Лайза Клейпас
Кристалният залив (17)

Седемнадесета глава

Джейсън прекара по-голямата част от деня в седене на маса с Алекс Нолан, двамата подписваха купчина документи, докато адвокатите и брокерът ги напътстваха. Предварителен договор за план на сградата, точки, касаещи придобиването и продажбата, определяне на техническите изисквания, поставяне на срокове, задължения и прехвърляне на собственост. Джейсън подписа всичко без колебание.

Беше мечтал да основе образователен институт от времето на първия си успех в „Инари“, разбирайки, че трябва да направи нещо добро в света, преди да го напусне. Не виждаше смисъл да трупа богатство заради самото богатство. По-добре да използваше парите, за да направи място, където хората могат да създадат връзки и общност, и да научат неща, които биха направили живота им по-хубав.

Решението да основе института на остров Сан Хуан беше взето бързо поради факта, че щеше да бъде близо до Джъстин. Мислите за нея витаеха в ума му като лек есенен парфюм, с аромат на пръст, на листа и на дъжд. Тя и той бяха точно един за друг, точно както тъмнината се допълваше от светлината, нощта — от деня. Японската дума за това беше „иниодо“. Ако Джъстин поискаше да го допусне в живота си, нямаше да се спре пред нищо, за да бъде с нея.

С напредването на деня той беше раздразнен, но не изненадан да открие, че Джъстин не отговаря на обажданията му. Според Зоуи нямало да се върне целия ден. Джейсън знаеше добре защо все още не иска да се срещне с него. Тя се опитваше да свикне с това, което се бе случило — и без съмнение чертаеше стратегия как да се справи с него.

Сдържайки нетърпението си, той опакова нещата си за сутрешното отпътуване. Когато вечерта настъпи, а от Джъстин все още нямаше следа, той излезе с останалите от екипа си. Алекс и годеницата му Зоуи се бяха съгласили да се присъединят към тях и да отпразнуват сключването на договора за строителство.

— Не съм се чувал днес с Джъстин — подхвърли той небрежно на Зоуи по време на вечерята. — Надявам се да е добре.

— Да, добре е. — Порцелановата кожа на Зоуи порозовя. — Имаше много работа.

— През целия ден? — не се сдържа той.

Зоуи изглеждаше объркана. Тя отвърна тихо, така че никой друг на масата да не чуе:

— Каза, че се нуждае известно време да прекара сама.

— В какво настроение беше?

— Ами… мълчалива. — Зоуи се поколеба, преди да добави: — Каза, че сбъдването на едно желание било най-лошото нещо, което някога се е случвало в живота й.

Джейсън я погледна озадачено.

— А какво си е пожелавала?

След дълго мълчание, тя отвърна, без да го гледа:

— Мисля, че теб.

* * *

Лампите в къщата на Джъстин светеха, когато Джейсън се прибра в хотела след вечерята. Той изчака суматохата в хотела да утихне и се успокои, преди да прекоси поляната. Нощта беше ясна, звездите блещукаха като кодирани сигнали от семафори. Сърповидната луна отрязваше една ивица в тъмното небе. Отнякъде се чу ниско чуруликане на козодой, когато подгони пеперуди в сенките.

Джейсън почука на входната врата. Стомахът му се беше свил на възел. Той беше свикнал да поема рискове. В миналото се беше съгласявал на сделки, включващи немислими суми пари и пускаше игри, които биха загробили компанията, ако се проваляха. Беше се справял с всичко, без да трепне. Но нищо не го беше изнервяло като перспективата да изгуби Джъстин.

Вратата се отвори бавно и в рамката й се показа Джъстин с вързана на опашка коса и чисто лице. Имаше нещо не наред в позата й, изглеждаше прегърбена като прекършено стебло на цвете. Той се изпълни с желание да я успокои, да й даде облекчение, удоволствие и спокойствие.

— Липсваше ми днес — каза й той.

Тя преглътна мъчително.

— Имах работа.

Джейсън вдигна ръка към опънатата й челюст, леко повдигна лицето й нагоре и се взря в уморените й очи.

— Отдели ми пет минути за разговор. Моля те. Не мога да си тръгна утре сутринта, без да съм уредил…

— Няма нищо за уреждане.

Той я изгледа, обмисляйки опциите си. Чар. Прелъстяване. Подкупване. За молби не можеше и да става дума.

— Има поне едно нещо.

— Какво?

Той произнесе делово:

— Тук съм да се оплача от стаята си.

Очите й се присвиха.

— Какво не е наред с нея?

— Леглото е прекалено твърдо. И чаршафите драскат. — Виждайки я, че се готви да възрази на тази преценка за луксозната гостна, той добави: — Освен това орхидеята ми е клюмнала.

— Опитай се да я полееш.

— А леглото ми?

Джъстин се опита да изглежда строга.

— Орхидеята ти. Не мога да направя нищо за леглото. Освен това ти страдаш от безсъние, така че и без това не спиш.

— Искам да те прегръщам тази нощ — каза той. — Без секс. Просто да лежа до теб, докато спиш.

Изражението й не се промени, но той си помисли, че вижда весели искрици в очите й.

— Нищо подобно.

— Добре де, искам секс — призна. — Но след това искам да те оставя да спиш.

Намекът за усмивка изчезна.

— Не мога да бъда повече с теб. И не ме карай да обяснявам, защото знаеш причината.

Джейсън се пресегна към нея, неспособен да се сдържа повече.

— Не само ти решаваш. Аз също.

— Няма нищо, което можеш да кажеш…

— Ти ми кажи какво искаш, Джъстин. Не от какво се страхуваш, не какво вече си решила. А какво има тук. — Той протегна ръка и я сложи на сърцето й.

Тя поклати глава, изглеждаше несигурна, но неотстъпчива.

— Няма ли да признаеш? — пошегува се той нежно. — Малка страхливка! Тогава аз ще го кажа: ти ме желаеш. Влюбена си в мен. Което означава, че вече живея живот назаем.

— Не го казвай — озъби се Джъстин и се опита да се отдръпне от него, но той не я пусна. Прегърна я по-силно, обгръщайки я с топлина.

— Аз съм ходещ мъртвец — каза той с глух глас в косата й. — Пътник. Песента ми е изпята.

— Престани! — извика тя. — Как можеш да се шегуваш с това?

Ръцете му се стегнаха.

— Едно от малкото предимства да нямаш душа, е, че нямаш друг избор, освен да живееш за момента. И всеки миг, в който те държа в ръцете си, е хубав. — Той я целуна по косата. — Пусни ме да вляза, Джъстин. Толкова е самотно навън.

Джъстин притихна. Пое си дълга, накъсана глътка въздух. Когато вдигна лице и го погледна, очите й блестяха от силна емоция.

— Само за няколко минути — каза тя и отстъпи назад, за да му направи място.

В мига, в който вратата се затвори, той я привлече по-близо към себе си и двамата прилепнаха един към друг. Той взе китките й и ги издърпа около врата си. Дишането й беше бързо и разтревожено срещу кожата му.

— Помогни ми да постъпим правилно — помоли го тя.

— Това е правилното. — Джейсън обхвана главата й и я наведе към рамото си. Беше безумно хубаво да я държи, жарта от миналата нощ се разгаряше с нови пламъци. — Утре си тръгвам — каза той, — но ще се върна след седмица или по-малко. Просто трябва да уредя някои неща.

— Какви неща?

— Преустройство. Няма причина да не мога да делегирам някои от отговорностите си в „Инари“. Нещата, които само аз мога да правя, ще ги правя или дистанционно, или ще почакат докато се върна в офиса.

Джъстин прозвуча замаяно:

— Какво се опитваш да кажеш?

Джейсън проследи деликатното ръбче на ухото й с палец и го целуна.

— Искам да бъда част от живота ти. Трябва да бъда. И тъй като ти трябва да останеш в хотела заради работата си, аз ще идвам на острова толкова често, колкото мога.

— Къде… къде планираш да отсядаш?

— Това зависи от теб.

— Искам да си вървиш. За добро.

— Защото не те е грижа за мен? Или защото те е грижа?

Джъстин не отговори, нито го погледна. Той продължи да я държи, опитвайки се да наруши мълчанието й.

— Губя всички, за които ме е грижа — произнесе накрая тя. — Изгубих баща си, преди дори да го познавам. Изгубих майка си, защото не можах да бъда каквато тя искаше. Изгубих Дуейн, защото не успя да се справи с това, което съм. Сега ти ме молиш да бъда с теб, знаейки, че ще изгубя и теб. Ами, не мога. — Поражението придаваше на всяка дума тежестта на тухла, за да бъде използвана в стената, която тя вдигаше между тях. Като се изви в ръцете му, тя се отвърна от него.

Той щеше да я има, и проклето да е всичко, което застанеше на пътя му. Господ знаеше, че не беше човек, който ще се откаже без бой.

— Тревожиш се от вероятността, че може да умра? — попита той. — Или, че мога да не умра?

Джъстин го погледна и лицето й почервеня от намека.

— Негодник!

— Ами ако не умра? — настоя той безмилостно. — Какво ще стане, ако се запъна достатъчно дълго тук и ти се наложи да се справяш с истинска връзка? Компромиси, интимност, прошки, саможертва… можеш ли да издържиш всичко това? Не знаеш.

Джъстин се взря в него.

— Няма да си достатъчно дълго с мен, за да разбереш.

— Всеки си има срок на годност — каза той. — Когато обичаш някого, си поемаш отговорността.

Джъстин покри лицето си с ръце.

— Опитвам се да направя, което е най-добре за теб, омразен глупако.

Той я хвана срещу себе си, накара я да почувства неговата сила, непоклатимата му решимост.

— Ти си най-доброто за мен. И аз няма да подвия опашка и да избягам заради някакви откачени предразсъдъци.

— Това не е предразсъдък, това е… свръхестествена причинност. Това ще се случи. И не се опитвай да твърдиш, че не вярваш в паранормалното, господин Аз-нямам-душа.

Джейсън се усмихна.

— Като будист не трябва да бъда последователен.

Джъстин издаде гневен звук и се опита да го отблъсне, но той я задържа до себе си с лекота. Наведе се да я целуне, разтвори устата й със своята. Джъстин се разтрепери, притисна гъвкавото си тяло към него, ръцете й заиграха слепешком по гърба му. Той усети вибрацията, която премина през нея, страстта, която едва сдържаше под неподвижността. Искаше да бъде вътре в тази енергия, да я повиши, да я направи по-гореща.

Той прекъсна целувката и вдъхна нежния аромат на тила й, оставяйки я да възбуди неговите сетива.

— Нека остана с теб тази нощ.

Гласът й прозвуча глухо:

— Няма начин.

— Дай ми една нощ. Ако утре сутринта ми кажеш, че все още искаш да си тръгна, ще го направя.

— Лъжеш.

— Кълна се, че няма да се върна, ако ти не поискаш.

Тя се извъртя в ръцете му така, че да може да вижда неговото лице.

— Какво планираш? — попита го предпазливо. — Защо мислиш, че една нощ ще промени нещата?