Лайза Клейпас
Кристалният залив (2)

Втора глава

След като разчисти чиниите и приборите от масата за закуска, Джъстин спря да си побъбри с някои от гостите. Имаше една възрастна двойка от Виктория, новобрачна двойка на меден месец от Уайоминг и четиричленно семейство от Аризона.

Семейството имаше две момчета, които бяха заети с унищожаването на тиквените палачинки на Зоуи. Разликата във възрастта на момчетата беше малка, и двамата бяха като малки циклони, готови да се отприщят всеки момент.

— Как беше закуската? — попита Джъстин децата.

— Хубава — отвърна по-големият.

По-малкото момче поясни с пълна уста с палачинки:

— Сиропът е страхотен.

Той беше напълнил чинията си със сироп и палачинките в нея практически плуваха.

Джъстин се усмихна.

— Сигурно защото е истински. Най-често сиропът за палачинки, който си купуваш в магазина, изобщо не е кленов. А царевичен, с добавени аромати.

— Този ми харесва повече — каза момчето.

— Хъдсън — сгълча го майка му, — дръж се прилично. — Тя хвърли на Джъстин извинителен поглед. — Той изцапа всичко тук.

— Няма проблем — увери я Джъстин и кимна към празната й чиния. — Мога ли да я отнеса?

— Да, благодаря. — Жената насочи отново вниманието си към момчето, докато Джъстин се отдалечаваше. Бащата на момчето, който говореше по мобилния си телефон, спря разговора си, за да каже на Джъстин: — Вземете и моята. И ми донесете чай. „Ърл Грей“, без мляко. Само че побързайте — трябва да тръгваме.

— Разбира се — усмихна се Джъстин любезно. — Да ви го донеса ли в чаша за навън?

Той отговори с кратко кимване и сумтене и продължи телефонния си разговор.

Когато Джъстин се насочи към кухнята с чиниите, някой се появи на вратата на трапезарията.

— Извинете. — Гласът беше на млада жена в тясна черна пола и обувки на високи токчета. Боядисаната й в бакърен цвят коса беше подстригана в идеално каре. Чертите й бяха фини, очите й искрящо сини. Тя не носеше бижута, освен една тънка златна верижка около врата си. Видът й би накарал Джъстин да очаква кристален британски акцент. Вместо това тя заговори с провлечен западно-вирджински маниер.

— Тук съм да се регистрирам, но на рецепцията няма никого.

— Съжалявам — каза Джъстин, — но в момента персоналът не ни достига. Помощничката, която трябваше да направи закуската, не можа да дойде. Да не би да сте с групата, която пристига днес?

Предпазливо кимване.

— „Инари Ентърпрайзис“. Аз съм Присила Файвиш.

Джъстин познаваше името. Тя беше изпълнителната асистентка, която отговаряше за предварителното регистриране на Джейсън Блек и екипа му.

— Ще се освободя след десет минути. Искате ли чаша кафе, докато чакате?

— Не, благодаря. — Младата жена изглеждаше не толкова недружелюбна, колкото предпазлива. — Има ли къде да проведа няколко телефонни разговори насаме?

— Разбира се. Можете да използвате офиса, отключен е.

— Благодаря.

Бащата на двете момчета попита нетърпеливо от масата си:

— Чаят ми?

— Ей сега — увери го Джъстин. Но преди да излезе от стаята, тя спря и се обърна към жената: — Файвиш… необичайно име. Английско ли е, или ирландско?

— Казаха ми, че произхожда от Англия. Едно село, в което не можеш да намериш нищо, освен пет дървета ясен в центъра.

Звучеше като име от предание. Ясеновите дървета бяха почти толкова силни, колкото дъбовете. А цифрата пет беше изключително знаменателна за тези от гилдията, чийто символ беше петолъчна звезда, затворена в кръг. Макар да се изкушаваше да попита за още подробности, Джъстин само се усмихна и се насочи към кухнята.

Няколко минути по-късно чу разтревожени звуци откъм трапезарията. Вик на майка, тракане на чинии и прибори, падане на стол. Джъстин веднага се върна в трапезарията и остави купчината чинии върху една маса.

По-малкото от двете момчета изглежда се давеше. Очите му бяха разширени и побелели от паника, ръцете му сочеха към гърлото. Майката безпомощно го потупваше по гърба.

Присила вече бе стигнала до момчето. Обгръщайки го изотзад, тя рязко вдигна юмрука си нагоре и навътре. Движението беше повторено още няколко пъти, но резултат нямаше. Лицето на момчето посивя, устните му се движеха спазматично.

— Наранявате го — извика майката. — Спрете… тя го наранява…

— Той се дави — сопна се бащата. Юмруците му се свиха, докато гледаше Присила. — Знаете ли какво правите, по дяволите?

Присила не му отговори. Устата й беше строга, лицето бяло, с изключение на двете червени петна високо на скулите. Погледът й срещна този на Джъстин.

— Не се отпушва — каза тя. — Може би целият му хранопровод е запушен.

— Обадете се на 911.

Докато Присила отваряше оставената си наблизо чанта и търсеше телефона си, Джъстин зае нейното място зад натежаващото тяло на момчето. Тя опита няколко резки движения в горната част на корема му и прошепна няколко думи под нос:

— Силфида, умолявам те, помогни му да диша, така да бъде.

Внезапно тапата от храна беше изхвърлена. Момчето спря да се гърчи и започна да си поема дъх на едри глътки. Двамата му родители изтичаха напред и го притеглиха към себе си, майката хлипаше, благодарейки.

Джъстин прибра назад един кичур коса, който се бе измъкнал от опашката й. Тя въздъхна от облекчение и се опита да успокои забързаните удари на сърцето си.

В периферията на зрението й се появиха черните обувки на Присила. Джъстин погледна нагоре със слаба усмивка. Облекчението беше изцедило цялата й сила и тя стоеше отпусната като калъфка за възглавница, простряна на въжето за съхнене.

Сините като лунен камък очи я гледаха напрегнато.

— Прилагате по забавен начин техниката на Хаймлих^[1] — каза Присила.

* * *

След като суматохата се успокои и следите от закуската бяха разчистени, Джъстин седна с Присила в малкия офис. Целият хотел беше нает за следващите пет дни от половин дузина служители на „Инари Гейминг Ентърпрайзис“, в това число един развоен екип на голяма софтуерна компания. Останалата част от хотела щеше да остане незаета, въпреки че за нея беше платено.

— Джейсън обича усамотението — беше обяснила Присила, което не беше изненадващо. Джейсън Блек, който беше произвел най-успешните фентъзи видео игри изобщо, беше загадъчна личност. Той никога не присъстваше на рекламни събития. Отказваше всички интервюта и само веднъж се бе съгласил на интервю за вестник с уговорката, че личният му живот няма да бъде обсъждан и няма да има снимки.

Всъщност Джъстин, Зоуи и двете жени, които помогнаха да се изчисти хотелът, трябваше да подпишат предварително споразумение за неразпространяване на информация. В резултат на което на тях законно им се забраняваше разкриването на каквито и да било подробности за Джейсън Блек. Ако съобщяха дори цвета на чорапите му, щяха да бъдат съдени до дупка.

След като натрака на компютъра името му в няколко интернет търсачки, Джъстин получи огромно количество информация за компанията му и нейните постижения, но само шепа факти за самия мъж. Той беше роден в Калифорния и беше учил в Университета в Санта Круз с футболна стипендия. По средата на втората година беше напуснал колежа и пътувал до различни места, установявайки се да живее в Дзен манастир близо до Лос Падрес Нешънъл Форест. Беше свалил радара за няколко години и така и не се бе върнал в университета. Накрая бе кандидатствал за работа в отдела за разработване на игри в една софтуерна компания. След няколко успеха бе започнал друга работа в „Инари Софтуер“, оглавявайки отдела за видеоигри, и бе станал проектов мениджър и създател на най-добре продаваните серии видеоигри на всички времена.

Колкото до личния живот на Джейсън Блек, той бе имал няколко дискретни връзки, но никога не се бе сгодявал или женил. В Интернет имаше четири-пет негови снимки, докато излиза или влиза в колата си, придружавайки някого на социално събитие, но лицето му беше обърнато настрана на повечето от тях, неприязънта му към обектива беше очевидна. Най-хубавата му снимка представляваше чудато неясно петно.

— Защо се срамува толкова от общественото внимание? — обърна се Джъстин към Присила.

— Вие може да питате, но аз не мога да ви кажа.

— Красив ли е?

— Прекалено много, за да му е от полза — каза мрачно Присила.

Веждите на Джъстин отскочиха нагоре.

— Обвързана ли сте с него?

В краткото изпухтяване на Присила нямаше веселост.

— Не. Работата ми е прекалено важна за мен — никога не бих я рискувала за каквото и да е. А и двамата не бихме си подхождали.

— Защо?

Присила започна да изброява причините.

— Той е прекалено свикнал нещата да стават по неговия начин. А и не бих могла да му вярвам. — Тя извади таблет от чантата си и намери един файл. — Ето допълнения списък за стаята на Джейсън. Да го проверим.

— Вече сме се погрижили. Изпратихте ми преработения списък преди няколко дена.

— Това е преработената версия на преработения списък.

Джейсън Блек изискваше стаята му да бъде на втория етаж, със западно изложение и постоянна температура двайсет градуса и половина. Двойно легло с фини чаршафи и възглавници с патешки пух, а не с пера. Всяка сутрин в стаята му да бъдат донасяни две бутилки охладена минерална вода, заедно със здравословен шейк. Той искаше също така по две бели хавлиени кърпи за баня на ден. Сапун и шампоан без аромати. LED лампа за масата си, безжичен достъп до Интернет, ваза с бели цветя и опаковка с тапи за уши на нощното шкафче. Подбор от органични, неторени и необработени с восък плодове. Никакви вестници и списания — той предпочиташе дигитални формати. И всяка вечер в девет в стаята му да бъдат сервирани два изстудени шота водка „Столичная“.

— Защо два? — попита Джъстин.

Присила сви рамене.

— Обикновено не питам защо иска едно или друго. Това го раздразва, а и той никога не обяснява защо.

— Добре е да знам. — Джъстин върна вниманието си върху списъка. — Мисля, че сме се погрижили за всичко. С изключение на украсата от цветя. Какъв вид бели цветя предпочита? Маргаритки? Лилии?

— Каквито решите. Но според мен да са такива, които не миришат прекалено силно.

— Имам още един въпрос. Сигурно знаете, че всяка стая в хотела е посветена на различен художник? На втория етаж има две стаи със западно изложение. Едната е с картини на Рой Лихтенщайн, а другата с картини на Густав Климт. Коя би предпочел господин Блек?

Като прибра един кичур от медната си коса зад ухото, Присила се замисли над въпроса.

— За мен и двамата звучат като нещо, срещу което човек трябва да вземе антибиотик — каза тя. — Ще ми кажете ли нещо за тях? Не различавам изкуство от ябълков конфитюр.

Джъстин хареса нейната откровеност.

— Рой Лихтенщайн е популярен американски художник. Най-известните му картини приличат на комикси, с надписи и балончета. В неговото изкуство има по-скоро ирония и техника, отколкото емоция. Климт, от друга страна, е изключително чувствен. Той е австрийски художник, живял през 1800-та година, стилът му е в руслото на т.нар. ар нуво, с линии и извивки, вдъхновени от японските дървени щампи. Най-известната му картина е „Целувката“ — в стаята има нейна репродукция. Така че… кой би подхождал на господин Блек? Лихтенщайн или Климт?

Присила се намръщи.

Джъстин чакаше търпеливо.

— Климт — реши накрая жената, очите й се присвиха. — Но не си правете никакви изводи от това.

— Подписала съм договор за неразгласяване — напомни й Джъстин. — Но дори да не бях, нямаше да има нужда да се тревожите. Аз съм човек, който пази тайни.

— Надявам се. — След една преднамерена пауза, Присила я погледна в очите и попита: — Между другото, какво е „силфида“?

Значи беше чула заклинанието. Джъстин отвърна небрежно:

— Един от основните духове, който символизира въздуха. Има друг за земята, трети за водата.

— Да не би да сте от онези, които прегръщат дърветата?

— Никога не съм прегръщала дърво, но съм установила, че те са невероятно добри слушатели. Вие в какво вярвате?

— Бях привлечена към „Ангелите на Огненото духовенство“.

— Не ми е известно.

— Те проповядват сексуалното въздържание и апокалипсиса. Нашият пастор е убеден, че Сатаната е сложил динозавърските фосили в земята, за да се подиграва на хората. — Не без гордост Присила добави: — Преди да навърша петнайсет два пъти са гонили зли духове от мен.

— Наистина ли? За какво?

— Хванаха ме, че слушам рок музика.

— И двата пъти?

— Първият път нямаше успех. — Присила спря, когато от вътрешността на чантата й се чу звук.

— Извинете. — Тя извади телефона си и погледна малкия екран. — Получих няколко имейла и текстове, за които трябва да се погрижа.

— Останете в офиса, ако искате. Ще ви приготвя една стая.

— Благодаря. Ако нямате нищо против, бих искала да взема всички ключове от стаите, след като бъдат готови.

— Хубаво. Обикновено аз ги давам на гостите, когато пристигнат.

— Джейсън предпочита аз да се погрижа за това. Той не си пада много по празното бърборене.

— Няма проблем. Ще се прибера, когато те дойдат.

— Благодаря. — Присила се наведе над телефона си и започна да пише нещо. — В коя стая ще ме сложите? — попита тя, без да поглежда.

— На Дега — отвърна Джъстин. — Френски импресионист, който е рисувал балерини. Това не е най-голямата стая, която имаме, но е най-хубавата. С много бяла дантела и розови рози, и с кристален полилей.

Присила не спря да пише.

— Какво ви кара да мислите, че ще ми хареса момичешки тип стая?

— Видях снимката на екрана на таблета ви. — Джъстин вдигна вежди. — Редица котенца, седнали пред пиано. Нали?

Когато смутеният поглед на жената срещна нейния, Джъстин се засмя тихо.

— Не се безпокойте. Няма да кажа.