Лайза Клейпас
Кристалният залив (11)

Единадесета глава

Изгарящо-студена чернота. Болка навсякъде и едновременно, сякаш е била сложена на огън. Тя се опита да изпълни завъртане, известно като Ескимо, но каякът бе преобърнат към по-слабата й страна и тя не можа да направи движението. Съборена, дезориентирана от студения шок, тя се хвана за закопчалката на неопреновата шприцка, която държеше в отделението за греблото. Студът вече бе започнал да прониква в тялото й: тя не можеше да намери примката и започна да я обхваща паника.

Накрая успя да се извърти настрани и да извади главата си над повърхността за част от секундата, колкото да си поеме бързо дъх. Спускайки се обратно, потърси примката и този път я намери. Задърпа неистово и шприцката се освободи. Тя се измъкна от каяка. Излезе на повърхността, хвана се за преобърнатия съд и напълни дробовете си с въздух, преди следващата вълна да удари.

Беше невероятно студено. Кожата и плътта й бяха изтръпнали, кръвното й рязко скочи. Греблото се подмяташе, все още привързано за носа с каишка, затегната с пластмасови закопчалки. Задъхана, тя изманеврира до носа и хвана еластичните въжета, за да може да се подпре на каяка. След което издърпа каишката, докато стигна греблото. Беше трудно да накара ръката си да обхване дръжката.

Трябваше да излезе от водата. Добрите й двигателни умения бяха изчезнали. За десет минути кръвният поток до несъществените мускули щеше да спре.

Тя се пресегна под каяка, стигна до стиропорния поплавък, сложен под еластичното въже, и го освободи. Поплавъкът й бе нужен, за да се върне обратно на каяка. Ръцете й бяха толкова несръчни, сякаш пъхнати в ръкавици за фурна. Тя се опита да плъзне единия край на поплавъка в полиетиленовия джоб.

Преди да свърши, една вълна се разби в нея. Беше като връхлитаща бетонна стена, ударът едва не я смаза. Хриптейки и давейки се, тя установи, че водата е отнесла поплавъка. Юмрукът й се сви около дръжката на греблото, каишката му все още беше закопчана за каяка.

Накрая все пак успя да се качи в съда, благодарна, че спасителната жилетка я държи на повърхността на водата.

Сега единственото, което й оставаше, беше да обърне лодката нагоре и да се опита да се изкачи на кърмата, пълзейки. Когато сграбчи въжетата, тя установи, че не й е останала сила.

Всичко се бе случило прекалено бързо. Студът проникваше все по-дълбоко в нея, мускулите й се сковаваха, сякаш се превръщаше в камък. Беше уплашена, но това бе добър знак: когато престанеш да се страхуваш, когато вече не те е грижа, тогава си в най-голяма опасност.

Тя се опита да се сети някое заклинание, молитва, нещо, което имаше смисъл, но думите се носеха в горната част на главата й като буквички в купа със супа.

Жълтата пластмасова повърхност на каяка се блъсна в главата й, подтиквайки я да направи нещо.

Изборът беше прост: качва се в каяка и живее. Или остава във водата и умира.

Като дишаше с широко отворена уста и пъшкаше, тя преобърна каяка и стигна до кърмата. Водата я блъскаше яростно нагоре, надолу, отстрани.

Всяко движение изискваше върховна воля и концентрация. Тя знаеше какво да прави: прибери греблото. Натисни кърмата надолу с тежестта на тялото си. Ритни с крак, за да се изстреляш до дека на съда. Изпълзи до кокпита.

Но Джъстин не беше сигурна дали прави тези неща в действителност, или по-скоро мисли за тях. Не, още беше във водата. Носът на каяка беше вдигнат; трябва да беше избутала задницата му надолу. Тя не можеше да каже дали краката й се движат, дали е в състояние да ритне достатъчно силно, за да се изстреля върху съда. Ако не успееше, нямаше да има друг шанс.

За един миг се намери просната на кърмата, с крака от двете страни на лодката. Благодаря ви, духове. Мъчейки се да задържи съда в равновесие, тя запълзя към центъра.

Но идваше нова заплаха. Петфутова водна стена се носеше право към левия борд на каяка. Джъстин я гледаше как се приближава със странно чувство на примирение, разбирайки, че ще бъде прекатурена отново. Всичко свърши. Тя затвори очи и задържа дъх, когато светът се завъртя. Каякът и греблото се откъснаха от нея и тялото й бе потопено в студен ад. Спасителната жилетка я задържа върху пенестата млечна повърхност.

Тя едва виждаше и чуваше в хаоса, когато един оглушителен рев разцепи въздуха, сякаш цялото небе се срути. Джъстин потрепери и се обърна, виждайки голям бял силует насреща си, който се издигаше и спускаше в кипящите вълни. На дезориентирания й мозък му бе нужно доста време, за да регистрира, че това е кораб. Беше на етапа, в който за нищо не я беше грижа, не я интересуваше дори дали ще бъде спасена.

Някой викаше. Не можеше да разбере думите, но ако се съдеше по звука на гласа му, той вероятно ругаеше. Тя усети удара на друга вълна. Закашля се и изплю солената вода от устата си, опитвайки се да повдигне мократа завеса коса от очите си, но ръцете й бяха безчувствени. Отново викове. Една ярко оранжева чанта с клуп цопна право пред нея.

Мисловните й процеси отказваха. Тя се взираше в нея глупаво, мозъкът й не можеше да прецени каква трябва да е реакцията й, крайниците и торсът й потръпваха силно.

Във въздуха се разнесоха гневни команди, подканвайки я да се задейства. До слуха й стигаха думи, но те нямаха смисъл. Макар да не разбираше какво се очаква да направи, тялото й пое контрола. Тя се опита да се хване за торбата като пале, играещо си с топка. На втория опит успя да обвие ръце около оранжевата форма. Притисна я към гърдите си. В същия миг бе изтеглена от водата.

Мислите й продължаваха да се разпадат, преди да е проумяла смисъла им. Това нямаше значение, въпреки че някаква отдалечена част на мозъка й знаеше, че би трябвало да има. Целият свят беше вода, отгоре и отдолу, водата дърпаше краката й, подтиквайки я да потъне в чувството и да отиде да спи там, където беше тъмно и студено, далече под вълните.

Вместо това беше изтеглена нагоре със смайваща сила. Дойде на себе си, когато бе стоварена върху една тапицирана пейка в задната част на кораба. Треперейки прекалено силно, за да може да говори или да мисли, тя лежеше на пейката като се взираше в мъж, чието лице й беше познато, но не можеше да си спомни името му. Той съблече импрегнираното си яке и я заметна с него. Светкавица разсече небето, когато мъжът отиде при щурвала.

Това беше кораб за развлечения с подвижно покривало на носа, неподходящ за бурно открито море. Извънбордовият двигател ръмжеше като мъжа, който го управляваше. Тъй като вълните бяха прекалено високи, той беше принуден да намали скоростта.

Джейсън. Разпознаването се надигна и се изви през мъглата от изтощение и тя усети слабо потрепване на емоция. Не можеше да проумее как се е озовал тук. Никой разумен човек не би изложил живота си на риск за жена, която почти не познава.

Той управляваше уверено кораба, вземайки деветдесетградусов завой, борейки се срещу вълните, които ги атакуваха от всички страни. Изискваха се опит и умения за това, което той правеше, да яхваш всеки гребен под ъгъл, да намаляваш мощността при всяко спускане, за да не допускаш потапяне на носа. Корабът подскачаше, издигаше се и слизаше, отклонявайки се, докато енергията на водата заплашваше да избута кърмата настрани. Джъстин очакваше корабът да се преобърне всеки момент.

Тя се сви в тънката раковина на водонепропускливото яке, докато кръвообращението й правеше предпазливи опити да се възстанови. Продължаващите тръпки, пронизващи цялото й тяло, караха зъбите й да тракат, черепът й вибрираше. Стягането срещу тремора можеше да ги накара да спрат за секунда, но те се връщаха мигновено. Времето засече като лошо заснето видео. Ръцете й бяха напълно вкочанени, но тя усещаше лекия си пулс в сгъвките на лактите.

Джъстин затвори очи, стегна се да понесе всяко излитане нагоре и всяко замайващо спускане, всеки плясък на студената вода, който ги връхлиташе отстрани. Въпреки че не гледаше Джейсън, тя осъзнаваше усилията му срещу промяната в положението и разклащането на кораба и опитите му да коригира курса.

Най-накрая вълните като че ли се укротиха. Двигателят заработи по-бавно. Джъстин вдигна глава и хвърли замъглен поглед към предната част на кораба; разпозна къщата с фара на познатата скала. Бяха стигнали до Колдрън Айлънд. Тя не можеше да повярва.

Джейсън хвърли десните буфери от външната страна на корпуса. Приближиха се до дока под ъгъл, изминавайки по инерция последните метри. Веднага щом корабът се подреди, той даде заден, от което кърмата се завъртя послушно към дока.

След това изключи двигателя и се зае да върже въжетата. Когато видя, че Джъстин се затруднява да седи, посочи с пръст към нея и изръмжа няколко думи. Макар да не ги чу през бурята, беше ясно, че не й позволява да се движи. Тя с отчаяние погледна издигащата се линия на тесните стълби, водещи към отвесната скала. Изкачването беше трудна работа дори и в хубави дни. Сега нямаше да успее да го направи.

Най-после връзването на въжетата за кнехтовете приключи и Джейсън слезе долу за нея. Тя му подаде вдървената си ръка и направи всичко възможно да му помогне, когато я издърпа. Едва краката й докоснаха дока и беше вдигната на рамото на Джейсън. Тялото й се отпусна и той я понесе като пожарникар по стъпалата, с една ръка под коленете й, а с другата се подпираше на парапета.

Не след дълго се озоваха пред вратата на къщата от варовик. Джейсън почука с юмрук.

След секунди вратата се отвори и се чуха разтревожените викове на Розмари и Сейдж.

— Майчице Земльо!… В името на Хадес…

Джейсън не спря да попита или да отговори на въпросите. Той внесе Джъстин в дневната и започна да раздава команди, още преди да я е оставил на дивана.

— Бързо одеяла. Вана. Топла, не гореща. И направете чай със захар или мед.

— Какво се е случило? — попита Розмари, докато отваряше раклата до дивана и измъкваше отвътре одеяла.

— Каякът й се обърна — отвърна рязко Джейсън и се наведе над треперещата Джъстин. Той измъкна мокрите й неопренови обувки. Гласът му беше нисък и свиреп, когато продължи: — Да ти е хрумвало случайно, че може да отделиш няколко шибани минути, за да чуеш прогнозата за времето? Или препоръките за малки лодки?

Засегната, тя се опита да обясни, че никакви препоръки е нямало да подействат, когато е тръгвала, но успя да произведе само няколко несвързани звука през тракащите си зъби.

— Млък! — каза той грубо и издърпа чорапите й. Розмари, която по принцип не харесваше мъже, му хвърли обиден поглед.

Сейдж я възпря с ръка.

— Не чу ли начина, по който той…?

— Малко е преуморен — каза Сейдж. — Остави го.

Джейсън не е изтощен, искаше да й възрази Розмари. Той беше бесен и изпълнен с адреналин. И тя никак не искаше да остава с него насаме в такова настроение.

Когато двете жени излязоха от стаята, Джейсън се зае с неблагодарната задача да свали неопреновите панталони на Джъстин. Изолиращата материя беше залепнала към краката й въпреки найлоновата подплата отвътре. Дъхът му излизаше на неравни тласъци, докато ги събуваше, или по-точно казано — разпаряше — с бруталните си движения. Джъстин лежеше със свити юмруци, тялото й трепереше и тя имаше чувството, че плътта й ще се откъсне от костите.

Захвърляйки панталоните настрани, Джейсън се пресегна към термоклина й. Тя осъзна, че ще я остави гола и понечи да протестира:

— Тихо! — Джейсън отблъсна ръцете й. — Не можеш да го направиш сама.

Горнището и тениската й бяха следващото, присъединявайки се към мократа купчина на пода. Мокрият й сутиен и бикини също полетяха нататък. Тръпките, които я разтърсваха, бяха толкова силни, че дори не можеше да се покрие сама. Тя примигна с парещи клепачи няколко пъти, за да преглътне напиращите сълзи. Чувстваше се като окаяно полумъртво морско създание, като нежелан улов, изтеглен в рибарска мрежа.

Застанал над нея, Джейсън вдигна края на мократа си тениска. Очите й се разшириха, когато той я свали с едно ефикасно движение. Той беше мъж със силно телосложение, с жилави, очертани мускули, без намек за отпуснатост. Кожата му беше гладка и с бронзов загар, с малка следа от косъмчета, които се спускаха надолу от пъпа и изчезваха под ръба на плажните му гащета.

Като изрита обувките си, Джейсън легна до Джъстин. Придърпа голия й торс срещу своя и покри себе си и нея с одеялото.

— Това е най-добрият начин човек да се стопли — чу го да казва дрезгаво.

Тя кимна срещу рамото му, за да му покаже, че е разбрала.

Той стегна ръцете си, раменете му се издуха от усилието да я обгърне с тялото си. Беше нечовешки горещ, или може би се дължеше на факта, че тя е измръзнала. Усещането я накара да иска повече. Когато поредната разтърсваща тръпка премина през нея, се опита да се прилепи по-плътно към него.

— Държа те. Опитай се да се отпуснеш. — Той още дишаше бързо от напрежението, изсушавайки въздуха на тила й. Загрубелите му крака се преплетоха с нейните, силните мускули на бедрата му я притиснаха, за да я принудят да не мърда.

Тя не би оцеляла без това, горещината на неговото тяло преливаше в нея, пронизвайки я до таящата се дълбоко студенина. Той я обгръщаше отвсякъде, дъхът му се смесваше с нейния, кожата му беше солена от пот и океанска вода. Можеше да почувства ударите на сърцето му, гъвкавостта на мускулите, движенията на гърлото му, когато преглъщаше. В някакъв момент в недалечно бъдеще щеше да се чувства унизена от спомена за това, но точно сега бе прекалено отчаяна, за да я е грижа.

Обхвана я пореден пристъп на треперене, и още един, докато той й шепнеше, прегръщайки я все по-силно. Постепенно кожата й настръхна от завръщането на чувствителността. Ръцете я боляха, дланите я боцкаха, докато пръстите й се отваряха и затваряха конвулсивно. Джейсън мълчаливо се пресегна да хване ръцете й и ги притисна от двете страни.

— Съжалявам — изграчи тя, знаейки, че е ледена на допир.

— Всичко е наред — отвърна той пресипнало. — Отпусни се.

— Ядосан си.

Той не си даде труд да отрича.

— Когато видях каяка ти да плава преобърнат надолу… — Той направи пауза и си пое бързо дъх. — Знаех, че дори да успея да те намеря, ще си в лошо състояние. — В гласа му се усети жестока нотка. — Знаеш ли какво щеше да стане, ако се бях забавил само с няколко минути, безразсъдна идиотка такава?

— Не съм безразсъдна — избухна Джъстин. — Времето не беше толкова лошо, когато… — Беше принудена да спре, когато от гърлото й се надигна кашлица.

— Ти си инат — настоя той. — Твърдоглавка.

Това звучи страхотно, особено когато излиза от твоята уста, искаше й се да каже, но си замълча, само гърдите й се вдигнаха и отпуснаха няколко пъти.

Всеки път, когато се опитваше да диша, от гърлото й излизаше хлип.

Тя усети ръката на Джейсън да минава нежно по обърканата й коса.

— Не плачи — каза той меко. — Млъквам. Това ти стига засега, миличка. Всичко е наред. В безопасност си.

Тя се опита да преглътне унизителните сълзи и го отблъсна.

— Нека те държа — каза той. — Негодник съм, но съм топъл. И се нуждаеш от мен. — Той седна и я повдигна в скута си, след което придърпа одеялото, за да завие и двама им. — Адски много ме изплаши — прошепна в ухото й. — Когато те измъкнах от водата, беше почти в безсъзнание и посиняла. — Той вдигна крайчеца на одеялото и попи мокрите й страни. — Ако това е илюстрация на факта как се грижиш за себе си, кълна се, че аз ще се заема с тази работа. Защото някой трябва да се грижи за теб. — Той я залюля, сякаш тя беше дете, шепнейки й пресипнало в косата: — Някой трябва да те пази.

Хлиповете й се успокоиха и преминаха в подсмърчане. Ръцете му я обгръщаха плътно, сърцето му биеше силно под ухото й. Никога не се бе чувствала толкова зависима от някого в живота си като възрастна. Изненадващо, но това изобщо не беше неприятно. Лекото полюляване я успокояваше и започна да й се доспива, но Джейсън продължаваше да задава въпроси… дали усещала крампи в краката си, какъв ден от седмицата е и какво си спомняла от излизането в океана.

— Уморена съм — каза му тя в един момент и оброни глава на гърдите му. — Не ми се говори.

— Знам, скъпа. Но все още не мога да те оставя да заспиш. — Устните му докоснаха ръба на ухото й. — Каква беше любимата ти играчка като малко момиченце?

Няколко последни тръпки преминаха през нея, но топлите му ръце ги прогониха.

— Плюшено кученце. От онези, на черни и бели петна.

— Далматинец?

Джъстин кимна.

— И се опитвах да измисля заклинание, което да го превърне в истинско.

— Как се казваше?

— Нямаше име. — Тя облиза солта по сухите си устни. — Знаех, че не мога да го запазя. Че не мога да запазя никоя от играчките си. Местехме се прекалено често. По-добре да не ми пукаше. — Тя издаде протестиращ звук, когато той я повдигна нагоре до седнало положение. — Не…

— Приятелката ти е тук и ти носи чай. Повдигни глава. Не, нямаш избор. Ще трябва да пийнеш малко.

Джъстин отвори уста неохотно, когато той притисна ръба на чашата до устните й. Отпи колебливо. Течността беше топла и силно подсладена, медът облекчи гърлото й. Тя го усети по целия път надолу до гърдите, прогонваше студа дори от най-отдалечените кътчета на тялото й.

— Още — настоя Джейсън и тя се подчини, ръцете й обхванаха чашата от двете страни и я повдигнаха.

Колкото повече пиеше, толкова по-топла се чувстваше. С изумителна скорост температурата под одеялото се повишаваше. Имаше чувството, че е изгоряла на слънце от главата до петите. Като дишаше тежко, тя се опита да отмести одеялото, за да пропусне малко хладен въздух отдолу.

— Не мърдай — предупреди Джейсън.

— Много ми е топло.

— Рецепторите ти за температура не работят. Не можеш да се стоплиш достатъчно от няколко горещи глътки. Пийни още чай и стой под одеялото.

— Докога?

— Докогато не започнеш да се потиш.

— Потя се. — Тя можеше да усети влагата между тях.

Ръката му се плъзна по голото й бедро, спирайки се на хълбока.

— Аз съм този, който се поти — каза й той. — Ти си суха като кост.

Когато Джъстин се опита да възрази, той повдигна чашата до устните й и я накара да пие отново.

След като уви Джъстин по-плътно в скута си, Джейсън насочи вниманието си към Сейдж и Розмари, които бяха заели столовете до дивана. Джъстин можеше само да предполага какво си мислят за ситуацията.

Сейдж седеше на малкия тапициран стол в стил „Кралица Ана“ като гнездящо колибри. Беше дребничка и с розови страни жена, бялата й коса ограждаше лицето като вълни от захарен памук. Сините й като небето очи гледаха Джейсън радостно, почти влюбено.

Вниманието на Розмари беше далеч по-подозрително. Тя седеше в същия стол като този на Сейдж и наблюдаваше с присвити очи Джейсън. Колкото Сейдж бе очарователна и с кръгли като ябълки страни, толкова Розмари беше висока и суха, царствено красива, една остаряла лъвица.

В отговор на въпросите им Джейсън обясни, че е излязъл да наеме кораба сутринта от чартърната компания, когато времето е било облачно, но все още сравнително спокойно. След приблизително няколко часа те отишли с капитана до яхтеното пристанище да оформят документите. Докато приключили с тях, се надигнала буря и било излъчено съобщение от Националната метеорологична служба за приближаващ фронт с ниско налягане, носещ проливни дъждове и вятър. Присила се обадила на Джейсън, преди той да тръгне от пристанището, за да му каже, че Зоуи се тревожи за Джъстин.

Джъстин слушаше разговора с половин ухо, имаше чувството, че ще получи топлинен удар. Направо се пържеше под одеялото, притисната плътно до голите гърди на Джейсън. Когато изпи чая си, той взе празната чаша и се наведе напред, за да я остави на масичката за кафе. Движението предизвика глухо пъшкане от нейна страна. Тя се топеше, топлината и близостта му бяха смущаващи. Тънкият плат на плажните му гащета бе единственото, което ги разделяше, правейки невъзможно да игнорира твърдите мускулни очертания на тялото му.

Тя съзнаваше остро голотата си под одеялото, интимността да бъде притисната срещу него. Не й харесваше да се чувства толкова уязвима. Тежестта й хлътна дълбоко в скута му и изнервящи стрели на удоволствие преминаха по гърба й. Колкото и да се опитваше, не можеше да не се сгърчи. Под одеялото ръката му стисна хълбока й, което я принуди да не мърда. Потна и разтреперана, тя обърна лице към горещото му рамо.

— Зоуи ни звънна, когато видяла, че се надига буря — разправяше Розмари, — а когато й казах, че Джъстин още не е пристигнала, всички се разтревожихме.

Джейсън обясни, че е взел Бейлайнера, за да търси Джъстин, а ескалацията на бурята е превърнала уж кратко пътуване в продължителна борба да държи кораба да не се отклонява от курса. Той накрая беше видял яркожълтия каяк на Джъстин сред пенещите се вълни и бе отишъл да я измъкне от водата.

— Няма да можем да ви се отблагодарим — каза му искрено Сейдж. — Джъстин ни е като племенница. Щяхме да сме съсипани, ако нещо лошо й се беше случило.

— Както и аз — каза той.

Джъстин вдигна глава и го погледна изненадано.

Той се усмихна леко и докосна лицето й, палецът му мина по капчиците пот, които се бяха събрали на бузата й.

— Мисля, че вече се е стоплила достатъчно — каза той на Розмари. — Ще я пренеса във ваната, ако ми покажете пътя.

— Мога да вървя — каза Джъстин.

Джейсън поклати глава и вдигна един кичур коса от лицето й.

— Не искам да се движиш повече, отколкото е необходимо. След хипотермия телесната температура може да продължи да се понижава.

— Наистина, аз… — понечи да възрази Джъстин, но той я игнорира, вдигайки я до гърдите си, сякаш тя не тежеше изобщо.

— Явно ще останете да нощувате при нас, господин Блек — каза Сейдж. — Според последните съобщения бурята не се очаква да спре до утре.

— Съжалявам, че ви се натрапих.

— Това ни най-малко не е натрапване. На печката има тенджера със супа, а във фурната два самуна хляб „Тъмната майка“.

— „Тъмната майка“? — повтори Джейсън с любезен интерес.

— На името на Хеката^[1]. Наближаваме есенното равноденствие, или както ние го наричаме — Мейбън, — което е съвременната дума за празника на…

— Сейдж — обади се Джъстин, гласът й прозвуча глухо срещу рамото на Джейсън. — Той не се интересува от това.

— Всъщност, интересувам се — каза Джейсън. — Може би по-късно този следобед?

Сейдж му се усмихна.

— Да. Ще ви покажа нашия олтар на реколтата. Мисля, че специално тази година се получи много хубав… — Като продължаваше да бъбри весело, Сейдж се насочи към кухнята.

Джейсън последва Розмари през къщата с фара към главната спалня и свързаната с нея баня. Бурята шибаше здравия варовик и покритата с дървени плочи къща, дъждът барабанеше по многобройните прозорци като камъчета, хвърляни по пода. Къщата, устояла на хиляди бури и порои, скърцаше, сякаш се готвеше търпеливо за дълга, дъждовна нощ.

— Ще отида да проведа няколко телефонни разговора — каза Джейсън на Розмари.

— Аз вече се обадих в хотела и им казах, че сте довели Джъстин невредима. Сигурно няма да има покритие за мобилния ви телефон сега, но заповядайте да използвате стационарния в кухнята.

— Благодаря. — Джейсън внесе Джъстин в банята. Смъкна краката й на пода, уви хавлиена кърпа около нея и вдигна тоалетната чиния. — Бъбреците се претоварват, когато човек е изложен на прекалено голям студ — произнесе той с прагматичен тон.

Джъстин му хвърли обиден поглед. Той беше прав, разбира се. Но от начина, по който стоеше тук, изглеждаше, че се кани да остане по време на процеса.

— Бих искала да остана сама — каза тя.

За нейна изненада, той поклати глава.

— Някой трябва да остане с теб, в случай че възникне проблем.

— Аз — обади се Розмари от прага.

— Не я оставяйте сама дори за минута.

— Нямам такова намерение — отвърна възрастната жена, тъмните й вежди се събраха. — Има още една баня в къщата, горе, в кулата. Можете да се изкъпете там.

— Благодаря — каза Джейсън, — но точно сега трябва да се върна да покрия кораба и да изпомпя излишната вода от дъното. Това може да отнеме доста време.

— Не — каза Джъстин загрижено. Тя очевидно не искаше Джейсън да остава сам навън в бурята. Трябва да беше уморен след всичко, което бе направил, спасявайки я от океана, и пренасяйки я през всичките тези стъпала догоре. — Първо трябва да си починеш.

— Добре съм. — Той спря на вратата, извърнал поглед от нея, когато продължи: — След като се изкъпеш, иди право в леглото.

— Отново ми заповядваш. — Тонът на Джъстин беше по-скоро огорчен, отколкото обвиняващ.

Джейсън продължаваше да не я гледа, но тя забеляза намек на усмивка в ъгълчетата на устните му.

— Свиквай — посъветва я той. — Сега, след като ти спасих живота, съм отговорен за теб.

След това излезе от стаята, а Розмари остана да гледа след странния непознат с изненадано изражение.

* * *

След като Джъстин бе настанена удобно в топлия уют на ваната, Розмари пусна кесийката, пълна с билки, във водата.

— Това ще помогне на напрегнатите ти мускули — каза тя. — А чаят, който Сейдж ти запари, беше лековит. Скоро ще си съвсем добре.

— Мисля си, че сигурно е сложила нещо в него — каза Джъстин. — Много по-топло ми е, след като го изпих.

Тонът на другата жена беше леко строг.

— Предполагам, че споделянето на едно одеяло с господин Блек е спомогнало значително за покачването на температурата ти.

— Розмари — възрази се Джъстин със смутен смях.

— Откога сте обвързани?

— Не сме обвързани. — Джъстин се взираше в повърхността на водата, която трептеше от неволните потръпвания на крайниците й. — Излязохме веднъж на вечеря, това е.

— Какво стана с последното ти гадже? Как му беше името…

— Дуейн.

— Доста го харесвах.

— Аз също. Но оплесках нещата. Скарахме се за нещо съвсем глупаво — дори не си спомням какво беше… ядосах се толкова много и… — Джъстин млъкна, плесна с ръка по водата, изпращайки вълнички по повърхността. — Фарът на мотоциклета му избухна. Опитах се да се извиня, но Дуейн знаеше, че аз съм го причинила. Сега всеки път; когато ме види в града, се кръсти и бяга от мен като от чума.

Розмари я изгледа остро.

— Защо не ми каза?

— Току-що ти казах. — Джъстин се почувства неловко, когато чу смайването на другата жена. — Не исках да те тревожа при всеки обрат в любовния ми живот, освен това…

— Не говоря за Дуейн — прекъсна я Розмари. — Имам предвид пръсването на крушката.

— А-а-а… Ами… Не е чак толкова необичайно, нали? Виждала съм теб и Сейдж, както и други от Сборището, да правите подобни фокуси.

— След години тренировка. Но не и като новачки. — Изражението на Розмари накара Джъстин да съжалява, че е споменала изобщо за фара. — Това не е фокус, Джъстин, а опасна способност. Особено ако не си свикнала с техниките за фокусиране и заземяване. И това никога не трябва да се случва в резултат на афект.

— Няма да го направя отново — каза Джъстин. — Не трябваше дори да се опитвам, на първо място.

Розмари взе една кърпа за ръце от края на умивалника и я сгъна наново, без да има нужда.

— Това единственият път ли е, когато се е случило?

— Да — каза веднага Джъстин.

Веждите на Розмари се вдигнаха.

— Не — призна Джъстин. Тя се опита да звучи равнодушно. — Може би съм опитвала един-два пъти изключване на електричеството.

— Какво?

— Изпуснах една кутия с восък за под до краката си — каза Джъстин отбранително. — Започнах да подскачам около стаята и да правя заклинания, и следващото нещо, което знаех, е, че токът спря, и трябваше да ходя до мазето да включа бушоните.

— Сигурна ли си, че ти си го причинила? Че не е било случайно съвпадение?

Джъстин поклати глава.

— Почувствах да минава странна енергия под кожата ми.

— Деполаризация. — Кърпата за ръце беше разгъната и сгъната отново. — Всички живи клетки генерират естествен електрически заряд. Но не са много хората, способни да създадат непропорционален заряд по веригата — като електрическа змиорка.

— Възможно ли е да го е направил някой електротехник?

— Не. Само природно надарени вещици, при това малко на брой.

Решавайки да не го взема на сериозно, Джъстин размаха пръсти във въздуха.

— И колко сила, според теб, съм имала в тези неща?

— Равна приблизително на използваната от един дефибрилатор^[2] — каза Розмари тихо, но сурово.

Джъстин примига и отпусна ръце.

— Няма начин, Джъстин: трябва да получиш инструкции. Някой от Сборището — Вайълет или Ебъни са подходящи — ще ти помогне да научиш как да управляваш тази сила. Иначе ще си опасна както за себе си, така и за другите.

Джъстин простена, знаеше, че колкото повече общува с вещиците, толкова повече ще я притискат да се присъедини.

— Ще се справя сама. Няма да се случи отново.

— Защото ти така си решила? — попита язвително Розмари.

— Да.

Това й спечели строг поглед.

— Не можеш да контролираш силата си, Джъстин. Все едно шестгодишно дете да седне зад волана на кола. Сейдж ще го обсъди по-късно с теб. Сигурна съм, че тя ще те убеди да видиш причината.

Джъстин вдигна очи нагоре и започна да побутва кесийката с билки с пръстите на краката си. Тя си играеше лениво с верижката около врата си, следвайки я надолу до малкото медно ключе, което висеше между гърдите й. Като вдигна ключето, тя го потупа в устните си разсеяно няколко пъти. Един порив на бурята блъсна прозореца на банята с изненадваща сила, вятърът изпищя, сякаш подгонен от мътното море.

Чувайки съсъка от рязкото поемане на въздух, Джъстин погледна Розмари.

— Аз… — започна тя, но думите замряха, когато видя изражението върху лицето на възрастната жена — изражение, което никога не бе виждала преди.

Страх.

— О, Джъстин — успя да произнесе накрая Розмари. — Какво си направила?

* * *

Преди да е признала нещо, Джъстин настоя да й бъде обяснено какво знаят за проклятието и защо никога не са й го споменавали. Това не доведе доникъде.

— Ще се занимаваме с това по-късно — каза накрая Розмари, — когато не си толкова изтощена.

И когато Сейдж е тук, и няма да позволи да се разрази скандал, помисли си мрачно Джъстин.

Розмари й помогна да излезе от ваната и й даде да облече бяла трикотажна нощница.

— Ще подремнеш следобеда в нашето легло — каза й тя. — Довечера можеш да се настаниш в спалнята в кулата. — Тя направи дипломатична пауза. — Господин Блек с теб ли ще спи, или ще остане на дивана в дневната?

— На дивана, предполагам. — Джъстин въздъхна доволно, когато се отпусна в голямото легло с дебели матраци. Розмари подпря няколко големи възглавници зад нея и я зави с юрган, съшит от разноцветни парчета коприна, кадифе и брокат, подплатени с евтин памучен плат.

Бурята се беше усилила, следобедното небе имаше цвят на мокър вестник. Силна гръмотевица накара Джъстин да подскочи. Според нея Джейсън нямаше как да се е върнал толкова скоро. Тя искаше той да е вътре, на сигурно.

Като се отпусна до нея, Розмари започна да сплита току-що измитата й мокра коса.

Това й напомни времената, когато тя бе още малко момиченце и Розмари правеше същото. В безкрайната вихрушка, в която беше расла с Мариголд, Джъстин беше запомнила посещенията в къщата с фара, където животът беше спокоен и тих, Сейдж свиреше старомодни песни на пианото, а Розмари я водеше на върха на кулата да чистят кристалните лещи на Френел.

Тя импулсивно се притисна към Розмари.

Нежна ръка я погали по бузата.

В този миг в стаята влезе Сейдж, мърморейки:

— Какъв късмет само. — В ръката й имаше пакет увити дрехи, които остави внимателно на леглото.

— Какво е това? — попита Розмари като поднови отново сплитането на косата на Джъстин.

— Господин Блек ще трябва да облече нещо. Отворих кедровия скрин и извадих някои стари дрехи на Нийл. Ще са му точно по мярка.

Джъстин потисна една усмивка, когато видя удоволствието на Сейдж от това, че в къщата има мъж.

— О, Хадес, дай ми сили. — Промърмори раздразнено Розмари. — Ами че тези дрехи са от шейсетте.

— Все още са в идеално състояние — отвърна спокойно приятелката й, докато ги разгъваше. — А и винтидж стилът е толкова модерен напоследък. — Тя вдигна една кремава ленена риза с обикновена остра яка. — Идеална е. А тези… — Ризата беше оставена и от купчината бяха извадени чифт ежедневни тесни панталони на тънки светлокафяви карета.

— Няма да стигнат дори до глезените на господин Блек — каза кисело Розмари. — Нийл не беше много по-едър от теб, Сейдж.

Сейдж пусна дрехите и ги огледа преценяващо.

— Ще направя някои промени по тях, разбира се. — Тя изсумтя нещо под нос и махна с дребната си, пухкава ръка. — Джъстин, колко, казваш, е висок господин Блек?

— Към два метра.

Сейдж подръпна края на единия крачол. При всяко леко дърпане платът се удължаваше, докато се прибавиха цели двайсет сантиметра към дължината. Магията беше изпълнена с лекота, на която Джъстин се възхити.

— Той е един прекрасно изглеждащ мъж, нали? — попита Сейдж, без да отправя специално въпроса към някого. — А и доста надарен.

— Сейдж! — възмути се Джъстин.

— Не говоря за боксерките му, скъпа. Искам да кажа, че е надарен с външност и интелигентност. Макар че… — Сейдж се опита да удължи чатала на панталоните. Тя ги вдигна и попита Джъстин: — Какво мислиш? Има ли достатъчно място да вдига самолета?

— Струва ми се, че проявяваш прекален интерес към това в какво е опакован.

Розмари изсумтя.

— Сейдж се опитва да разбере по характерния си заобиколен начин дали си спала с него, Джъстин.

— Не — отвърна Джъстин със смях. — Не съм и не възнамерявам да го правя.

— Това, вероятно, е за добро — каза Сейдж.

— Съгласна съм — добави веднага Розмари.

Сейдж се усмихна на партньорката си.

— Забелязала си, значи. — Тя се зае да поправя ленената риза, удължавайки я с по няколко сантиметра на ръкавите.

— Разбира се. — Розмари довърши плитките на Джъстин и ги стегна с ластиче.

Обърканият поглед на Джъстин мина по двете жени.

— Забелязала е какво? За какво говорите?

Сейдж отвърна невъзмутимо:

— Господин Блек няма душа, скъпа.