Лайза Клейпас
Кристалният залив (15)

Петнадесета глава

Пътуването до Рош Харбър беше сравнително приятно; няколко облака нарушаваха гладкостта на порцелановосиньото небе. Джейсън управляваше внимателно, не забравяше скалите и островчетата, издигащи се над водата. Много от тях бяха отбелязани като птичи резервати за чайки, северни морски патици, стридояди и корморани. Един орел проучваше океана от наблюдателницата си на висок изсъхнал дънер. Когато пристанището се показа, ято лебеди, тръгнали към Калифорния, прекосиха водата пред Бейлайнера.

Джейсън хвърли поглед към Джъстин, която сякаш не забелязваше нищо наоколо. Играеше си с гривната от розов кварц около китката си, устата й бе стисната в мрачна черта. Откакто бяха напуснали къщата с фара, тя беше сдържана, сякаш дори опитът да разговаря представляваше смъртна опасност за Джейсън.

Те влязоха в дока и двама от облечените в червено пристанищни работници дойдоха да хванат въжетата и да се погрижат по-нататък за кораба. Джейсън помогна на Джъстин да слезе и двамата тръгнаха по дървения кей. Той прехвърли ръка през рамото й и я усети как се напряга.

— Съжалявам за каяка ти — каза той. — Може би ще се появи някъде.

— Сигурно е на дъното на океана. — Джъстин се опита да звучи весело. — Но най-малкото аз не съм в него, благодарение на теб.

— Мога ли да ти предложа да ти купя нов, като в същото време е ясно, че не се опитвам да те впечатля с дебелия си портфейл?

Джъстин поклати глава и върху устните й се появи неохотна усмивка.

— Благодаря. Но няма нужда.

— И какво сега?

Изражението й стана замислено.

— Връщаме се в хотела — отвърна тя. — Ти отиваш на работа, аз също. И… това е.

Джейсън спря в края на кея и хвана перилата от двете страни, когато тя се облегна на тях. Телата им не се докосваха, но той знаеше как се чувства тя срещу него, тялото му помнеше меката излъчваща се топлина на нейното.

Той надникна в тревожните й кафяви очи.

— Имаме недовършена работа.

Тя разбра какво има предвид.

— Аз… не мога да правя това с теб.

— Но тази сутрин го искаше.

— Не мислех правилно. — Червенина покри лицето й. — Но сега мисля.

— Боиш се, че може да започне да ти пука за мен. — Той пусна лека следа от сарказъм в тона си. — И че това ще ме постави в някаква опасност. Така ли е?

— Не. Да. Виж, няма разумен човек, който да твърди, че аз и ти трябва да бъдем заедно. Искам да кажа: би ли ме избрал за себе си?

— Вече го направих.

Тя се опита да се измъкне от ограждението на ръцете му, но той не я пусна.

— Не си струва — каза тя и извърна лице от него. — Джейсън, знам какво става, когато човек без душа умира. Нищо не остава от теб. Времето ти е достатъчно ограничено.

— Как го прекарвам си е моя работа.

— Но ако те нараня по някакъв начин, аз ще съм тази, която ще трябва да живее с това. — Лицето й се разкриви и тя се опита да се пребори с внезапния импулс да се разплаче. — А не бих могла — продължи дрезгаво. — Не бих могла да го понеса.

— Джъстин. — Той я привлече по-близо, но тя се отдръпна и така ръцете му обвиха гърдите й. Главата му се наведе и устните му докоснаха ухото й. — Това е риск, който искам да поема. Такова нещо се случва веднъж в живота. Срещаш една жена и реагираш по такъв побъркан начин… докосваш кожата й и за теб това е най-нежната кожа, която си докосвал, и не съществува парфюм, който да е по-хубав от нейния аромат… сигурен си, че никога няма да скучаеш с нея, защото тя е интересна дори когато не прави нищо. Дори без да знаеш всичко за нея, я приемаш. Знаеш коя е и това ти въздейства на всички нива. — Ръцете му се стегнаха. — Прекарах последните десет години, отивайки от една погрешна жена при друга погрешна — затова мога да почувствам, когато съм намерил правилната. — Той целуна малкото пространство зад ухото й. — И ти го чувстваш. Знаеш, че сме предопределени да бъдем заедно.

Джъстин поклати глава. Не беше за вярване, усети го как се усмихва срещу ухото й.

— Ще те накарам да го признаеш — каза той. — Тази вечер.

— Не.

Джейсън я обърна с лице към себе си.

— Намери заклинание тогава — каза той с нисък глас. — Намери начин за нас.

Джъстин прехапа устни и поклати глава.

— Вече достатъчно измъчих мозъка си. Единственото нещо, което можа да ми хрумне, е дълговечно заклинание, а аз не мога да направя такова.

Погледът му се изостри.

— Защо не?

— Това е в областта на висшата магия. Всичко, което е свързано със смъртта или живота, е забранено — тези заклинания са опасни дори в ръцете на най-опитните магьосници. А ако дълговечното заклинание проработи, то би било ужасно. Хората обикновено гледат на дълговечното като на благословия, но във всеки гримоар^[1], в който погледнеш, това е класифицирано като проклятие. Жестока участ е да се живее отвъд естествения ред на нещата… да надживееш всички, които обичаш, тялото ти и умът ти да западат и колкото и болка и самота или скръб да изпитваш, да продължаваш да живееш. Накрая ще се молиш страданието ти да свърши, защото ще гледаш на смъртта като на милост.

— Ами ако въпреки всичко искам да опиташ? Ами ако кажа, че си струва да бъда с теб?

Тя поклати глава.

— Няма да ти го причиня. А дори и да исках и да направех заклинанието правилно, то пак нямаше да проработи за нас. Прекалено сме различни. Аз ще намразя живота ти; никога не бих могла да бъда част от него. А не виждам ти да можеш да се откажеш от всичко, което си работил, за да заживееш на спокоен малък остров. Накрая ще си нещастен. Ще ме обвиняваш. — Джъстин се обърна към него, лицето й беше скрито. — Не става — каза тя с глух глас. — По-добре да се разделим. Това е съдба.

Джейсън обви ръце около нея и те останаха така дълго. Забравили за непознатите, които минаваха покрай тях на кея. Изглеждаше сякаш той се е примирил с неизбежното.

Но когато накрая заговори, прозвуча всякак, само не и примирено.

— Единственият вид съдба, в който вярвам, Джъстин, е онова, което се случва, когато нямаш избор. Аз те желая. И проклет да съм, ако позволя нещо да застане на пътя ми.

* * *

Връщането на Джейсън в „При художниците“ беше посрещнато с облекчение от екипа на „Инари“, който се състоеше от Джил Съмърс, колежка от колежа, която сега ръководеше продажбите на компанията… Ларш Аренд, неговият адвокат… Майк Тиърни, шеф на счетоводния отдел… и Тод Уинслоу, архитектът на сградата на „Инари“ в Сан Франциско.

— Не помисли ли, че може да не оцелееш без сигнал на клетъчния телефон? — каза Джил с укор.

— Наслаждавах се на почивката — каза им многозначително Джейсън. — Мога да се справя и без сигнал.

Майк погледна подозрително.

— Веднъж ми беше казал, че ако раят и адът съществуват, ще са малки градчета в Средния Запад, само дето адът ще е градът без интернет.

— Аз мисля — каза Тод с лека усмивка, — че Джейсън няма предвид липсата на безжичен достъп, защото получава обслужване от клиентски сървър от една дългокрака брюнетка.

Джейсън го изгледа предупредително и въпреки че Тод се ухили без всякакво разкаяние, не каза нищо повече. Фриволността си имаше граници, която всички — дори най-близките приятели на Джейсън — знаеха, че не бива да прекрачват.

Присила, от друга страна, дръзваше да повдига теми, които никой друг не би посмял. Преди година Джейсън я бе интервюирал и наел измежду група стажанти за своя асистентка, след като един от мениджърите му беше свил броя на кандидатите до трима. С провинциалния си акцент и необичайна биография Присила беше съмнителен избор. Но нейната интелигентност и компетентност вече я бяха направили да изпъкне сред останалите кандидати.

Това, което окончателно беше решило въпроса, бе коментарът й в края на интервюто, когато Джейсън беше попитал дали има някаква информация за нея, която тя би искала той да знае.

— Смятам, че има — бе отвърнала тя. — Нямаше как да не забележа, че нямате душа. — Тъй като той бе вперил очи в нея, тя бе добавила: — Може би мога да ви помогна в това.

Нямаше начин Присила да знае. Беше я притиснал да обясни, а тя каза, че можела да го усети. Нае я с очакването, че с времето ще дойдат повече разкрития, както и бе станало. Накрая тя бе признала пред него, че е родена вещица.

— Може да се каже, че аз и моят род сме недодяланата страна на Файвиш — беше казала Присила. — Притежаваме магьосническа кръв, но никой от този клон на семейството не я е използвал. Но една нощ през петдесет и втора година баба ми свалила луната от небето. Всичко станало за десет минути. Когато баба разправяше как е свалила луната, мама винаги ми казваше, че това било просто балон на метеорологичната служба. Но аз бях сигурна, че баба казва истината.

Според Присила майка й не искала тя да знае истината за магьосническото наследство на нейното семейство. Това щяло да доведе до изгонването им от дълбоко уважаваната общност в Озарк^[2]. Така че Присила тайно се опитала да научи каквото може от баба си и сестрата на баба си, които тайно практикували магия.

След като започна да работи при Джейсън, Присила проучи историите на няколко древни гримоари. Триодекадата беше измежду тях. Проследявайки наследниците на предишните собственици на Триодекада, Присила най-после идентифицира Джъстин Хофман като последна в родословието. Тя беше почти сигурна у кого в момента е тайната книга. И ако някоя книга на земята съдържаше тайни, които можеха да помогнат на Джейсън, то това бе легендарната Триодекада. По някакво случайно съвпадение или съдба, оказа се, че Джъстин живее на острова, където Джейсън вече беше решил да купува парцел.

Джейсън беше благодарен на Присила, че го е довела на това място. И беше започнал да я харесва, доколкото можеше да харесва някой, който се отдаваше нежно на мечтите си за сандвичи със сирене пименто и бял хляб, кюфтенца с гроздово желе, или си мислеше, че върхът в кариерата на Клинт Ийстууд е филмът с орангутана.

Приемайки ролята на ментор, Джейсън се бе опитал да накара Присила да разбере ценността на изтънчеността и умереността. Не беше нужно да използваш ковашки чук, за да убиеш муха. Тя се научаваше постепенно, че уменията, които са ти помогнали да се измъкнеш от калта, не са тези, които ти трябват, когато искаш да стоиш извън нея.

— Как е Джъстин? — попита Присила, когато седна на масата в стаята на Джейсън и отвори лаптопа си.

Джейсън седна на края на леглото.

— Добре е.

— А ти…?

— Нека първо свършим работата.

Присила прибра един кичур от правата си червена коса зад ухото и отвори един файл на екрана.

— Има само няколко неща, на които да отговориш. Поканен си да изнесеш програмна реч в Далас следващото лято.

Това поне беше лесно.

— Не.

— А ще участваш ли в панелна дискусия? За час?

Джейсън поклати глава.

— Отивам на конференция в Калифорния следващата седмица. По една конференция годишно е всичко, с което мога да се справя. — Той се беше съгласил да бъде и домакин на частно парти за набиране на средства в борба с рака, но това щеше да бъде скромно събитие.

Обсъдени бяха още няколко служебни въпроса — последните технически дефекти в „Небесни бунтовници“, както и нови оптимизации за памет и стабилност.

Присила затвори лаптопа и очаквателно погледна Джейсън.

— Какво стана? — попита тя. — С теб и Джъстин?

Джейсън помълча известно време, не беше сигурен как да отговори. Пълното излагане на фактите не би разкрило истината за случилото се. А и беше невъзможно да се определи какво иска той, нито пък как се чувства.

— Да си чувала за магии? — попита той.

Присила поклати глава.

Както очакваше, Присила слушаше по начина, по който го правеше винаги, когато мозъкът й обработваше информация за бъдещо използване. За разлика от Джъстин, тя не беше в конфликт с използването на магията. Искаше да знае колкото е възможно повече. Клопките нямаха значение за нея. Все още.

Но някой ден нещата щяха да се променят.

— Горкичката — направи коментар тя. — Не мога да си представя някой от моя род да ме беше прокълнал.

— Джъстин го прие тежко. И фактът, че Розмари и Сейдж са участвали, не подобри нещата. Те са като част от семейството й. Тя беше направо опустошена.

— Добре, че си бил там да й помогнеш да го преодолее. — Нещо в тона на Присила превърна коментара в хаплива забележка.

— Бях при нея като неин приятел — каза отсечено той.

— Един приятел не би правил скрити планове да открадне книгата й със заклинания.

— Не съм планирал да крада нищо. Ще й върна книгата, след като получа информацията, която ми трябва.

— Защо не помолиш Джъстин да ти я даде назаем?

— Ще откаже.

— Как така? Щом ти е приятелка…

— Сложно е.

Присила го изгледа с немигащи сини очи.

— Намерих книгата със заклинания, докато те нямаше — произнесе накрая тя. — В къщата на Джъстин под леглото й. Книгата е заключена.

— Знам къде е ключът. Джъстин го носи на верижка около врата си.

— Дори ако вземеш ключа от нея, книгата е защитена от нещо много по-силно от медна заключалка. Никога не можеш да го изнесеш през входната врата.

Джейсън поклати леко глава.

Виждайки неразбирането му, Присила обясни:

— Гримоарът се държи при собственика си от много заклинания за свързване. Ако се опиташ да го измъкнеш, той не помръдва. Като магнит.

— Как да преодолея това?

— Предполагам, че трябва да накараш първо Джъстин да ти вярва. Да я е грижа за теб. — Присила изглеждаше обезпокоена. — Споразумението, което ще сключим… ще го спазиш ли? Няма да нараниш Джъстин като вземеш книгата й със заклинания завинаги?

— Вече ти казах, че ще й я върна. Нямам намерение да наранявам Джъстин или да я превръщам в свой враг. Всъщност, тъкмо напротив.

Присила изглеждаше леко стресната.

— Не планираш да останете приятели с нея след това, нали?

— Това си е моя работа.

Присила изследва безстрастното му лице.

— Помни какво ти казах: никога не се забърквай с вещица. Ако се влюби в теб, обречен си. Дори най-милите от нас са мъжеубийци. Не можем да направим нищо срещу това. Всички мъже в семейството ми са умрели преждевременно, включително баща ми. Не искаш да имаш такава съдба. Не можеш да спечелиш в тази битка.

— Ти току-що ми каза да накарам Джъстин да прояви внимание към мен.

— Внимание, да. Не любов. А след като получиш каквото искаш, остави Джъстин колкото е възможно по-бързо, и не се обръщай назад.

* * *

— Сигурна ли си, че си напълно права? — попита Зоуи, подреждайки продуктите в килера за провизии.

— Всичко е страхотно! — възкликна Джъстин, докато почистваше машината за кафе. — Добре съм, като се изключи, че изгубих каяка си. Но той е нещо, което може да се купи. Предполагам, че гордостта ми е леко наранена — чувствам се като идиот, че бурята ме изненада така.

— Трябва да си изпитала облекчение, когато Джейсън се е появил?

— Повече от облекчение — каза Джъстин, решавайки, че не е необходимо да обяснява, че едва не е умряла тогава.

Зоуи изглежда усети, че Джъстин не й казва всичко за преживяното в Колдрън Айлънд. След като изслуша цензурираната версия на братовчедка си за нощта в къщата с фара, тя попита скептично:

— Нищо ли не се случи между теб и Джейсън?

— Предполагам, че нямаше да съм човек, ако не се бях увлякла малко по него. — Тя се опита да изглежда нехайна, но в съзнанието й изникна картина… тя е притисната в мускулестото тяло на Джейсън… кожата му е толкова златна и гореща, като слънчева светлина… и усети, че се изчервява.

— Ами Джейсън? — попита Зоуи и й подаде ролката с кухненска хартия, за да избърше кафемашината. — Той изпитва ли нещо към теб?

— Ами… това няма значение.

— Защо не?

— Той е пълната ми противоположност, Зоуи. Богат е. Има служебен самолет. Притежава три къщи и не прекарва времето си в нито една от тях. Не мога да бъда с такъв човек.

Зоуи я изгледа с укор.

— Мил ли е с теб? Кара ли те да се смееш? Приятно ли ти е да говориш с него? — След като Джъстин отговори с кимване на трите въпроса, Зоуи заключи: — Може би това са единствените неща, върху които трябва да се концентрираш.

— Не е толкова просто.

— Мисля, че е толкова просто. Хората използват усложненията като извинение да се откажат прекалено бързо. — Зоуи помогна на Джъстин да върне тежката кафемашина на мястото й. — Няколко момичета искат да се съберем в събота вечер. Какво ще кажеш за една киновечер?

— Разбира се. Но ми направи една услуга — предупреди ги да не ме разпитат нищо за Джейсън.

— Ще трябва да измислиш някаква пиар версия, която да им кажеш — каза Зоуи. — Иначе няма да престанат да настояват.

— Пиар като връзки с обществеността? Или имаш предвид безсмислено дърдорене?

— А може би нецензурни провокации? — вдигна вежди Зоуи с палави искрици в очите.

Джъстин се усмихна, отиде до високите кухненски шкафове и отвори една вратичка.

— Къде са малкото мраморно хаванче и чукалото, които използваш, за да счукваш подправки?

— Ще ти ги дам. — Зоуи отвори най-високия шкаф и извади бялото хаванче. Подаде го на братовчедка си и попита: — Да ти помогна ли с нещо?

— Не, мислех да изпробвам една рецепта за овесена каша и маска с пчелен мед.

— Добави малко лимонов сок — предложи Зоуи и се пресегна към купата с плодове. — Ще избели тена ти. — Тя взе един узрял лимон и го подаде на Джъстин. — Колкото до това, за което говорихме… опитай се да бъдеш непредубедена, Джъстин. Понякога любовта се появява на неочаквани места.

Джъстин й хвърли мрачен поглед.

— Както и бурените.

Зоуи се усмихна.

— Добре де, аз тръгвам.

След като Зоуи излезе, Джъстин отиде в къщата си, извади книгата със заклинания и я занесе в кухнята. Тя прелисти секцията с отвари и тинктури, и намери рецептата, която търсеше. Една обезкуражаваща отвара, която гарантираше прекъсване на всякаква романтична привързаност или привличане. Ако я дадеше на Джейсън със собствената си ръка, той щеше да изгуби интерес към нея.

Тъй като не се очакваше той да пожелае да я изпие доброволно, Джъстин трябваше да измисли начин да му я подпъхне, без да разбере. Това я караше да се чувства виновна, но нямаше друг изход. Беше за негово добро, все пак. Опитваше се да спаси живота му.

Тя примига, когато си го спомни да й казва: „когато някой ти каже, че нещо е за твое добро, това е гаранция, че се кани да ти причини вреда“.

Нямаше и дума за това, когато си принуден да избираш между две еднакво неприятни опции.

— Пълно прецакване — промърмори мрачно.

Тя излезе в градината си за билки да откъсне прясно женско биле, мента, кориандър и майорана. Върна се в кухнята с шепа уханна зеленина и заключи двете врати. Беше важно да следва рецептата дословно — не искаше да рискува да бъде прекъсната.

Тя счука билките в хаванчето, изсипа зелената кашица в медна тенджера и добави вода. След това я сложи на котлона да кипне и отиде в килера за провизии да вземе една картонена кутия от рафта. В нея имаше някои основни магични съставки, включително малки стъклени бурканчета и смола. Като смачка малка бучка смирна и щипка смола от драцена на прах, тя ги добави към съдържанието в тенджерата.

Щом сместа кипна, Джъстин запали китка сушен бял градински чай и го размаха във всички посоки, чистейки негативната енергия. Когато билките се наквасиха добре, Джъстин прецеди отварата в малка купа. Тя изчисти кухнята и се върна на масата да довърши еликсира. После прелисти страниците и се спря на формулата, наречена „Сълзите на Девицата“.

— Страхотно — изсумтя сардонично тя. — Напълно съм сигурна, че не мога да бъда причислена към девиците. — При отсъствието обаче на достъпна плачеща девица, трябваше да свършат работа и собствените й сълзи.

Но как да се накараше да плаче?

Тя влезе в кухненския килер и намери теления кош, в който Зоуи държеше лука.

— Дано си заслужава. — Тя въздъхна и сложи една едра глава лук на дъската за рязане. Разполови я. След това наведе лице над лютивите пари, стараейки се да държи очите се отворени. Те започнаха да щипят и мигновено се насълзиха. — О, боже — въздъхна тя и се пресегна за едно малко стъклено шишенце. Успя да събере в него няколко от собствените си сълзи. След като попи очите си, взе шишенцето от масата и използва медицински капкомер, за да го допълни с билковия разтвор.

Сега единственото, което трябваше да направи, беше да произнесе заклинанието, и отварата за отказване щеше да е готова.

Само че когато понечи да вземе Триодекада, страниците се прелистиха като ветрило и книгата се затвори с трясък.

— Хей — възмути се Джъстин, — престани да си играеш и ми позволи да завърша това. — Тя отвори насила книгата. Бързо произнесе думите, като притискаше страниците, които искаха да се затворят.

Страстта отхвърлена е вече,

Щом сълзите девичи са изпити,

Ти, еликсир, сърцето му да охладиш побързай,

Преди любов във него да започне да пламти.

Задъхана от усилието, Джъстин затвори Триодекада и завъртя капкомера върху шишенцето.

— Готово. Една капка от това и Джейсън ще избяга колкото е възможно по-далеч от мен.

Очите й отново се насълзиха.

— Проклет лук — каза тя и се пресегна за друга кърпичка.

Макар разрязаният лук да беше в другия край на стаята.

* * *

Точно в девет вечерта Джъстин почука на вратата на Джейсън. Тя стискаше сребърния поднос по-здраво, отколкото беше необходимо. Шотовете водка и лед тракаха в ръцете й.

Вратата се отвори.

Погледът на Джейсън мина по нея. Това предизвика въртележка от емоции в нея — топлина, желание, страст.

Той я побутна да влезе в стаята, после взе подноса и го остави на масата.

Не съм влюбена в него, каза си тя, когато той се пресегна към нея. Макар да беше опиянена от чистия морски аромат на неговата кожа и успокояващото усещане за присъствието му. Макар гърлото й да се беше свило, сякаш всеки миг щеше да заплаче.

— Вдругиден си тръгваш — каза тя неловко.

— И?

— Всичко ще свърши.

— Нищо няма да свърши — каза той. — Ние току-що започнахме.

— Всяка друга жена ще е по-добра за теб. Знаеш, че не пасвам на живота ти.

Джейсън се наведе да я целуне по шията. Ръката му се плъзна по хълбока й. Шепотът му се изви нежно срещу кожата й.

— Мисля, че ще ми паснеш перфектно. Нека изпробваме.

Проклет развратник. Лицето й пламтеше. Тя едва бе в състояние да стои неподвижно, всеки нерв в тялото й се извиваше от копнеж. Не се сдържа да си го представи само за миг… чувството той да е вътре в нея.

— Донесох ти водката — каза тя и се отдръпна. Цялото й същество трепереше. Тя разтърка косата си яростно и дръпна края на тениската си. — Трябва да изпиеш един шот. Ще ти помогне да се отпуснеш.

— И четвърт литър няма да успее да го стори — произнесе той иззад нея.

Обвила ръце около тялото си, Джъстин се приближи до прозореца и погледна навън. Нощта шумолеше студена и тъмна около хотела. Малката лампа над вратата беше обкръжена с ореол като нарисуваните златни кръгове около главите на средновековните икони.

— Ами ако се съглася да ти продам къщата при езерото? — попита тя, без да го поглежда. — На ниска цена. По този начин ще можеш да останеш там и да следиш напредването на строежа. Няма да се налага да се връщаш отново в „При художниците“.

— Опитваш се да ме подкупиш да стоя далеч от теб?

— Не да те подкупя — възрази тя. — Просто искам да организирам ситуацията така, че да можем да избегнем бъдещи проблеми.

— Не можеш да избегнеш бъдещи проблеми — каза той. — Дори ако намериш начин да не ти пука за мен, да не ми говориш… тогава ще има други проблеми. Защото животът е такъв. Един проблем след друг. Не можеш да контролираш всеки от тях. Единственото, което можеш да направиш, е да се пресегнеш за нещо хубаво, когато е възможно. И да го задържиш на всяка цена.

— Не мога — възрази тя пламенно. — Защото се опитвам да те спася.

Дълга пауза. Тя чу издрънчаването на чаша, оставена на масата.

— Не се опитвай да ме спасиш. Опитай се да ме обичаш.

— Това би било лесно. — Гласът й се изпълни със страдание. — Толкова абсурдно лесно е да те обичам. — Тя продължаваше да гледа встрани от него. — Боже мой, иска ми се никога да не бях разваляла магията. Те бяха прави — преди си бях по-добре. Както и ти.

— Не си била…

Той млъкна. Пое си дълга, неравна глътка въздух.

Обръщайки се, Джъстин го видя как подпря ръце на масата, главата му беше наведена над празната чаша. Гърбът му беше толкова напрегнат, че дори през трикото на тениската очертанието на мускулите му се забелязваше.

— Джъстин. — Гласът му прозвуча странно.

Той беше изпил отварата, която трябваше да го откъсне от нея. Действаше ли вече? Дали не беше направила грешка? Той не дишаше както трябва. В името на Хадес. Да не би да го беше разболяла?

— Да? — попита тя и се приближи до него.

— Какво си сложила във водката? — Гласът му беше измамно мек.

— Може би капка от билков еликсир. Нещо като… целебен тоник. Как се чувстваш?

Той дишаше и преглъщаше, кожата му се наля с гъста червенина.

— Като състезателен кон на стероиди.

Джъстин поклати глава. Това не звучеше добре. Нещо се беше объркало.

Той я погледна, очите му приличаха на разширени черни езера.

— Джъстин — прошепна той, — какво, по дяволите, ми направи?