Лайза Клейпас
Кристалният залив (20)

Двадесета глава

— Още едно съобщение от Джъстин — каза мрачно Присила, връщайки телефона в чантата си. — По-бясна е и от амишки електротехник.

— Ще й мине.

— На мен нямаше да ми мине, ако бях на нейно място. — Присила погледна към грамадната Триодекада и поглади корицата. Книгата и подвързията бяха просмукали с приятно сухия, сладък аромат на градински чай. Въпреки че Джейсън й беше предложил да сложи тежкия том на една от задните седалки, тя настоя да го държи в скута си.

— Изглеждаш нервна — отбеляза той, докато се отдалечаваха с наетия Нисан от националното летище „Литъл Рок“. Следобедната светлина беше силна и жълта, карайки го да присвива очи зад поляризираните стъкла на слънчевите си очила. — Заради това, че не искаш да се запозная със семейството ти ли е, или защото не си сигурна, че заклинанието ще проработи?

— Предполагам, че и заради двете. Роднините ми са такива, че се изисква време, за да свикнеш с тях. Повечето винаги са живели на десетина мили от Тоуд Сък Парк.

— Няма да имам никакви проблеми с общуването… „Тоуд Сък“ ли каза?

— Натам отиваме. Тоуд Сък, Арканзас. Хората го наричат град, но то си е всъщност една общност.

— Откъде е дошло името?

— Историята е, че едно време параходните екипажи се затваряли в таверната и чакали нивото на река Арканзас да се покачи. Местните разказват за тях, че пресушавали бутилка след бутилка, докато не се издуели като жаби.^[1]

Джейсън се усмихна и сви по Международно шосе 40 на север.

— Има и друга история — продължи Присила, — че първоначалните френски заселници са нарекли района „Ту Сюкр“, което означава „Всичко е захар“. През годините хората продължили да го произнасят по различен начин, докато накрая станало „Тоуд Сък“.

Беше лесно да се разбере защо заселниците в началото го нарекли „Ту Сюкр“ — земята била богата и плодородна, хълмовете покрити с дървета, долините — с наносни почви. Когато настъпвала есен, горите от сладък клен се покривали със златно-червени листа. От платото Озарк тръгвали извори, прорязвали речната долина и стигали долу до планините Уачита.

— Откакто се помнят, Файвиш са живели тук — каза Присила. — Работят здраво, ходят на църква, пращат децата си на училище. Пазаруват в „Долар Трий“^[2], защото не искат да се докарват за „Уол-март“. Мислят, че да ядеш местна храна означава сам да си отстрелваш катериците. А когато роднините ми заговорят, ще ти се иска да има субтитри.

— Няма да има проблем — каза Джейсън, леко изненадан от защитната нотка в гласа й. — Знаеш, че не съм сноб.

— Да, сър. Казвам го само защото когато започнах работа в „Инари“, си мислеше, че съм доста нерафинирана и без маниери. Е, казвам ти, че в сравнение с останалите от семейството ми съм направо принцеса.

— Ясно — каза той, вътрешно развеселен. — Няма да има никакви проблеми, Присила.

Тя кимна, но продължаваше да изглежда притеснена.

— Между другото, няма да се срещнеш с мама. Откакто татко почина, не иска да има общо с гилдията. Отиваме в караваната на баба ми. Ще се запознаеш с нея и с нейната сестра Бийн, както и с чичо Клетъс. Той няма да участва в заклинанието, разбира се, тъй като е мъж.

— Има ли такова нещо като вещер? Магьосник?

— Не, това е само мит. В „Чукът на вещиците“ се казва, че…

— Какво е това?

— Една преследвана вещерска книга, написана от католически свещеник през четиринайсети век. В нея се казва, че дяволът изкушава жените като изпраща красиви паднали ангели да ги съблазняват… и жените ставали негови помощнички. Така тръгнало с вещиците. Предполага се. Но сега няма нищо сатанинско в занаята.

— Притеснява ли те тази работа с проклятието на вещицата? — чу се Джейсън да пита. — Би трябвало. Би трябвало да се страхуваш, че може да се влюбиш в някого.

Присила изглеждаше разконцентрирана, страните й се зачервиха. Рядко се случваше двамата да водят толкова личен разговор.

— Всъщност, не. През целия си живот съм се стремила най-съзнателно да се махна далече от Тоуд Сък. Да завърша образованието си, да си намеря работа… нямаше време за романси. — Тя изглеждаше замислена, когато добави: — Макар вече да не живея тук, все още сякаш се опитвам да се махна. Винаги съм искала нещо различно. Не съм сигурна какво. Пари, предполагам. Мама казва, че никога няма да бъда щастлива, докато не натрупам достатъчно пари, за да изгоря мокро муле^[3].

— Не — каза Джейсън тихо. — Когато хората се стремят да направят много пари, всъщност никога не е за парите.

Присила замълча, докато обмисляше думите му.

След няколко минути Джейсън продължи:

— Не се вълнувай толкова за това заклинание. Просто направи най-доброто, на което си способна.

— Лесно ти е да го кажеш. Но аз съм тази, която трябва да го направи правилно. Магията не е като математиката, където има верен отговор. Понякога това е избор между много лоши отговори. Или още по-зле — между много вярно звучащи отговори.

Джейсън се опита да измисли нещо, което да намали напрежението върху нея.

— Присила, знаеш ли кой е най-трудният изстрел в голфа?

— Вятърната мелница — отвърна тя решително.

— Вятърната… какво? Не, не говоря за миниголф. Имам предвид истински голф. Най-трудният удар е когато топката се забие в пясъчен бункер. Имаш два начина да се справиш. Или я вдигаш, или я удряш. Вдигането е къс, слабо рисков удар, колкото да я извадиш от бункера. Удрянето с дълъг, замахващ удар и носи или победа, или поражение.

— Казваш, че когато опитваме това заклинание довечера, искаш да поема голям риск.

— Не. Да играеш на сигурно. Прекалено важно е, за да рискуваме всичко. Направи къс удар, колкото да ме извадиш от проклетия бункер. Ако можеш, издействай ми няколко години с Джъстин, аз ще направя така, че да се броят за цял живот.

Присила се взря в него с учудване.

— Влюбен си в нея.

— Разбира се, че съм. Ти какво си мислиш?

— Мислех си, че й сваляш звезди, за да се добереш до гримоара.

Той й хвърли обиден поглед.

— Защо е толкова трудно да се повярва, че мога да се влюбя?

— Защото всеки път, когато късаш с жена, ми казваш да купя някакво скъпо бижу и да го опаковам красиво. Сметката ти в „Тифани“ причини финансови сътресения на пазара за ценни метали.

Джейсън се намръщи, продължаваше да се взира в пътя.

— Джъстин е различна от останалите.

— Защо? Защото е вещица?

— Защото е Джъстин.

Присила погледна Триодекада и поглади подвързията с ръка.

— Тя влюбена ли е в теб? — попита накрая предпазливо.

— Така мисля. — Той кривна леко, за да избегне някакво блъснато животно на пътя. — И ми се иска да живея достатъчно дълго, за да изпитам това и да го заслужа.

— Тогава по-добре да намеря някое свръхсилно заклинание — дойде хапливият й отговор.

След трийсетминутно шофиране те поеха по отклонението за Тоуд Сък Парк. Присила го напътстваше през серията завои, пътищата се стесняваха и ставаха все по-неравни, докато накрая стигнаха до частен път, застлан с разбит чакъл, и гумите на колата заподскачаха по дупките. Спряха пред една двойна каравана в горичката от кучешки дрян. Мобилната къща беше обърната към вътрешен двор, стъкмен от парче изкорубен шперплат и комплект пластмасови градински столове. Едно куче от неопределена порода мързелуваше в ъгъла на шперплата, парцаливата му опашка затупка по земята, когато видя колата да приближава.

— Сигурно в началото ще ти се видят малко луди — каза Присила, когато Джейсън спря колата. — Но след като ги опознаеш… ще ти се видят дори още по-луди.

— Няма да правя никакви преценки — увери я Джейсън. Това беше едно от нещата, които беше научил от живота си в Сан Франциско за почти десет години. Човек с коса в цветовете на дъгата и безброй пиърсинги можеше да е милионер, а някой, облечен в дрехи като извадени от контейнера за боклук, да се окажеше лидер на уважавана общност. Предубежденията бяха безполезни, да не казваме глупави.

Излизайки от колата, той беше поразен от спокойствието наоколо. Единственото, което можеше да се чуе, беше чукането на кълвача в близкия гъсталак от борове и кедри, и ромоленето на потока. Въздухът димеше, сякаш току-що изгладен. Слаб, едва доловим бриз носеше мирисите на сварена трева и задушени борови клони.

Тишината беше нарушена от какофонията на две възрастни жени, които излязоха от караваната, потраквайки с бижута. Никоя не беше по-млада от осемдесет. И двете бяха с джапанки, туники в ярки цветове и скъсени панталони. Косата на едната бе вдигната във формата на конус във ванилов цвят, а на другата беше червена и чорлава. С крясъци, и дърдорейки една през друга, те се насочиха към Присила и я прегърнаха от двете страни.

— Приси, скъпа — станала си кожа и кости! — възкликна червенокосата. — Не те ли хранят добре в Калифорния?

— Разбира се, че не — каза другата, преди Присила да успее да отговори. — Всички онези хипита на Западния бряг набиват само зелев чипс. Тя се усмихна на Присила. — Сготвили сме ти истинска храна, момиче. Цяла тенджера кренвирши и пържени ябълкови бисквити.

Присила се засмя и я целуна по набръчканата буза.

— Бабо, лельо Бийн… искам да ви запозная с моя шеф, господин Блек.

— Той е собственик на онази компютърна компания, в която работиш, нали?

— Видеоигри — каза Джейсън и заобиколи колата, за да отиде при тях. Той протегна ръка на червенокосата. — Моля, наричайте ме Джейсън.

— Компютрите ще унищожат този свят — каза тя, игнорирайки протегнатата му ръка. — Ние не се затрудняваме да се ръкуваме, скъпи, ние просто се прегръщаме. — Тя разтвори ръце около него, обгръщайки го в озадачаваща смесица от миризми: стилизиращ продукт за коса, парфюм, дезодорант, крем за тяло и отчетлива нотка на спрей против насекоми. — Аз съм бабата на Присила — каза тя на Джейсън. — И ти можеш да ми викаш така.

Жената с ваниловата коса също дойде да прегърне Джейсън, торсът й беше силен, къс и заоблен като буре.

— Аз съм Вилхелмина, но хората тук ме наричаха Бийн от малка и така си остана.

Тъй като никоя от жените явно не се канеше да пусне ръцете му, Джейсън отиде до караваната, заскобен от двете страни. Присила ги последва с книгата със заклинания. Когато входната врата се отвори, отвътре ги блъсна полъх мразовит въздух. Над прозореца бръмчеше тихо климатик, охлаждайки вътрешността до арктически температури. Те влязоха в дневна, главната стена беше покрита с разрешителни табелки.

Къщата беше чиста, но натъпкана с маси и рафтове с колекции: глинени статуетки, стар ченгел и хвърчила, капачки за шишета, бурканчета за бисквити. Това накара Джейсън, който предпочиташе свободните и неразхвърляни пространства, да се почувства малко клаустрофобично. Когато видя, че двата кухненски прозореца са напълно блокирани с редици чаши за бира и метални термоси, беше принуден да си поеме дълбоко въздух.

— А сега — каза баба, — да погледнем книгата.

— Тя е много стара — обади се Джейсън притеснен, когато видя, че Присила оставя книгата на същата маса за хранене, на която покритата с фолио тенджера изпускаше мирис на варени кренвирши и кетчуп. — Не мога да позволя нещо да се случи с нея.

— Ще бъда внимателна. — Баба хвърли проницателен поглед към него. — Никога не съм си мислила, че ще видя някой от тези, особено пък с име.

— Никога не сме учили магия от гримоар — каза Бийн, проследявайки погледа на Джейсън към тенджерата. Тя взе чинията от масата, сложи я на кухненския плот и избърса ръце в туниката си. — Само отбраните вещици имат такива. Ние винаги сме си пазили заклинанията и формулите на картонени картички за рецепти.

— Книга като тази — каза баба, — има по-голяма сила от това, което е написано на страниците й.

Възрастните жени изпуснаха въздишка на одобрение, когато Присила разопакова Триодекада. Кожената подвързия блестеше с черно-лилава нотка. Меден отвор на ключалка беше разположен в центъра на необичаен циферблат. Макар Джейсън да нямаше реална представа за свръхестествената ценност на книгата, той мигновено би я разпознал като нещо уникално и безценно.

— Защо циферблат? — попита той.

— Това не е часовник за време — отвърна по-възрастната жена. — Това са фазите на луната. Земята е тук в центъра. — Тя очерта невидими линии от отвора на ключалката към всяка от точките по външния кръг. — Първата четвърт на луната най-отгоре… след това нарастването й… после ето тук пълнолунието… — Пръстът й се премести до ръба на подвързията. — Слънцето изгрява от тази посока.

Тревога прекоси челото на Присила.

— Тази вечер е пълнолуние, бабо. Правилният момент ли е за правене на заклинание?

— Зависи от заклинанието. Трябва да прочетем няколко, за да преценим кое е най-добро. — Баба се обърна към Джейсън и каза не без съчувствие: — Приси ми каза с какво се мъчите да се справите. Между липсата на душа и проклятието на вещицата сте получили повече проблеми, отколкото има в учебник по математика. А можем да правим наведнъж само по едно заклинание, иначе анулираме всяко предишно. — Тя млъкна. — У кого е ключът?

— У мен. — Джейсън извади верижката под тениската си.

Баба взе ключа от него с делово кимане.

— Бийн, преди да отворим книгата, мисля, че ще е добре да изметем кухнята с метлата от клони.

— Ще отида да я донеса. — Бийн забърза по тесния коридор.

— Джейсън — продължи старицата, — ние ще четем известно време. Вдигни краката си, ако искаш. Можеш да гледаш телевизия.

— Ще възразите ли, ако отида да се поразходя?

— Върви, върви.

Джейсън взе слънчевите си очила от масата и се обърна към вратата, Бийн го настигна с един аерозол и започна да го пръска. Той се отдръпна, когато тя насочи спрея към крачолите на панталоните му и дори протегна ръка към края им долу, за да напръска и глезените му. Миризмата на репелент против насекоми изпълни въздуха.

— Не. Наистина… Няма нужда…

— Напротив — каза Бийн авторитетно, като отиде зад него и продължи да пръска.

— Не знаете какви са арканзаските комари — обади се баба. — За десет минути ще ви източат кръвчицата като на прасе по Коледа.

— Боже, боже — дойде гласът на Бийн иззад него. — На това му викам превъзходен задник.

Джейсън погледна с присвити очи Присила, която явно потисна една усмивка.

— Още нещо — провикна се бабата подир него. — Ако видиш Клетъс на горния етаж, не му обръщай внимание. Вратата е заключена.

Джейсън се спря.

— Караваните нямат втори етаж — каза той гласно.

След това бавно заобиколи разнебитената постройка. Откри, че кучешкият дрян пред караваната е скрил един стол за къмпинг, пластмасов съд за охлаждане на напитки, сламен чадър — всички подредени в един ъгъл на равния покрив. Столът беше зает от възрастен мъж с рибарска шапка, къси панталони и тениска, която оповестяваше: „Не само съм перфектен, но съм и южняк“. Мъжът се взираше напрегнато в мобилния телефон в едната си ръка, а в другата държеше бира.

— Клетъс? — попита предпазливо Джейсън.

Мъжът отвърна, без да откъсва очи от телефона.

— А ти си приятелчето, което Присила е довела на гости?

— Да. Джейсън.

— Качи се тук и изпий едно с мен. — Той посочи към една стълба, подпряна на караваната.

Джейсън се качи на покрива, който беше покрит с дебело каучуково покривало, излъчващо миризма на нова гума.

Той се приближи до възрастния мъж и те си стиснаха кратко ръцете. Очите на Клетъс бяха като яркосини тресчици под рунтави сребристи вежди. Кожата му беше кафява и с текстурата на изсъхнало листо тютюн. Повечето хора в напредналата възраст на Клетъс не биха успели да се изкачат тук. Но той беше здрав, загорял, с жилави ръце и издръжлива конструкция.

Като бръкна в охладителя, Клетъс извади кутия бира и му я подаде.

— Благодаря. — Джейсън седна под сламения чадър.

— Ха на бас, че си дошъл баба и Бийн да ти правят заклинание — каза Клетъс.

— Такъв е планът. — Джейсън отвори бирата и отпи дълга глътка. — А ти си чичото на Присила?

— Брат ми близнак, Клайв, беше женен за Бийн на времето. Той умря от ухапване от пчела шест седмици след тяхната сватба.

— Бил е алергичен към пчели?

— Най-вероятно алергичен към проклятия. Клайв знаеше риска, женейки се за Бийн. Всички знаят за жените от рода Файвиш. Всичките са вдовици. Не могат да направят нищо. Жениш се за някоя и умираш.

— Защо Клайв се е оженил за Бийн, щом е знаел?

— Бийн беше хубавица по онова време и Клайв беше полудял по нея. Каза, че проклятие не проклятие, трябвало да я има. Никой не можа да го разубеди, дори самата Бийн. Беше обречен от мига, в който я видя.

— Чувството ми е познато — промърмори без хумор в гласа Джейсън.

Довършвайки бирата, Клетъс смачка кутийката и я хвърли от покрива.

— Проклятието следва всички жени Файвиш. Надявам се, че не си хлътнал по Присила.

— Не, сър.

— Това е добре. Продължавай все така. Не искаш да свършиш като Клайв. Нито като съпруга на баба, Бо.

— Той как почина?

— Удари го мълния на площадката на ферибота, когато все още имаше ферибот. — Клетъс млъкна замислено. — Седмица преди да се случи това, Бо ми каза, че където и да иде, часовниците спирали да вървят. Неговият замръзвал. Мамка му, дори кухненският таймер на яйцеварката се разби, когато Бо го доближи. — Той отвори нова кутия бира. — Странно нещо, Клайв ми каза, че имал същия проблем точно преди инцидента. Отивал навреме на работа всеки ден, но започнал да закъснява, защото всички часовници в къщата спрели. Седмица по-късно се спомина.

Джейсън го погледна разтревожено.

— Всички са умрели една седмица след спирането на часовниците? — Погледът му се сведе към часовника му от неръждаема стомана. Изпита облекчение, когато видя, че функционира, и въздъхна.

Преди да вдигне очи, чу Клетъс да казва спокойно:

— Момче, май здраво се загазил, а?

* * *

След като си прави компания с Клетъс около час, Джейсън слезе долу и се върна в караваната. Трите жени се бяха съсредоточили над Триодекада.

— Как върви? — попита той.

— Тази книга е невероятна — отвърна Присила. — Има заклинания за почти всичко, за което може да се сетиш.

— Намери ли нещо, което да противодейства на проклятието на вещицата?

Присила поклати глава.

— Нищо такова. Което няма смисъл, защото за всички поколения природно надарени вещици все някоя трябва да се е опитала да поправи този проблем. Защо тогава никоя не е написала нещо?

— Аз и Бийн се опитахме да спасим нашите съпрузи — каза баба. — Когато не се получи, предположих, че магията е била прекалено слаба, тъй като никога не сме се обучавали специално в правене на заклинания. Но си мислех, че книга като тази би трябвало да има отговора.

Джейсън погледна настоятелно Присила.

— Какво стана с изваждането на топката от бункера?

— Намерихме заклинание за дълголетие — успокои го тя. — Много мощно, както изглежда.

Той запази неутрално изражение.

— Някакви пречки да бъде направено?

— Не можахме да се сетим за такива. Всички искат да живеят дълго, нали? — Тя се намръщи. — Но ти питаш погрешния човек. Никой от нас не е упражнявал магия на такова ниво. Все едно да молиш човек, който прави хамбургери, да ти приготви специалитет от френската гурме кухня.

Джейсън не беше забравил предупреждението на Джъстин… че някой ден той може да се моли да умре. В този момент, обаче, дълголетието беше отговорът на всичко. То щеше да му позволи да бъде с Джъстин, което бе най-добрият му шанс да бъде пощаден от проклятието на вещицата.

— Има и друго заклинание, което искаме да добавим — каза Присила.

Веждите му се вдигнаха.

— Мислех, че правилото беше по едно заклинание на човек.

— Второто не е за теб. А за Джъстин.

Джейсън замълча, слушаше напрегнато.

— Искаме да й направим заклинание — каза тихо Присила. — Възможно най-близко до първоначалното… То няма да е чак толкова добро, но си мислим, че трите заедно…

— Не.

— За нея ще е по-добре да е далече. Както и за теб.

— Не съм отворен за дискусии.

— Ще имаш това, което искаше в началото — настоя Присила, изчервявайки се. — Ще имаш повече време да живееш и ще си в безопасност от Джъстин.

— Дори съдбата на цялата земя да виси на косъм, пак не бих направил заклинание на Джъстин.

— Още си млад — каза Бийн. — Можеш да си намериш друга.

Той поклати глава.

— Или Джъстин, или никоя.

Присила го погледна гневно.

— Държиш се откачено като напръскана със спрей хлебарка. Не познаваш тази жена чак толкова добре, че да правиш такъв избор.

Джейсън срещна погледа й, без да мигне.

— Разбира се, че я познавам. Един ден животът ти се променя за секунда. Нещо, което изобщо не си очаквал, те връхлита и те цапардосва като греда. И нямаш достатъчно време да разбереш нито как, нито защо се е случило. Просто трябва да го приемеш.

— Не, аз бих си напомнила, че някои неща са свършили преди още да започнат — каза Присила.

Джейсън погледна спокойните лица на баба и Бийн:

— Направете най-доброто заклинание за дълголетие и ще удвоя цената, за която се разбрахме. Но не включвайте Джъстин.

— Не мисля… — започна баба.

— Ще я утроя — каза й Джейсън.

Баба и Бийн се спогледаха.

— Така да е — рече кратко баба. — Присила, ти отговаряш за кръга. Бийн, ще ни трябва чаша със столче и плат за олтара.

Бийн отиде до перваза на прозореца да вземе една дебелостенна чаша с логото на Бъдуайзър.

— Това ли е чаша със столче? — попита Джейсън.

— Разбира се. Правили сме някои от най-добрите си магии с нея. — Като бръкна в едно чекмедже, тя извади кърпа за бърсане на съдове и покри плота с нея.

Джейсън хвърли поглед към кърпата с принтирано изображение на Елвис, свирещ на китара, и погледна подозрително Присила.

— Няма значение как изглежда олтарът — каза — му тя полугласно, докато двете възрастни жени се занимаваха с подготовката. — Нека го направят, както искат. Те си знаят кое работи най-добре за тях. — След кратка пауза добави: — И не се ядосвай, ако споменат някой и друг път Дион Уоруик^[4] по време на заклинанието. Това прави Бийн щастлива, а духовете нямат нищо против.