Лайза Клейпас
Кристалният залив (24)

Двадесет и четвърта глава

— … сменихме всички батерии в часовниците и проверихме електрическите инсталации — казваше Джъстин — и всичко продължава да не работи.

— Съжалявам, скъпа — произнесе в телефонната слушалка Джейсън, без да спира да крачи, докато говореха. — Знам, че сигурно си адски разстроена.

— Мисля, че може да има някаква свръхестествена причина за това.

Джейсън спря да крачи.

— Например? — попита той с неутрален глас.

— Не знам. Чудя се дали хотелът не е обитаван от духове. Сградата е историческа. Може да сме подслонили някой мразещ часовниците призрак или нещо такова.

— Трябва да попиташ Сейдж и Розмари за това.

— Да, каня се да им отида на гости скоро и ще им спомена. Как върви работата ти? Оправи ли проблема, за който се притесняваше?

— Да, мисля, че ще бъде разрешен довечера.

— О, добре. Може би ще можеш да дойдеш в Сан Хуан този уикенд.

— Надявам се.

— Липсвам ли ти? — попита Джъстин.

— Не — каза той, — прекарах целия ден като не си позволих да ми липсваш. Не си позволявам да мисля за целувките с вкус на маршмелоу, нито за това колко са меки местенцата между пръстите ти, нито как искам да говоря с теб, докато не изразходваме целия кислород в стаята. И особено се старая да не мисля за факта, че където и да съм, винаги има едно празно място до мен, което е точно с твоя размер и форма.

Той говори с Джъстин още няколко минути, беше със затворени очи, така че да може да се наслаждава на звука на гласа й. Не беше съвсем сигурен за какво говорят, а и това нямаше значение, стига да можеше да я чува.

Какво би могъл да кажеш на жената, която обичаш, когато разговаряш с нея за последен път? Ти си всичко за мен. Ти ми даде най-хубавите дни в моя живот. Едно от най-нечестните неща в любовта беше, че можеш да се изразяваш само с клишета… и това те кара да звучиш като измамник в момента, когато гориш от искреност. Но в края на разговора той се улови, че казва „обичам те“.

Това беше достатъчно. Тези две изтъркани, обикновени думи бяха свършили работа.

След края на разговора той отиде в съседната стая, където Сейдж чистеше и бършеше прах, подготвяйки къщата с фара за гости. За десетима души, по-точно.

— Кълнях се, че никога повече няма да я лъжа — каза Джейсън, — или да действам зад гърба й. А за по-малко от седмица направих и двете.

— По основателни причини — каза Сейдж.

— Това беше моят модус операнди в последно време. Да правя лоши неща по основателни причини. И мога да кажа, че не се оказа добър.

— Не се тревожи. — Сейдж го потупа по ръката. — Ще оправим всичко. След като уведомим магьосниците какво се е случило, ще зарежат всичко и ще дойдат веднага.

— Не се случва често мъж да прекара вечерта с дузина разгневени вещици.

— Предпочитаме да ни наричат майсторки. И макар някои от Сборището да не са толкова склонни на прошка, всички са съгласни, че трябва да бъдеш възнаграден за поемането на отговорност. Повечето мъже щяха да избягат.

— Повечето мъже нямаше да причинят такива неприятности, на първо място.

— Всички правим грешки — каза кротко Сейдж.

Предвид обстоятелствата, тя и Розмари бяха далеч по-мили, отколкото Джейсън очакваше и заслужаваше. Когато им се беше обадил от Сан Диего, бе обяснил положението с безмилостна честност, без да се щади и да се опитва да се оправдава. Тогава и двете мълчаха, поемайки всяка дума, която произнасяше, само от време навреме задаваха по някой въпрос.

Бяха се съгласили, че ситуацията е ужасна. Сейдж потвърди, че спирането на часовниците отбелязва идването на проклятието на вещицата; същият феномен беше предшествал смъртта на съпруга й Нийл. Нещо трябваше да се направи веднага, иначе последиците за Джъстин щяха да са убийствени.

Двете жени бяха заинтригувани и не можеха да повярват, че роднините на Присила са се опитвали да правят заклинание от Триодекада.

— Ако някой се беше консултирал с нас — каза Розмари остро, — щяхме да обясним защо заклинанието за дълголетие е лоша идея. Но фактът, че са успели изобщо да го отменят, е впечатляващ.

— Трябваше аз да се консултирам с вас — призна Джейсън, — но бях прекалено настървен да форсирам нещата да се случат по начина, по който искам. Явно питам прекалено късно, но какво се е объркало?

— Дори някой да е в състояние да предотврати проклятието на вещицата — бе обяснила Розмари, — това няма да го накара да изчезне, само ще премине върху другиго. Както явно е станало в този случай. Заклинанието за дълголетие е пренасочило проклятието от теб към Джъстин.

— Как да върнем нещата по начина, по който са били преди?

Настъпи дълго мълчание.

— Боя се, че не можем — каза Сейдж. — Нещата никога не могат да станат отново такива, каквито първоначално са били. Ще има разлика. Мисля, че може би ще успеем да вдигнем заклинанието за дълголетие, но не е лесно да се направи. Дълголетието е уникален вид магия. Висша магия. Има рискове.

— За мен няма значение.

— Много големи рискове.

— Готов съм да ги поема.

— Може да умреш — беше казала Розмари. — И тъй като нямаш душа, това ще бъде край на съществуванието ти.

— Но Джъстин ще бъде добре, нали? Ще е в безопасност?

— Тя ще е в безопасност — каза Сейдж. — А дали ще е добре, не знам.

Бяха решили да се консултират със Сборището и да участват всички като група за развалянето на заклинанието за дълголетие. Щяха да се срещнат на остров Колдрън и да извършат ритуала в старото изоставено училище, където бяха провеждали много успешни обреди и церемонии в миналото.

Никой от Сборището не бе възразил на молбата на Джейсън да държат Джъстин извън цялата тази работа. Нямаше начин да я изправят в ситуация на агонизиращ избор, или да се опита да пожертва себе си заради него. Да я предпази от това беше най-малкото, което Джейсън можеше да направи.

Мислите му се върнаха към настоящето, когато някой почука на входната врата на къщата с фара. Първата вещица беше дошла.

Следвайки Сейдж в главната стая, Джейсън видя Розмари да въвежда жена на средна възраст, висока и стройна, с изкусно стилизирана червена коса и фино лице. Лъскавата й визия ала Стиви Никс^[1] се засилваше от полата й от намачкано кадифе, впито горнище, покрито с жилетка от фино макраме и обувки с клиновидни токове.

Розмари и Сейдж я прегърнаха, а тя се засмя, явно доволна да ги види.

Още щом чу отличителния й гърлен смях, Джейсън разбра коя е.

Жената също го забеляза. Веселието изчезна от лицето й. От нея повя хлад. Очите й приличаха на кристални, с тежък грим, погледът й беше немигащ, когато се приближи до него.

— Джейсън Блек — каза той и протегна ръка да се ръкуват, но я отдръпна, когато видя, че тя не се кани да отговори на жеста. — Надявах се да се запознаем при по-различни обстоятелства от тези. Но ми е приятно…

— Не можеш да направиш нищо по-лошо на една вещица от това да й откраднеш гримоара — произнесе отсечено Мариголд.

— Аз й го върнах — отбеляза Джейсън, стараейки се да не допусне оправдателни нотки в гласа си.

— И какво, да не би да заслужаваш награда? — попита жлъчно тя.

Джейсън замълча. Нямаше начин той, или който и да е друг, да я обвинява, че не харесва човека, който е поставил дъщеря й в смъртна опасност.

Той я изследва, виждайки някои прилики с Джъстин: стройната, източена фигура, формата на челюстта, перфектната като китайски порцелан кожа. Но лицето на Мариголд — при цялата му красота — имаше вид на маска, фасада, която скриваше горчивината на човек, чиито най-лоши страхове за света са се оправдали.

— Както разбрах — каза Мариголд, — наел си няколко селски занаятчийки да извършат сложна магия и — изненада, изненада! — нещо се е объркало.

Розмари отговори, преди Джейсън да е успял да си отвори устата.

— Заклинанието е било направено компетентно. Всъщност, именно силата на заклинанието е проблемът.

— Да. Проклятието на вещицата е преминало върху Джъстин. Тя знае ли какво става тази вечер?

— Не — отвърна Джейсън. — Щеше да се опита да спори с мен. Аз съм виновен. Отговорността е моя. И аз ще се погрижа за това. — Той направи пауза, преди да продължи искрено: — Оценявам, че дойдохте да помогнете, Мариголд.

— Не съм казала, че ще помагам.

Израженията на Сейдж и на Розмари бяха еднакво слисани.

— Имам едно условие — продължи Мариголд. — Ще го направя единствено, ако обещаеш никога повече да не виждаш Джъстин и да не говориш с нея. Искам да изчезнеш от живота й.

— Иначе какво? — вдигна вежди Джейсън. — Ще оставите дъщеря си да бъде убита от проклятието на вещицата?

Мариголд не отговори. Но за част от секундата истината се изписа върху лицето й и тя накара кръвта на Джейсън да изстине. Да. Тя беше напълно готова да хвърли Джъстин във вулкана.

— Мариголд — попита остро Розмари, — необходима ли е наистина тази сделка?

— Да. Той е този, който я изложи на опасност, на първо място. А Джъстин е еднакво отговорна за нарушаването на заклинанието. Искам да си научи урока.

— Предавайте й уроци друг път — каза Джейсън раздразнено. — Но сега целта е да удължим живота й отвъд тези проклети три дни.

— За да може да продължи да го прецаква? — зашемети го Мариголд с тези думи.

Джейсън я погледна невярващо.

— Това е нейно право, не е ли така?

— Ако беше родител, щеше да разбереш, че понякога най-лошото нещо, което можем да направим, е да предпазим дете от последиците на неговите действия. Джъстин може да научи нещо от заслуженото наказание.

В гласа на Мариголд прозвуча странна и обезпокояваща нотка. И да съществуваха някакви въпроси във връзка с напрежението между Джъстин и майка й, в този момент те получиха отговор. Това не беше майка, която би приела обратно блудната си дъщеря, дори тя да се е върнала пълзяща и съсипана.

— Може би — каза Джейсън. — Но ако моето дете беше изправено пред наказание, аз нямаше да си купя най-хубавото място на стадиона и да си занеса пуканки, и да наричам това „родителска грижа“.

Тя му хвърли враждебен поглед и се обърна към Розмари и Сейдж:

— Целият проблем може да бъде разрешен лесно, ако го хвърлим от скалата.

— Аз сам щях да си плюя на петите, ако това щеше да помогне на Джъстин — каза Джейсън. — Но с надеждата да запазим малкото оставащо време, бих искал да направим разваляне на заклинанието колкото се може по-бързо.

— Тогава ми обещай — настоя Мариголд. — Кажи ми, че ще оставиш Джъстин, каквото и да се случи.

— Не мога да дам обещание, което знам, че ще наруша.

Без да каже друго, Мариголд се завъртя и тръгна към вратата.

Розмари забърза след нея.

— Мариголд! Помисли добре какво вършиш! Животът на дъщеря ти виси на косъм. Трябва да направиш това за нея.

Маската на Мариголд се разчупи и под нея се разкри ярост.

— А тя какво направи за мен? — извика тя и затръшна вратата след себе си.

Джейсън и Сейдж стояха сами в тишината.

— И аз имах един такъв — произнесе накрая Джейсън. — Само че беше баща ми.

Сейдж изглеждаше озадачена.

— Мариголд не беше такава.

— Вероятно си е била точно такава. Само че добре го е прикривала. — Джейсън пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца, загледан в кървавия залез. — Можем ли да вдигнем проклятието без нея, или да започна да упражнявам дългия си скок?

— Можем. Само че… сигурна съм, че Мариголд ще се върне да помогне. Няма да обърне гръб на собствената си дъщеря.

Той я изгледа остро:

— Тя й е обърнала гръб много отдавна, Сейдж.

Розмари влезе в къщата, изглеждаше огорчена.

— Водното такси още чака на дока. Мариголд няма намерение да остава. Дошла е само за малко демонстрация. Казах й, че ако няма да помогне на Сборището в момент на нужда, особено когато става дума за състоянието на собствената й дъщеря, няма смисъл да принадлежи към нас.

Очите на Сейдж се разшириха.

— Какво ти отговори?

— Нищо.

— Тя няма никога да напусне Сборището доброволно — каза Сейдж.

— Ето защо няма да я молим да го напуска доброволно. След като говоря с останалите, ще се уверя, че е изхвърлена. — Виждайки изражението на Розмари, Сейдж добави: — Защитавала съм Мариголд години наред. Винаги съм се опитвала да се фокусирам върху доброто в нея и да не обръщам внимание на останалото. Но на това не може да не се обръща внимание. Невъзможно е да се преструваме — пред Джъстин и пред другите, — че я е грижа за някой друг, освен за самата нея.

— Мисля си, че може да се появи довечера и да ни изненада.

Розмари погледна партньорката си със смесица от обич и раздразнение. След това обърна вниманието си към Джейсън.

— Няма да се появи — произнесе тя равно.

— Лично аз ще съм доволен — каза той. — Шестото ми чувство ми подсказва, че тя би добавила допълнителна стъпка към ритуала ми. Като изкормване, например.

* * *

Когато последните остатъци дневна светлина се стопиха върху тъмното лакирано небе, вещиците започнаха да пристигат в групи от по две-три. Всички бяха облечени в дънки или дълги поли, допълнени с разноцветни шалове и медни украшения. Бяха приятна, бъбрива група, явно се наслаждаваха на възможността да се видят отново. Когато започнаха да опитват храната, която Сейдж беше сервирала, дип от червени печени чушки с арабски питки, кростини с артишок и гъби, тиквени кнедли на шиш, това почти напомни на месечна сбирка на книжен клуб.

— Джейсън — прошепна му Сейдж, когато наближи единайсет часа, — трябва да приготвим училището за ритуала. То се намира на седем-осемстотин метра оттук. Ако нямаш нищо против, можеш да откарваш по три участничките с колата си, за да започнат подреждането.

— Разбира се. Но защо точно по три?

Тонът й беше сух:

— Толкова е броят на пасажерските седалки в количка за голф.

— Количка за голф?

— Никой няма автомобил на острова. Жителите използват най-вече велосипеди и леки електрически возила. Ние държим нашите в зелената барака отвън. Нали нямаш против да излезеш и да изкараш едната пред входната врата? Ние ще те чакаме там с първата група.

— Няма проблем.

Погледът й беше съчувствен.

— Това не е обичайното, което мъж в твоята позиция прави през уикенд, нали?

Той се усмихна леко.

— Да возя вещици в количка за голф до изоставено училище в полунощ? Всъщност, не. Но е приятна промяна в рутината.

Една от вещиците, възрастна жена с бяла коса и ясни сини очи, се приближи до Розмари и я потупа по рамото:

— Става късно — каза тя. — Не трябваше ли Мариголд да е пристигнала досега?

— Мариголд няма да идва — отвърна със стиснати устни Розмари. — Изглежда има други планове.

* * *

След няколко влудяващи опита да фиксира часа и датата на телефона си, Джъстин се отказа и свали едно приложение на скрабъл. Може би ако изиграеше няколко рунда срещу компютъра щеше да разбере защо Джейсън е такъв върл фен на играта. Свивайки се в ъгъла на дивана си, тя започна да играе.

Точно когато умуваше над това, че не й достигат думи, започващи с буквата „з“, на входната врата се почука. Дали имаше проблем с някой гост, или Зоуи бе решила да се отбие? Джъстин се спусна от дивана и отиде да отвори.

Сърцето й почти спря, когато се сблъска с човека, когото най-малко очакваше да види.

— Мамо?