Антъни Райън
Владетелят на кулата (15)

2.
Лирна

Събуди се и завари малко момиченце да седи на леглото й и да я зяпа с големи сини очи. Главата я болеше ужасно, сякаш в черепа й имаше дребно човече с голям чук, а устата й така беше пресъхнала, че едвам успя да поздрави детето на лонакски. То кривна глава и продължи да я зяпа.

— Заради косата ти, кралице. — Давока седеше на съседното легло, гола, ако не се броеше препаската. — Лонаките нямат златни коси.

Лирна отметна кожите, смъкна крака на земята и седна на леглото, безобидно движение, което събуди многобройни болежки от гърба до пръстите на краката й. Давока стана, наля вода в дървена чаша и я доближи до устните й. Без дрехи Давока беше още по-впечатляваща гледка — тялото й приличаше на епическа поема от мускули, белези и татуировки. Остави чашата, след като Лирна изпи водата до дъно, и й пипна челото.

— Няма треска. Добре.

— Откога сме тук?

— Три дни.

Лирна огледа стаята. Каменните стени бяха покрити с украсени кози кожи и някакви сложни висулки от кожени ивици и дялани дървени фигурки, някои с формата на хора и животни, други толкова странни, че трябваше да са абстрактни.

— Това е женската зала — обясни Давока. — Тук жените раждат. На мъжете им е забранено да влизат.

Лирна усети нещо да й подръпва косата, вдигна поглед и видя момиченцето да прокарва пръсти през златните кичури, все така ококорено от почуда.

— Как се казваш? — попита го тя на лонакски и се усмихна.

Момиченцето кривна глава.

— Анела сер Алтурк — каза то. „Дъщерята на Алтурк.“

— Още си няма име — обясни Давока и махна с ръка на детето да не досажда. То изтича в един ъгъл и седна на пода, все така зяпнало Лирна.

Давока извади от раницата си манерка и я подаде на Лирна.

— Червен цвят — предположи Лирна, след като подуши течността вътре.

— Ще премахне болката.

Лирна поклати глава и й върна манерката.

— Червеният цвят превръща в роби онези, които го пият.

Давока смръщи вежди, после се разсмя и отпи глътка от манерката.

— Кралицата иска нещата да стават по трудния начин. Вижда се.

Лирна се надигна от леглото и направи няколко предпазливи крачки. Въздухът беше хладен по голата й кожа, но усещането бе по-скоро ободряващо, отколкото неприятно.

— Брат Солис и другите? — попита тя.

— Добре са, но ги държат извън селото. Единствен Алтурк говори с тях, и то само при нужда.

— Той е водачът на тези хора, така ли?

— Кланов вожд на Сивите ястреби. Владее над двайсет села и техните бойни отряди. Само малесата има повече власт.

— Имаш ли му доверие?

— Той никога не е поставял под съмнение думата от Планината.

Лирна долови в тона й известно колебание.

— Но дали ще го прави и занапред?

— Предвождал е много нападения срещу твоя народ, губил е близки в битките с твоите безбожни братя. Моите хора се учат да ви мразят още с майчиното мляко. — Кимна към момиченцето в ъгъла. — Мислиш, че тя не те мрази? Виси тук само за да докладва на баща си какво си говорим.

— И въпреки това малесата иска мир. С риск да разкъса собствения си народ.

— Думите от Планината не подлежат на съмнение. — Давока метна една глинена съдинка по детето и то се втурна към входа. — Кажи това на баща си! — извика след него тя.

Обърна се отново към Лирна, огледа я и каза:

— Много си кльощава, кралице. Трябва да ядеш.

 

 

Следващите три дни Лирна прекара в женската зала: ядеше храната, която й приготвяше Давока, и възстановяваше силите си. Позволено й бе да излиза от постройката, стига да не се отдалечава на повече от няколко крачки от входа, където двама лонакски воини стояха на пост, стрелкаха я с намусени погледи и мълчаха упорито въпреки опитите й да ги заговори. Давока постоянно се въртеше около нея и нито за миг не оставяше оръжията си. Лирна мярна Солис в другия край на селото — с брат Иверн се упражняваха с мечовете пред малка каменна постройка, наобиколени от десетина бойци. Лирна помаха с ръка, брат-командирът спря и след кратка пауза вдигна меча си да я поздрави. Брат Иверн последва примера му, като развъртя меча си по-широко. Лирна се засмя и се поклони в отговор.

Макар Давока да я пъдеше постоянно, щерката на Алтурк се връщаше отново и отново и все така зяпаше Лирна с големите си сини очи. Лирна й показа как да я реши с гребена от черупка на костенурка на бедната Нерса и детето прие това ново свое задължение с несекващ ентусиазъм.

— Имаш ли братя и сестри? — попита го Лирна на лонакски; седеше на леглото с гръб към момичето, чиито малки ръчички прокарваха гребена през дългата й, влажна от банята коса.

— Кермана — отвърна детето. „Голямо число, което не е лесно да се преброи.“ — И десет майки.

— Това са много майки — отбеляза Лирна.

— Бяха единайсет, но една отиде при сентарите и Алтурк я уби.

— Това е… много тъжно.

— Не, не е. Тя ме биеше повече от другите.

— Сигурно е била родната й майка — вметна Давока. — Те винаги те бият повече.

— А ти колко майки имаш, кралице? — попита детето. Също като Давока, и то не разбираше разликата между кралица и принцеса.

— Само една.

— Тя биеше ли те?

— Не. Почина, когато бях много малка. Почти не я помня.

— На лов ли умря, или в битка?

— Просто се разболя. — „Също като баща ми, но той умря твърде късно, а тя — твърде рано.“

Жена се появи на входа, млада на години, но на вид свирепа като воините отвън. Давока беше обяснила, че е най-голямата дъщеря на Алтурк, натоварена със задачата да им носи храна и дърва за огрев, задача, която младата жена обикновено изпълняваше мълчаливо и със сурово лице.

— Довечера ще доведеш мерим хер при огъня на талесата — каза тя на Давока. Погледът й се плъзна към Лирна и се спря на момичето, което й решеше косата. Младата жена се озъби на сестра си, махна й рязко, детето направи физиономия, но все пак се смъкна от леглото и изтича при нея.

— Остави това — нареди новодошлата, видяла гребена в ръката на детето.

— Може да го вземе — каза Лирна. — Като… подарък от кралицата.

— Кръвта на Алтурк няма нужда от такива подаръци — озъби се в отговор младата жена и изтръгна със сила гребена от ръката на детето, което изписка от болка.

— Казах, че може да го задържи! — Лирна се изправи и я изгледа твърдо.

Жената трепереше от гняв, ръката й пълзеше бавно към ножа с дръжка от еленов рог, втъкнат в колана й.

— Помни думата от Планината — каза Давока тихо.

След още един напрегнат миг жената тикна гребена обратно в ръцете на сестра си, без да изпуска Лирна от поглед. Момиченцето погледна гребена, после го хвърли на пода и го стъпка.

— Мерим хер са слаби! — изсъска то на Лирна и избяга навън.

Младата жена изсумтя презрително, после също излезе.

— Тук ти не си кралица — каза Давока на езика на Кралството. — Никога не забравяй, че те мразят.

Лирна сведе поглед към счупения гребен.

— Така е. — После се обърна към Давока с лека усмивка и добави на лонакски: — Но ти не ме мразиш, сестрице.

 

 

Както можеше да се очаква, жилището на Алтурк беше най-голямото в селото, кръгъл каменен зид с диаметър двайсетина крачки, покрит с наклонен покрив от плочи. Беше се стъмнило, когато Давока въведе Лирна в къщата. Завариха вожда на клана седнал пред напален огън, пламъците се издигаха високо от яма в центъра на помещението. Беше сам, ако не се броеше един млад мъж, който стоеше прав зад него със скръстени на гърдите ръце и обичайната намусена физиономия, и едно голямо куче, което лежеше в краката му и глозгаше кокал.

— Разбрах — започна Алтурк на езика на Кралството, без да губи време с поздрави, — че първата ми дъщеря е нанесла обида на кралицата.

— Не беше нищо — увери го Лирна.

— Не знам дали е било нищо, но е показала слабост, показала се е недостойна за заповедта на малесата. Лично я набих.

— Благодарни сме за загрижеността ви — каза му Давока на лонакски преди Лирна да е реагирала.

Той прие думите с кимване, после измери Лирна с поглед.

— Достатъчно силна си да пътуваш. — В тона му не се съдържаше въпрос.

— Утре сутрин ще тръгнем по североизточната пътека — каза Давока. — Ще ни трябват коне и ескорт. Пълен боен отряд би трябвало да е достатъчен.

Младежът зад Алтурк се изсмя презрително, но бързо млъкна под тежкия поглед на вожда.

— Коне ще ви дам, но боен отряд нямам — каза Алтурк. — Всичките ми воини са по петите на сентар, оставил съм тук само шепа, които да пазят селото.

Давока стисна зъби, гняв се промъкна в тона й:

— Преброих над двеста воини в това село.

Алтурк вдигна рамене.

— Сентарите са много, а сестрината ти кръвожадност е неутолима. Сивите ястреби очакват защита от своя талеса и аз няма да пренебрегна желанието им.

— Но ще пренебрегнеш думата от Планината.

Алтурк скочи на крака. Не беше въоръжен, но от него се излъчваше толкова сила, че Лирна я усети като заплаха сама по себе си.

— Малесата не ми е изпратила заповед да ви давам въоръжен ескорт за пътуването. Почетох думата й, като приех в селото си тая златокоса фуста, около която ти се суетиш като маймуна с малки.

Давока ревна вбесена и вдигна копието си. В същия миг в ръката на младия мъж се появи бойна тояга.

— Не! — каза Лирна, вдигна ръка и пристъпи пред Давока. — Не, сестрице. Това няма да помогне.

Давока погледна настрани. Ноздрите й се издуваха, докато се бореше с желанието си да влезе в битка. След миг свали бавно копието си. Лирна се обърна към Алтурк.

— Талеса, благодаря ви за гостоприемството. Аз, принцеса Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство, съм ви задължена. Ще си тръгнем утре призори.

 

 

Планинското конче, което й дадоха, беше толкова ужасно, че Лирна се затъжи за бедния мъртъв Самур. Беше злонравно добиче, което хукваше по своя воля и се изправяше на задните си крака при най-малката провокация. Освен това имаше най-кокалестия гръб, на който Лирна бе сядала в живота си, а лонакското седло от тънка козя кожа не помагаше особено — имаше чувството, че седи върху камъни, покрити с тънко одеяло. Смолен май също не харесваше коня си и току се въртеше на седлото, докато се отдалечаваха от селото на Сивите ястреби. Солис и Иверн се справяха по-добре, а Давока, разбира се, яздеше своето животно, сякаш се познаваха от години. Наложила бе бърз ход, искаше да покрият възможно най-голямо разстояние, преди да е паднала нощта. Лирна хвърли поглед назад към селото, преди да прехвърлят билото на едно възвишение в северния край на долината. Чудеше се дали щерката на Алтурк ще намери кичура златна коса, който беше скрила в женската зала, дълбоко в една пролука на каменния зид, където можеха да бръкнат само малки ръце.

— Дано не са се отнесли зле с вас, добри ми господа — обърна се Лирна към тримата мъже, докато прекосяваха един плитък поток.

— Само ако мълчанието е изтезание, ваше височество — отвърна Иверн.

— За теб обикновено е такова — измърмори под нос Солис.

— Няма време за приказки — прекъсна ги Давока. — Трябва да стигнем бързеите преди слънцето да е залязло. — Срита кончето си в бърз тръс и останалите волю-неволю последваха примера й.

Както винаги, продължителната езда беше неприятна за Лирна, но не толкова мъчителна като преди. Гърбът и краката не я боляха толкова много, а бедрата й не се ожулиха до кръв. Подобрили се бяха и ездитните й умения, осъзна тя с изненада — преди трудно се задържаше на седлото при галоп, а сега се чувстваше почти в хармония с коня под себе си, на моменти чак изпитваше вълнение от скоростта, от вятъра, който развяваше косата й, от бързия тропот на копитата по земята. „Може пък да се превръщам в лоначка“ — помисли си тя с усмивка.

Стигнаха бързеите късно вечерта — бурна вода, широка петдесетина крачки, дълъг участък от реката, който се точеше и в двете посоки, докъдето им стигаше погледът. Давока ги поведе на изток по течението, към едно по-дълбоко място, където водата изглеждаше по-кротка.

— Това не е брод — отбеляза Солис.

— Конете могат да плуват — каза Давока. — Ние също.

— Ъъъ — измънка тихичко Лирна.

— Течението е твърде бързо — настоя Солис. — Трябва да продължим напред и да намерим по-добро място.

— Няма време — каза Давока, смъкна се от седлото и поведе коня си към брега. — Сентар вече са ни хванали дирята. Ще плуваме.

— Аз не мога — каза Лирна, като местеше поглед по въртопите, насичащи водната повърхност.

— Нямаш избор, кралице — каза Давока и се приготви за скок.

— Не мога бе! — извика Лирна.

Давока се обърна и я погледна въпросително.

— Не мога да плувам — добави Лирна. Имаше чувството, че говори като нацупено капризно момиченце.

— Никак ли, ваше височество? — попита Иверн.

— Простете, че не съм израснала във вашия орден, братко! — сопна се тя. — Учителите ми са виновни в държавна измяна, задето не ме научиха да плувам, макар да е широко известно, че това умение е жизненоважно за една принцеса.

Иверн примижа леко, стреснат от тази незаслужена тирада, но не се сдържа и подхвърли:

— Е, сега май е точно такова.

— Мери си приказките, братко! — смъмри го Солис.

— Трябва да прекосим реката — заяви Давока.

— Е, аз пък съм съгласна с брат Солис — каза Лирна, скръсти ръце и вложи в гласа си максимална доза царствен авторитет: — Трябва да намерим по-добро място, не толкова дълбоко…

Не довърши, защото Давока бе тръгнала към нея с целенасочена крачка.

— Недей! — предупреди я Лирна.

Давока се наведе, преметна Лирна на рамо и се обърна към реката.

— Скалните маймуни могат да плуват, а никой не ги е учил. Значи и ти можеш.

— Брат Солис, заповядвам ти… — успя да писне Лирна, преди да се озове във въздуха. Водата беше студена, прониза я от главата до петите, вледени я. Светът замлъкна за миг, пред очите й имаше само мехурчета, после главата й проби водната повърхност с крясък. Точно както беше предупредил брат Солис, течението беше бързо и отнесе Лирна двайсетина крачки надолу, преди тя да се добере някак до брега, цапаше и риташе, докато краката й не опряха в скалистите плитчини. Изпълзя от водата, разтреперана и хъхреща. Смолен се появи до нея и й помогна да се изправи.

— Обиждаш непростимо нашата принцеса! — кресна той на Давока, когато тя се приближи.

— Видя ли — каза тя на Лирна, без да му обърне внимание. — Добре си плу…

Лирна я фрасна в лицето. Вложи цялата си сила в удара, но ръката й отскочи от челюстта на Давока, без да нанесе никакви видими щети; затова пък собственият й юмрук пламна от болка.

Спусна се тишина, в която Смолен сложи ръка върху дръжката на меча си, Лирна тръскаше ръка да прогони болката, а Давока търкаше зачервеното място на челюстта си. Накрая изсумтя и по лицето й мина нещо като усмивка.

— Дръж се здраво за врата на коня — каза тя на Лирна и й обърна гръб. — Ще се справиш.

 

 

Прекосяването на реката не се оказа чак толкова страшно, колкото се опасяваше Солис, макар че по някое време течението откъсна Смолен от коня му и се наложи Иверн да го спасява — за щастие младият брат успя да сграбчи туниката на лорд-маршала и спря по-нататъшното му плаване. Лирна се беше вкопчила в коня, стискаше го с две ръце през врата и животното я влачеше със себе си през реката. Не личеше да го е страх от дълбоката вода, по-скоро се дразнеше от допълнителния товар, ако се съдеше по пръхтенето и погледите, които хвърляше към Лирна. За има-няма час успяха да се прехвърлят на другия бряг, мокри като кокошки и в различна степен изтощени.

— Без почивки — заяви Давока, метна се на дребното си конче и го пришпори на север.

Яздиха още десетина мили, докато не стигнаха до гъста борова гора. Давока откри плитка пещера в едно дере и пренощуваха там, като се редуваха да спят и да стоят на пост. На Лирна й беше толкова студено, че отново я втресе, но безобидно, а не като болестта, която я бе повалила на склоновете на вулкана. Събуди се призори, натъртена, но достатъчно отпочинала, за да продължи.

Отиде при Давока, която клечеше при входа на пещерата и оглеждаше склоновете наоколо.

— Виждаш ли нещо? — попита я Лирна.

— Не, нито виждам, нито надушвам. Търсят ни, но не в тази гора. — Тонът й подсказваше, че това не е непременно добра новина.

— Извинявай, че те ударих — каза Лирна.

Давока се обърна да я погледне и вдигна вежди.

— Свинявай?

Лирна се замисли за лонакския еквивалент и осъзна, че такъв не съществува.

— Иллеха — каза накрая. „Съжаление или вина, в зависимост от ударението.“

— Лонаките се удрят постоянно — отговори на своя език Давока и вдигна рамене. — Ако се беше опитала да ме намушкаш, тогава щеше да е друго. — Стана, влезе в пещерата и разрита краката на спящите мъже. — Размърдайте се, мързеливци. Време е да тръгваме.

След няколко часа вече бяха излезли от гората и яздеха усилно на североизток. Тук теренът не беше толкова планински, широки тревисти равнини деляха възвишенията. Благодарение на подобрените си ездачески умения Лирна успяваше да поддържа темпото на Давока и известно време язди рамо до рамо с нея. После лонакската жена изведнъж дръпна юздите, вперила поглед на запад. Лирна проследи погледа й и видя на хоризонта прашен облак.

— Сентари? — попита тя.

— Кой друг? — каза Иверн.

— Ваше височество! — Смолен се беше изправил на стремената и сочеше на юг, където се виждаше друг прашен облак.

Лирна погледна към Давока. Тя гледаше право напред, към планинската верига на север, и без съмнение пресмяташе разстоянието.

— Много е далеч — каза Солис и откачи лъка си от седлото. Нямаше тревога в гласа му, само бегло примирение.

— Кралицата да тръгва — каза Давока. — Ние ще ги задържим.

Лирна се загледа в прашния облак на запад и различи тъмни силуети. Преброи до петдесет, преди да се откаже.

— Твърде много са, сестрице — каза тя. — Но въпреки това ти благодаря.

Давока се обърна да я погледне и за пръв път Лирна видя в очите й объркване, неохота да признае неизбежното поражение. Вероятно тя не познаваше вкуса му.

— Аз… свинявай, Лиърна — каза Давока.

Неочаквано за себе си Лирна отвърна с искрена, широка усмивка.

— Сама направих този избор — каза тя, после плъзна поглед по тримата мъже: Иверн и Солис с лъкове в ръце, Смолен изтеглил меча си. — Добри ми господа, благодаря ви за службата и знайте, че искрено съжалявам, задето ви забърках в това налудничаво начинание.

Солис само изсумтя, Смолен се поклони сковано, а Иверн каза:

— Ваше височество, вярвам, че една целувка от вас ще ми помогне да премина по-лесно в Отвъдното.

Тя се втренчи в него и както можеше да се очаква, младежът се изчерви до ушите.

— Аз… моля да ме извините, ваше височество — заекна той.

Лирна смуши кончето си към неговото, наведе се и го целуна доста продължително по устните.

— Така добре ли е? — попита накрая.

Като никога брат Иверн остана без думи.

— Секара ке Лесса Илвар! — ревна Давока и Лирна забрави за сащисания брат. „Живеем под погледа на боговете. Израз на благодарност за божествена благословия, обикновено неочаквана.“

Давока се взираше в прашния облак на юг. Ездачите вече се виждаха ясно. Начело яздеше едър мъж с елече от меча кожа и тежка бойна тояга в ръка. Алтурк!

За миг Лирна реши, че вождът е дошъл да вземе лично участие в убийството им, макар че в това нямаше смисъл, защото само допреди ден бе имал предостатъчно възможности да им види сметката. Но Алтурк не водеше хората си към тях, а на запад — поне петстотин воини, които яздеха в галоп да заемат позиция между групичката на Лирна и връхлитащите сентари.

Двата бойни отряда се сблъскаха челно на двеста стъпки от Лирна. Силен повей на вятъра разнесе прахоляка и им показа ясно битката: лонакските воини се млатеха с тояги, брадви и копия в страховито меле под акомпанимента на бойни викове и конско цвилене. Лирна различи Алтурк в центъра на мелето да размахва неуморно тоягата и брадвата си и да поваля враг след враг.

Давока нададе крясък, смуши коня си да се включи в битката и скоро копието й затанцува в навалицата.

Трима сентари се отделиха от мелето и пришпориха с пронизителни крясъци конете си към групичката на Лирна. Стрелите на братята свалиха двама, а Смолен пришпори коня си да пресрещне третия, наведе се под копието му и замахна с меча си към хълбока на коня му. Ездачът падна и Иверн го довърши със стрела в гърдите.

Битката свърши толкова бързо, колкото и започна; оцелелите ездачи усмириха конете си, Сивите ястреби скочиха от седлата да довършат ранените врагове. Алтурк тръгна пешком към тях, окървавената брадва бе затъкната в колана му, също толкова окървавената бойна тояга носеше в ръка. Младежът, който го придружаваше при последната им среща, яздеше до него.

— Кралице — поздрави я вождът. — Ранена ли си?

Тя поклати глава.

— Изглежда, натрупах нов дълг към вас, талеса. Макар че щях да съм по-спокойна, ако бяхте споделили плана си с нас, преди да тръгнем.

Алтурк само кривна леко устни. Лирна не можа да прецени дали му е забавно, или гримасата е просто израз на презрението му към нея.

— Капанът не е капан без примамка.

Вик на гняв прозвуча зад него, Лирна погледна натам и видя Давока да влачи пленница от осеяното с трупове бойно поле. Вързала бе ръцете й и я дърпаше на въже през врата.

— В Планината ли ще я водиш? — попита Алтурк, когато Давока дръпна силно въжето и сестра й падна на земята. Лирна се изненада от неочакваната нотка, която долови в гласа на талесата — нотка на загриженост, пък макар и неохотна.

— Ще бъде съдена от малесата — отвърна Давока.

— Видях я да убива петима от моите. — Алтурк не сваляше поглед от момичето с белега. — Моя е по правото на кръвта…

— Закъснял си — прекъсна го Давока, стрелна с поглед младежа до Алтурк, после отново впери очи във вожда. — А и имаш да раздаваш свое правосъдие.

Сянка помрачи лицето на Алтурк и той кимна мрачно.

— Така е.

Младежът се намръщи.

— Татко?…

Тоягата на Алтурк го уцели в слепоочието и го просна в безсъзнание на земята. Вождът даде знак на двама от воините си да се приближат.

— Вържете този боклук. Довечера ще го съдим.

 

 

Давока си беше спечелила дълбока порезна рана на рамото и Солис я почисти и заши с опитни движения, докато тя отпиваше отвара от червен цвят и скърцаше със зъби. Лагеруваха в равнината заедно с бойния отряд на Сивите ястреби. Лонаките бяха твърде тихи, въпреки победата си, нямаше песни около лагерните огньове, нито празнична врява. Причината не беше тайна за никого — коленичил, с вързани ръце и сведена глава пред огъня на Алтурк, синът чакаше бащината си присъда. Беше беснял в продължение на часове, докато слънцето нахождаше към залез, а сенките се удължаваха, крещеше обиди към бившите си братя и сестри, заливаше ги с презрението си. „Вие предавате лонаките… превръщате ни в роби на мерим хер… отваряте границите ни, позволявате им да вземат всичко, което сме бранили… ще ни поругаят… ще ни отнемат силата… ще станем същите като тях… Малесата е измамница, нейната дума не е думата на боговете…“

Никой не се опита да го смълчи, нито да го накаже за богохулството. Оставиха го да крещи до пълно изтощение, глухи за звуците, които излизаха от устата му. „Варниш“ — помисли си Лирна.

— Как се сети, че той ни е предал? — обърна се Лирна към Давока, когато Солис приключи с раната й.

— Както се е досетил и баща му. Само той чу откъде ще минем.

Давока погледна собствената им пленница, вързана със здраво въже за железен кол, забит дълбоко в земята. Белегът от веждата до брадичката, който й беше оставила Лирна, грееше червен и гневен в светлината на огъня. Не беше отронила и дума след пленяването си, не се противеше, на лицето й нямаше и следа от страх, а само от смътно раздразнение.

Когато луната се издигна високо в небосклона, Алтурк стана с бойната тояга в ръка и отиде при сина си. Вдигна ръце и Сивите ястреби се събраха около него.

— Призовавам ви, мои бойни братя, да бъдете свидетели на присъдата ми — каза вождът на клана. — Този нещастник, който преди беше мой син, сега коленичи пред нас в немилост. Той тръгна срещу думата на Планината, изрече грешни слова. Един лонаки не прави така. И затова ще бъде съден.

Одобрителен шепот се разля като вълна откъм сбралите се бойци, всички се напрегнаха видимо, когато Алтурк направи още крачка към сина си. Но вместо да го повали, вождът хвърли бойната си тояга и коленичи до младежа.

— Но както съдим него, така трябва да съдите и мен, защото моята слабост ни доведе тук. Моята слабост, която ме накара да се моля за живота на това нещастно същество преди години, когато най-лошият от мерим хер го победи. Моята слабост, която ме накара да се върна в нашия клан, без да кажа и дума за неговия срам, нито за срама, който тегнеше в моето сърце. Молех се като презрян слабак за живота му и това е моята награда, единствената награда, подобаваща на слабост като моята. Аз, Алтурк, талеса на Сивите ястреби, моля да ме съдите.

В първия момент Лирна реши, че това е просто представление, демонстрация на смирение от страна на благороден водач, но ропотът, който се надигна сред бойците, объркването и гневът им, определено не бяха част от театър. Алтурк говореше искрено и искаше да го съдят.

Един мъж пристъпи напред от редиците на бойния отряд, ветеран, ако се съдеше по възрастта му, мършав и нисък, но явно се ползваше с достатъчно уважение, защото врявата утихна, щом той вдигна бойната си тояга. Мъжът сведе сериозен и почтителен поглед към коленичилия вожд.

— Нашият талеса ни моли да го съдим — каза той. — И е в правото си да го иска. Аз, Мастек, се сражавам рамо до рамо с него още от времето, когато имаше нужда от помощ да яхне кончето си. Нито веднъж не го видях да бяга от битка. Нито веднъж не го видях да се уплаши от труден избор или труден път. Нито веднъж не го бях виждал слаб… досега. — Старият воин затвори очи за миг и преглътна, събирайки сили да продължи: — Ето моята присъда. Той е слаб. Вече не е подходящ да ни бъде талеса. Трябва да сподели съдбата на презрения варниш, който коленичи до него. — Плъзна поглед по отряда. — Има ли такива, които не са съгласни с присъдата?

Никаква реакция. Лирна не съзираше гняв по лицата им, а само мрачно примирение. Струваше й се, че разбира какво се случва — тези хора бяха обвързани с традициите си така, както поданиците на Кралството бяха обвързани от закона. Това не беше отмъстителна тълпа, а съд и присъдата току-що беше обявена.

Дрезгав смях сряза тишината, толкова силен, че отекна между хълмовете. Очите на Кирал грееха от злобно доволство, вперени в обречения вожд; тя се смееше от сърце, оголила зъби. Давока скочи и я удари през лицето, но напразно. Момичето се смееше ли, смееше, и смехът му сякаш ставаше все по-силен с всеки следващ шамар. Накрая Давока натика парцал в устата на сестра си и го стегна силно с кожена ивица. Това приглуши смеха, но не го прекрати — Кирал се търкаляше по земята, сълзи от смях се стичаха от очите й. Улови погледа на Лирна и й намигна.

Лирна се обърна отново към бойния отряд и видя Мастек да пристъпва към своя бивш талеса, стиснал с две ръце бойната си тояга.

— Предлагам ти ножа, Алтурк — каза той. — В чест на битките, които сме водили заедно.

Алтурк поклати глава.

— Убий ме, но не ме обиждай, Мастек.

Воинът кимна и вдигна тоягата.

— СПРИ! — Лирна бе скочила на крака и крачеше през бойците. Застана между Алтурк и наближаващия Мастек.

Старият воин се втренчи с нея, очите му бяха разширени от изумление и гняв.

— Ти нямаш глас тук — каза той.

— Аз съм кралицата на мерим хер — отвърна Лирна на родния му език, извисила глас, така че всички да я чуят. — Повикана за разговор от самата малеса, с гаранция за безопасно пътуване и цялото уважение, което се полага на титлата ми.

Давока застана до нея, очите й шареха разтревожено по тълпата.

— Това не е много умно, кралице — прошепна й тя на езика на Кралството. — Това не е твоята земя.

Лирна не й обърна внимание, вперила гневен поглед в Мастек.

— Сивите ястреби проляха кръв и загубиха воини в моя защита, почетоха думата от Планината. — Посочи коленичилия Алтурк. — И всичко това по заповед на този човек. Което ме оставя в дълг към него. За моя народ неизплатеният дълг е най-голямо безчестие. Ако го убиете, преди да съм уредила дълга, ще посрамите мен, ще посрамите и думата на малесата.

— Не ми трябват твоите думи, жено — каза през зъби Алтурк на нейния език, пръстите му се впиваха в земята. — Не е ли ямата на срама ми достатъчно дълбока?

— Той е варниш — обърна се Лирна към Мастек. — Осъден като такъв от собствения си боен отряд. Думите му вече нямат съдържание за лонаките.

Мастек смъкна бавно бойната си тояга; в очите му още светеше гняв, но приведените рамене говореха за друго — за облекчение.

— Какво ще искате от нас?

— Дайте го на мен — каза Лирна. — Ще го заведа при малесата. Само тя може да уреди дълга, който имам към него.

— А този? — Мастек посочи с тоягата си сина на Алтурк.

Лирна сведе поглед към младежа, видя омразата, разкривила лицето му. Той я заплю и почна да се мята, опитваше се да стане, но воините бързо го събориха на земята.

— Слабаци! — зъбеше им се той. — Меримхерската кучка ви прави свои кучета!

Лирна погледна Мастек и каза:

— На него не дължа нищо.

 

 

Синът на Алтурк пееше смъртната си песен, докато прокарваха въже през вързаните му ръце и го затягаха към седлото на коня на Мастек. Вдигнал лице към изгряващото слънце, той пееше погребална песен, ритмичен напев, весел почти, повечето думи бяха стари и непонятни за Лирна, но една фраза се повтаряше често — „отмъщението на боговете“. Мастек пришпори коня си, докато младежът още пееше, повлече го след себе си и ускори в галоп, а останалите от бойния отряд потеглиха в плътна група около тях, на юг. Давока отбеляза, че веднъж видяла човек, които живял цял ден, влачен от кон. Алтурк гледаше мълчаливо как бившите му другари се сливат с хоризонта.

Лирна отиде при своя кон да огледа копитата му за наранявания и да разплете най-големите възли в гривата му. Усещаше, че Солис я гледа, и попита:

— Имаш ли нещо да ми казваш, братко?

Изражението му си остана неразгадаемо както винаги, но в гласа му имаше нова нотка — потиснатият гняв бе заменен от нещо, което би могло да мине за уважение.

— Просто си мисля, ваше височество, че грешката на лонаките може и да не е грешка — каза той. — И че в крайна сметка наистина яздим в компанията на кралица. — Поклони се леко, после се зае със своя кон.

Поеха на север и скоро планинските възвишения ги притиснаха отново, по-стръмни и по-високи дори от онези край Скеланския проход, върховете им обвити в облаци. Пътеките ставаха все по-тесни, изкачваха планинските склонове във все по-коварни спирали. Първата нощ след поражението на сентарите лагеруваха на стръмен корниз над пропаст, която според Иверн била дълбока почти петстотин стъпки, затиснати под одеяло от влажна мъгла.

Алтурк седеше отделно от тях, неподвижен и мълчалив на ръба на корниза, не си направи труда нито да вечеря, нито да си запали огън. Лирна бе понечила да го заговори, но се отказа, когато Давока поклати енергично глава. Вместо това Лирна седна срещу Кирал. Давока беше настанила момичето до един по-малък огън, сравнително далеч от техния, като бе вързала здраво краката му един за друг, понеже тук нямаше мека земя, в която да забият железния кол. Девойката погледна Лирна с безразличие, облегната на една скала, образ и подобие на младежки непукизъм.

— Боли ли? — попита я Лирна и кимна към белега на лицето й.

Кирал се намръщи.

— Не говоря кучешкия ти език, меримхерска кучко.

„Е, не всеки гамбит успява“ — помисли си с раздразнение Лирна.

— Белегът, който ти оставих — каза тя на лонакски. — Боли ли те?

Момичето сви рамене.

— Болката е съдбата на всеки воин.

Лирна погледна Давока и видя тревогата, с която тя следеше разговора им.

— Моята приятелка вярва, че вече не си нейната сестра — каза Лирна. — Че си взел сестра й и че онова, което живее зад очите ти, вече не е момичето, което й е било скъпо.

— Сестра ми е сляпа в обожанието си към фалшивата малеса. Вижда лъжи, където трябва да види истина. — Лирна не долавяше никаква ясна емоция по лицето на момичето, тонът му беше равен, като на дете, което рецитира наизустени стихове от Катехизиса.

— А каква е истината? — попита тя.

— Лъжливата малеса иска да унищожи духа на лонаките, иска боговете да извърнат погледа си от нас, да ни оставят без истории за огньовете ни и без смъртни песни. Сега иска мир с вас, а после сигурно ще поиска мир и със сеорда. И какво ще остане от нас тогава? Ще чоплим земята, както го правите вие? Ще превърнем жените си в робини като вас? Ще се трудим в услуга на мъртвите като вас? — С все същия равен тон, фанатични слова, изречени без намек за страст.

Лирна кимна към изгърбения силует на Алтурк, неясен и самотен в мъглата.

— Знаеш ли защо го спасих?

— Мерим хер са слаби. Сърцето ти е меко, виждаш дълг, където дълг няма. Той следваше думата на лъжливата малеса, значи нищо не му дължиш.

Лирна поклати глава, вперила изпитателно поглед в лицето на момичето.

— Не, спасих го, защото разбрах, че ти искаш да умре. Защо?

Нищо, дори най-слаба искрица на тревога или фалш не мина по лицето на момичето.

— Той преследва сентарите — отвърна то. — Защо да не искам смъртта му?

„Тук няма да открия доказателство“ — реши Лирна. Момичето беше странно, да, умопомрачено дори, но това по никакъв начин не доказваше теорията на Давока. Лирна се надигна да се върне при големия огън.

— Чух нещо странно за меримхерските жени — каза Кирал.

— Какво?

За пръв път лицето на девойката се оживи, устните й се извиха злобно.

— Традицията им забранявала да лягат с мъж, преди да се венчаят. А след това не им се полагал друг съпруг. Вярно ли е?

Лирна кимна.

— Но ти, кралице, не си венчана. — Измери Лирна с поглед. Поглед, който не принадлежеше на девойка, била тя лонаки, или не. — Никога не си познала мъж.

Лирна замълча; стоеше и гледаше момичето. Изражението му беше насмешливо, дори подигравателно.

— Предлагам ти сделка, кралице — каза Кирал. — Ще отговоря честно на всички твои въпроси срещу възможността да вкуся от неопетнената прасковка между краката ти.

„Това ли е? — запита се Лирна. — Това ли е доказателството, което търся от толкова време?“

— Какво си ти? — попита тя.

Смехът на момичето утихна и то се облегна отново на скалата с предишното отегчено изражение.

— Аз съм Кирал от клана Черна река и истинската малеса на лонаките.

Отклони поглед и се втренчи в огъня, неподвижна и безразлична, с празно лице.

Лирна се върна при огъня и седна до Давока. Лонакската жена избягваше да я погледне в очите.

— Не мога да я убия, Лиърна — каза тя след малко с нотка на извинение.

Лирна я потупа по ръката и се приготви за лягане.

— Знам.

 

 

След още два дни най-сетне видяха Планината, дома на малесата. Намираше се в малка долина, сгушена между два високи върха, и представляваше кръгъл каменен конус с широка основа и остър като игла връх, издигащ се на триста и повече стъпки. Цялата конструкция сякаш трептеше под слънчевите лъчи, но когато наближиха, Лирна видя, че стените на конуса са надупчени от тераси и прозорци, изсечени нагъсто в камъка. Повърхността носеше белезите на множество епохи и стихии, а архитектурата беше толкова странна, сякаш зданието е било пренесено от далечна чужда земя, която не е имала никакъв допир със съвременната цивилизация.

— Лонаките ли са построили това?

Давока поклати глава.

— Чакала ни в края на Голямото изпитание. Доказателство, че боговете не били отвърнали поглед от лонаките. Защото кой друг би могъл да издигне такова чудо, такъв дар?

Влязоха през тунел, чиито стени се извиваха изящно в арка над главите им. Нямаше пазачи при входа на тунела и те поеха безпрепятствено към вътрешността на Планината. След стотина стъпки тунелът ги изведе в широк вътрешен двор, обточен от галерии, които се къпеха в светлината на слънцето, лееща се през множество кръгли прозорци. Жени ги чакаха в двора, някои въоръжени и облечени като Давока, други с по-семпли одежди — роби в черно или сиво. Имаше млади и стари, всякакви, но нито една не изглеждаше смутена от появата им, единствено Кирал привлече някой и друг бдителен поглед от страна на жените с оръжия.

— Виждам, че пътуването е било интересно — каза една от тях, ниска жена с плоско лице, която се приближи да поеме юздите на Давока. — Нямам търпение да чуя разказа ти край огъня.

— Много има за разказване, повярвай ми. — Давока се смъкна от кончето си и се усмихна широко на жената с плоското лице. — Трябват ни стаи, Нестал.

— Вече са готови. — Нестал плъзна поглед по групата им и спря очи на Лирна. — Кралице — каза тя на езика на Кралството и кимна вместо поклон. — Малесата помоли да ви заведем при нея веднага щом пристигнете. — Обърна се към Кирал и изражението й стана сурово. — Заедно с тази.

Лирна бе сметнала, че покоите на малесата са на някой от високите етажи, но Давока я поведе към стълбище в центъра на двора, което се спускаше в спирала под земята.

— Не! — сопна се Давока, когато Смолен и двамата братя понечиха да ги последват. — Останете тук. Мъже не се допускат.

Смолен изглеждаше готов да възрази, затова Лирна вдигна ръка.

— Съмнявам се, че мечът ви ще ми е от полза тук, лорд-маршале. Изчакайте ме.

Той се поклони и отстъпи назад, изпънал снага, лоялен гвардейски офицер от глава до пети, макар и без броня или друга следа от предишните си такъми, ако не се брояха мечът и ботушите, които бе успял да опази, пък било то и без обичайния им огледален блясък. За пръв път от дни на Лирна й хрумна, че и собственият й вид може би търпи критика. Нямаше ги вече копринените рокли и елегантните наметки, облечена беше в кожа и здрави ботуши, ожулени и прашни от пътя. Ако не беше цветът на косата й, като нищо можеха да я сбъркат с лонаки.

— Моля те, сестро! — извика някой на лонакски.

Лирна се обърна и видя Давока да дърпа Кирал на каишка. Кирал беше запънала крака в земята, а безучастните й доскоро черти бяха така разкривени от страх, че почти сякаш носеше маска.

— Моля те — молеше тя с хриплив, ужасѐн глас. — Моля те, ако някога си ме смятала за своя сестра, убий ме! Не ме води при нея!

Продължи да се моли и да се дърпа дори след като Давока я хвана здраво и я повлече надолу по стълбите; молбите й се извисиха в жални писъци и потънаха в сенките. „Не от смъртта се бои — помисли си Лирна. — Долу я чака нещо по-лошо.“

Приглади с ръце прашните си дрехи и ги последва.