Лайза Клейпас
Кристалният залив (23)

Двадесет и трета глава

Джейсън беше изпълнен с ярост, насочена главно към самия него, че е поставил това, което е искал — а именно самата Джъстин — над онова, което е било в неин най-добър интерес. Беше се опитал да нагласи желания изход, сякаш животът бе някаква проклета игра, ръководена от него.

Това бе грешка, която никога нямаше да направи отново. Но можеше да е прекалено късно да я поправи.

Исусе…

Точно от това се бе страхувала Джъстин. От това бяха пострадали всички: майка й, Сейдж, бабата на Присила и Бийн. Да убиеш тези, които обичаш най-много. Един Господ знаеше колцина бяха оцелели.

Той осъзна, че никога досега не се е ужасявал от нещо.

През изминалите десет години беше свикнал с идеята за собствената си тленност. Макар да беше склонен да прави всичко възможно, за да удължи живота си, никога не си бе позволил лукса да си се представя в бъдеще в една напреднала възраст. Но сега беше съдбоносно, наложително за Джъстин да има живота, за който е била предназначена. Нямаше да е той човекът, който ще отнеме и една секунда от него.

Той бавно се откъсна от стройното й тяло и стана от леглото. Облече се в полумрака, взе телефона си и излезе във вътрешния двор. След като затвори стъклената врата, набра един номер.

Чу гласа на Сейдж:

— Ало?

— Сейдж — произнесе той тихо. — Джейсън е. Приятелят на Джъстин.

— Каква приятна изненада.

— Страхувам се, че няма да ти се стори приятна, когато чуеш какво съм направил. Имаш ли няколко минути? Важно е.

— Да, разбира се.

— Може ли да извикаш и Розмари?

Сейдж остави телефона и отиде да намери партньорката си.

Джейсън знаеше, че ще признае всичко на двете възрастни жени, включително факта, че е взел назаем… откраднал… Триодекада от Джъстин.

Той разтърка челото си, сякаш да изтрие нежеланите мисли. Едно нещо бе да рационализираш действията си наум. Но когато трябваше да ги обясниш на друг, ставаше много по-трудно да ги оправдаеш.

До слуха му стигна гласът на Розмари:

— Проблем ли има с Джъстин? — попита тя без предисловие.

— Да. Мисля, че е в опасност заради мен. Сигурен съм. Имам нужда от вашата помощ, за да оправя нещата.

* * *

Частното коктейлно парти беше организирано в един апартамент на конгресния хотел, докато турнирите и демонстрациите се състояха в широките банкетни зали под лобито. Стъклена стена от пода до тавана разкриваше изглед към обновения пристанищен комплекс Ембаркадеро с павилиони, паркове и крайбрежен булевард.

Джъстин се чувстваше комфортно в непретенциозната атмосфера на партито. Присъстващите бяха местни от Сан Диего и хора от индустрията за видеоигри, всички те изглеждаха дружелюбни и земни. Някои бяха облечени в дизайнерски модели, други в тениски и къси панталони. Джъстин беше благодарна на Зоуи, че е настояла да сложи в багажа й малката черна рокля — тя беше перфектна за събитие като това.

— Не мислех, че ще съм в състояние да говоря с някого — каза тя на Джейсън. — Очаквах разговорите да са по-технически, или хората да са далеч по-сдържани. Но до този момент всички бяха невероятно мили.

— Обикновено е така на тези събития — отвърна Джейсън и се усмихна. — Всички прекарваме толкова време насаме пред компютъра, че разговорите с реални хора ти се струват като че си бил измъкнат от мазето.

Един засмян женски глас добави:

— Ето защо се отнасям към компютъра си като към гадже. Само че с правоъгълна глава. — Жената и двама мъже, всички малко над двайсетгодишни, се приближиха към тях.

— Тя се отнася и към гаджето си така — каза единият от тях. Лицето му беше тясно и като на лисица, очите му блестяха от добродушен хумор. — Аз съм Рос МакКрей — подаде той ръка на Джейсън. — А това са моите колеги Марли Тревино и Трой Ногс.

Когато се ръкуваха последователно с Джейсън, Марли, жизнерадостна розовобуза блондинка, произнесе с театрален шепот:

— Всички работим във „Велиънт Интерактив“.

Джейсън ги огледа.

— Вие, хора, по график трябва да пускате игра следващия месец. „Сенчесто правосъдие“, ако не се лъжа. Носят се слухове, че е добра.

Тримата изглеждаха впечатлени.

— Аз съм художник на героите — каза Рос МакКрей. — А те двамата са програмисти.

— Това е Джъстин Хофман — каза Джейсън, плъзгайки ръка по рамото й. — Много близка приятелка. Собственичка на хотел в Сан Хуан.

— Страхотно! — възкликна Марли, ръкувайки се с Джъстин. — За първи път ли сте на сбирка на създателите на видеоигри? Вслушайте се в съвета ми — никога не слизайте в конферентните зали напълно трезва. И при никакви обстоятелства не сядайте в онези надуваеми столове в салоните за турнири.

В продължение на няколко минути Джейсън слуша, докато тримата описваха някои от графичните си проблеми, които бяха забавили първоначалната дата за пускане на играта. Той направи няколко коментара и се опита да ги успокои. След това погледна Джъстин.

— Искаш ли да ти взема нещо за пиене?

— Бяло вино, ако обичаш.

— А вие, Марли, искате ли нещо?

Тя изглеждаше поласкана и изненадана от предложението.

— Да, благодаря. Бих искала да опитам от онези сини питиета, които видях хората да разнасят.

— Връщам се веднага.

Марли се наду, когато Джейсън тръгна към бара.

— О, боже. Току-що се запознах с Джейсън Блек, а той ми носи питие. Нямам думи.

— Чувал съм за него, че е гений в тяло на мъжки модел — каза Рос напълно безучастно, — но просто не го виждам.

— Това е, защото си сляп за харизматичността му — намеси се Трой.

— Е, все пак не е рок звезда — засмя се Джъстин.

— Повече от това е — възрази Трой. — Той е легенда. — Виждайки реакцията й, добави: — Не, сериозно. Култов образ.

Джъстин го изгледа скептично.

— Мислех, че има много хора, които правят това, което Джейсън прави.

Коментарът беше посрещнат почти като богохулство, тримата побързаха веднага да я просветят. Да, имало хиляди страхотни директори на продукции и създатели на видеоигри, но Джейсън бил по-добър от всеки друг в бизнеса. Той нямал равен. Работите му често били цитирани като примери за видеоигрите като вид изкуство, предлагайки толкова неустоими светове, че всеки, който играел игра на „Инари“, бил безпомощно въвличан в тяхната тъжна, зловеща красота.

Макар че игрите на „Инари“ си бяха спечелили репутацията на техническа магия, като поразителния реализъм на водните ефекти или подробностите в лицата на героите, истинската магия беше в начина, по който игрите създаваха емоционални връзки.

— Игрите на „Инари“ винаги те изцеждат — каза Марли. — „Небесни бунтовници“ накара всички да плачат като деца накрая.

— Аз не съм плакал — обади се Рос.

— О, я стига — сопна се Марли. — Когато мъжът нарани фатално дракона и той осъзна, че това е неговата съпруга?

— И тя трябваше да умре някъде сама — добави Трой. — Ти не си разбрал нищо, Рос. Наистина ли?

— Може да съм се заплеснал за секунда — призна той.

— Ревал е, докато се дехидратира — каза Марли на Джъстин.

Когато Джейсън се върна с чаша бяло вино за Джъстин и коктейл за Марли, Джъстин му каза:

— Може би трябва да пробвам някоя от игрите ти. Тук всички ми разправят колко страхотни били.

— Което се дължи изцяло на групата ми в „Инари“ — те са най-добрите в това, което правят.

В разговора се намеси нов глас, когато към тях се приближиха двама млади мъже.

— Ама защо казваш само, че екипът ти стои зад гърба ти?

— Прекалено многото похвали са демотивиращи — отвърна Джейсън и протегна ръка да се ръкуват. Той ги представи като дизайнери от „Инари“, участвали в панелна дискусия по-рано през деня. Ухилени, те го информираха, че демотивиращата похвала не е нещо, което те или който и да било друг от „Инари“, са преживели.

Забелязвайки, че един от другите домакини му прави знаци да отиде в другия край на залата, Джейсън плъзна ръка под лакътя на Джъстин.

— Кметът и пристанищният комисионер току-що пристигнаха — каза той полугласно. — Ще дойдеш ли да ги поздравим?

Тя му се усмихна.

— Разбира се.

Джейсън заговори на групата около тях:

— Моля да ни извините, с Джъстин трябва да се срещнем и с други гости.

— Няма ли да прекарате цялата вечер с нас? — попита Трой, видимо разочарован.

Джейсън се усмихна.

— Беше ми приятно да се запознаем. Желая ви късмет при пускането другия месец.

Но тъкмо когато понечи да се обърне и да тръгнат, Марли попита срамежливо:

— Само още едно нещо… Джейсън… може ли да се снимам с вас? Ще отнеме секунда.

Джейсън погледна извинително.

— Съжалявам, но избягвам да се снимам.

Марли прикри разочарованието си с усмивка.

— Така си и мислех.

Един от дизайнерите на „Инари“ каза коварно:

— Ние имаме теория за фобията на Джейсън към камери. Той тайно се страхува, че могат да му откраднат душата.

Джейсън погледна Джъстин, в очите му просветна палаво пламъче.

— И още нещо — каза Марли. — След коктейлното парти ще отидем на едно от събитията на долния етаж. Можете да дойдете, ако искате.

— Какво събитие? — поинтересува се Джъстин.

— Карнавално шествие.

— Звучи страхотно — каза Джъстин. Тя погледна Джейсън. — Да отидем ли?

— Как бих могъл да ти откажа.

* * *

След коктейлното парти те взеха асансьора до банкетната зала. Вратите се плъзнаха и разкриха фестивалния хаос, в който изглеждаше сякаш всичко е позволено. Почти всички бяха облечени в костюми.

Стиснал ръката на Джъстин в своята, Джейсън я поведе през тълпата. Шумът достигаше нивото на децибелите на самолетна писта. В една от общите зони цареше особена възбуда. Изглежда някой, облечен в костюм на Джаба, се бе заклещил във вратата на мъжката тоалетна, и останалите се опитваха да го измъкнат.

Някой разреши проблема като направи дупки в костюма с извита сабя. Тълпата изпадна във възторг при свиването му и ентусиазирани доброволци се заеха със задачата да издърпат мъжа от голямото количество гума и плат. След успешното приключване на операцията, някой извика:

— Да се прегърнем! Хайде!

Джъстин вдигна лице към Джейсън.

— Забавно е.

— Откачено е.

— Да. В сравнение с тях се чувствам почти нормална.

Джейсън я прегърна, предпазвайки я от блъскащата се тълпа. Сякаш те бяха неподвижен малък остров в бурно море.

— Знаеш ли — каза й той, — има по-добри неща, отколкото да се стремиш да бъдеш нормален.

— Например?

Навеждайки глава, той прошепна в ухото й:

— Да бъдеш точно такъв, какъвто си.

— Това е прекалено лесно.

Той се засмя тихо и се поправи:

— Да бъдеш точно такъв, какъвто си, и да ти харесва.

— Прекалено е трудно. — Тя вдигна ръка и я допря отстрани до лицето му, до твърдата извивка на челюстта. Обля я вълна на нежност и в този миг единственото, което искаше, беше да е сама с него. — Хей — каза тя нежно, — какво ще кажеш да пропуснем красивия карнавал и да се върнем в „Дел“?

— Сигурна ли си? Балната зала е ей там.

— Сигурна съм. Краката започват да ме болят. Освен това е прекалено шумно. А и… ако си видял един от танците, значи си видял всичките.

* * *

Джъстин се събуди на следващата сутрин изпълнена с такова задоволство, което можеше да дойде само от два дни страхотна храна, секс и сън.

За съжаление, Джейсън не споделяше настроението й. Той беше умислен, явно разсъждаваше над нещо, което нямаше намерение да обсъжда.

Снощи в леглото тя усети, че той лежи буден до нея, макар да не помръдваше.

— Искаш ли едно питие, ще ти помогне да заспиш? — попита тя в тъмнината. — Сигурна съм, че има водка в мини бара.

— Не, всичко е наред.

— Ако искаш да четеш или да гледаш телевизия… каквото правиш обикновено в безсънни нощи… аз нямам нищо против.

Джейсън отказа.

След няколко минути мълчание Джъстин подзе отново:

— Усещам, че се притесняваш. Ако е нещо, което съм казала или направила…

— Не, нищо такова. — Той се обърна към нея и ръката му се отпусна върху извивката на хълбока й. — Служебен проблем. Прекалено технически, за да го обяснявам. Ще се справя.

Тя се премести по-близо до него, изправяйки се на колене.

— Нуждаеш ли се от разсейване?

— Може би. — Дъхът му се ускори, когато почувства хладните струи на косата й да преминават по кожата му. — Имаш ли идеи?

— Само една. — Тя го притисна по гръб и се прехвърли върху него. Той лежеше под нея, всичките му мускули бяха напрегнати. Устата й го докосваше ту на едно, ту на друго място, сякаш го украсяваше с целувки. Неговите ръце отидоха в косата й и се заиграха нежно.

Тя се издигаше нагоре и се отпускаше внимателно, стенеше от удоволствието при пълното нахлуване, яздейки го бавно. Той отговори на ритъма й и те преминаха в плавни, вълнообразни движения като някакво многолико създание, приливът на чувства ги държеше на повърхността, заливайки ги отново и отново. Само това имаше значение, тази чиста топлина в топлина, любов в любов.

* * *

— Въпреки огромните ми усилия — каза Джъстин на следващата сутрин, докато пиеха кафе в кухнята, — ти още си прекалено зает.

Джейсън се беше навел намръщен над мобилния си телефон, пръстите му тракаха бързо по тъчскрийна.

— Телефонът ми продължава автоматично да сменя времевите зони и дати. Опитвах се да го променя ръчно, но промяната трае само няколко секунди. Ще го пъхна в микровълновата и ще го убия.

Джъстин взе дамската си чанта от плота и извади телефона си от нея. Поглеждайки екрана, тя каза слисано:

— Според моя телефон, ние сме в Бейджин и е осем часът вечерта. Какво става? Часовникът в спалнята, а сега и този. Питам се дали…

— Случайно съвпадение — каза рязко Джейсън. — Часовникът в спалнята е излязъл от строя заради спиране на тока.

— А мобилните?

— Сигурно са получили голям поток софтуерно обновление, което е прецакало свързването на данните. — Джейсън пусна телефона в джоба си. — Багажът ти опакован ли е? Трябва да излезем след няколко минути.

— Искаш да се отървеш от мен? — попита Джъстин безгрижно.

— Не, искам да пристигнеш на летището достатъчно рано, за да минеш спокойно през проверката.

Един служител дойде, за да вземе багажите им и да ги занесе в наетата кола пред хотела. Докато той и Джейсън минаваха през задължителния разговор за това как е протекъл престоят им, Джъстин обиколи къщата, за да провери дали не е забравила нещо. Тя взе куфарчето, в което беше Триодекада, и последва Джейсън навън.

— Мислиш ли, че някога пак ще дойдем? — попита тя замислено, хвърляйки последен поглед към Коронадо бийч.

— Ако искаш. — Той взе куфарчето от нея и я хвана за ръката, докато вървяха към хотела. — Но си мисля, че няма да ти хареса да пътуваш.

— Мога да проявя гъвкавост. Ако ти идваш в Сан Хуан, то аз на свой ред ще идвам до Сан Франциско или на всяко друго място, на което искаш. В една връзка от разстояние и двамата трябва да проявяват усилие. — Тя направи пауза. — Това е, нали?… Истинска връзка?

— Какво друго може да бъде?

— Е, може да е някоя от онези неопределени връзки, които изглеждат на пръв поглед като реални, само дето никога не си сигурен дали можеш да държиш четката си за зъби в апартамента му. И никога не използваш думата „връзка“, а „това между нас“. И не можеш да казваш, че си единствен, макар тайно да ти се иска.

— При нас няма неопределеност — каза той. — „Да“ за четката, „не“ за излизане на срещи с други хора.

Ръката му стисна нейната. Той можеше да е толкова откровен понякога. Но въпреки това около него имаше някаква мистериозност, предпазливост, нещо заплетено.

— Тази сутрин се сетих за нещо, което онези типове от „Велиънт Интерактив“ споменаха снощи — каза тя. — Разказаха ми края на една от твоите игри… един мъж ранил дракона, а след това разбрал, че това е собствената му съпруга… а после драконът отлетял, за да умре сам.

— Да.

— Толкова е потискащо. Защо тя трябва да умре накрая?

— Не трябва. Има тайно ниво към играта. Някои се препъват в него, други са чували слухове, но не знаят как да стигнат до него. Но ако успееш да стигнеш до това ниво, ще видиш, че мъжът има още един шанс да намери своята съпруга и да я спаси.

— Каква е тайната да се стигне до това ниво?

— През времето, което се изисква, за да се изиграе цялата игра, трябва да правиш хиляди избори за това как твоят герой живее, бори се, работи, жертва се за другите. Сблъскваш се със случаи, които ти предлагат да избереш или лесния изход, или да спазиш принципите си. Накрая, ако повечето от изборите ти са били морални, последното ниво се отключва само.

— Значи твоят герой трябва да бъде перфектен през цялата игра?

— Не е нужно да бъде перфектен. Просто достатъчно добър. Трябва да се учи от грешките си и да поставя интереса на другите пред своя.

— Но защо има тайно ниво? Защо да не се каже на хората предварително и да не се поощрят да правят правилните избори?

Той се усмихна леко.

— Защото ми харесва идеята, че има нещо в живота — или във фантазията, — заради което биваш награден, че си направил правилното нещо.