва да се чувствам, Джъстин?

— Може би по начина, по който се чувствах аз, когато разбрах за това. — От невярващото изражение на майка си видя, че никога не й се е случвало да се замисли за чувствата на дъщеря си.

— Винаги си била неблагодарна — озъби се Мариголд, — но никога не съм си мислила, че си и глупава. Дадох ти това, от което имаше нужда. Направих, което беше най-добро за теб.

— Иска ми се да беше изчакала, докато порасна — каза Джъстин тихо. — Иска ми се първо да ми беше обяснила. И може би да ми позволиш и аз да кажа какво мисля.

— Предполагам, че е трябвало да искам разрешението ти, преди да те нахраня, да те облека, да те заведа на зъболекар и на педиатър…

— Това е различно. Тези неща са част от отглеждането на дете.

— Неблагодарница! — избухна Мариголд.

— Не. Благодарна съм ти, че си се грижила за мен и си ме отгледала. И вярвам, че си направила най-доброто, което си можела. Но въпросът е, че си взела решение за мен, което не е трябвало да вземаш вместо мен. Да направиш магия на дъщеря си не спада към категорията водене на зъболекар или полиомиелитна ваксина. И ти го знаеш, иначе щеше да си ми го споменала.

— Пазех го в тайна, защото бях сигурна, че ако разбереш, ще съсипеш всичко. Знаех, че ще направиш нещо глупаво. И ти го направи. — Бледнината върху лицето на Мариголд контрастираше с червената й коса, с острите линии на рижите вежди. Тя гореше като ангел на отмъщението, когато продължи: — Току-що идвам от Колдрън Айлънд. Правят среднощен ритуал заради твоя егоизъм. И ако не успеят, ще умреш. Проклятието на вещицата се е прехвърлило върху теб.

Джъстин откри, че сърцето й не е напълно недосегаемо, все пак, едно човешко същество винаги можеше да намери начин да нарани друго.

— Влюбила си се в мъж, който те е предал — нареждаше Мариголд, — и проклятието на вещицата ще те убие, освен ако не направят нещо. Ти си виновна. Заслужаваш си го.

Тя се опита да запази самообладание. Гласът й сякаш дойде някъде отдалече:

— Какво правят те? Какъв точно ритуал?

— Опитват се да вдигнат заклинанието от мъжа, с когото си обвързана. Той е там в момента. Запознах се с него. Може да умре заради теб. И ако това се случи… кръвта ще е върху твоите ръце.

* * *

Когато и последната група вещици беше доставена в старата училищна сграда, Джейсън ги придружи вътре, където цареше суетня. Мястото приличаше на сцена за филм на ужасите, с черни драперии, които висяха отвсякъде, и огромно количество трепкащи свещи. В една купа на поставка гореше тамян, изпълвайки въздуха с гъст дим. Върху пода имаше начертан огромен пентаграм, осеян с кристали на различни места около централната звезда. Около пентаграма стояха бокали и жезли.

Джейсън усети как косъмчетата на врата му настръхват.

Вайълет, малко над трийсетте, отиде при него и стисна успокоително ръката му.

— Съжалявам, знам, че изглежда малко зловещо. Но искаме да направим за теб най-доброто, което можем, така че нищо да не попречи.

Джейсън погледна лицата около себе си и се успокои. Тези жени се опитваха да му помогнат и правеха всичко възможно, за да помогнат и на Джъстин.

— Има нещо, което е нужно да знам — каза той и беше изненадан, когато всички притихнаха и го погледнаха. Две вещици спряха насред крачка, а други две, които подреждаха кристали, вдигнаха очи и спряха работа. — Нужно ми е да знам, че резултатите, от това, което съм направил, няма да причинят проблеми на Джъстин в бъдеще. С други думи, каквото и да правите, правете го така, че Джъстин да е в безопасност. Независимо какви ще са последиците за мен. Разбирате ли какво ви казвам?

— Разбираме. — Вайълет го изгледа с явна загриженост. — Розмари обясни рисковете. Това заклинание е трудно да се премахне. То е като да отделяш пясък от захар. А след като веднъж проклятието на вещицата се е фокусирало върху теб, може да ти остава много малко време. Никой не знае в какво състояние ще си, когато магията се развали, нито какво ще се случи.

— Чудесно — промърмори той. — Само ми кажете какво трябва да правя.

Сейдж отиде при него и го хвана за ръката.

— Седни в средата на пентаграма, докато ние работим. Опитай се да се отпуснеш и изчисти съзнанието си.

Джейсън отиде в центъра на тебеширения кръг и седна, докато жените се събраха по краищата на пентаграма.

— След като започнем — предупреди го Розмари, — трябва да мълчиш. Никакво прекъсване. Ще ни е необходимо пълно съсредоточаване.

— Ясно. Никакви разговори, никакви есемеси. — Той огледа групата около себе си. — Всички ли са си изключили мобилните телефони?

Розмари погледна строго, но ъгълчетата на устните й се извиха.

— Полунощ е — обади се някой.

— Да започваме.

Сейдж вече му беше обяснила, че ритуалът ще включва серия монотонни напеви, благословии и обръщения, преди да се случи действителното разваляне на магията.

— Ако можеш да влезеш в медитативно състояние по време на ритуала — му беше казала тя, — това много ще ни помогне. Фокусирай се върху дишането си, остави мислите си да се реят…

— Мога да медитирам — беше я уверил той.

Седна изправен и съсредоточи вниманието си върху вдишването и издишването. Опита се да се фокусира върху един образ. Умът му докосваше спомен след спомен, докато намери тъмните разбиващи се вълни на Коронадо бийч през нощта, безкрайния успокояващ прилив на водата, начина, по който се беше отпуснал и слушаше, седящата в скута му Джъстин, отпуснала глава на неговото рамо. Вълните прииждаха, гонеха се една друга, солено — чист ритъм, идващ от черните дълбини до един романтичен бряг. Обзе го чувство на мир и спокойствие.

Чуваше женски гласове да викат невидими духове, зовящи и примамващи. Във въздуха около него проникна тъмна, студена енергия. Той я поемаше в себе си е всяко вдишване, чувстваше я как прочиства бавещите се мисли и гняв, и страх, докато съзнанието му се разпростря като пръстите на отворена длан, и мястото, където би трябвало да живее душата, остана кървящо и отворено. Истината го връхлетя между две вдишвания.

Не му оставаше време.

Той прие откровението с почуда и кратък, сляп инстинкт да се бори. Не още. Не сега. Но при отсъствието на душа сърцето му компенсира с болезнени удари на примирение. Успокой се, успокой се, успокой се.

* * *

Джъстин не беше в настроение да приема „не“ за отговор. Когато не намери свободно водно такси, тя звънна на приятелка, която имаше траулер, и отчаяно започна да я моли да я откара до Колдрън Айлънд.

За десет минути успя да стигна до Фрайдей Харбър й се качи на чакащия траулер. Всяка отминаваща минута беше поредно агонизиращо дърпане на нервите й, докато разкритието не прониза цялото й тялото: Джейсън отново беше действал зад гърба й, както впрочем и Сборището. Те всички я бяха изключили от нещо, което засягаше нея повече от всички останали. На първо място развалянето на заклинанието за дълголетие беше безкрайно по-опасно от правенето му. Подобна магия можеше да проникне вътре в теб, да пусне своите пипала, докато не те убие външно. Също като любовта.

Корабчето потегли от пристанището. Двигателят изръмжа с нарастваща свирепост, когато носът проряза водата и вятърът развя пуснатата коса на Джъстин. Платнената торбичка, в която се намираше Триодекада, се блъсна в бедрото й.

Умът й работеше на бързи обороти. Беше говорила с Джейсън по-рано през деня, но той не й беше казал нищо. Беше я оставил да си мисли, че е в Сан Франциско. Сигурно точно тогава е бил в къщата с фара. Говореше й спокойно и небрежно, без всякакъв намек за това, което планира.

Тя чу гласа на Мариголд: „Проклятието на вещицата се е обърнало срещу теб“.

Това беше неочаквана последица. Изискваше се кръвна жертва, това беше цената за любов като нейната. Някой трябваше да я плати и Джейсън беше решил, че това ще е той.

„Кръвта ще е по твоите ръце“.

Колко лесно щеше да е да се обърне към Мариголд. Единственото, което трябваше да направи, беше да го позволи. А когато цялата тази горчивина я изядеше отвътре, единствената посока, в която можеше да върви, беше навън.

Траулерът хвърли котва в пристанището на Колдрън Айлънд и Джъстин скочи на избелелите хлъзгави дъски. Без да се бави се заизкачва по безкрайните стъпала, докато бедрата й се схванаха и започнаха да горят, но тя игнорира болката и продължи нагоре. Къщата на фара беше тиха, празна, дворът — пуст като гробище. Над бледата луна се трупаха облаци като захвърлено пране, скривайки бавно извивката й.

Задъхана от бързото изкачване, Джъстин отиде до бараката и измъкна единия от двата велосипеда. След което се понесе по разбития път към Кристалния залив; колелата подскачаха по стърчащите като кокалчета камъни, след това пропадаха в хлътнатини, които изпращаха колелото нагоре за секунди.

Прозорците на училището блещукаха в червено и черно, намигайки й, докато колелата се въртяха и изхвърляха пясък. Джъстин скочи от седалката още преди да е спряла и металната рамка се удари в земята.

Тя блъсна силно вратата и връхлетя вътре.

Обредът тъкмо беше свършил, кръгът от вещици се разтвори, две-три от тях забързаха към средата на пентаграма.

— Джъстин — чу тя Розмари да произнася със странен тон.

— Някой да светне лампата — каза нетърпеливо Джъстин.

Светлината от една преносима лампа блесна, езеро от неестествено бяло избута сенките по пода нагоре към стените.

Джейсън седеше в центъра на пентаграма, обгърнал с ръце крака и отпуснал чело върху коленете си. Той не помръдна, нито вдигна поглед, когато тя приближи. Сейдж, Розмари и Вайълет се бяха скупчили около него.

— Отдръпнете се! — извика Джъстин. Тя изтича към Джейсън, пусна Триодекада и падна на колене до него. — Джейсън? Джейсън, какво има? — Той не издаде никакъв звук, с който да й покаже, че я е чул. — Тя изгледа с див поглед вещиците. Каквото и да бяха видели в очите й, ги накара да се отдръпнат. Тя забеляза, че Джейсън се поти силно, косата на тила му беше мокра. — Какво сте му направили? — поиска да знае тя.

— Заклинанието беше развалено — каза Розмари. — Сега си в безопасност, Джъстин.

— Не трябваше да правите това без мен — каза тя разгорещено. — Знаехте, че бих искала да ми кажете.

— Това беше негово решение.

Връщайки вниманието си отново към Джейсън, тя го докосна по тила, опитвайки се да го накара да я погледне.

— Нека те видя — каза тя. — Джейсън, моля те…

Тя млъкна, когато главата му подскочи нагоре върху несигурната подкрепа на врата. Лицето му беше сиво, обляно в пот, очите — не съвсем фокусирани. Болка бе опънала кожата над костите му, изостряйки скулите. Всяко поемане на дъх беше къс, сух хрип.

— Какво ти е? — попита тя настоятелно. — Къде те боли, какво има?

Видя го, че иска да каже нещо, но зъбите му бяха стиснати прекалено силно, за да излязат думи. С дясната си ръка той хвана лявата под рамото, пръстите му се забиха в мускулите и тя разбра.

Сърдечен пристъп.

— Времето му дойде, Джъстин — чу тя Сейдж да казва с хълцащ глас. — Той беше предупреден…

— Не. — Джъстин издърпа торбата и бръкна в нея да извади Триодекада. — Аз ще поправя това. Ще намеря правилното заклинание. Само трябва да издържиш, ще се погрижа, обещавам. Обещавам… — Или поне това се опитваше да каже, но думите бяха неясни и накъсани. Тя не осъзнаваше, че плаче, докато не видя мокрите петна по древните страници и размазаното мастило. Очите й плуваха. Тя трескаво запрелиства книгата, хартията шумолеше и се късаше под обезумелите й пръсти.

— Джъстин — чу тя Сейдж да вика смаяно. Някои от останалите вещици тръгнаха към нея.

— Не ме доближавайте! — Изгледа ги с диви очи и размаха ръка във въздуха като оръжие. В този миг усети, че Джейсън докосва ръката й. Остави Триодекада и се обърна към него. Дълбоките му кафяви очи се взираха в нейните. През болката проблесна разбиране. Той се наведе по-близо да каже нещо и тя го подпря с ръце.

Шепотът му беше горещ и нежен срещу ухото й.

— И без това… времето… никога нямаше да е достатъчно.

Главата му падна на рамото й, тялото му се отпусна срещу нейното и той рухна в ръцете й. Тя вдъхна познатата и събуждаща желания миризма на кожата и косата му. Тялото му беше тежко и измъчвано от тръпки.

— Ще се оправиш — каза тя отчаяно и затвори очи, претърсвайки съзнанието си за заклинание, за каквото и да е заклинание.

Пръстите му се заплетоха в косата й, придърпвайки главата й надолу към неговата.

— Заслужаваше си — прошепна той.

Тя усети как животът се изсипва от него като от сито, макар тя да се опитваше да го задържи с ръцете си, дланите й притискаха гърдите му, гърба, ръцете, главата.

— Недей, недей, недей…

— Целуни ме.

— Не. — Но тя го направи, намери устата му със своята, мека и топла, докато сълзите й обливаха лицето му, затворените очи. Устните му се извиха в болезнена гримаса и тя го обви с ръце. Щеше да го прегръща толкова силно, че смъртта да не може да го вземе. Щеше да го държи до себе си, да го скрие в себе си.

Последно вдишване, тихо издишване. Пръстите в косата й се разхлабиха и ръката му се плъзна, падайки в скута й. Времето спря, секундите се настигнаха и се сблъскаха като дъждовни капки в чашката на листо.

Като го остави на пода, Джъстин се взря в безизразното му лице, в мишите и посивелите му устни и усети как в нея се събира ужасна енергия, препуска през костите й, хрущялите, нервите, кръвта. Дивият пулс заплашваше да пръсне вените й. Той нямаше да изчезне. Тя щеше да го държи в пространството между живота и нищото, щеше да го пази някъде.

Лицето й лъщеше от пот и сълзи. Тя допря ръце до гърдите му. Тялото му потръпна, разтърсено от някаква енергия. Чуха се ужасените възклицания на вещиците.

— Джъстин, не…

Отново и отново, задържа ръцете си върху него и остави фаталното напрежение да мине през тях и да ги обгори. Чу как Розмари я моли да спре. Но никой не смееше да се приближи… Двамата с Джейсън бяха обградени от синьо-бяла енергия, гореща като сърцето на умираща звезда. Те бяха направили електрическа верига, топяха се и изгаряха ярко и бързо. Нека той я вземе със себе си. Нека душата й отнесе и двамата, така че той никога да не може да я остави, а тя никога да не трябва да скърби.

Тя изпълзя върху него, хвана главата му в ръце, устата й докосна неговата. Ослепителен блясък, последван от потресаваща тъмнина.

Никакъв пулс, никакво усещане, никаква вибрация на енергия. Само викът на душата й в безмълвната забрава.

Къде си?

Някаква сила, по-мощна от гравитацията, я издърпа от тъмнината, изтегли я бързо с вълнообразни движения, шеметно търкаляне напред, любов, пропадаща в любов.

Тук.

Той беше с нея, невероятно, неотменимо.

И времето започна отново.

Тя бавно се върна към себе си, очите й се отвориха. Съзнаваше присъствието на вещиците наоколо, стените на училището в Кристалния залив, проблясващата светлина на свещите и стъклените лампи. Но вниманието й бе приковано към Джейсън, към неподвижните му черти, към нейните бледи ръце, сключени от двете страни на лицето му. Тя произнесе името му предпазливо.

Миглите му се повдигнаха в кехлибареното було на светлината на лампите, тъмните ириси бяха меки и сънливи.

— Не можех да те пусна да си отидеш — каза тя и погали страните му.

Той задържа погледа й, очите му бяха пълни с почуда, когато разбра, че тя вече знае.

— Нещо е различно — произнесе той дрезгаво.

Тя кимна и сведе чело към неговото.

— По някакъв начин — прошепна тя, — сега споделяме една душа. Но си мисля, че половината от нея е била твоя през цялото време.

* * *

Нещо меко се допря до челото й. Джъстин игнорира перушиненото докосване и се опита да продължи да спи. Още едно поглаждане, този път по бузата й. С раздразнителен звук тя се обърна да се сгуши по-дълбоко в дебелите, пухкави дълбини на възглавницата си.

— Джъстин. — Кадифен шепот… гласът на Джейсън… устните му, които си играеха до ухото й. — Почти обяд е. Събуди се, искам да говоря с теб.

— Не ми се говори — промърмори тя. Изтощеният й мозък прехвърляше спомените от предишната нощ. Какви странни неща беше сънувала… че се среща с Мариголд, че се страхува за живота на Джейсън, че препуска към Кристалния залив…

Тя отвори очи и видя мъжественото лице, надвесено над нея. Джейсън се беше подпрял на лакът, лека усмивка играеше по устните му. Беше току-що изкъпан, облечен и гладко избръснат.

— Чаках те да се събудиш — каза той и пръстите му бавно последваха формата на ключицата й към извивката на рамото. — Повече не можех да издържам.

Бегъл поглед към обкръжението й разкри, че са в Колдрън Айлънд, в спалнята на къщата с фара. Тя беше гола под чаршафите, тялото й беше отпуснато и изтощено.

— Чувствам се така, сякаш съм бягала маратон — каза тя смаяно.

— Не е изненадващо след миналата нощ.

Тя седна и дръпна чаршафите върху гърдите си. Джейсън услужливо подпря една възглавница зад гърба й. Точно когато осъзна, че устата й е невероятно пресъхнала, Джейсън й подаде чаша вода.

— Благодаря — каза тя и отпи жадно. — Какво точно се случи снощи?

Той я погледна внимателно.

— Не помниш ли?

— Помня, но не знам кое е било реално и кое може да съм си въобразила.

— Дългата версия ли искаш, или кратката?

— Кратката. — Тя му върна чашата и той я остави на нощното шкафче.

— За мен вечерта започна с полунощен ритуал за разваляне на заклинание, последван от почти смъртоносно преживяване и реанимация с голи ръце, извършена от теб, при което ти освети училището като казино в Лас Вегас. Вещиците казаха, че никога не са виждали подобно нещо… съжалявам, че пропуснах шоуто.

— Аз мисля, че ти си бил шоуто — каза Джъстин. — Къде са другите сега?

— Розмари и Сейдж спят. Някои от Сборището си тръгнаха късно през нощта. Други останаха и си говориха до съмнало, закусиха и преди малко си заминаха. Не съм подозирал, че вещиците издържат до толкова ненормално късно.

— Имат нещо общо със страдащите от безсъние.

Джейсън се усмихна и се пресегна да погали обърканата й коса. Той беше толкова красив, че почти я нараняваше да го гледа. Всичко, което бе изглеждало привлекателно и енергично в него преди, сега сякаш беше удвоено, ако изобщо бе възможно.

— Какво каза Сборището? — попита тя.

— За кое по-точно?

— Изобщо.

— Всички бяха на мнение, че незнайно защо и как ми е бил даден невероятен дар. От теб. — Той погледна в очите й, без да се опитва да скрие смесицата от обожание и благоговение. — Сейдж смята, че си успяла по някакъв начин да прелееш част от своята душа в мен по същия начин, както един пламък запалва нов. Но никой никога не е чувал нещо такова да е правено преди. И никой не разбира как си могла да го направиш.

— Не знам — каза тя объркано. — Аз просто… те исках. Трябваше да те задържа при себе си.

— Имаш ме. Всъщност, ще ме имаш дори когато искаш да се отървеш от мен.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Никога. — Думата беше смачкана между устните им, когато той се наведе и я целуна силно.

После се отдръпна назад и я погледна нежно със странно изражение.

— Сборището дискутира и нещо друго — каза той. — Те мислят, че проклятието на вещицата може вече да не се прилага в нашата ситуация… тъй като е била направена жертва. — На въпросителния й поглед той отговори: — Би ли се опитала да направиш нещо внезапно? Да подпалиш нещо, например?

Объркана, тя фокусира енергията си и щракна с пръсти. Очакваната искра не се появи. Тя примига изненадано и опита отново.

Нищо.

Върху челото на Джейсън се врязаха две дълбоки бръчки.

— Не мога да си спомня необичайните думи, които те използваха — каза той. — Но казано най-общо, според тях ти може да си превишила капацитета си. Да си претоварила веригата. — Той млъкна, погледът му търсеше нейния. — Ще бъдеш ли нещастна, ако нямаш вече сила?

— Не… аз… просто никога не съм си представяла… не. Не и ако това те е спасило. — Тя се опита да проумее всичко. Ако нямаше повече силата на наследствена вещица, все пак сигурно можеше да направи някое и друго просто заклинание, да забърква по някоя отвара от време навреме. Заради всичкото добро, което ми е направено в миналото, помисли си тя огорчено. Чувство на замайване премина през нея, когато произнесе на глас: — Не ми е нужна магия, за да бъда щастлива. — Това беше истината.

Джейсън обхвана лицето й в длани, погледът му беше галещ.

— Какво ти е нужно, за да си щастлива? — попита той. — Направи ми най-дългия списък, който можеш. Няма да се успокоя, докато не го изпълня целия.

— Той е съвсем къс — каза тя.

— Добре. Надявам се, че съм в него.

Тя поклати глава, сякаш коментарът беше абсурден.

— Ти си целият списък.

Джейсън я придърпа по-близо, целуваше устните й, страните, шията, галеше кожата й.

— Джъстин — попита той накрая и я отдалечи, за да я вижда по-добре. — Как разбра какво се случва снощи? Радвам се, че си разбрала, но… Не исках да те подлагам на това. Опитвах се да те предпазя.

Тя се намръщи, което не беше лесно, когато щастието танцуваше по всичките й нерви.

— Ще говорим по-късно за това — каза тя. — Ти ми обеща никога повече да не правиш нищо зад гърба ми…

— Съжалявам. Но имаше извънредни обстоятелства.

— Още си в беда.

— Знам. Кажи ми как разбра.

Джъстин разказа с възможно най-неутрален глас за внезапното идване на майка си и сблъсъка с нея, докато Джейсън слушаше с тихо съчувствие.

— Тя не ме обича — завърши Джъстин.

Джейсън я обгърна с топлината на цялото си тяло, докато прегръдката не започна да става по-развратна, отколкото успокояваща.

— Знаеш ли — произнесе замислено, а ръката му се пъхна под чаршафа, — цялата тази връзка се разви дяволски бързо, затова не виждам никакъв смисъл да я забавяме сега. Ще те попитам както му е редът по-късно, но Джъстин… любов моя… ще трябва да се омъжиш за мен. — Той млъкна. — Това не беше заповед, между другото. Това беше… императивна молба.

— Брак… — повтори тя смаяна. — О, не е нужно да стигаме до там. Прекалено скоро е.

— Вече споделяме една душа — изтъкна той. — Можем също така да започнем да изпращаме допълнителна финансова справка за връщане на данъци.

Джъстин се засмя, знаеше, че след като си е навил нещо на пръста, няма да отстъпи.

— Не мога да си представя как ще проработи логистиката.

— Логистиката е лесна. Пълен брак, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, живеене в една и съща къща и прекарване на всяка нощ в едно и също легло. Ще сме повечето време на острова, но понякога ти ще прескачаш до Сан Франциско с мен. Ще назначим управител, който да ръководи „При художниците“, когато те няма.

— Но не всеки може да прави това, което мога аз — възрази тя. — Обикновено гостите в хотела очакват сърдечно и лично отношение, като че отиват на гости в дома на свой близък.

— Ще назначим сърдечен управител. Ще накарам Присила да намери някого.

— Не искам никаква помощ от Присила.

Той я попита предпазливо:

— Още ли си й ядосана, че ми помогна да взема назаем Триодекада?

— Да го откраднеш. И да, в момента гледам на нея като на намерен косъм в бисквита.

— Тя не е виновна. Аз бях този дявол, който я накара да го направи.

— Да. — Тя се засмя, когато той издърпа чаршафа от нея. — Но ти си моят дявол.

— А ти си моята малка великолепна вещица.

— Вещица без магия — подчерта тя, но се усмихна, когато той я придърпа в скута си.

— Във всяка част от теб има магия — каза й той.

— Провери — подкани го Джъстин гърлено, обвивайки ръце около врата му.

И двамата знаеха, че Джейсън не е мъж, който ще откаже предизвикателство.