Лайза Клейпас
Кристалният залив (21)

Двадесет и първа глава

На третата сутрин след тръгването на Джейсън от хотела, Джъстин се мъчеше да остане ядосана. Гневът й даваше енергията да се подготви за новия наплив от гости: да оправи развалена тоалетна, да препрограмира дистанционното на телевизора, да зареди всяка стая със сапуни и тоалетни принадлежности, както и да изпрати по имейла потвърждения на гостите, които са си резервирали места.

Проблемът беше, че не беше сигурна какво ще стане, ако пусне гнева да угасне. Тя не искаше да смекчава позицията си към Джейсън. И не искаше да вижда действията му във връзка с това: любовта не беше нещо, смекчаващо вината. Тя трябваше да се концентрира изключително върху това, което той бе направил, и да игнорира причините, поради които го е направил. Ето защо споделяше за ситуацията колкото е възможно по-малко със Зоуи, която вярваше в причините, тласкащи хората към едно или друго действие. И в любовта.

По средата на прането на чаршафите и кърпите Джъстин получи обаждане от Присила, която до момента не бе отговорила на нито едно от ядосаните й съобщения.

Джъстин бе чакала това обаждане, стоеше нощем будна, преговаряйки дълги, високопарни декламации, които щяха да оставят Присила на оправдаваща се купчина. Но когато отговори, Джъстин установи, че единственото, на което е способна, е едно възмутено „здравей“. А страстните й слова се бяха оплели като тънки верижки.

— Джейсън не подозира, че говоря с теб — каза Присила. — Ще ме убие, ако научи.

— Къде ми е книгата със заклинания? — попита напрегнато Джъстин.

— У Джейсън. Той наистина я пази много. Ще ти я върне в края на седмицата.

— Къде е той сега?

— Има конференция в Сан Диего. Едно от онези големи събирания. Трябва да направи дарителски фонд и…

— С него ли си?

— Не. Беше в Литъл Рок онзи ден, а вчера тръгна за Калифорния.

— Литъл Рок? — повтори Джъстин смаяна. — Арканзас?

Гласът на Присила се понижи.

— Баба ми и леля ми са магьосници. Те помогнаха да се измисли заклинанието за Джейсън.

— Като използваха моята Триодекада — каза Джъстин строго. — И какво заклинание направиха?

— За дълголетие.

Гневът й се смъкна като катерач, плъзгащ се по скала. Надолу в гъст мрак. Тя затвори очи и се облегна на сушилнята, изпитвайки нужда от топлината й. Трябваше да си поеме няколко пъти въздух, преди да може да говори:

— Използвали сте висша магия?

Тонът на Присила беше предпазлив.

— Баба каза, че можела да поеме риска. Така че няма за какво да се притесняваш. Ще си имаш отново книгата и тогава…

— Има две неща, за които да се притеснявам — каза Джъстин остро. — Едното е, че заклинанието може да бъде направено погрешно. А другото — че може да е направено както трябва.

— Не разбирам.

— Нека го кажа така: това, че можеш да направиш нещо, не означава, че трябва да го правиш. Няма начин да знаеш точно какво си привела в действие. Ще разберем едва когато вече е прекалено късно. А ако си го направила правилно… Джейсън ще страда от това по-късно. Свръхестественото дълголетие е проклятие, Присила. Не бива да го пожелаваш и на най-големия си враг. Няма гаранция срещу болест или деменция, или каквото и да е от ужасните неща, които могат да се случат на едно човешко тяло. Единствената гаранция е, че ще си жив и ще живееш, живееш, докато не направиш нещо да сложиш край на страданието си. — Гърлото й се сви. — Вече казах това на Джейсън, на този инатлив идиот!

— Той го направи, защото те обича! — избухна Присила.

— Чакай малко. Щеше да го направи така или иначе, по собствени егоистични подбуди.

— Той те обича — повтори Присила.

— Защо мислиш така? — попита Джъстин саркастично. — Защото така ти е казал?

— Защото това е истината. Всички знаят, че ти ще си смъртта за него. Заклинанието за дълголетие не може да се противопостави на проклятието на вещицата. Но Джейсън не дава пукната пара — единственото, което иска, е да си купи повече време с теб. — Присила издиша нервно. — Баща ми умря млад, също като твоя. Хората го предупреждавали да не се жени за майка ми. Казвали му да бяга като от дявол, за да не го застигне проклятието. Винаги съм се чудила защо не ги е послушал. Не мога да разбера как един мъж може да е толкова влюбен, че да е готов да умре, вместо да живее без това. Е, сега го виждам сама. Няма начин да спася Джейсън. Той намери нещо, което иска повече дори, отколкото иска душа, и това си ти. Ако не отидеш при него, той ще те чака.

— Е, тогава ще си чака цял живот — озъби се Джъстин.

— И аз му го казах.

— А той какво ти отвърна?

— „Тогава ще я обичам, чакайки“.

Джъстин замлъкна, ръката й се сви в юмрук срещу топлата метална повърхност на сушилнята.

— Моля се на Бога никой мъж да не ме иска по този начин — продължи Присила. И съжалявам, че се налага да участвам в това. Но ти звъня, за да ти кажа къде е Джейсън, в случай че не искаш да губиш време. Защото дори заклинанието да проработи… не разполагаш с цяла вечност.

* * *

— Не се тревожи за нищо — каза Зоуи весело, докато подреждаше сгънатите дрехи в отворения куфар върху леглото. Тя не само се бе съгласила да замества Джъстин, но бе проявила необикновен ентусиазъм. Всъщност, бе настояла да й помогне да си стегне багажа за Сан Диего.

— Сестрата на Нита ще ни помага с чистенето — продължи Зоуи, — а Анет ще идва рано да помага със закуската сутрин; освен това имаме резервирани само четири стаи. Така че можеш да останеш през целия уикенд.

— Май всички гледате да се отървете от мен — изсумтя Джъстин.

Зоуи се усмихна.

— Заслужаваш го. Никой от нас не може да си спомни последния път, когато си ходила на романтичен уикенд.

— Няма да е романтичен уикенд, отивам да си взема книгата от Джейсън, а после ще му се разкрещя и ще се прибера в стаята си. Единствената причина, поради която не си тръгвам в деня, в който пристигам, е, че обратните полети са запълнени.

— Вземи си допълнителни дрехи за всеки случай. И нещо хубаво, което да обличаш на вечеря. — Зоуи извади една малка черна рокля от гардероба. — Това ще е идеално.

— Няма да се обличам специално за вечеря. Ще ям хамбургери в стаята си.

— Къде са ти плетените сандали?

Джъстин се намръщи на решителността на Зоуи.

— В дъното на гардероба.

— А бижу?

— Нямам такова, което да отива на роклята.

— Ето. Това ще е перфектно. — Зоуи извади една стара кристална брошка, закопчана върху ретро пуловера й, и я забоде отстрани на деколтето.

— Зоуи, благодаря, но е напълно излишно. Няма да излизам на вечеря с Джейсън, нито с когото и да било.

Зоуи сгъна роклята внимателно.

— Човек никога не знае.

— Джейсън дори не подозира, че правя това. Ще отида само да се сбогувам завинаги с него и след това ще се върна да продължа тихия си, отчаян живот. Не осъзнавах колко добре съм си била преди.

— Защо трябва да се сбогуваш с него в Сан Диего? — попита Зоуи внимателно. — Можеш да му оставиш съобщение на гласовата поща. Или да му изпратиш есемес.

— Не можеш да се сбогуваш завинаги с някого чрез есемес — каза Джъстин възмутено. — Това трябва да се направи лично.

— Като си обут в плетени сандали — добави доволно Зоуи, пускайки обувките в куфара.

* * *

Хотел „Дел Коронадо“ си беше спечелил мигновено заслужена репутация измежду хиляда и осемстотинте останали. Въпреки огромния размер на викторианския курорт, широките ивици от бели веранди, павилиони и терасирани колонади му придаваха въздушност и лекота. Джъстин никога не бе посещавала „Дел“, както го наричаха жителите на Сан Диего, но беше чела за него, докато учеше хотелски мениджмънт.

Безброй знаменитости бяха отсядали зад стените му, включително холивудски особи като Рудолф Валентино, Чарли Чаплин и Грета Гарбо. Хотелът беше приютявал американски президента и чуждестранни политици. Влизайки в луксозното лоби с неговите високи сводести тавани, червени и златни килими и финиши от лъскаво тъмно дърво, Джъстин за миг съжали за небрежното си облекло. Макар почти всички останали в лобито да бяха също с дънки, мястото изглеждаше от онези, където хората трябва да са изтупани.

Тя застана на опашката, която се беше образувала пред бюрото за регистрация и остави малкия си куфар на пода. Присила й беше дала номера на стаята на Джейсън и копие от дневния му график. Конференцията се провеждаше в друг хотел, което означаваше, че вероятно той не е тук в момента. Но когато се върнеше, тя щеше да му каже точно каквото си мислеше за него. Колко долно беше постъпил, открадвайки Триодекада, и каква глупачка е била тя, че е преспала с него, че му е повярвала…

Мислите й бяха прекъснати, когато тилът й настръхна и по гърба й се плъзна топлина. Тя се огледа предпазливо. Останалите на опашката изглеждаха безразлични. Хората в къта за сядане продължаваха да се смеят и да бъбрят лениво.

Една малка група мъже излязоха току-що от асансьора и тръгнаха да пресичат лобито с бавни крачки. Потънали в разговор, те спряха пред голямата кръгла маса, натоварена с най-голямата фигура от цветя, която Джъстин бе виждала някога. Един от мъжете беше секси и изискан в елегантен тъмен костюм и излъчваше харизматичност, която почти — макар и не съвсем напълно — пресичаше чертата от увереност и преминаваше в арогантност. Черната му коса беше старателно сресана, но беше започнала да пада в непринудено безредие над челото му. Тя си спомни какво е да чувства тази коса под ръцете си, сладкия, твърд натиск на устата му срещу нейната.

Извърна се и наведе глава. Ужаси се от интензивността на удоволствието просто да бъде в едно и също помещение с Джейсън. Сърцето й беше започнало да бие с ритъма на неудържим локомотив. Тя се фокусира върху това да остане неподвижна, когато всичките й мускули бяха напрегнати от порива да хукне… към него, или в противоположна посока… не беше напълно сигурна.

Помисли си, че може да я гледа… почти усети погледа му. Но лобито беше пълно с хора и Джейсън не очакваше тя да е тук. Не беше вероятно да я е забелязал. След миг тя рискува и хвърли бърз поглед към групата. Мъжете ги нямаше.

Опашката се придвижи напред и тя се наведе да вземе куфара си.

В полезрението й попаднаха чифт лъскави черни обувки с връзки. Изправяйки се бавно, Джъстин усети как сърцето й се качва в гърлото. Тя вдигна очи към него, мислите й се разбъркаха в смесица от желание и нужда.

Джейсън заговори с небрежен тон, но погледът му беше галещ.

— Не можеш да си вземеш стая тук. Всички са резервирани.

— Аз имам резервация.

Той взе малката карета от безчувствените й пръсти.

— Беше отменена. Можеш да споделиш с мен стаята ми.

Усещането на електрическия обмен между двамата се предаде на другите около тях. Няколко погледа ги проследиха, едни любопитни, други изпълнени със завист.

Повеждайки Джъстин към частичното прикритие на един висок фикус в огромна кашпа, Джейсън остави каретата й и служебното си куфарче настрана и я изгледа настоятелно.

— Защо си в Сан Диего? — Преди тя да успее да отговори, той добави: — Нека да е ясно: не се оплаквам. Адски се радвам да те имам тук.

— Ти не ме „имаш“ тук. Дошла съм за Триодекада.

— Ще ти я дам вдругиден.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Книгата със заклинания — попита той, — или мен?

Вече бе решила предварително, че няма да флиртува с него, няма да се усмихва, нито да проявява отстъпчивост и да се поддава на чара му.

— Искам си книгата.

Джак безмълвно взе коженото си куфарче и й го подаде.

Объркана, тя попита:

— Носиш го непрекъснато със себе си?

Джейсън се усмихна слабо:

— Като „ядреното куфарче“.

Извръщайки се от него, Джъстин отвори куфарчето и погледна в него. След това бръкна да повдигне единия край на платнената подвързия. От гърлото й се изплъзна въздишка на облекчение, когато видя познатата корица.

Джейсън застана зад нея. Главата му се наведе, устата му леко погали врата й отстрани.

Прониза я чувствена тръпка.

— Още не съм се отказала да изпържа задника ти.

— Да, направи го — прошепна той точно преди тя да усети леката захапка на зъбите му. — С две ръце.

Ядосана, тя се обърна да го погледне.

— Ти ме излъга.

— Технически погледнато, не.

— Глупости. Ако не друго, било е лъжа по непредпазливост.

— Това беше единственият начин да бъда с теб.

— С други думи: целта оправдава средствата? — попита тя язвително. — Ти дори не си оправдал целта.

Джейсън я гледаше с привидно спокойствие, но тя усети силната емоция, заключена под повърхността.

— Ето затова си се освободила от заклинанието — каза той. — Искала си любов. Не си я имала. Аз те обичам колкото дузина мъже. Може би има неща, които не бих направил заради теб — да наруша правила или закони, за да те имам, — но проклет да съм, ако мога да се сетя за някое. Знам, че не съм перфектен. Но ако ти…

— Ти си противоположното на перфектен… — Джъстин стисна куфарчето и го изгледа нещастно.

— А аз не искам такава любов, в която хората биват наранявани и нещата се объркват, и човек дори вече не е сигурен кой е всъщност.

Джейсън нямаше право да гледа толкова състрадателно, при положение че той беше причината за нещастието й. Той се пресегна към ръката й, дланта му беше топла и твърда.

— Да отидем някъде, скъпа. Не ми е комфортно да обсъждам най-съкровените си чувства зад някаква кашпа в хотелско лоби. — Той взе каретата й със свободната си ръка и помъкна Джъстин към бюрото на консиержа.

Виждайки приближаването им, един мъж излезе изотзад, разпръсквайки аурата на увереност, подходяща за позицията му в хотел от световна класа. Казваха, че добрият консиерж е отчасти Мерлин, отчасти Худини, способен да разрешава светкавично какви ли не проблеми. Проблемът можеше да бъде всякакъв — от замяната на изгубена четка за зъби до наемането на частен джет. Имаше само една дума, която добре обученият консиерж казваше рядко — ако не и никога — на гости на хотела, и това беше „не“.

— Добър ден, господин Блек. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Да, благодаря. Оказа се, че имам нужда от друга стая.

— Разбира се. Може ли да попитам дали има някакъв проблем със сегашната?

— Не, всичко е наред. Но ми трябва нещо по-просторно. Бих искал да я заменя за някоя от плажните къщи.

— Не ни трябва плажна къща — побърза да се намеси Джъстин.

Джейсън я игнорира.

— Колкото е възможно по-уединена — каза той.

— Ако не греша, има на разположение апартамент в края, близо до басейна „Сапфир“. Доста усамотен. Една спалня с двойно легло и собствен вътрешен двор, джакузи и карта за частен плаж.

— Това звучи скъпо… — започна Джъстин.

— Ще го вземем — каза Джейсън и подаде на служителя куфара на Джъстин. — Нали ще го занесете в къщата, както впрочем и моите неща?

— Дайте ни половин час до четирийсет и пет минути — каза консиержът, — за да оправим новата ви стая и да ви дадем ключовете. Искате ли да седнете на външната тераса, докато чакате? Може би да изпратя да ви донесат вино и някакви закуски?

Джейсън погледна към Джъстин.

— Как ти звучи?

— О… питаш ли ме нещо? — Тонът й беше чиста захар. — Интересуваш се от мнението ми? От моите предпочитания?

Изражението на консиержа беше любезно неутрално, когато Джейсън се обърна към него:

— Мисля, че ще се разходим по пътеката към плажа. Само ми се обадете, когато стаята е готова. А, също така, отменете резервацията за стаята на приятелката ми. Тя ще остане при мен.

— Да, сър. — Консиержът се усмихна и погледна към Джъстин очаквателно. — Може ли да попитам на чие име е била резервацията?

— Джъстин Хофман — промърмори тя.

— Мис Хофман. Добре дошли в „Дел“. Ще направим всичко възможно, за да направим престоя ви приятен.

Джъстин придружи Джейсън през лобито към главната викторианска сграда. Когато наближиха входа на градината, се появи пиколо в пълна униформа с червена жилетка и черно бомбе, познало Джейсън.

— Господин Блек? Да ви докарам ли колата?

— В момента не, благодаря.

Те продължиха през лобито. Джъстин се намръщи.

— Не съм впечатлена от начина, по който хората ти се мазнят.

— Напротив, си. Дори аз съм впечатлен. Хайде, дай ми да си нося куфарчето.

— Ще остана само една нощ — каза тя и му го подаде. Утре сутринта си тръгвам.

— Остани за уикенда — опита се да я придума той.

— Съжалявам, не мога.

— Още не си ми простила, че ти взех книгата.

— Ти взе най-ценната вещ, която имам, без да ме попиташ. Получих сърдечен пристъп, когато видях, че я няма. Съкрати живота ми с десет години.

— Кажи ми как мога да оправя това.

— Няма как.

— Ще наема самолет да изпише в небето над Сан Диего извинението ми. Ще те заведа в Тадж Махал. Ще започна благотворителност за наранени котенца.

Тя го изгледа пренебрежително.

— Ти обичаш книгите — продължи Джейсън колебливо. — Знаеш ли, че Франк Баум е написал „Вълшебникът от Оз“, докато е живял в „Дел“?

— Не знаех. И какво за това?

— Точно сега има изложба на спомени за „Вълшебникът от Оз“ в лобито. Включително първия екземпляр с автограф от автора и целия състав на филма от 1939 г.

— Страхотно — каза Джъстин. — Бих искала го да видя. Но защо…

— Ще ти го купя като сувенир.

Тя спря да върви, принуждавайки го също да спре. Наистина ли й отправяше това откачено предложение?

— Това не е сувенир. Сувенир може да е тениска или снежен глобус.

— И без това ти трябва нещо за четене по време на обратния полет.

— Една такава книга може да струва цяло състояние — отбеляза тя с леко обиден тон. — Колко пъти да ти казвам, че не мога да бъда купена? — Тя замълча за миг. — Целият състав на филма, казваш?

— Включително Тото. — Виждайки изражението й, Джейсън добави: — Хубавият му малък отпечатък от лапичка е точно от вътрешната страна на корицата.

Дали друга жена се бе сблъсквала с такова изкушение?

— Не искам книгата — насили се да каже Джъстин. — Дори с нея да вървят рубинени чехли.

— Какво ще кажеш да излезем на вечеря по-късно? Маса до океана, ние двамата гледаме залеза.

Джъстин искаше да продължи да се държи хладно с него. Но беше гладна и изморена, а перспективата за изискано блюдо с океанска гледка бе прекалено изкусително, за да устои.

— Може би ще е приятно — отвърна с неохота. — Но дори да вечерям с теб, не означава, че ти е простено.

— Няма ли поне мъничко да ми се прости?

— Е, може би толкова мъничко, че науката няма да е в състояние да регистрира такова опрощение.

— Това все пак е нещо. — Джейсън извади мобилния телефон от вътрешния си джоб. — Ще направя резервация.

— Напълно сам? — изви тя подигравателно вежди? — Няма да накараш някой от раболепните ти слуги?

Той й хвърли сардоничен поглед и започна да набира.

— Почакай — каза тя, спомняйки си графика му. — Ти имаш планове за вечерта.

— Аз съм напълно свободен.

— Трябва да вечеряш с представителите на някаква фирма за компютърни симулации.

Джейсън вдигна очи от телефона си.

— Откъде знаеш?

— Присила ми изпрати графика ти.

Той погледна намръщено телефона си.

— Лош слуга — промърмори той.

— Няма проблем. Аз ще се отпусна в джакузито, докато си навън с твоите бизнес партньори. — Тя направи пауза, преди да добави: — Надявам се, няма правилник по отношение на голотата. Не си нося бански.

Тя чу как дъхът му спира.

— Отменям вечерята.

— В последната минута?

— Отменям вечери непрекъснато — информира я той. — Това е част от неуловимия ми чар.

Джъстин не се сдържа и се засмя.

— „Неуловим“ е точната дума. — Когато стигнаха до дъсчената крайбрежна пътека, тя спря, за да се наслади на гледката, гладкия блясък, сребрист от слюдата в него, изненадващо синята вода на Пасифика. — Нищо чудно, че Франк Баум е написал такава страхотна книга, докато е бил тук — каза тя. — Гледката е магическа, нали?

— Да. — Но Джейсън гледаше нея. — Чела ли си изобщо „Вълшебникът от Оз“?

— Когато бях малка. А ти?

— Не, но съм гледал филма поне половин дузина пъти. — Той нежно оправи косата й, когато бризът се заигра и разпиля кичурите й. — Случайно… винаги съм търсил магьосницата.

* * *

Плажната къща беше изискана и луксозно обзаведена с подове от твърда дървесина, многобройни прозорци и дълбоки, удобни мебели. Цветна палитра от кремаво и бяло придаваше усещане за свежест и отвореност със синевата на небето и океана, който се виждаше от всяка стая. Имаше гурме кухня, трапезария и главна дневна с камина, над която се издигаше плосък телевизор. Огромното легло в спалнята беше покрито с първокачествени тежки чаршафи. Голяма мраморна вана доминираше съседната баня, която бе снабдена и с душ зад стъклен панел. След като разгледа всяка стая от елегантната вила, Джъстин се върна в дневната.

Джейсън беше съблякъл и преметнал сакото си върху облегалката на стола. Тя го завари в момент на уязвимост. Беше уморен, красотата му — леко повехнала, изгубила свежестта си около очите. По някакъв начин това го правеше дори още по-секси, повече човек с недостатъци и нужди.

„Ти искаше любов, беше й казал той в лобито. Сега я имаш“.

Колкото и ядосана и засегната да беше, Джъстин знаеше, че това е истина.

А ехото от думите на Присила още кънтеше в ушите й: дори заклинанието да проработи… не разполагаш с цяла вечност.

Можеше ли да си позволи да изгуби и един миг любов? Някой изобщо можеше ли?

Джейсън вдигна очи, когато тя се приближи. Маската на самообладание моментално се върна върху лицето му.

— Харесва ли ти къщата? — попита той. — Защото ако не… — Той прекъсна, единствената му реакция беше бързо примигване, когато Джъстин решително съблече тениската си и я хвърли към дивана. Погледът му залепна за стройната й фигура в бял памучен сутиен и дънки. — Джъстин… искам да е ясно, че изобщо не си длъжна…

— Опитваш се да кажеш, че не се изисква да спя с теб в замяна на стаята и храната?

— Точно така. — Той не помръдна, когато тя се пресегна към вратовръзката му и тънките й пръсти започнаха да развързват коприната.

Джъстин хвърли вратовръзката настрана.

— Значи когато отмени резервацията ми и настояваше да отседна в къщата с теб, изобщо не ти е минавала мисъл да правиш секс с мен?

— Не ми е минавала. — Той задиша неравно, когато тя се зае да разкопчава ризата му. — Впечатляващо. Но продължаваш да не искаш да спиш с мен.

Тя остави ризата му разтворена и плъзна презрамките на сутиена си надолу. Изви ръцете си отзад и гърдите й щръкнаха срещу него.

— Значи ако те помоля да прекараш на дивана тази нощ, няма да имаш нищо против?

— Да.

Тя пусна сутиена си на пода. Изправяйки се на пръсти, протегна ръка към тила му.

— Съмнявам се — прошепна тя и притисна разтворените си устни към долната част на челюстта му. — Но получаваш точки задето се опитваш да бъдеш джентълмен. — Познатата топлина и миризма на кожата му бяха нейната гибел. Всички следи на меланхолия бяха изтрити от толкова шеметно, помитащо облекчение, че имаше чувството, че е пияна.

Джейсън изви устата си към нейната в бавна, гореща целувка. Дългите му пръсти обхванаха очертанията на скулата й, страните, носа, челото, сякаш той беше сляп и можеше да я възприема само чрез докосване. Целувката стана дълбока и лакома, докато накрая и двамата се задъхаха, опитвайки се непохватно да се съблекат един друг.

Скоро една пътека от дрехи беляза пътя към спалнята. Застанал до леглото, Джейсън я притисна и обхвана гърдата й. Той очерта гладкия контур, палецът и показалецът му леко ощипаха връхчето, докато то се втвърди и стана червено. Той се наведе да го успокои с език. В този момент равновесието й се разколеба, но ръцете му бяха там, за да я задържат, накланяйки я към широкото легло, покрито с хладни бели чаршафи.

Нищо не съществуваше, освен тази тиха стая със спуснати капаци на прозорците. Нито времето, нито въртящата се земя, нито дълбокият син океан, нито развалената магия, нито съдбата, предопределена от враждебните звезди. Съществуваше само този мъж. Нейният любим, нейният вълшебник, вързал сърцето й с невидими въжета.

Той притисна гърба й и се наведе над гърдите й, целувайки набъбналите връхчета. Прониза я усещане от гърдите до слабините. Ръката му се спусна към мекото местенце между бедрата й, единият му пръст се пъхна навътре, палецът му остана върху изпълненото с копнеж връхче. Той започна да я масажира с бавни, възбуждащи кръгове отвън и отвътре. Удоволствието започна да се разлива из нея на вълни, приближавайки кулминацията. Още не. Тя се освободи и се наведе над скута му, за да го поеме в уста, оставяйки езика си да се върти около твърдия, копринен връх. Вкусът му беше неимоверно възбуждащ, с намек за солена свежест като океана.

Джейсън притихна. Очите му се затвориха, ръцете му се свиха в юмруци, сякаш бе подложен на мъчение. Скоро той се помръдна да я спре, издърпа главата й с несигурни ръце. После дланите му се плъзнаха по стегнатите очертания на тялото й. Когато се премести зад нея, краката му с твърди косъмчета влязоха между нейните, разтваряйки ги широко. Тя трепна при докосването на интимната твърдост, тъп удар по дължината на разтворената цепка. Стенейки, стисна чаршафите, изтръпнала в очакване. Той повдигна хълбоците й високо нагоре, сякаш тя бе разпъната котка.

Те дишаха в унисон, сърцата и белите им дробове работеха усилено. Без предупреждение, той влезе в нея със силен тласък. Тя се сгърчи и се притисна в него, плътта й пулсираше около настойчивия натиск. Той зададе безмилостен ритъм, всяко движение беше първична грубост, изпълнено със сексуално чувство. Вътрешните й мускули се свиваха и разпускаха в противоположната напрегнатост на удоволствие и нужда. Още едно твърдо забиване, последвано от друго, още по-дълбоко, докато не остана част от нея, до която не е стигнал.

Прекалено много удоволствие. Лицето й започна да гори от него, плътта й стана болезнена. Тя беше толкова близо, на разстояние от само няколко удара на сърцето.

— Джейсън. Моля те… — Тя прекъсна със скимтене, когато ръцете му я хванаха за дупето и започнаха да я въртят бавно, за да я накарат да почувства напрегнатия му натиск вътре в нея.

— Кажи ми — дойде тъмният му шепот. — Кажи ми от какво имаш нужда.

Тя се хвана да изрича думи, които се бяха изсипали от широко разтвореното й сърце.

— Обичай ме. Имам нужда да ме обичаш.

Усети отговора му, дълбока тръпка, горещо раздрусване вътре в нея. Надвесен, той шепнеше нежности, притискайки хълбоците й още по-плътно към своите. Ръката му се плъзна между бедрата й, масажирайки в контраст на дълбоко центрираните тласъци. Климаксът я разтърси, беше като принасяне на жертва, силен и заслепяващ.

Притиснала лице в матраците, тя издаваше звуци на удоволствие, плътта й се свиваше и го дърпаше. Той нахлу по-навътре и задържа, без да се мърда, дори без да диша за миг, когато освобождението премина през него. Тръпка, ръмжене, докато се наслаждаваше в горещата прегръдка на тялото й.

Докато лежаха заедно след това, замаяни и изтощени, Джъстин осъзна какво й беше казал в онзи върховен момент.

Винаги.