Лайза Клейпас
Кристалният залив (12)

Дванадесета глава

— Какво означава това? — поиска да знае Джъстин, очите й се разшириха. — Джейсън ми каза същото преди няколко вечери.

— Значи го знае, а? — попита Сейдж, сгъвайки прилежно панталоните. — Колко очарователно. Обикновено те нямат представа. — Тя хвърли многозначителен поглед към Розмари.

— Някой да ми обясни — настоя Джъстин. — Искате да кажете, че той е клиничен социопат, така ли?

— О, съвсем не. — Сейдж се засмя, наведе се и потупа Джъстин по коляното през юргана. — Познавах няколко наистина много приятни хора без душа. Това не е нещо за критикуване, и определено не можеш да помогнеш; просто положението е такова.

— Откъде знаеш?

— Наследствените вещици обикновено имат вътрешно чувство за хората без душа. Не го ли усети, когато се запозна с господин Блек?

След като помисли над въпроса, Джъстин отвърна бавно:

— За част от секундата ми се прииска да се отдръпна от него. Сама не знам защо.

— Именно. Ще усещаш това понякога, когато срещаш някой непознат. Но, разбира се, никога не трябва да казваш нищо за това. Повечето от бездушните не знаят какво им липсва и не биха искали да научат.

Джъстин беше необяснимо обезпокоена.

— Нищо не разбирам.

— Дори и без душа — обясни Розмари, — ти пак имаш емоции, мисли и спомени. И пак си си ти. Само дето няма да бъдеш… независим от материалното. Няма да остане нищо, след като тялото умре.

— Няма рай, няма ад — каза Джъстин бавно, — няма Валхала, Съмърленд, нито подземно царство. Едно „пуф“ — и изчезваш завинаги?

— Точно така.

— Винаги съм се питала дали дълбоко в себе си не го усещат — замислено произнесе Сейдж. — Хората без души рядко достигат преклонна възраст и проявяват склонност да живеят много напрегнато. Сякаш знаят, че времето им е ограничено.

— Това ми напомня за малкото стихотворение, което ти винаги си обичала, Сейдж. Онова за свещта.

— Една Сейнт Винсънт Милей. — Сейдж се усмихна, когато изрецитира: — „Гори свещта ми в двата края / до свършека на тази нощ не ще изтрае / но, ах, вий мои врагове, но ах, другари мои /… Тя толкова прекрасно свети!“

— Това описва бездушните идеално — обърна се Розмари към Джъстин. — Нещо ги тласка да изпитат всичко, което могат, преди да настъпи смъртта. Ненаситни апетити. И независимо от това какво постигат, все не е достатъчно… но никога не разбират защо.

— А как се получава така, че се появяват хора без души? — попита Джъстин с дрезгав глас.

— Някои хора просто не се раждат с такива. Особеност, като цвета на очите или размера на краката…

— Но това е толкова несправедливо.

— Да. Животът често е несправедлив.

— Как може да се оправи такова нещо? — поинтересува се Джъстин. — Как човек може да придобие душа, ако не е имал?

— Не може — отвърна Розмари. — Не е възможно. Или поне аз не съм чувала да се е случило.

— Но ако те осъзнаят, че са без душа — каза Сейдж, — тогава вече нещата стават опасни. Защото всяко живо същество е програмирано да пази собственото си съществуване. Има ли нещо, което мъж като Джейсън Блек не би направил, за шанса да влезе във вечността?

Не. Той нямаше да се спре пред нищо.

Ръката на Джъстин изпълзя нагоре и докосна малкото медно ключе, скрито под нощницата й.

Розмари я гледаше със съчувствие.

— Сега виждам, че разбираш. Свързването с мъж като Джейсън Блек може да се превърне в нещо като танц с дявола.

— Може ли Джейсън да обича някого, ако е без душа?

— Разбира се — каза Сейдж. — Той все пак има сърце. Това, което няма, е време.

* * *

След като провери кораба, Джейсън се върна по дългия, бавен път към къщата. Старите каменни стъпала бяха наредени лошо, някои от тях бяха наклонени, а повечето пропукани. В средата бяха изтрити от следите на безбройните обувки. От дъжда бяха станали опасно хлъзгави. Поривите на вятъра идваха от различни страни, предизвиквайки равновесието му. Той още не знаеше как е успял да пренесе Джъстин нагоре по стъпалата, без да падне; беше прекалено изпълнен с адреналин, за да мисли за това тогава.

Съмняваше се, че някога ще забрави онази гледка — как Джъстин се бори в океана, посивялото й лице, примирението на човек, който разбира, че всеки момент ще умре. Той би направил всичко за нея, би рискувал всичко, без да се поколебае. Би й дал живота си, би влял кръвта си директно в нейните вени, ако това щеше да я спаси. А — трябва да се отбележи — саможертвата беше нещо съвършено ново за него.

Най-странното беше, че не се беше опитвал да разсъждава над това; дори не му беше хрумвало. Това, което изпитваше към Джъстин, беше нещо, за което нямаше избор, точно както не избираш дали искаш да дишаш, да спиш или да ядеш. Беше станало прекалено скоро, за да е сигурен. Но и това нямаше значение.

Предишните му връзки бяха завършвали, когато станеха неудобни или безинтересни. И всеки път Джейсън си бе тръгвал с арогантната убеденост, че любовта никога не може да го завладее.

Какъв идиот е бил.

Сега знаеше, че любов е тогава, когато знаеш, че няма да има край. Когато е неизбежна като гравитацията. Да се влюбиш, е като безпомощно спускане, при което единственият начин да избегнеш да бъдеш наранен, е да продължаваш да се движиш. Да продължаваш да падаш.

Когато наближи горната площадка на стълбището, той разгледа подробно къщата с фара. Тя беше с дизайн от края на века, построена от варовик и облицована отвън с дървени летви, със заобикалящи веранди, подпирани от дървени колони. И осмоъгълна кула, с включена къща на пазача, към която гледаше стръмния, двукрилен покрив.

Като отмина камбаната, закачена на предната веранда, Джейсън влезе и затвори вратата срещу бурята и побърза да събуе прогизналите си корабни обуща. Тениската, която беше облякъл, преди да се върне на кораба, беше студена и лепкава. Плажните му гащета бяха изсъхнали, но ги чувстваше бодливи и солени. До ноздрите му достигна миризмата на печен хляб и устата му се напълни със слюнка. Умираше от глад.

— Господин Блек. — Сейдж забърза към него, натоварена с купчина бели хавлиени кърпи, сребристите й къдрици танцуваха като пеперудени пипалца. — Заповядайте — каза тя ведро.

— Благодаря. Моля, наричайте ме Джейсън. — Той изтърка енергично косата си и врата си. — Как е Джъстин?

— Спи си удобно в нашата спалня. Розмари се грижи за нея.

— Може би трябва да я проверя. — Джейсън се опита да се пребори с чувството на стягане в гърдите, сякаш железни ленти минаваха около сърцето му. Обезпокоително. Още една нова черта в неговия емоционален пейзаж.

— Джъстин е здрава жена. Малко почивка и ще е отново като преди. — Тя спря погледа си върху него, сякаш нещо в лицето му я беше изненадало. — Трябва да си много смел, щом си решил да направиш това, което направи днес. — Тя неусетно премина на „ти“. — Разбирам какво означава за мъж в твоето положение да поеме такъв риск.

Мъж в неговото положение? Джейсън задържа погледа й, питайки се какво точно има предвид.

— Нека ти покажа спалнята за гости — каза Сейдж. — Можеш да си вземеш горещ душ и да се преоблечеш в сухи дрехи.

Той направи гримаса.

— За съжаление, не си нося допълнителна риза, нито…

— Не се тревожи, момчето ми, подбрала съм ти някои неща, които бяха на покойния ми съпруг. Той би се радвал някой да ги използва.

— Не бих искал да… — започна Джейсън, чувствайки се неловко пред перспективата да носи старите дрехи, принадлежали на мъртъв човек, но вниманието му беше привлечено от фразата „покойния съпруг“. — Били сте омъжена?

— Да, Нийл беше пазач на фара тук. След като си замина, аз поех задълженията му. Върви след мен… ще минем по обиколния път, така че да можеш да разгледаш цялата къща.

— Фарът сега не работи, нали?

— Не, след като беше изваден от употреба в началото на седемдесетте, Бреговата охрана ми го продаде за почти без пари. А като отплата за това, че се грижа за къщата, бях наградена с пожизнена пенсия от една частна фондация за опазване на историческото наследство. По-късно ще се изкачиш до върха на кулата — оригиналните Френелови лещи още са си там. Направени са от френски кристал. Много са красиви, като скулптура в стил ар деко.

Стаите бяха боядисани в бледосиния цвят на яйца от червеношийка и морско зелено, и пълни с уютни тапицирани мебели и изискани дървени изделия. Главната стая беше свързана с голяма кухня и едно по-малко помещение с универсално предназначение.

— Това е тъй наречената обща стая — обясни Сейдж. — През повечето време я използваме като занаятчийска работилница, но когато имаме гости, като тази вечер, разгъваме още едно крило на масата и стаята се превръща в трапезария.

Джейсън отиде до ъгъла на стаята, където на един вграден рафт стоеше стар бронзов шлем за гмуркане. Шлемът имаше стъклена предна вратичка, специална заключалка с верига и щифт, и кожен уплътнител.

— Това нещо сякаш е извадено от роман на Жул Верн. Колко е старо?

— От осемнадесети-деветнадесети век, там някъде. — Сейдж се засмя учудено. — Нийл каза същото, когато го купи… че му напомнял за Жул Верн. Чели ли сте романите му?

— Повечето. — Джейсън се усмихна. — Жул Верн е успял да предвиди много открития, които после са се случили. Подводниците, видеоконферентните връзки, космическите кораби… Така и не можах да реша гениалност ли е това, или магия.

На нея като че ли това й хареса.

— Може би по малко и от двете.

Сейдж го побутна към спалнята за гости на по-ниското ниво на кулата. Това бе стая като от вълшебна приказка, осмоъгълник с еркерни прозорци и тапицирани пейки, вградени почти във всяка стена. Единствената мебелировка беше широко легло с метална рамка в средата на стаята и малка боядисана масичка от дърво близо до него. Леглото беше застлано с юргани в цвят слонова кост и отрупано с три реда възглавници. Върху него лежаха една обикновена риза с копчета до долу и чифт панталони.

— Боя се, че нямам чорапи, които да са твоя размер — каза Сейдж със съжаление. — Докато обувките ти не изсъхнат, ще трябва да ходиш бос.

— Ходех бос през цялото време в къщата на баба ми в Япония — каза Джейсън.

— Да не би да си наполовина японец? А-а-а, това обяснява високите скули и хубавите тъмни очи.

Той се засмя тихо.

— Голяма сте флиртаджийка.

— На моите години мога да флиртувам и това да не ми създава никакви неприятности.

— Мисля, че можете да си създадете доста неприятности, ако искате.

Сейдж се засмя.

— Сега кой флиртува? — Тя посочи към малка баня със старомоден душ. — Тоалетните принадлежности за гости са в кошницата под умивалника. Има повече от достатъчно време да подремнеш — можеш да си починеш тук, никой няма да те безпокои.

— Благодаря, но обикновено не спя следобед.

— Трябва да опиташ. Сигурно си изморен след геройствата днес.

— Не съм направил нищо героично. Направих това, което беше необходимо.

Тя му се усмихна.

— Не е ли това дефиницията за герой?