Антъни Райън
Владетелят на кулата (27)

2.
Вейлин

— Воларианската имперска армия се състои от три основни контингента — каза брат Харлик, гласът му се качваше и спадаше с всяко друсване върху гърба на планинското конче. — Гражданската мобилизация, известна като свободните мечове, гигантската чет на войниците роби, познати като варитаи, и куритаите — отлично обученият робски елит със страховита репутация. Това е подлежащата структура на армиите им, която съществува вече близо четиристотин години.

По нареждане на Вейлин братът говореше от часове и разказваше всичко, което му беше известно за Воларианската империя, докато пътуваха обратно към кулата.

— Отделните формирования се групират в батальони, които от своя страна се групират в дивизии, всяка от които се състои от осем хиляди мъже. Типичната дивизия включва свободни мечове и варитаи с по-малки специализирани формирования от инженери и куритаи. Армейските единици се състоят от три или повече дивизии под командването на генерал…

Вейлин бе настоял да тръгнат предната вечер, след като се бе възстановил от видението, повалило го на плажа. Макар и интензивно, видението бе кратко, а студът го измъчва дълго след като видението бе отминало, но не бе и наполовина толкова изтощителен като преди. От друга страна, образите, които видението му беше донесло, го измъчваха дълбоко, те, както и неизбежният извод. „Случило се е нещо много лошо.“

Сбогувал се бе набързо с Норта и Села, долавяше тревогата им и се чувстваше като последния лъжец заради утешителните думи, с които си тръгна:

— Едва ли е нещо сериозно — каза им той. — С възрастта ставам излишно предпазлив.

— Горят! — напяваше малката Лорен, когато той тръгна към вратата, и подскачаше от вълнение. — Горят къщи! Горят хора! Лошите хора горят всичко! Чичо ще ги избие!

Той събуди капитан Орвен и изобщо не се изненада, когато еорилската жена надникна от палатката му, докато капитанът нахлузваше ботушите си.

— Боен ред — каза му Вейлин. — Съгледвачи и по двата фланга. Всички да носят факли. Прати един взвод на плажа, там ще намерят един човек в колиба. Той идва с нас. Ако възрази, да го вържат на коня…

— Офицерите с генералски чин обикновено произхождат от малобройната, но безобразно богата управляваща класа — разказваше брат Харлик. — Тя е единствената класа във воларианското общество, която има правото да се облича в червено. Макар че този привилегирован статут е трамплин към най-висшите чинове в армията, за да поучиш подобно назначение, трябва да си се доказал като водач…

— За какво идват? — прекъсна го Вейлин. — Какво искат?

Харлик се замисли, вероятно съставяше сложен отговор на въпроса, но после видя изражението на Вейлин и отговори кратко:

— Всичко, предполагам.

Подхвана разказ за начина, по който работи воларианският управляващ съвет, но Вейлин махна с ръка.

— Засега това стига.

Лейди Дарена бе яздила до тях в мълчание, заслушана в обяснението на Харлик. Стремеше се да крие тревогата си, но не успяваше докрай.

— Знам, че реакцията ми вероятно изглежда прекалена… — започна Вейлин, но тя поклати глава.

— Вярвам на… преценката ти, милорд.

— Неприятно ми е да те моля за това, но се налага да…

— Довечера — каза тя. — Когато се върнем в кулата.

— Не сме ли още твърде далеч?

— Разстоянието е голямо, но и преди съм го изминавала за толкова време, по време на бунтовете след клането на аспектите. Тогава татко се тревожеше, че това може да е краят на Кралството.

— Благодаря ти, милейди.

— Благодари ми, когато се върна с новини, че всичко е мирно и кротко.

— Искрено се надявам да е така. — „Надявай се колкото искаш — обадиха се с насмешка страховете му, — знаеш какво ще ти каже тя.“

 

 

Зазоряваше се, когато копитата на конете затропаха по калдъръмените улици на Северна кула. Когато наближиха, портите към двора се отвориха. Вейлин се смъкна от гърба на Пламък, прогони с усилие умората и се огледа за капитан Адал.

— Милорд. — Капитанът го поздрави хладно, втораченият му поглед подсказваше, че не е забравил тежките думи на Вейлин.

— Обяви мобилизация — каза му Вейлин, докато изкачваше стъпалата към кулата. — Всички войници и офицери от Северната гвардия да се явят тук по най-бързия начин. Прати емисари при еорилите и сеорда. Владетелят на кулата ги моли да пратят всички воини, които могат да отделят.

— Милорд?…

— Просто го направи, Адал, моля те — каза Дарена, подмина го и тръгна към стълбите. — Ще ми трябват няколко часа — извика на Вейлин, преди да се скрие от поглед.

Поради липса на друго място, където да си почине, Вейлин се тръшна на престола в залата на лорда и примижа от врявата, която се надигаше като вълна заедно със заповедите, които капитанът крещеше на висок глас. „Ще мога ли да го направя още веднъж?“ — питаше се той. Платненият вързоп лежеше на коленете му по-тежък отвсякога.

— Вейлин? — Алорнис стоеше пред него с шал на раменете и дебели пантофи, които да я пазят от студения каменен под. Гледаше неуверено, погледът й току се насочваше към прозорците, привлечен от врявата навън. Пръстите й бяха оцапани със засъхнала боя.

Той протегна ръка и сестра му се приближи, седна на пода и се подпря на коленете му.

— Какво става? — попита с тих глас.

— Поредното доказателство, изглежда, че майка ми е била много мъдра жена. — Той се усмихна на свъсения й поглед и посегна да отметне кичур коса от челото й. — Винаги има и друга война.

 

 

— Дворецът е в руини — каза Дарена, бледа като платно, очите й бяха зачервени от плач. Гласът й обаче бе ясен и не трепереше. — Улиците са пълни с трупове, пристанището — с волариански кораби. Хора в окови, стотици, чакат на кейовете.

Вейлин бе свикал съвет в стаите си на горния етаж. Капитан Адал стоеше до прозореца със скръстени на гърдите ръце. Брат Келан, който присъстваше по настояване на Дарена, слушаше с изопнато от тревога лице. По покана на Вейлин беше дошъл и брат Холун от Четвъртия орден — стискаше куп свитъци и зяпаше Дарена с неприкрит ужас. Тя бе отхвърлила предложението на Вейлин да измислят някакъв начин да скрият дарбата й от онези, които все още не знаеха за нея. „След онова, което видях — бе казала, — тайните вече са безсмислени и безполезни. А и отдавна подозирам, че повечето от хората тук вече се досещат какво мога да правя.“

Брат Харлик седеше в ъгъла. Макар да бе назначен за архивар на кулата, не водеше протокол на съвета. Вейлин знаеше, че ще запомни всяка казана дума и ще я запише по-късно. Алорнис седеше до Вейлин, стиснала силно ръце да скрие тремора, който беше започнал още предната вечер. „Тревожи се за Алуциус — помисли си той. — И за майстор Бенрил.“

— Кралската гвардия? — попита той Дарена.

— Не видях и следа от тях, милорд. Личеше си, че градската стража се е опитала да даде отпор на няколко места, но без успех.

— Кралят? Принцеса Лирна?

— Задържах се възможно най-дълго над двореца, но видях само трупове и опожарени руини.

Вейлин кимна и тя седна, а брат Келан побърза да хване ръката й, когато тя увеси глава от скръб и умора.

— Капитане — каза Вейлин. — С какви сили разполагаме?

— Досега над две хиляди се отзоваха на мобилизацията, милорд. Останалите би трябвало да пристигнат до седем дни. В момента Северната гвардия наброява три хиляди, а когато пристигнат отдалечените взводове, ще достигне пълния си състав. Предвид разстоянията това може да отнеме повече от две седмици.

— Не е достатъчно — каза Дарена. — Армията, която видях, надвишава нашите сили пет или шест пъти, дори ако сеорда и еорилите се отзоват на призива.

— Да разширим мобилизацията — каза Вейлин на Адал. — Всички мъже, годни да носят оръжие, включително миньорите и рибарите.

Адал кимна бавно.

— Ще се заема, милорд — каза той, но после стисна зъби, сякаш се колебаеше дали да не каже още нещо.

— Проблем ли има, капитане? — попита го Вейлин.

— Вече е налице известно недоволство, милорд. Сред хората.

— Недоволство?

— Не искат да участват — каза брат Келан, когато Адал се поколеба отново. — Половината са родени тук и никога не са виждали Кралството. Останалите ще са най-доволни, ако никога повече не го видят. И питат, не без основание, защо да се бият за земя, която не им прати никаква помощ, когато се изправихме срещу Ордата. Смятат, че тази война не е тяхна.

— Ще стане тяхна, когато воларианците дойдат тук — каза Дарена, преди Вейлин да е дал воля на гнева си. — Видях душите им и те пламтят от алчност и похот. Няма да се спрат при Варинсхолд, нито при Кумбраел или Нилсаел. Ще дойдат тук и ще ни вземат всичко, а онези, които не убият, ще поробят.

Вейлин си пое дъх да успокои яда си.

— Може би ще е добре да говориш с хората, милейди — каза той. — Сигурен съм, че ще чуят твоите думи.

Тя кимна.

— Ще говоря с тях, милорд.

Вейлин се обърна към капитана.

— А всяко бъдещо „недоволство“ да се изкоренява на секундата и без колебание. Аз управлявам тук по силата на кралската воля, а не с тяхно съгласие. Тяхна война е онази, която аз кажа.

— Въпросът с числеността все още е на дневен ред, милорд — каза брат Холун. Надраскал бе няколко числа на парче пергамент и сега ги показа на Вейлин.

— Просто ми кажи какво си написал — нареди Вейлин на закръгления брат.

— По мои сметки при разширена мобилизация ще съберем около двайсет хиляди въоръжени мъже, число, което еорилите и сеорда ще удвоят. Имаме един боен кораб в пристанището, а търговската флотилия наброява малко над шейсет съда, половината от които са в открито море. За да превозим толкова много хора, коне и снаряжение до Кралството, ще ни трябват поне четири курса.

— При положение че не ни застигнат бури — добави капитан Адал.

— Няма значение — каза Вейлин. — Няма да плаваме. Ще тръгнем в поход по суша.

Дарена вдигна бавно глава.

— Има само един маршрут по суша от Пределите до Кралството.

Случило се бе, докато разглеждаше картата — ясна нотка на потвърждение от страна на кръвната песен, когато погледът му попадна върху гъстата маса символи, бележещи Великите северни гори. Нотката бе събудила спомен за сляпа жена на поляна в един далечен летен ден.

— Знам.

 

 

Организираха лагер извън града за множащата се войска. Мобилизираните мъже бързо се ориентираха за частите си, личеше си, че знаят какво правят — Ал Мирна беше настоявал да се провеждат учебни мобилизации четири пъти годишно, така че дисциплината да се поддържа на ниво. Новобранците бяха мешавица от занаятчии, миньори и работници: повечето открито негодуваха срещу тази нежелана намеса в живота им, макар че капитан Адал следеше стриктно за бунтарски настроения, а речите, които Дарена изнасяше на всяка новопристигнала група, до голяма степен ги убедиха, че мобилизацията наистина е необходима.

— Мнозина от вас навярно се питат какво би направил владетелят на кулата Ал Мирна — казваше им тя. — Като негова дъщеря ви уверявам, че би направил същото. Трябва да се бием!

Адал възложи на Северната гвардия да се заеме с обучението на мобилизираните, а онези, които вече се бяха отличили в битките срещу Ордата, назначи за сержанти и капитани. Недостигът на снаряжение беше повод за тревога, макар че всеки ковач, шивач и обущар в Северна кула работеше до изнемога, за да се изработят необходимите оръжия, доспехи и ботуши за армията. Вейлин си даваше сметка, че времето, посветено на обучение, не е загубено, но в същото време знаеше, че трябва да тръгнат на поход колкото се може по-скоро. „Варинсхолд е паднал за един ден. Къде ще ударят сега?“ Дарена бе предложила да „отскача“ до Кралството всеки ден, ако е необходимо, но изтощението й след първата „визита“ беше толкова дълбоко, че очевидно щеше да е по-добре, ако си пази силите.

— Нека прекосим гората — казал й бе той. — Тогава ще полетиш пак.

— Защо си толкова сигурен, че ще ни позволят да преминем? — попита тя, докато обикаляха лагера. Вейлин държеше колкото се може повече от хората да го видят. — Баща ми беше единственият поданик на Кралството, комуто бе разрешено да ходи там, и то без оръжие или ескорт.

Той само кимна и продължи, погледът му бе привлечен от двама мъже, които се упражняваха с дървени мечове, наобиколени от кръг зяпачи. По-високият изби настрана оръжието на противника си, след това го подкоси, всичко това с чудесно изпълнена комбинация от удари. Високият помогна на новобранеца да се изправи и разпери ръце с широка усмивка. Беше добре сложен мъж с дълга коса, вързана на тила и стигаща до средата на голия му гръб, кожата му лъщеше от пот, мускулите му се очертаваха.

— Номер четири! Кой е следващият?

Въпреки очевидните си умения с меча дългокосият беше млад, наскоро прехвърлил двайсетте, доколкото Вейлин можеше да прецени, с характерното за младостта самочувствие.

— Страхливци! — засмя се той, когато никой не пристъпи напред. — Хайде де! Три сребърника за онзи, който ме победи! — Засмя се отново, но бързо млъкна, видял Вейлин сред зяпачите. Но усмивката му се върна, а очите му се присвиха в същия миг, в който кръвната песен съобщи на Вейлин неканена истина.

— Ами вие, милорд? — извика младокът и вдигна дървената си сабя за поздрав. — Ще удостоите ли един прост работник в корабостроителница с честта да кръстосате саби?

— Някой друг път — каза Вейлин и се обърна.

— Хайде, хайде, милорд — извика отново младежът с известна острота в гласа. — Нали не искате тези добри мъже да си помислят, че ви е страх? Мнозина вече се чудят защо не носите меч.

Един войник от Северната гвардия пристъпи напред да смъмри нахалника, но Вейлин го спря с жест.

— Как е името ти, сър — попита той младия мъж, като пристъпи в кръга и си свали плаща.

— Даверн, милорд — отговори младежът с поклон.

— Корабостроител, значи? — Вейлин подаде плаща си на Дарена и се наведе да вдигне дървения меч от земята. — Умения като твоите не са резултат от размахването на тесла.

— Всички хора имат интереси извън работата си, не мислите ли?

— Вярно. — Вейлин застана пред него и срещна погледа му.

Даверн го криеше добре, но въпреки това Вейлин го видя — дълбока, изгаряща омраза.

Даверн примигна, а дървената сабя на Вейлин литна нагоре в лъжлив замах към главата, избегна париращия блок, люшна се под гарда му и го удари силно в центъра на гърдите. Даверн политна назад, размахал ръце да запази равновесие, и падна тежко по задник за забавление на тълпата. Сред смеха се чу и звънтене на монети — хората си разплащаха залозите.

— Не гледай противника в очите — каза му Вейлин и му предложи ръка. — Това е първият урок, който научих от инструктора си.

Даверн се направи, че не вижда протегнатата ръка, надигна се без чужда помощ и впери поглед в очите на Вейлин. На лицето му не бе останала и следа от широката усмивка.

— Да кръстосаме шпаги отново. Може пък и аз да ви дам някой урок.

— Не мисля. — Вейлин метна дървеното оръжие към войника от Северната гвардия. — Повишете този мъж в сержант. Нека учи братята си как да въртят меча.

— Предложението ми винаги ще важи, милорд! — извика след него Даверн. Вейлин взе плаща си от Дарена и се отдалечи.

— По-добре внимавай с този — предупреди го тя. — Май не ти мисли доброто.

— И не без основание — тихо отвърна Вейлин.

 

 

След края на дневната обиколка Вейлин завари Алорнис пред палатката си. Решил бе да живее сред хората и си бе разпънал палатка в края на лагера. Четката на сестра му летеше по платното на статива. Беше сглобила сама статива си с инструменти, заети от дърводелеца на кулата, при това не обикновен статив, а хитроумно трикрако приспособление с панти, което лесно се сгъваше до единичен блок, дълъг по-малко от метър. Войниците вече бяха свикнали да я виждат в лагера, преметнала през рамо торбата си с четки и стиснала статива под мишница, да обикаля и да спира там, където някоя гледка задържеше вниманието й. От няколко дни рисуваше общ изглед на лагера, като предаваше всяка палатка и заграждение с познатата изнервяща прецизност.

— Как го правиш? — зачуди се на глас той, надничайки над рамото й.

— Така, както ти правиш онова, което правиш. — Вейлин се отпусна на едно столче, а Алорнис взе парцал, напоен с някакъв спирт, и се зае да почисти четката си. — Кога тръгваме?

„Ние?“ Той я погледна с вдигнати вежди, но реши да не повдига отново въпроса — вече бяха спорили предостатъчно за това.

— След седмица. Или повече.

— През гората и оттам в Кралството. Предполагам, че имаш някакъв план за след това.

— Да. Смятам да разгромя воларианците и после да се прибера у дома.

— У дома? Така ли мислиш за това място?

— А ти? — Отправи поглед над лагера към града и кулата, която стърчеше на фона на тъмното северно море. — Почувствах го още в мига, когато дойдохме тук.

— И на мен мястото ми харесва — отвърна Алорнис. — Не очаквах да е толкова интересно, да има толкова много цветове. Но не е моят дом. Моят дом е една къща във Варинсхолд. И ако лейди Дарена не греши, сега от него е останала само опожарена черупка. — Отклони поглед за миг и примижа, решена да не пролее родените от страх сълзи. Когато отново проговори, погледът й беше студен, а думите не бяха нови за Вейлин, чувал ги бе нееднократно през последните дни. — Няма да ме оставиш тук. Вържи ме, ако искаш, затвори ме в тъмница, но пак ще намеря начин да те последвам.

— Защо? — попита той. — Какво се надяваш да намериш там, освен опасност, смърт и страдание? Това е война, Алорнис. Твоите очи намират красота навсякъде, но във войната няма нищо красиво и аз искам да ти спестя грозните гледки.

— Алуциус — каза тя. — Майстор Бенрил… Рева. Трябва да знам.

„Рева…“ Мислите му често се насочваха към нея и всеки път песента му надигаше глас с тон, който той познаваше добре; беше същият тон като в нощта, когато убийци дойдоха за аспект Елера, тонът, който го бе тласкал през Мартишката гора в преследване на Черната стрела и във Високата твърд в търсене на Хентес Мустор, тон, който означаваше само едно: „намери я“. Устояваше на импулса да запее, да я издири, защото се боеше, че видението отново ще го подмами в капан, и този път завинаги.

— И аз — каза той. — Утре сутринта иди при брат Келан. Знам, че ще се зарадва на още един чифт ръце.

Тя се усмихна и го целуна по челото.

— Благодаря ти, братле.

 

 

Всяка вечер провеждаше съвет с капитаните, за да следи обучението и мобилизацията. За седем дни бройката им бе набъбнала до над дванайсет хиляди, макар че едва половината можеха да минат за войници.

— Ще трябва да ги обучаваме в движение — каза Вейлин, когато Адал настоя да отложат похода с още месец. — Всеки ден, който губим тук, Кралството плаща с кръв. Според доклада на брат Холун след пет дни ще разполагаме с необходимите оръжия и доспехи. Някакъв предприемчив търговец решил да инвестира в алебарди и ризници и има цял склад в наличност. Когато въоръжим и облечем и последния войник, потегляме.

Малко след това разпусна съвета и насочи вниманието си към Дарена, която го чакаше с купчина документи в ръце.

— Петиции? — попита той.

Тя се усмихна извинително.

— Все повече с всеки ден.

— Вярвам на преценката ти. Прегледай ги и остави само онези, които изискват подписа ми.

— Точно тях ти нося — каза тя и остави купчината на масата с картите.

Вейлин изпъшка.

— Баща ти наистина ли се е занимавал с това без чужда помощ?

— Той държеше лично да прочете всяка петиция. Когато очите му отслабнаха, караше мен да му ги чета на глас. — Плъзна пръст по най-горния документ. — Ако искаш, мога да правя същото и за теб.

Той въздъхна и я погледна в очите.

— Не мога да чета, милейди. Както, предполагам, си се досетила още при първата ни среща.

— Целта ми не е да те критикувам. А да помогна.

Той протегна ръка и взе свитъка най-отгоре, разви го и впери поглед в неразбираемите символи, които се гонеха по страницата.

— Майка ми се опита да ме научи, но аз бях палаво дете и не можех да стоя на едно място за повече от няколко минути, и то само ако на масата има храна. Въпреки това тя настояваше и аз се опитах, но напразно. Не различавах буквите. Онова, което за нея бе поезия или история, за мен бяха безсмислени драсканици, буквите скачаха хаотично по страницата. Накрая, с цената на много усилия, се научих да пиша името си, но скоро след това мама се разболя, а мен ме дадоха в ордена. А там никой не държи на буквите.

— Чела съм и за други хора с това затруднение — каза Дарена. — Вярвам, че с повече усилия може да се преодолее. Ще се радвам да ти помогна.

Изкушен беше да откаже, нямаше излишно време за уроци, но предложението й бе прозвучало толкова искрено, че го накара да се замисли. „Явно съм спечелил уважението й — осъзна той. — Какво вижда в мен? Ехо на своя баща? На покойния си съпруг сеорда? Но не вижда всичко.“ Погледът му се насочи към платнения вързоп в ъгъла на палатката, все още недокоснат, макар Вейлин да тръгваше на война. Всеки път, когато пръстите му докосваха канапа, неохотата му се надигаше с подновени сили. „Още не ме е виждала да убивам.“

— Може би по един час всяка вечер — каза той. — Би могла да ми преподаваш. Ще е приятно разнообразие след дневния преход.

Тя се усмихна, кимна и взе свитъка от ръцете му.

— „Гилдията на тъкачите — зачете тя, — иска да уведоми владетеля на кулата за скандалните цени, които искат земеделските стопани от западния бряг, за да поддържат доставките на вълна…“

 

 

Нощем лагерите са едни и същи, без значение коя е армията или войната. Без значение дали е в пустиня, в гора или на планински склон, гледките, миризмите и звуците никога не се променят. Музика звучи сред града от палатки, защото всяка войска си има своята квота от музиканти, чуват се смях и гневни гласове на картоиграчи. Тук-там близки приятели се събират на тихи групи да говорят с носталгия за дома и семействата си. Вейлин намираше известна утеха в този познат мизансцен, черпеше сили от него. „Превръщат се в армия — реши той, докато вървеше сам по края на лагера, далеч от светлината на множеството огньове. — Но дали ще се бият като един?“

След малко спря, обърна се и зарея поглед към назъбената линия на дърветата. „Умел е с меча, но стъпката му не е достатъчно лека“ — помисли си, когато предупредителната нотка на кръвната песен набра сила.

— Имаш да обсъдиш нещо с мен, Даверн? — извика той към сенките.

Кратка пауза, последвана от тиха ругатня, а миг по-късно корабостроителят Даверн се появи от мрака. Носеше меч на кръста си и стискаше здраво дръжката му. По горната му устна лъщеше пот, но гласът му прозвуча спокойно:

— Виждам, че все така ходите невъоръжен, милорд.

Вейлин остави думите му без внимание.

— Отдавна ли репетираш този момент?

Самообладанието на Даверн понесе сериозен удар.

— Не разбирам…

— Смяташ да ми кажеш, че баща ти е бил добър човек. Че като съм го убил, съм съсипал живота на майка ти. Как е тя, между другото?

Устните на младежа се изкривиха от усилието му да навие гнева си. Моментът се проточи. Вейлин усети силното желание на Даверн да зареже всяка преструвка.

— Гореше с омраза към теб до деня на смъртта си — каза накрая корабостроителят. — Хвърли се в морето, когато бях на дванайсет.

Споменът се върна неканен и ясен. „Дъждът, който се лее на студени пелени, пясъкът е опръскан с кръв. «Съпругата ми» — прошепва един умиращ мъж…“

— Не знаех — каза той на Даверн. — Съжалявам…

— Не съм дошъл за извинението ти! — Младежът пристъпи напред и оголи зъби.

— За какво си дошъл тогава? — попита Вейлин. — Да отмиеш с кръвта ми скръбта си? Да поправиш разбития си живот? Наистина ли вярваш, че ще постигнеш това, а не примката на бесилото?

— Дойдох за справедливост… — Даверн направи още крачка към него и хвана с лявата си ръка ножницата, готов да извади меча, но после застина, спрян от смеха на Вейлин.

— Справедливост? — каза Вейлин, след като смехът му утихна. — И аз потърсих справедливост веднъж, от един старец, оплел се в интриги. Той ми я даде, а в замяна аз му продадох душата си. И направих това заради теб и майка ти. Ерлин не ти ли каза?

— Мама твърдеше, че той лъже. — Нотка на колебание се промъкна в гласа на Даверн, но само толкова, а кръвната песен звънтеше предупредително. „Не можеш да прогониш дългогодишна омраза с няколко думи.“ — Ерлин се опитваше да смекчи гнева й с лъжите си — продължи Даверн. — А мен да отклони от справедливата кауза.

— Значи остава да ме убиеш, и готово. — Вейлин разпери ръце. — Понеже каузата ти е справедлива.

— Къде ти е мечът? — попита Даверн. — Донеси си меча и да уредим това.

— Мечът ми не е за такива като теб.

— Проклет да си! Донеси си ме…

Откъм дърветата се чу тих звук като от прекършена съчка.

Вейлин се метна към младежа, сграбчи го през кръста, преди той да е извадил меча си и наполовина от ножницата, и го повали на земята. Нещо изсвистя на крачка над главите им.

Даверн започна да се мята и Вейлин се претърколи настрана. Още откъслечни звуци долетяха откъм дърветата.

— Претърколи се надясно! — викна Вейлин на младежа, а самият той се претърколи наляво миг преди десетина стрели да се забият в земята около тях.

— Какво? — извика сащисаният Даверн и понечи да се изправи.

— Легни! — изсъска ядосано Вейлин. — Нападат ни.

Нов звън на тетива. Даверн се метна по лице на земята; стрелата разсече въздуха наблизо.

„Не за него — осъзна Вейлин, вперил поглед в тъмната линия на дърветата. — Не за него ме е предупреждавала песента.“

— Тичай в лагера — каза му Вейлин и свали плаща си. — Вдигни тревога.

— Аз… — Даверн се оглеждаше трескаво, все така прилепен към земята. — Кой?

— Стрелци с дълги лъкове, струва ми се. — Вейлин метна плаща си във въздуха и той се разтанцува, разкъсан от поредния залп. — Тичай в лагера!

Самият той скочи на крака и хукна към дърветата, като броеше наум. Щом стигна до три, се хвърли отново на земята, изчака поредният залп да изсвисти над него, после отново скочи и хукна, като свръщаше ту насам, ту натам, докато не зърна първия — закачулена фигура, която се надигна от високата трева на десетина крачки от него с опънат наполовина лък. Вейлин хукна към стрелеца, метна се по очи на земята и се превъртя, разминавайки се на косъм със стрелата. Изправи се със скок и перна с отворена длан стрелеца по брадичката, с което го повали моментално. Друг нападна отляво, зарязал лъка си в полза на нож с дълго острие. Вейлин грабна лъка на поваления мъж и замахна с него в широка дъга. Лъкът удари втория мъж по главата и той политна назад, като сечеше трескаво въздуха. Вейлин се изправи, остана така един удар на сърцето, после се метна настрани миг преди стрела да профучи край него и да се забие в гърдите на залитащия мъж.

Хукна надясно и пред него изникна нов стрелец, този път с изпънат докрай лък. „Петнайсет стъпки — прецени Вейлин. — Едновременно твърде близо и твърде далеч.“ Сянка се появи зад стрелеца, метал грейна в сребристо и го повали с един-единствен удар. Даверн обърна гръб на трупа да посрещне връхлитаща закачулена фигура, вдигнала за удар брадва с острие като полумесец, приклекна под удара и замахна с меча си към хълбока на мъжа, но онзи явно не беше аматьор и блокира атаката му с дръжката на брадвата си, а след това нанесе удар с опакото на ръката си и просна младежа на земята.

„Твърде далече“ — помисли си отново Вейлин. Вече тичаше с всички сили към закачуления, който вдигаше брадвата си за смъртоносен удар.

Нещо нечовешко изръмжа в мрака, гигантска сянка прекоси пътя на Вейлин и мъжът с брадвата изчезна. Копита изтрополиха по спечената земя и от тъмното се появи ездач с дълга тояга, която се завъртя и повали още един закачулен. Ръмженето се чу отново, последвано от викове на ужас и тропот на бягащи крака… после писъци, които секнаха бързо, пет на брой, един след друг.

— Братко — каза Норта и спря коня си до него. Очите му бяха разширени от тревога, русата му коса се вееше на вятъра. — Лорен сънува сън.

 

 

Когато Вейлин пристигна на следващата сутрин, Даверн тъкмо излизаше от палатката на лечителите с голяма превръзка на носа и зрелищна синина, обхванала половината му лице.

— Счупен е, значи? — попита Вейлин.

Даверн не отговори, само му изръмжа.

— Дължа ти благодарност — продължи Вейлин. — Или ме спаси само за да ме убиеш по-късно?

— Ва не помена нито — заяви Даверн.

— Моля?

Даверн се изчерви, облиза устни и пробва пак, по-бавно:

— Това не променя нищо.

— А. — Вейлин кимна и продължи по пътя си. — Полезна информация. Имаш хора да обучаваш, сержант.

В лечебницата завари сестра си да слага лапа върху лицето на добре сложен мъж с грива от черна коса и синина на челюстта, пред която синината на Даверн бледнееше. Мъжът седеше на високо столче, зад него стояха капитан Адал и войник от Северната гвардия. Китките и глезените на пленника бяха оковани, веригите издрънчаха, когато той се обърна с цяло тяло към Вейлин, лицето му се разкриви от омраза. Опита се да даде глас на чувствата си, но от устата му пръсна единствено слюнка. Алорнис отстъпи крачка назад, стресната от демонстрацията на такава ярост.

— Челюстта му е счупена — каза брат Келан, който стриваше билки в хаванче в другия край на шатрата. — Кой да знае, че учителят има толкова силна ръка.

— Аз знам. — Вейлин отиде при Алорнис и я докосна успокоително по ръката. После се обърна към окования: — Изплаши сестра ми, господинчо.

Мъжът извика нещо, от устата му излетя нов залп слюнка и една капка стигна до лицето на Вейлин.

— Тихо! — ревна Адал и фрасна мъжа по тила.

— Достатъчно! — каза Келан. — Няма да изтезавате никого в тази шатра!

— Ти на това изтезание ли му викаш, брат Келан? — попита Адал и изсумтя, после се наведе да прошепне в ухото на пленника: — Първо ще изчакам да се оправиш. Иначе забавлението като нищо ще свърши твърде бързо.

— Вържи го за главната подпора и си вървете — каза Вейлин. Адал кимна неохотно и се подчини — върза пленника за главната подпора на палатката и излезе заедно с другаря си. — Ти също, братко — каза Вейлин на Келан.

— Казах без изтезания — повтори престарелият брат.

— Хайде с мен, брат Келан. — Алорнис отиде при него и го дръпна към платнището. — Владетелят на кулата не се занимава с мъчения. — После се обърна към Вейлин, вдигнала въпросително вежда. Той кимна в отговор и сестра му го дари с мрачна усмивка, преди да излезе заедно с лечителя.

— Само ти оцеля — каза Вейлин на окования, сложи столчето пред него и седна. — Онзи, когото ударих аз, също можеше да оцелее, но бойната котка на моя брат не винаги слуша господаря си.

Мъжът все така го гледаше с ярост. „Има и страх, но омразата е много повече“ — помисли си Вейлин. Това му подсказваше песента.

— Преди три седмици десетима кумбраелци пристигнали с кораб — каза той. — Ловци, което обяснява лъковете им. Дошли в Пределите да ловуват мечки, защото кожата и лапите им се продават прескъпо в Кралството, където тези зверове са на изчезване. Добра история.

„Същият страх, същата омраза, плюс щипка мрачен хумор.“

— Е — продължи Вейлин. — Пари или вяра?

„Страхът нараства, смесва се с чувство на несигурност.“ Мъжът навъси вежди, за миг чувствата му станаха хаотични, после се слегнаха в презрение.

— Вяра значи — каза Вейлин. — Слуги на Световния отец идват на север, за да убият Мрачния меч и да се покрият със слава.

„Объркването става по-силно, страхът също… но има и нещо друго, някакво ехо… не, не е ехо, а миризма, слаба, но остра, гадна и позната, заровена надълбоко в спомените на този човек, толкова надълбоко, че той дори не подозира за нея.“

— Къде е той? — попита настоятелно Вейлин, приближи се и се взря в очите на стрелеца. — Къде е копелето на вещицата?

„Объркване и още презрение. Мисли ме за луд, но… едновременно с това изпитва колебание, усеща неканен спомен.“

— Човек, който не е човек — продължи с тих глас Вейлин. — Създание, което облича други хора като дреха. Подушвам го по теб.

„Пристъп на страх, примесен с осъзнаване.“

— Познаваш го. Виждал си го. Сега какво е облякъл, какъв е? Стрелец като теб?

„Остана само страх.“

— Войник?

— Жрец?

„Ужас, мирише като земно масло, плиснато върху жив пламък… Жрец, значи… Не, не долавям нотка на разпознаване. Не е жрец. Но този тип познава някакъв жрец, отчита се пред жрец.“

— Твоят жрец те е пратил тук. Трябва да си разбирал, че ви праща на смърт. Теб и братята ти.

„Гняв, оцветен с примирение. Знаели са.“

Вейлин въздъхна и се изправи.

— Не познавам подробно Десетокнижието, както вероятно се досещаш. Но имам една приятелка, която го знае наизуст. Да видим дали съм запомнил правилно. — Затвори очи в опит да си спомни една от многобройните рецитации на Рева. — „Обичаните не бива да търпят нищо от Мрачното. Човек не може да познава едновременно Отеца и Мрачното. Познае ли Мрачното, човек обрича душата си.“

Погледна надолу към окования и долови онова, което се бе надявал да усети. Срам.

— Погледнал си в очите му и си видял непознат — каза той. — Какъв беше той преди?

Мъжът сведе поглед, емоциите му се притъпиха. „Срам и примирение.“ Изсумтя, главата му се разклати от усилието да оформи реч със счупената си челюст, слюнка се разхвърча, докато нещастникът повтаряше една и съща изкривена дума, неразбираема в началото, но все по-ясна с всяко повторение:

— Лорд.

 

 

— Качете го на баржа и го откарайте до поселищата на северния бряг — каза Вейлин на Адал, след като излезе от лечебницата. — Нека го заведат навътре в гората и да го освободят там, като му оставят лъка му и колчан със стрели.

— Защо? — попита объркано капитанът.

Вейлин тръгна към своята палатка.

— Той е ловец. Може пък да намери някоя мечка.

Завари Норта да го чака пред палатката заедно със Снежинка и Алорнис, която чешеше гигантската котка по корема, ласка, която звярът приемаше с доволно, почти гръмотевично мъркане.

— Толкова е красива — каза Алорнис.

— Да — съгласи се Норта. — Жалко, че няма котарак, с който да си родят красиви котета.

— Все някъде трябва да има — каза Алорнис. — Видът им вероятно произлиза от диви предтечи, които и досега живеят на свобода.

— Ако си права, въпросните диви котки са някъде далеч отвъд леда — каза Вейлин и взе чашата вода, която му подаде Норта.

— Онзи каза ли нещо? — попита Норта.

— Повече, отколкото му се искаше на него, и по-малко, отколкото ми се искаше на мен. — Погледна към раницата, която Норта беше донесъл със себе си, и погледът му се задържа върху меча, подпрян на нея.

— Подарък от лейди Дарена — обясни Норта. — Аз я помолих. Един мъж трябва да има оръжие, щом ще ходи на война.

— Войната вече не е по твоята част, братко. Не случайно не пратих набирачи в Нериново. Ти принадлежиш на семейството си.

— Според съпругата ми семейството ми няма да пострада само ако помогнем подобаващо на твоята кауза.

— Ние?

— Ела. — Норта го плесна по рамото. — Искам да те запозная с едни хора.

Заведе Вейлин в покрайнините на лагера, където чакаха четирима души, един от които Вейлин вече познаваше. Плетача гледаше в краката си, обичайното му ведро изражение беше изчезнало, заменено от дълбоко недоволство, ръцете му потрепваха, отпуснати покрай тялото.

— Него защо си довел? — попита Вейлин. — Не му е мястото тук.

— Не съм го довел. Той просто тръгна с нас, макар че го молихме да се върне. Добре ще е да му дадете коноп или вейки. Да плете нещо.

— Ще се погрижа.

— Това е Кара. — Норта посочи тъничкото момиче, което стоеше до Плетача. Беше на петнайсет-шестнайсет, с големи тъмни очи, и събуди у Вейлин спомена за едно малко момиченце, което наднича иззад плаща на баща си в разрушения град.

— Милорд — каза несмело девойката, като стрелкаше постоянно с очи големия лагер. Изглеждаше толкова плаха, а кръвната песен надигна глас в сърдечен поздрав. „Каквато и да е дарбата й — реши Вейлин, — явно е силна.“

— И Лоркан. — В гласа на Норта се прокрадна неохота, когато посочи младия мъж, който стоеше наблизо. Беше с няколко години по-голям от девойката и също толкова слаб, но с това приликите свършваха.

— За мен е голяма чест, милорд! — поздрави той Вейлин с дълбок поклон и широка усмивка. — Не съм си и помислял, че нещастник като мен ще има шанса да застане рамо до рамо с великия Вейлин Ал Сорна. Милата ми майчица би плакала от гордост, ако…

— Добре, добре — прекъсна го Норта. — Говори твърде много, но може да бъде полезен.

Застана пред последния и най-впечатляващ от всички член на групата — едър като мечка мъж с дълга гъста брада и истинска грива от посребряваща черна коса.

— Маркен, милорд — представи се сам мъжът с подчертан нилсаелски акцент.

— Той би могъл да е от помощ — каза Норта. — За информацията, която търсиш.

 

 

Телата бяха положени в една палатка в края на лагера, малкото им ценности бяха раздадени като плата на войниците, натоварени с неприятната задача да ги погребат според кумбраелския обичай. Маркен застана пред първия труп — на нисък набит мъж, каквито често биваха стрелците, лицето му застинало в предсмъртна маска на ужас, макар и непълна, защото бойната котка бе отпрала половината. Не личеше Маркен да се стряска от грозната гледка; вместо това клекна до трупа и сложи длан върху челото му. Затвори очи за миг; после поклати глава.

— Пълна каша. На този дъските му са хлопали много преди Снежинка да го докопа.

Продължи нататък и спря пред четвъртия, който изглеждаше най-възрастен.

— Тук е по-добре — каза Маркен. — Малко червено и неясно, но все пак е бил що-годе с ума си. — Вдигна поглед към Вейлин. — Милорд иска ли да знае нещо по-конкретно? Това би улеснило нещата.

— Жрец — отвърна Вейлин. — И лорд.

Маркен кимна, сложи две ръце върху челото на покойника и затвори очи. Остана така близо минута, без да помръдва, почти не дишаше, лицето му — ведро зад брадата. По някое време Вейлин се зачуди дали Маркен все още е в тялото си, или, също като Дарена, може да лети извън него, но вместо да се носи над земята, се заравя в мозъците на мъртви хора.

Накрая Маркен отвори очи със стон на болка и се дръпна от трупа. Погледът, който отправи на Вейлин, съдържаше обвинение.

— Милорд можеше да ме предупреди за естеството на онова, което търся.

— Извинявай — отвърна Вейлин. — Това означава ли, че си го намерил?

 

 

— Отстрани косата му е малко по-гъста — каза Маркен на Алорнис и посочи скицата й. — А устата му не е толкова широка.

Алорнис добави няколко щрихи с парчето въглен, после размаза една-две линии с пръст.

— Така?

— Да. — Брадата на Маркен се размърда и лъснаха учудващо бели зъби. — Милейди има удивителна дарба.

— Това ли е той? — попита Вейлин, когато Алорнис му даде скицата. От пергамента го гледаше мъж с широко лице, оплешивяващ, с брада и тесни очи. Зачуди се дали Алорнис не се е поувлякла, водена от „артистичната волност“, за която дрънкаше майстор Бенрил, или злобната извивка на устните наистина съвпада с описанието, дадено й от Маркен.

— Максималната възможна прилика по спомени, милорд — каза Маркен. — Това е лицето на маската, зад която се крие онова нещо.

— Усетил си го, така ли? Когато си го видял в мозъка на мъртвия?

— Видях го, да, зад маската. Винаги виждаме повече, отколкото си даваме сметка, и видяното остава. — Почука се с пръст по слепоочието. — Особено когато видим нещо, което не разбираме.

— Имаш ли име за това лице?

Брадата на Маркен се разлюля в гримаса на съжаление.

— Дарбата ми е ограничена до онова, което са видели мъртвите, милорд. Нямам достъп до онова, което са чули.

Вейлин постави скицата до онази, която Алорнис вече беше довършила и на която се виждаше по-млад мъж, красив, макар че според сестра му носът и брадичката били твърде остри.

— И това е жрецът?

— Не мога да кажа със сигурност, знам само, че пред него са се отчитали мъртвият и другите. Най-яркият спомен на този, освен за връхлитащата Снежинка, е как този мъж говори. Били са на някакво пристанище, преди да се качат на кораб.

Вейлин дълго се взира в двете скици с надежда песента да му подскаже нещо, но тя мълчеше.

— Да заведа ли майстор Маркен в столовата? — попита Алорнис.

— Да, разбира се. — Вейлин се усмихна с признателност на Маркен. — Благодаря ти.

— Дошли сме да помагаме, милорд. — Едрият мъж се изправи с пъшкане и разтърка гърба си. — Макар че ми се ще тази война да беше почнала преди няколко години.

 

 

Откри Норта при импровизираното тренировъчно стрелбище край реката. Норта си беше донесъл лъка, еорилско оръжие, подобно на лъковете, които използваха в ордена. По всичко личеше, че е станал още по-умел в стрелбата — стрелите летяха към мишената с безпогрешна бързина и прецизност, а останалите стрелци бяха преустановили тренировката си, за да се насладят на спектакъла.

— Имаш си публика — отбеляза Вейлин.

Норта хвърли поглед към зяпачите и изпрати последната си стрела в центъра на мишената.

— Малобройна. Нямате много стрелци в малката си армия.

— Най-вече ловци и неколцина ветерани от Кралската гвардия, които са се заселили в Пределите — обясни Вейлин. — Какво ще кажеш да те направя техен капитан? Може да си избереш още хора от новобранците и да ги обучиш.

— Както заповяда милорд.

— Нищо не ти заповядвам, братко. Истината е, че съм изкушен да те върна у дома.

Норта го погледна сериозно и се подпря на лъка си.

— Не само Лорен сънува сън, братко. В своя сън Лорен те е видяла как се сражаваш с много мъже с лъкове. Много беше развълнувана милата. Села обаче… Села сънувала как умираме пред очите й. Аз, Лорен и Артис, както и още неродените близнаци. Всички ние, пленени, изтезавани и убити пред очите й, докато Нериново гори. Ако беше чул писъците й, щеше да знаеш защо ме е изпратила и защо дойдох, макар че не горя от нетърпение да се включа в онова, което предстои.

— Ще може ли да… — Вейлин се поколеба, но накрая все пак събра сили да довърши: — Мислиш ли, че ще можеш да убиваш отново?

Норта вдигна вежда и за миг брадатият учител изчезна, заменен от язвителния младеж с остър език.

— А ти? Аз поне си имам лъскав нов меч. А твоят е овързан в платно и скрит от света.

„Може би се страхувам, че ако го извадя от ножницата, това ще освободи нещо по-лошо от завоевателна армия.“ Остави тази мисъл неизречена и смени темата.

— Тези твои спътници. Знам каква е дарбата на Плетача и вече видях какво може да прави Маркен. Какво ще ми кажеш за другите двама?

— Кара може да вика дъждовете, но те съветвам добре да си помислиш, преди да го поискаш от нея. Ефектът е… драматичен, но последствията са непредсказуеми.

— А момчето?

— Лоркан не може да бъде видян.

Вейлин се намръщи.

— Аз го виждам.

Норта се усмихна.

— Ами… трудно е да се обясни. Но преди да приключим с тази война, ще има доста поводи момчето да демонстрира уменията си.

— Така е. — Вейлин стисна ръката на своя брат и откри, че ръкостискането му е силно и топло. — Радвам се, че си тук, братко. Гледай бързо да избереш хората си. Утре поемаме към Кралството.