Метаданни
Данни
- Серия
- Сянката на гарвана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tower Lord, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Антъни Райън
Заглавие: Владетелят на кулата
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.01.2016 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-655-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3507
История
- —Добавяне
5.
Френтис
— Ти си беден свободен гражданин, а аз съм съпругата, с която наскоро си се сдобил. Пътуваме към алпиранската граница, където си си намерил работа като чирак във ферма за развъждане на роби. — Жената беше със сиви дрехи, но от по-некачествен плат в сравнение с предишната й премяна, а на Френтис беше дала инструкции да се облече по подобен начин. — Деца нямаме. Майка ми е била против женитбата ни, но аз не съм я послушала. И ако това ти поредно начинание се провали, да знаеш, че ще поискам анулиране, помни ми думата. — И му размаха заканително пръст.
Стояха в двора на къщата й, където тази сутрин се бяха появили конче и каруца. Хорвек й беше показал тайния панел над оста, където бяха скрити оръжия и отрови от различно естество. Жената огледа внимателно камите, късите мечове и шишенцата, преди да кимне доволно.
— Може да мине година, преди да си дойда отново — каза тя на куритая, докато се качваше на каруцата. — Гледай да се грижат добре за генерала.
— Непременно, господарке.
— Е, да потегляме, безполезни мой съпруже — каза тя на Френтис и се засмя. — Не е изключено тази роля да ми хареса.
Френтис хвана юздите и поведе кончето през двора. На площада група слуги чистеше усърдно статуята на конника. Погледът на жената се задържа върху големия бронзов паметник, докато каручката не свърна зад първия ъгъл на път към южната порта.
— Любопитен си, нали? — подвикна тя на Френтис, който теглеше кончето през навалицата. — За конника.
Той я стрелна с поглед през рамо, но не каза нищо. Жената притежаваше противоестествена способност да отгатва настроенията му въпреки неговите усилия да крие всичко дълбоко в себе си.
— Спокойно — продължи тя. — Историята е дълга, но нямам нищо против да ти я разкажа. Не сега обаче. Нека първо излезем на пътя.
Трудно стигнаха до портата, дълго си пробиваха път през множеството, налазило улиците на Миртеск, роби и свободни граждани, всеки отправил се целеустремено нанякъде и решен да стигне там, без да се съобразява с околните.
— Разкарай ми се от пътя, просяк такъв! — викна на Френтис някакъв дебелак в сиво и посегна да перне кончето по носа. Френтис усети оковите да се разхлабват, заби коляно в слабините на дебелака и го остави да се гърчи на калдъръма.
— Не мога да понасям невъзпитани хора, честно — измърмори жената зад гърба му.
Няколко улици по-нататък странна сцена прикова вниманието му. Мъж с робски дрипи стоеше пред хубава къща. Четиридесетинагодишен, с наведена глава и табелка, провесена на врата, с една-единствена дума на нея. Зад дрипавия мъж роби изнасяха мебели и вещи от къщата под зоркото око на надзирател, а жена и две деца седяха в малкия двор и гледаха. Френтис остана поразен от дълбоката омраза, с която жената поглеждаше към мъжа с табелката, същата омраза се четеше и в очите на по-голямото дете, момче на петнайсетина години. Преди да отминат, Френтис видя как надзирателят връчва на жената свитък, докато един от робите заключваше вратата на къщата с дебела верига и здрав катинар. Думите на надзирателя потънаха в гълчавата, но Френтис различи думата „анулиране“, после навалицата скри сцената от погледа му.
— Мъж, който не може да плати дълговете си — каза жената в каруцата зад него, — не заслужава нито семейство, нито дом, нито свобода.
При портата платиха такса от три кръга, за да напуснат града, и още един, за да използват пътя. Воларианците явно обичаха таксите от всякакъв вид, но Френтис трябваше да признае, че пътят си струва парите — гладко платно от плътно наредени тухли, достатъчно широко да побере два големи фургона един до друг, право като по конец. Кралството можеше само да си мечтае за такива пътища, пътища, по които една армия да се придвижи с небивала скорост.
— Впечатляващо, нали? — отбеляза жената, отгатнала за пореден път посоката на мислите му. — Построил го е конникът от статуята преди почти триста години.
Френтис не погледна към нея, макар че наистина го измъчваше любопитство.
— Саварек Авантир, това е името му — добави тя, докато се движеха между спретнатите портокалови горички от двете страни на пътя. — Съветник и генерал, завоевател на южните провинции и вероятно най-великият военен ум, който е имала някога империята, а и целият свят. Но дори и той е познал поражението, скъпи ми съпруже. Също като твоя луд крал, и той е бил унизен от алпиранците. Десет години се сражавал за последната провинция, последното ъгълче от континента, което не било в наши ръце. И десет години алпиранците проливали неуморно кръв, за да го спрат. Търпели поражение след поражение, войските им падали разбити пред гения на Авантир, но така и не се отказали. Изпращали нови и нови войски. В това е тяхната сила — в численото превъзходство, а не в жалките им въображаеми богове. Дали на Авантир болезнен урок, урок, който му струвал здравия разум и му спечелил нож в гърба, когато Съветът се побоял, че военният им гений, който настоявал за поредната мобилизация и поредната битка, е на път да се превърне от актив в пасив. Това е съдбата на всички велики мъже — остават слепи за ножовете на онези, които живеят в сянката им.
Жената млъкна и не каза нищо повече чак до вечерта. Спряха да нощуват при една стоянка на трийсетина мили южно от Миртеск, където тя с лекота и дори с въодушевление влезе в ролята си на капризна съпруга, гълчеше го за това и онова, докато готвеше вечерята, пращаше го за още дърва, коментираше на висок глас очевидните му недъзи като съпруг, а другите пътници, спрели да нощуват наблизо, я стрелкаха с погледи, кога развеселени, кога изпълнени със съчувствие. Робите, от друга страна, вършеха работата си със сведени очи и безучастни лица.
— Хайде, яж, неблагодарно псе такова — каза му тя и му тикна в ръцете паница с козя яхния.
Още първата хапка му показа, че уменията й с тенджерата са далече от уменията й с меча. Въпреки това Френтис преглътна — годините в ордена го бяха научили да яде всякакви буламачи.
Жената разиграва представлението си, докато небето не притъмня и другите пътници не се оттеглиха в палатките си.
— Питаш се каква е връзката ми с него — каза тогава. Френтис седеше неподвижно от другата страна на огъня и мълчеше.
Жената се подсмихна.
— Знаменит предтеча? Мой прапрапрадядо? — Усмивката й повехна. — Не. Той ми беше баща, скъпи съпруже. Аз съм последната от семето на Авантир, макар че вече не ми трябва името му, нито неговото, нито друго.
„Лъже — реши той. — Върти ми някакъв номер.“ Обичаше да си играе с него, доказала го бе онази първа вечер в къщата си, когато го бе накарала да се изкъпят заедно във ваната, притиснала се бе в него, галила го бе под водата, а меките й устни нашепваха в ухото му: „Мога да те принудя…“ Той стисна очи, засрамен от спомена за предателството на собственото си тяло.
— Вярно е — каза тя. — Макар че не очаквам да ми повярваш. Не би могъл, защото главата ти е пълна с глупави суеверия. Но и това ще стане, слънчице. — Наведе се напред, вперила очи в неговите. — Общото ни пътешествие ще те сблъска с неща, пред които моята история ще ти се стори скучна. — Усмихна се, стана и тръгна към платнения навес, нещо като половин палатка, който Френтис беше прикрепил отстрани на каруцата. — Време е да изпълниш съпружеските си задължения, миличък — каза тя и се скри в тъмната вътрешност на палатката. Той остана край огъня, докато жената не стегна оковите достатъчно, за да я последва безпомощен.
Продължиха по пътя още десет дни, портокаловите и лимоновите горички постепенно отстъпиха пред все по-гъсти лесове от непознати за Френтис дървета, които ставаха все по-високи, колкото по̀ на юг се спускаха. Ставаше и все по-горещо, слънцето напипаше безмилостно пътя и превръщаше всеки ден в изпитание за Френтис, който влачеше крака пред каручката. Тукашната гора не му харесваше, миришеше на гнилоч и бълваше милиони насекоми, които го хапеха и жилеха през деня, а нощем вдигаха врява като в лудница.
— Нарича се джунгла — обясни жената. — Едва ли имате такива гори по вашите места.
На десетата нощ Френтис стоеше, гледаше напрегнато джунглата и слушаше как нещо голямо се провира между дърветата и не просто се провира, а ги поваля и цепи на две, поне ако се съдеше по силните трясъци.
— Виж ти, по тези места явно още се срещат — каза с известна изненада жената. — Ела, скъпи. — Волята й го повлече по петите й навътре в джунглата. — Такова нещо не се вижда всеки ден, ще ти хареса.
Той я следваше напрегнат и невъоръжен, очите му се стрелкаха, опипвайки мрака за невъобразими ужасии. Страхът му беше стар приятел, но дивият ужас беше нов за него.
— Виж. — Жената спря внезапно, приклекна и посочи. Единствената светлина идваше от месечината високо над дървесния балдахин и обагряше земята в бледосиньо. Мина известно време, преди Френтис да осъзнае какво виждат очите му, защото нито размерите, нито чудатата форма на създанието се вписваха в досегашния му жизнен опит. Звярът беше висок поне десет стъпки, целият покрит с дълга проскубана козина, краката му бяха масивни и издължени, с дълги нокти. Главата му също беше издължена, цилиндрична почти, а тясната зурла издаваше тихи бухащи звуци. Чудовището скърши едно младо дърво и трясъкът отекна в джунглата.
— Този е стар — каза жената. — Сигурно обитава джунглата отпреди ти да се родиш, скъпи.
„Как се казва?“ — искаше да попита той, но не го направи. Както обикновено, тя отговори на въпроса му въпреки това.
— Великански ленивец. Не е опасен, стига да стоиш далече от него. Храни се с дървесна кора.
Звярът изведнъж застина, парче кора висеше от устата му, и впери право в тях черните си очи. Избухтя тържествено, обърна им гръб и се отдалечи в мрака на джунглата върху странните си крака.
— Едва ли ще видя друг — отбеляза жената, докато се връщаха към пътя. — С всяка година джунглата става по-малка, а пътищата — по-дълги. Какво да се прави. — Настани се на постелката си. — Може пък утре да видим тигър.
На следващия ден стигнаха до голямата гранична река, отвъд която започваше Алпиранската империя. При отсамния й бряг имаше плаващо градче. Реката беше много широка, близо миля, но за разлика от езерото при Миртеск, тук не се виждаше никакъв кораб. Плаващото градче представляваше серия от свързани платформи в края на дълъг кей, всяка платформа беше заета от наблъскани една в друга постройки, които нямаха друга прилика помежду си освен паянтовата си конструкция. На най-голямата платформа се вихреше пазар за роби, надзирателят каканижеше монотонно на неразбираем жаргон, приемайки наддаванията на тълпата купувачи, повечето облечени в сиво, само тук-там се открояваха черни дрехи, чиито собственици се потяха обилно под слънцето въпреки усилията на робите да ги разхладят с ветрила от палмови листа.
— Номер седемдесет и три! — извика надзирателят и един як варитай извлече на платформата голо момиче. Едва ли беше на повече от тринайсет. — Прясна-прясна от Дванайсетте сестри. Няма умения, не знае волариански. Не е достатъчно хубава за къща на насладите, но може да бъде обучена за домашна прислуга или да се използва за развъждане. Четири кръга начална цена.
Френтис усети как оковите го стягат рязко. Въпреки това не можеше да откъсне поглед от момичето, което трепереше и плачеше на платформата, а по бедрата му се стичаше урина.
— Хайде недей, миличък — каза жената и го хвана за ръка, излязла за кратко от ролята на капризната вещица и влязла в ролята на любяща съпруга. Наведе се да го млесне по бузата и прошепна: — Дните ти на геройства останаха в миналото. Но ако искаш да спестиш на девойчето тежката участ, ще ти я купя да я убиеш. Искаш ли?
Френтис знаеше, че това не е празна заплаха. Жената наистина щеше да го направи и не непременно от жестокост. Не беше изключено да възприема подобна постъпка като акт на милосърдие. Започнал бе да подозира, че спътницата му трудно разграничава едното от другото. Поклати глава разтреперан.
— Както искаш.
Продадоха момичето за два квадрата и един кръг. Повлякоха го и то се разпищя, но писъците бързо секнаха, когато един надзирател напъха парцал в устата му.
— Номер седемдесет и четири — продължи напевно надзирателят, когато качиха на платформата набит мъж с широки плещи, гърбът му нашарен с пресни белези от камшик. — Бивш пират. От някакви острови на север. Говори алпирански, но не и волариански. Непокорен е за работник на полето, но ще привлича публика на панаирите, а и ще се продаде добре, ако някой от вас си направи труда да го откара до ямите. Шест кръга начална цена.
— Хайде, тръгвай — каза жената и го поведе назад, далече от търга. — Иначе току-виж те обзела носталгия.
На една от по-малките платформи намериха търговец, който се съгласи да купи кончето и каруцата за два квадрата. Френтис прехвърли съдържанието на тайника в раницата си и двамата тръгнаха към един пансион, където наеха стая на безбожна цена.
— Роботърговците пристигнаха — каза съдържателят и разпери ръце. — Трябваше да дойдете утре, граждани.
— Рекох ти аз, тъпако! — озъби се жената на Френтис. — Ох, защо не послушах милата си майчица?
— Но това е за сметка на заведението — добави съдържателят, подаде бутилка на Френтис и му смигна съучастнически. — Да мине по-бързо нощта, а?
Изчакаха в малката си стая до стъмване. Безименното градче, стъпило на кокили във водата, бързо утихна, след като роботърговците подкараха стоката си по пътя към незавидната й участ.
— Във вашето кралство нямате роби, нали? — попита жената.
Френтис гледаше през прозореца към широката бърза река и мълчеше.
— Да, всички вие сте свободни хора — продължи тя. — Ако не броим, че сте роби на суеверията си, разбира се. Нещо, от което ние сме се отърсили преди столетия. Кажи ми, наистина ли вярваш, че като умреш, ще живееш вечно в някакъв рай с мъртвите си роднини?
Френтис не отговори и тя го сръчка през връзката. Изглежда, наистина беше в настроение за разговор.
— „Какво е смъртта? — цитира той. — Смъртта е порта към Отвъдното и единение с Покойните. Тя е край и начало. Бойте се от нея и я приветствайте.“
— Какво е това? Някоя от молитвите ви?
— Верните не се молят. Молитвите са за богопоклонниците и Отричащите. Цитирах ти откъс от Катехизиса на Вярата.
— И тази вяра ви обещава вечен живот след смъртта?
— Не живот. Животът е за тялото. Отвъдното е кралството на душата.
— Душата? — Тя поклати глава и се изсмя. — Е, поне в това отношение не сте напълно заблудени. Идеята ви е детинска, разбира се, но е стъпила върху зрънце истина.
Бръкна в раницата и извади два кинжала с тънки остриета.
— Трябва ни лодка. — Подаде му единия кинжал и той го прибра в кожената кания, стегната около ръката му под лакътя.
Кеят, където бяха вързани лодките, се охраняваше от двама варитаи, въоръжени с евтини копия с широко острие, любимо оръжие на тази най-долна прослойка от воларианската бойна каста. Жалка гледка бяха двамцата, с ръждясали и огънати брони, а отнесените им погледи говореха за надзирател, който забърква дрога както му падне.
— Няма свободни лодки — каза по-едрият, застана на пътя им и удари по дъските на кея с копието си. — Елате утре сутрин.
Френтис го прониза в окото: тънкото острие проби очната ябълка и потъна в мозъка отзад като в масло. Жената прескочи политащия труп, клекна под бавния замах на втория пазач и заби кинжала си в пролуката между нагръдника и мишницата. Мина зад него, докато той се свличаше на колене, бутна напред главата му с все шлема и го довърши с пронизващ удар в основата на черепа.
Избутаха труповете в реката с краката напред, бавно, за да не се чуе плисък. Жената избра средна по размер лодка от онези речни съдове с плосък корпус, които се задвижват с единично гребло при кърмата. Развърза въжето, изчака течението да ги отнесе на миля надолу по реката и чак тогава каза на Френтис да хваща греблото. Течението беше много бързо и им пречеше да прекосят реката; Френтис с мъка удържаше носа на лодката насочен към отсрещния бряг.
— Атетия — каза жената, когато наближиха. Отсрещният бряг не предлагаше твърда земя, а мочурище, обсипано с миниатюрни острови, обрасли с висока тръстика. — Най-южната провинция на Алпиранската империя, където с теб, миличък, имаме да свършим много работа.
Призори Френтис още насочваше лодката в лабиринта на мочурището, обсаден от рояк насекоми. Водата беше кафява и мътна, а каналите между безбройните островчета — тесни и трудни за плаване.
— Ужасно място, нали? — отбеляза жената. — Гробището на последната инвазия, поведена от баща ми. Три години строи флотилия на отсрещния бряг. Онова окаяно градче го сглобиха с отломки от корабите му. Четиристотин бойни кораба и хиляда лодки прехвърлиха войската му през реката, а после цял месец войниците му газиха в тресавището, стотици умряха от болести и удавяне, но другите продължиха упорито напред, а после измряха в големия тайнствен пожар, който опустоши цялото блато. Повечето алпиранци вярват, че боговете са се намесили и са унищожили завоевателите с огъня на гнева си, но воларианските историци настояват, че онези просто са залели краищата на тресавището с големи количества нафта и после са ги подпалили с огнени стрели. Петдесет хиляди свободни войници и роби изгорели на пепел само за една нощ. Не и баща ми обаче. По онова време вече не беше с ума си, но пак е проявил здравия разум да остане от другата страна на реката. — Погледна към тръстиките, които се възправяха толкова високо, че закриваха изцяло гледката. — Дори днес алпиранците не си правят труда да защитят с укрепления този участък от речния бряг. Така де, кой пълководец би проявил глупостта да пробва същата тактика?
Още два дни се влачиха през тресавището. Накрая лодката изстърга в нанос и през по-рехавите и не толкова високи тръстики Френтис зърна ивица твърда земя. След еднообразието на блатото и мрачното зловоние на джунглата зелените полета отпред бяха балсам за окото и спомен за Кралството.
— Ще ни трябват нови дрехи — каза жената и тръгна напред. — Аз съм дъщеря на богат алпирански търговец, изпратена на Дванайсетте сестри да се срещне с евентуален жених. Ти си избягал роб, който се препитава като наемник, и баща ми те е наел за мой телохранител.
След половиндневен преход наближиха градче, разпростряло се от двете страни на приток, вливащ се в голямата река. Крепостни стени нямаше, но даже отдалеч се виждаха многобройните алпирански войници по улиците.
— Твърде оживено е за нас, скъпи — каза жената. — По̀ на север трябва да има чифлици.
Продължиха встрани от пътищата, за да избегнат евентуалните конни патрули, цепеха напряко през нивите с памук, който, изглежда, беше основното препитание на този район. Скоро наистина видяха чифлик — двуетажен комплекс от слепени къщи и селскостопански постройки, пълни с работници. Скриха се в един напоителен канал, а когато се стъмни, жената го прати в къщата да открадне дрехи от прането.
— Избери ми най-хубавото, което намериш, миличък — заръча му. — Имам роля да играя. Ако някой те види, убий го. Ако е повече от един, убий всички в чифлика и подпали къщата.
Френтис се приближи от запад, защото от тази страна къщата имаше по-малко прозорци, притичваше от сянка в сянка покрай стената. Пазачи нямаше, дори куче не излая. Той мина към задната част на къщата, където би трябвало да се намират помещенията на прислугата. Къщата беше притихнала, чуваше се само тиха мелодия — някой пееше, вероятно в кухнята, реши Френтис, ако се съдеше по апетитния аромат, който лъхаше през отворения прозорец.
Спря, чул звуци на движение, завря се под една каруца и изчака. Две жени излязоха от задния вход. Говореха си и простираха дрехи на въже, опънато през двора. Френтис беше понаучил малко алпирански по време на войната, но жените говореха на непознат за него диалект, по-груб и гърлен от онзи, които се говореше в северната част на империята. Хващаше най-много по една дума на десет, но две думи се повтаряха често и жените ги изричаха с боязлива почтителност — „избиране“ и „император“.
Жените си свършиха работата и се прибраха. Френтис изчака още сто удара на сърцето, изпълзя изпод каруцата, свали няколко дрехи от въжето и ги овърза на топка. Нищо не разбираше от мода, но реши, че хубавата памучна рокля с копринени ръкави и дългото тъмносиньо наметало ще свършат работа… и замръзна, чул звук от стъпки.
Момчето стоеше на прага и си играеше с дървено вретено на въженце. Най-много на седем години, с рошава тъмна коса, зяпнало като омагьосано играчката си. „Ако някой те види, убий го…“
Френтис не трепваше, не дишаше дори. Не помнеше да е стоял толкова неподвижен дори когато свали първата си сърна под зоркия поглед на инструктор Хутрил, нито когато се криеше от биячите на Едноокия по време на Изпитанието на пущинака.
Вретеното се въртеше ли, въртеше на въженцето.
„Ако някой те види, убий го…“
Усети промяна във връзката, топлина, която пулсираше неприятно. „Тя знае“ — осъзна Френтис. Винаги знаеше, проклетницата.
Нямаше да е трудно. Достатъчно би било да му скърши врата и да го хвърли в кладенеца. Трагична злополука.
Вретеното се въртеше ли, въртеше… а пулсиращата през връзката топлина прерасна в нещо болезнено и нажежено. Мократа топка дрехи в ръцете му капеше по плочите на двора, равномерен тих звук, който рано или късно щеше да привлече вниманието на детето.
— Нерис! — чу се женски глас през прозореца на кухнята. Жената добави още нещо с характерния настоятелен тон на ядосана майка. Момчето се намръщи, завъртя още веднъж вретеното и влезе в къщата.
Френтис си плю на петите.
— Ще свърши работа, струва ми се. — Жената се измъкна от сивата рокля и облече памучната с копринените ръкави, която й беше донесъл Френтис. Самият той вече се беше намъкнал в светлосините панталони и риза, които бе избрал за себе си. — Малко ми е широка в кръста обаче. Дебела ли ти изглеждам, съкровище? — Ухили му се. Слънцето изгряваше и къпеше лицето й в злато. „По нищо не си личи — помисли си той, загледан в котешката й красота и също толкова котешката грация, която се долавяше във всяко нейно движение. — По нищо не личи, че зад това лице има чудовище.“
— Дете беше, нали? — попита тя, докато той наместваше раницата на гърба си, преди да поемат на път. — Момче или момиче?
Френтис тръгна мълчаливо напред.
— Няма значение — продължи жената. — Но не си прави илюзии. Списъкът ни е дълъг и твоите досадни представи за морал несъмнено ще обагрят всяко име в краските на невинна жертва. Но ще ги ударим всичките, от първия до последния, и ти ще ми се подчиниш дори мишената да е дете.
Късно следобед стигнаха до друго градче. Жената разпита за шивачка и си купи още дрехи, като плати с алпиранско злато от запаса, пришит в подплатата на раницата, която носеше Френтис. Завъртя се пред него в семпъл, но елегантен тоалет от черно-бяла коприна и каза нещо на алпирански, вероятно го питаше за мнението му. Шивачката се беше съгласила да й помогне с прическата и сега лъскавата й черна коса беше сплетена и прибрана по алпиранската мода и прихваната с красив гребен. „По нищо не си личи…“
„Един ден ще те убия — мислеше си той и съжаляваше, че не може да изрече тези думи на глас. — За всичко, което си направила, за всичко, което ще направиш, и за всичко, което ще накараш мен да направя. Ще те убия.“
Шивачката им препоръча хан близо до пазарния площад и те наеха две стаи, защото новата роля на жената изискваше да спазва приличие. Френтис се бе надявал това да му осигури известен покой, но жената го използва отново, преди да го отпрати в стаята му — обкрачила голото му тяло в леглото, цялата потна, изцеди го докрай. Когато получи своето, се срина отгоре му, горещият й дъх го опари по бузата, пръстите й се заровиха в космите по гърдите му. Накара го да я прегърне. Винаги го правеше, разиграваше сценката на доволните любовници. А може и да си вярваше.
— Когато приключим с това — каза задъхано, — ще те накарам да ми направиш дете. — Зарови муцунка в шията му и го целуна. — От кръвта ни ще се роди красиво създание, не мислиш ли? Три века така и не намерих мъж, достоен за тази чест. А сега го открих в теб, роб от земя, която скоро ще бъде завладяна. Светът е странен.
Рано сутринта отново поеха на път, но не пешком, защото жената беше похарчила още една жълтица за два коня, пъстра сива кобила за себе си и кестеняв жребец за телохранителя си. Бяха силни животни, но кротки, и Френтис изведнъж закопня за стария си боен кон. Инструктор Ренсиал лично му беше избрал жребеца, черен от главата до опашката, с изключение на бяло петно в средата на челото. „Верен, но има дух“ — казал бе откаченият инструктор, когато му връчи юздите. Френтис беше нарекъл жребеца Сабя и с времето си даде сметка, че Сабя, изглежда, е най-добрият кон, язден някога от брат от Шестия орден, неоспорим знак за добрите чувства на Ренсиал към него. За последно беше видял Сабя в конюшните на губернатора в Унтеш, изтъркал бе за последно козината му, преди да се върне на крепостната стена, сигурен, че до час ще е мъртъв. „Къде ли е сега? — питаше се той. — Сигурно някой алпирански благородник го е взел като военна плячка. Дано се грижи добре за него.“
Пътуваха на север още седмица, нощуваха в странноприемниците, които се срещаха често край пътя — той, между другото, не можеше да се сравнява с воларианското чудо на пътното строителство при Миртеск, беше просто заравнена ивица, посипана с чакъл, и вдигаше облаци прах всеки път, когато пришпореха конете в тръс. Много войници срещнаха по пътя, всички пътуваха на юг в прашни колони. Основното снаряжение на алпиранските пехотинци беше същото, каквото Френтис го помнеше от бойното поле — плетена ризница до коленете, коничен шлем и дълго седем стъпки копие. Войниците, които срещнаха по пътя, бяха от редовния набор, а не мобилизирани селяни, сред тях имаше и доста ветерани — личаха си по белезите и напредналата възраст. Алпиранците може и да не строяха укрепления по мочурливия бряг на реката, но императорът явно държеше да подсигури отбраната на тази провинция.
— Добри войници ли бяха? — попита жената. Изчакваха встрани от пътя да се източи поредната колона от близо хиляда войници, маршируващи под зелено знаме с червена звезда. — Алпиранците. Добре ли се биха в онази ваша малка война?
Настоятелното пулсиране по връзката му показа, че трябва да отговори.
— Земята беше тяхна — каза той. — Те се биеха за нея. И победиха.
— Но междувременно ти си убил доста от тях, нали?
Пулсацията по връзката не спираше. „Битката за дюните, безчетните стрели при Кървавия хълм, трескавото сражение за стените…“
— Да.
— И не те измъчва чувство за вина, любов моя? Заради всички онези синове и бащи, които си посякъл с меча си, задето са защитавали родината си? Съвестта ти мълчи ли?
При Унтеш беше посякъл в крака един алпирански офицер, който се катереше по стената. След като щурмът беше отблъснат, лечител от Кралската гвардия се беше опитал да превърже раната на алпиранеца и бе получил кинжал в гърлото за благодарност. Офицерът не спря да бълва отровни слова на омраза, докато половин дузина войници го посичаха с алебардите си.
— Беше война — каза той на жената.
Пулсирането затихна. Жената се метна обратно на седлото. Колоната пехотинци ги беше подминала.
— Е, сега участваш в друга война. Само дето този път ще спечелиш.
Вечерта на седмия ден наближиха пристанищен град, зад който се ширеше трептящото синьо на океан.
— Хервелис — каза жената. — Столицата на провинция Атетия и дом на първото име от нашия списък. Стар приятел, в интерес на истината. Нямам търпение да ви запозная.
Архитектурата на Хервелис имаше известни прилики с лъкатушните улици и озеленените площади на Линеш и Унтеш, но тук мащабът беше по-голям и гарниран с щипка великолепие. На път от портата към централния площад минаха край няколко храма, внушителни мраморни здания с колонади, релефи и изобилие от статуи на безчетните богове, които империята почиташе. Жената нито за миг не свали маската си на добро настроение и любезно любопитство, но Френтис виждаше презрението в очите й всеки път, щом погледът й забършеше храмовете. „Аз ги съжалявам заради заблудите им — помисли си той. — Но тя ги мрази заради тях.“
Наеха стаи в пансион от северната страна на площада, възскъпички, но и много удобни. Тази вечер жената не се възползва от него; вместо това му каза да си почине, взе раницата и се прибра в стаята си. Той лежа в голямото легло, докато се стъмни, но въпреки мекия дюшек и луксозните завивки не можа да заспи. „Тази нощ ще ме накара да убия.“
Оковите му се стегнаха няколко часа по-късно и той отиде в стаята й. Завари я облечена в черна коприна от глава до пети, косата прибрана в стегнат кок. В кании на двата подлакътника носеше кинжали, на гърба — къс меч. Кимна към оръжията, подредени на леглото до копринени риза и панталони, черни като нейните.
— Да сме наясно, любов моя — каза тя, докато мажеше лицето си със сажди. — Човекът, срещу когото ще се изправиш тази нощ, е в най-висша степен зъл и опасен. И никаква носталгия, ако обичаш.
Огън лумна през връзката, силна болка, без да е непоносима. Поела бе пълен контрол над него, контрол, който изключваше всяко колебание и дори мисъл от негова страна. Контрол, който го превръщаше в нейна безмозъчна марионетка.
Жената отиде при прозореца, бутна капаците, стъпи на перваза и се издърпа на покрива. Поспря да огледа улиците долу, после се затича по плочите и скочи на отсрещния покрив. Така двамата поеха през града, от покрив на покрив и от зид на зид, жената демонстрираше отлична физическа форма, която при други обстоятелства би си спечелила неохотното му възхищение, но сега контролът, който течеше на пулсации през връзката, не оставяше място за нищо извън непосредствената задача.
Движеха се на север, отдалечавайки се от уличките, сбутани нагъсто около централния площад, към по-широките улици близо до пристанището. Жената спря на един зид близо до площад, където имаше малък храм, заобиколен от дървета. Храмът представляваше четириъгълник от колонади, поддържащи пирамидален покрив с плосък връх, увенчан от статуя на жена, лицето й скрито в сянката на мраморната качулка. За разлика от другите храмове в града, този беше охраняван — двама въоръжени с пики мъже пазеха входа. Вратата беше затворена, но през пролуките покрай касата прозираше сияние на запален огън.
Жената се надигна, затича се по зида и скочи към най-близкото дърво. Улови се за един клон и се набра на ръце, всичко това без шум и почти без да раздвижи листата на дървото. Уловила с крака и ръце клона, тя се придвижи към храма и скочи на покрива му. Ако не беше безцеремонният контрол през връзката, Френтис би решил, че не му е по силите да повтори упражнението, демонстрирано току-що от жената, въпреки обучението му и годините в ямата. Но волята на жената не оставяше място за излишни разсъждения и той я последва без колебание, затича се, скочи, улови се за клона и изпълзя до покрива, сякаш го е правил хиляди пъти.
Жената го поведе към задната страна на храма, покрай статуята. Дори отблизо Френтис не видя лицето, а само плътна сянка под качулката. Жената надникна през ръба на покрива, извади кинжал от едната кания, пристъпи в празното и се превъртя в салто. Чу се едва доловим звук, лекичко тупване. Френтис погледна през ръба и я видя да прибира кинжала в канията, яхнала мъртвото тяло на трети пазач. Скочи на свой ред, докато жената проверяваше задната врата на храма. Тя се отвори леко и безшумно на смазани панти. Жената се поколеба. Не беше очаквала такова улеснение.
Атмосферата в храма беше аскетична: голи стени без мозайки и барелефи, тясно легло в единия ъгъл, до него — маса с писалка, мастило и няколко листа пергамент. В центъра на помещението имаше голямо огнище, мраморен басейн, пълен с въглища, които горяха с горещ и ярък пламък, а димът излизаше през отвори в тавана. Някакъв мъж седеше на стол до огъня, с гръб към тях. Френтис виждаше само върха на сивокосата му глава над облегалката и ръцете му, отпуснати върху подлакътниците на стола, ръце костеливи и петносани от старост. Жената влезе в храма, без повече да се крие, отвори вратата докрай и тя се тресна силно в стената. Френтис видя как ръцете върху подлакътниците трепнаха, но мъжът на стола не се изправи.
— Храм на Безименната виждаща — каза жената на волариански, заобиколи и застана пред стареца, вдигнала високо вежда. Волята й приковаваше Френтис на мястото му, с кинжал в ръка, готов да прониже стареца през облегалката на стола по неин знак. — Тук ли се криеш сега?
Тих звук долетя откъм мъжа на стола, звук, който можеше и да е смях. Гласът му беше слаб, думите се лееха равни, монотонни:
— Ще простиш на стареца тази дребна самонадеяност. — Пауза и леко завъртане на главата. Старецът я измерваше с поглед, прецени Френтис. — Използваш все същата черупка, виждам.
— А ти си допуснал твоята да повехне. — Измери го с поглед на свой ред, без да крие отвращението си.
— Каква по-добра защита срещу раболепните кучета на Съюзника? Каква полза да вземеш тялото на човек, който и десет крачки не може да направи, без да се спъне в собствените си крака?
— Каква полза, наистина. — Огледа празния храм. — Учудвам се, че императорът не е намерил по-приличен дом за старец като теб. Предвид службата ти при баща му.
— О, той ми предложи много неща, чудесни къщи, прислуга и голяма пенсия. Но аз поисках това. Хората идват да търсят мъдър съвет от слугата на Безименната виждаща и си тръгват щастливи срещу няколко медника. Добро занимание за един самотен стар човек.
Жената сви устни и изсумтя.
— И какво, очакваш да повярвам, че си омекнал с възрастта? Не забравяй какво съм виждала, какво сме правили заедно.
— Какво ни принудиха да направим.
— Не помня да си възразявал.
— Възражения? О, имах възражения, особено когато дойде време да те оставя. И още повече, когато войската на баща ти изпълзя подгизнала от тресавището. По онова време вече се бях променил, исках да ме оставят на мира, исках тих и простичък живот, но императорът ме помоли за помощ. Помоли ме. Не ми заповяда, не ме заплаши… Не ме подложи на изтезания. Не, просто ме помоли. Тогава за последно използвах дарбата си.
Жената мълчеше и се взираше в него. Накрая попита:
— Защо вратата не беше заключена?
— Не я заключвам вече двайсет години. Пазачите са тук по настояване на императора, аз нямам нищо общо. Всъщност очаквах теб и младия ти приятел по-рано, но погледът ми не е какъвто беше. Така става с откраднатите дарби, не мислиш ли? Губят силата и остротата си с възрастта.
Тя стисна по-силно дръжката на кинжала. Френтис долови колебанието й, преди да е задала последния въпрос.
— Защо… защо ме остави?
— Знаеш защо. Ти беше жестока, свирепа и красива, но Съюзникът те превърна в чудовище. Това съкруши сърцето ми.
— Нямаш представа в какво ме е превърнал Съюзникът, Ревек. Но скоро ще разбереш.
Заповед се изля по връзката и тласна Френтис напред с вдигнат за удар кинжал. Старецът скочи на крака, твърде бързо за човек на неговата възраст, вдигна ръце с разперени пръсти, обърна се в движение и Френтис видя лице, спаружено като стафида от годините, но и белязано от бездънна тъга. Пръстите на стареца се сгърчиха и огън погълна шепите му, но не като илюзията, създадена от Едноокия преди години. Жега заля лицето на Френтис и той си даде сметка, че старецът току-що е създал истински огън с голите си ръце. Ръце, които се вдигнаха в огнени юмруци да го посрещнат.
Жената се метна мълниеносно напред, преметна ръка през главата на стареца, стегна хватката и преряза гърлото му с кинжала. Рукна кръв. Старецът залитна, огънят изчезна, а ръцете му — без белези или друг знак, че са държали жив огън — литнаха към гърлото му.
Предната врата се отвори с трясък, двамата пазачи нахлуха през прага и зяпнаха с ужас сцената, която им се разкри. Жената метна кинжала си към по-близкия и той се заби в гърлото му; изтегли късия си меч и се хвърли към другия. Пазачът се оказа бърз и добре обучен, парира удара с острието на копието си и взе да мушка към лицето и шията й — не успяваше да я нарани, но я държеше на разстояние. Френтис скочи напред и едва не се спъна, когато старецът го улови за глезена. Опита се да издърпа крака си, но напразно. Връзката я нямаше.
Френтис залитна, замаян от внезапния приток на свобода, от края на болката. Устата на стареца се движеше и бълваше кръв, другата му ръка натискаше зейналата рана на гърлото. Френтис клекна да чуе думите му, прошепнати на езика на Кралството. „Семето ще поникне.“ Сетне, толкова бързо, че Френтис не успя да реагира, старецът посегна с другата си ръка, тази, с която бе притискал раната си, и улови в шепа лицето му, омаза го с кръв, която му влезе в очите, в устата. Френтис се дръпна, старецът пусна глезена му и в същия миг връзката се върна.
Френтис вдигна глава и видя как жената се отдръпва странично пред поредната атака на пазача, улавя дръжката на копието му и я използва като опора, за да го изрита в лицето. Мъжът политна назад, изпусна копието и посегна към сабята на кръста си. Но се забави. Късият меч на жената проби ризницата му с лекота и се заби дълбоко в гърдите му.
Жената изтегли острието от трупа, погледна към Френтис, който тъкмо се изправяше, и се втренчи в лицето му.
— Докоснал те е. — Взе кана с вино от една масичка и лисна виното в лицето му да отмие кръвта, после отстъпи крачка назад и зае бойна стойка, стиснала меча си в готовност. Връзката го стегна като никога досега, болката го прониза от глава до пети, мозъкът му вибрираше от писъка, който не можеше да се откъсне от устните му. Жената го държа така сякаш цяла вечност, без и за миг да свали бдителния си поглед от лицето му. Накрая изсумтя и отпусна хватката, позволи му да се строполи на пода и да се сгърчи задъхан от болка.
Още се тресеше, когато я видя да отива при тялото на стареца. Изрита го силно в гърдите и крехките ребра се счупиха с ясно доловимо изпукване. Тя се наведе, сграбчи в юмрук сивата коса, повдигна трупа и с два силни удара с меча отряза главата му. Вдигна я високо, килна своята назад и отвори широко уста под капещата кръв.
Връзката беше достатъчно хлабава и Френтис повърна.
— Сега — каза жената, захвърли главата на стареца и изтри с ръкав устата си, кръв и въглищен прах се смесиха в лепкава чернилка. — Сега ще видиш в какво ме превърна Съюзникът, Ревек.
Прибра меча си в ножницата и вдигна ръце, очите й бяха затворени, зъбите — стиснати. За миг не се случи нищо, после огън обгърна ръцете й и тя извика, от болка и триумф едновременно. Засмя се и насочи огнен поток към трупа на стареца, изчака миг, колкото тялото да лумне в пламъци, после метна огнени езици из храма, към всичко, което можеше да гори. Цялото помещение пламна и горещината стана нетърпима.
Жената отпусна ръце и огънят й угасна. Спря погледа си на Френтис, накара го да стане и да се приближи. Силна болка беше изопнала лицето й, струйки кръв се стичаха от носа и очите й, но въпреки това жената се усмихваше в свиреп екстаз, пламъците се отразяваха червени в погледа й.
— Винаги се плаща цена, любов моя.