Антъни Райън
Владетелят на кулата (38)

4.
Рева

— Означава „вещица“ — каза Велис, забола нос в отворената книга, която държеше. — Сродна дума в женски род на староволарианската дума за магьосник. „Магесница“, един вид.

— Елвера — каза Рева, пробвайки новата дума. — Добре звучи.

— Мислят те за вещица? — каза Аркен.

— Безбожни еретици — изсумтя лорд Арентес. — Да сбъркат така благословията на Отеца с Мрачното.

Рева изпъшка мислено. „И той ли?!“

— Добър знак е, във всеки случай — изхъхри чичо Сентес от мястото си край камината. — Означава, че ги е страх.

— Не бих се учудил — каза Арентес и се усмихна на Рева. — Милейди стоварва връз главите им правосъдието на Отеца всеки път, щом щурмуват стените.

— Войникът от Кралската гвардия, когото освободихме? — попита го Рева, нетърпелива да смени темата.

— Присъедини се към стотината други войници от гвардията, които вече са на стените, милейди — отговори той. — Пратих ги да подсилят южния участък, където отбраната ни е най-рехава.

— Добре. — Рева се обърна към Велис. — Продоволствие?

— Остават около две трети — отговори тя. — Щеше да е доста по-зле, но сме намалили дажбите до минимум. Има оплаквания, разбира се, главно от женорята. Не е лесно да гледаш как децата ти плачат от глад.

— Удвои дажбата за майките — каза Рева. — И на мен не ми харесва да слушам плача им.

— Гладът е най-силното оръжие на врага, милейди — изтъкна лорд Антеш. — Всяка хапка, която слагаме в устата си, приближава воларианците с една стъпка до победата.

— До зимата остава най-много месец — каза чичо й, загледан в огъня. — А и те нямат източници на храна в околните земи. Ще видим кой пръв ще започне да гладува. — Закашля се и махна раздразнено с ръка. — Стига — изграчи, когато пристъпът утихна. — Оставете ме с племенницата ми.

Другите се поклониха и тръгнаха към вратата, Велис също тръгна натам, като пътьом лекичко стисна ръката на Рева. Рева седна на едно кресло срещу чичо си. Ръцете му трепереха върху одеялото.

— Знаеш, че ще става все по-зле, нали? — каза той. — Плачещите деца са нищо.

— Знам, чичо.

— Това… — той размаха ръка пред себе си, — не такъв беше планът ми. Надявах се поне твоето управление да не познае война.

— Вината не е твоя.

— Нощес сънувах странен сън. Баща ти, моят баща и баба ти. Всички бяхме тук, в библиотеката. Което е странно, защото родителите ми рядко се заседяваха в една стая, толкова се мразеха… — Мълчанието се проточи, погледът на васалния лорд се зарея нанякъде.

— Чичо?

Клепачите му трепнаха и се затвориха, Рева стана и отиде да го завие по-добре с одеялото. Усетил я до себе си, Сентес вдигна глава и очите му грейнаха от радост.

— Казаха, че се гордеят с мен — прошепна той. — Заради теб, Рева. Явно най-сетне съм направил нещо както трябва.

Тя седна на пода до него и отпусна глава на коленете му. Ръцете му я погалиха уморено по косата.

— Много е дълга — измърмори той. — Кумбраелските жени не носят косите си толкова дълги.

 

 

Щурмуваха отново следващата нощ и от няколко посоки, точно както беше предсказал Антеш. Батальоните преминаха по насипа в плътен боен ред, покрити с щитове отвсякъде, най-отпред бяха варитаите със своя нечовешки ритъм, зад тях вървяха свободните мечове, не толкова стриктно подредени, но добре прикрити зад щитовете си. Антеш нареди да не се стреля, докато не стигнат края на насипа — безсмислено бе да се хабят стрели. Воларианската колона се раздели на две, батальоните се придвижваха внимателно с очевидната цел да обградят Алтор и нито за миг в стената от щитове не се отвори пролука.

— Бързо се учат проклетниците — каза лорд Арентес. Обърна се към Рева и козирува отсечено. — Ще поема командването на западния участък, милейди. Ако разрешите.

— Разбира се, милорд. Пазете се.

Старият командир се поклони вдървено и си тръгна. Рева се загледа в бавното придвижване на батальоните, после се качи на покрива на стражевата кула.

— Милейди! — Антеш понечи да я последва, но тя го прогони с рязък жест.

— Искам да проверя точно колко ги е страх от мен.

Батальоните все така се придвижваха в строй към предварително уточнени позиции и изглеждаха в пълно неведение за омразната вещица, която ги гледаше отвисоко с лък в ръка. Първи, както можеше да се очаква, въдицата захапаха свободните мечове. Миниатюрна пролука се появи в покрива от щитове на един от батальоните, който тъкмо се изтегляше от насипа и завиваше наляво. Рева изчака в черния триъгълник да се появи проблясък на метал, после отстъпи настрана и стрелата писна покрай ухото й. Изпъна моментално тетивата, стреля и уцели пролуката. Батальонът от свободни мечове се сгърчи като ранен звяр, паниката се разля като вълна по редиците му, сержантите се разкрещяха на хората си да запазят строя, но единственият резултат бяха още пролуки в стената от щитове.

— Стрелци, на позиция! — викна Антеш и стотина лъкометци хукнаха към парапета на стената и засипаха батальона с железен дъжд от стрели. Батальонът продължи с мъка напред, провлачил трупове след себе си, правеше усилия да се престрои, но щетите вече бяха нанесени. След още няколко секунди се сгърчи отново и се пръсна, пришпорен от паниката на оцелелите. Някои хукнаха към насипа, други към съседните батальони в търсене на прикритие. Повечето паднаха пронизани в рамките на няколко секунди, но неколцина от по-бързоногите успяха да се спасят.

Рева пак опъна лъка си, все така кацнала на стражевата кула. Оглеждаше напрегнато воларианските редици в ниското и дебнеше за нова възможност. Зачуди се дали омразата не е чувство с чисто физическо измерение, нещо като вълна, да речем, защото определено чувстваше как я залива.

Последният волариански батальон зае позиция точно срещу стражевата кула. Беше по-малък от другите, не повече от триста души, и се движеше по-организирано дори от варитаите. „Куритаи“ — реши Рева.

Вдигна лъка над главата си, разсмя се и се сети за думите на своя умиращ чичо. „Явно най-сетне съм направил нещо както трябва.“

— Хайде де, елате ми! — извика тя на мълчаливите войници в подножието на крепостната стена. — Чакам.

 

 

На сутринта Антеш прати отряди да съберат стрелите и оръжия от мъртвите. Рева реши да отиде с тях, защото не искаше хората й да си помислят, че страни от по-неприятните задачи.

— Според лорд Арентес воларианците са дали над хиляда жертви — отбеляза Аркен. Наведе се да издърпа стрела от трупа на един варитай, който лежеше наполовина във водата, и взе от колана му къс меч и кинжал.

— Създават ни работа проклетниците — каза Рева.

Нощта се беше превърнала в серия от кризи, които се сливаха и размиваха една в друга, размили се бяха и спомените на Рева, помнеше само как тича от един участък на стената към друг, докато воларианците правеха и невъзможното да пробият отбраната. Само на два пъти бяха постигнали частичен успех, веднъж в западния участък, където варитаите се бяха покатерили по стената с помощта на куки, докато свободните мечове напразно се опитваха да го направят със стълби. Лорд Арентес вече бе овладял кризата, преди Рева да дотича там, крещеше заповеди на градската стража и кървеше от плитка рана на челото. Една-единствена атака с алебарди беше изтласкала варитаите от парапета, последвана от поредното бягство към насипа под дъжд от стрели.

Щурмът срещу южния участък се оказа най-сериозният. Рева се бе справила с куритайската атака срещу стражевата кула с помощта на един простичък, но ефективен способ — погрижи се да залее куритаите с масло, когато те зарязаха щитовете си и хукнаха към стената, размахали куки. Последвалите залпове от огнени стрели видяха сметката на повечето, но неколцина все пак се добраха до върха на стената, някои с подпалени дрехи, и затанцуваха своя двуостър кадрил, който взе доста жертви сред защитниците, преди куритаите да бъдат посечени до крак. Рева тъкмо крещеше да мятат труповете през парапета, когато дотича пратеник с вестта, че други куритаи са изкатерили стената в южния участък.

Рева го прати при домашната гвардия със заповед да подсилят проблемния сектор, а сама хукна натам, следвана по петите от Аркен. Изглежда, куритаите се бяха крили сред батальоните от свободни мечове, вбесяващо умна тактика, за която Рева вече трябваше да си отваря очите. Оформили бяха стегнат отбранителен възел на южната стена, обградени от трупове, докато защитниците от Кралската гвардия се прегрупираха за нова контраатака. Командваше ги млад сержант с множество плитки рани по лицето и голите ръце.

— Още веднъж, момчета! — извика той на хората си. — Този път ще им видим сметката.

— Стой — нареди Рева, оглеждайки плътните редици на куритаите, приклекнали с характерните си безучастни изражения, докато свободни мечове се прехвърляха през парапета зад тях.

— Готови — извика тя на Кралската гвардия, пристъпи напред и свали лъка от гърба си. Стоеше и се прицелваше внимателно, едва на четири метра от най-близкия враг; уби един, после още един, а куритаите затваряха пролуките в строя си с несъзнателна липса на колебание. Уби още двама преди един от куритаите да излае заповед и всички да се втурнат към нея. Рева захвърли лъка настрана и посегна през рамо да изтегли меча си. В същия миг Кралската гвардия нападна.

По-късно установи, че няма ясен спомен за последователността на събитията. Помнеше как скача и се върти, как един куритай падна с наполовина отсечена глава, но като цяло всичко й се сливаше в червена мъгла от звън на остриета и разсечена плът. Всичко свърши, когато пристигна домашната гвардия — със своите алебарди гвардейците довършиха куритаите и изтласкаха свободните мечове от стената.

Така Рева отново се оказа в центъра на триумфа, войниците от Кралската гвардия я тупаха одобрително по гърба. Беше толкова уморена, че не бе в състояние да ги спре, и се наложи Аркен да я измъкне от ръцете им. Поне той не беше ранен, установи с благодарност към съдбата Рева, макар лицето му да бледнееше като на човек, който за пръв път е убил друго човешко същество в близък бой.

Рева спря, загледана в младия сержант от Кралската гвардия, който се опитваше да вдигне на крака един войник от свободните мечове, който притискаше ръка към гърдите си, а костта над лакътя стърчеше от тежка разкъсна рана.

— Къде ти е бичът сега, боклук смотан? — Гвардеецът извади кинжал, заби го в раната и завъртя, докато мъжът пищеше от болка. — Къде ти е бичът сега, а?

— Просто го убий, и точка! — нареди Рева. — Прегрупирайте се. Нощта още не е свършила.

Атаките продължиха още близо четири часа, чак докато зората не се сипна над широката река; батальоните, които прииждаха по насипа, сякаш нямаха край, земята се покри с трупове, все повече след всяка неуспешна атака. Сблъсъците костваха немалко и на защитниците — Арентес докладва, че са загубили триста души, а още двеста са ранени, но все пак удържаха. Най-накрая оцелелите воларианци се оттеглиха, варитаите го направиха в строй и под прикритието на щитовете си, а свободните мечове зарязаха всякаква дисциплина и хукнаха под поредната буря от стрели под развиделяващото се небе, което увеличи реколтата, пожъната от дългите лъкове.

Силни викове върнаха Рева към настоящето и тя видя да измъкват един жив воларианец от реката. Беше от свободните мечове, ако се съдеше по нескрития му страх, който прерасна в откровен ужас, когато я видя да приближава.

— Да — каза Рева. — Аз съм вашата елвера.

Мъжът я гледаше зяпнал в ужас, нищо разумно нямаше в погледа му. „Този повече няма да се бие.“

— Милейди? — обърна се въпросително към нея един от стрелците, държеше кинжал.

— Има ли някой тук, който да говори езика му?

 

 

Единствена Велис поназнайваше достатъчно волариански, за да разпита пленника, и то само в писмена форма. С помощта на книгите си преведе посланието на Рева и накара мъжа да го научи наизуст. Сигурно би било по-лесно просто да изпратят бележка, но Рева искаше другарите му да чуят ясно страха му, докато предава думите й.

— „Елверата има голяма сила и ще убие всеки, който тръгне срещу града. Но тя е милостива. Вашите командири пилеят чуждия живот в безплодни атаки, а самите те стоят на завет в палатките си. Всеки, който захвърли оръжието си и си тръгне, ще се спаси от отмъщението на елверата. Онези, които останат, ги чака смърт.“

— Правилно ли го казва? — обърна се Рева към Велис, след като пленникът прочете, сричайки, текста, който държаха пред очите му.

— Доколкото мога да преценя, да.

Рева се обърна към Антеш.

— Нека го прочете още десет пъти, после го пуснете. Аз отивам при чичо.

 

 

Не дойдоха на следващата нощ, нито на по-следващата. Освен нормалните дейности по поддръжката на толкова голяма войска нищо във воларианския лагер не подсказваше подготовка за нов щурм. И да сковаваха нови кули или салове, правеха го някъде далеч, извън полезрението на защитниците. Извън това провеждаха ежедневната си строева подготовка, изпращаха конни патрули, но не направиха нов опит да минат по насипа.

— Май накрая все пак са решили да ни уморят от глад — каза Антеш.

— Проклети страхливци — добави лорд Арентес. — Още няколко щурма като последните и щяхме да се увенчаем с победа.

— Да де, точно затова са решили да заложат на глада. — Лордът на стрелците застана до Рева. — Бихме могли ние да нападнем, милейди, да направим излаз. Току-виж сме ги провокирали към поредната глупава атака.

— Както искате — каза тя. — Но отрядите да са малобройни и само от доброволци. По възможност мъже без семейства.

— Ще имам грижата, милейди.

През следващите дни Рева волю-неволю се потопи в скуката на ежедневните инспекции, строевата подготовка и докладите на Велис за намаляващото продоволствие.

— Вече сме изяли половината? — попита тя една вечер. — Как е възможно?

— Изглежда, хората ядат повече, когато ги е страх — отвърна Велис. — Освен това прясното месо и добитъка ги привършихме още в първите няколко седмици. Сега караме на хляб и малко осолено месо. Съжалявам, любов моя, но се налага отново да намалим дажбите. И то не само на цивилните, а и на войниците. Иначе няма начин да преживеем зимата.

Рева гледаше втренчено колонките числа върху пергамента на Велис.

— Това учила ли си го някъде? — попита накрая. — Да работиш с документация?

— Баща ми беше писарят на селото. Научи ме на занаята си, но… хм, други, по-интересни неща ме отведоха във Варинсхолд, където да получа правилното обучение.

— Той биеше ли те? Затова ли си избягала?

Велис се засмя.

— О, не. Никога не е вдигал ръка на никого, дори на майка ми, макар че тая невярна крава определено го заслужаваше. Той беше просто мил и скучен дребен човечец, който беше доволен да си живурка на село. Аз исках нещо повече.

Заспал в креслото пред камината, чичо й се размърда и измърмори нещо в съня си.

— Напоследък сънува много — каза Велис. — А като се събуди, с часове дрънка за семейството си. — Въпреки отровния й тон си личеше, че се тревожи, сякаш вече е започнала да скърби за човек, който още не е умрял. Рева потисна импулса си да посегне към ръката й и вместо това стана от бюрото.

— Задели достатъчно вино за нуждите му — каза тя. — След това изпразнете избите и раздайте шишетата на хората. Дано така подсладим горчивия хап от намалените дажби.

— Или това, или улиците ще се напълнят с пияни бунтовници.

— Раздавайте го постепенно. Да е идвал още някой от името на Четеца?

— Не. Старецът, изглежда, е доволен да беснее в катедралата. Но много богомолци посещават службите и от агентите си чувам, че проповедите му от ден на ден стават все по-странни и зловещи. Били сме обречени, гневът на Отеца вече се стоварвал отгоре ни и прочие. Може да се превърне в проблем, когато положението се влоши.

Рева долови определена многозначителност в думите на Велис и погледна към чичо си.

— Той нямаше ли някакъв план да ограничи властта на онзи тип?

— Сентес винаги е предпочитал бавната игра. Събираше информация, доказателства за двуличие и корупция, с идеята един ден да ги използва, било като средство за давление срещу настоящия Четец, било за да го смени с някой по-сговорчив. Когато се появи ти, най-сетне разполагахме с нещо, което да ни даде предимство.

— Но само ако успеем да намерим жреца.

— Уви, да.

Рева застана до прозореца и се загледа в кулите близнаци. „Той не е тук — мислеше си. — Не е в града. Иначе щях да го надуша.“

— Кажи на любознателните си приятели да продължават да любопитстват — каза накрая. — Засега.

 

 

Събуди се в късните часове на нощта. Аркен я разтърсваше упорито за раменете.

Напоследък спеше на дивана в библиотеката в промеждутъците между смяната на караулите по стените, защото не искаше да се отдалечава твърде много от чичо си. Изглежда, по някое време Велис бе решила да се гушне до нея на дивана — лежеше на хълбок, преметнала ръка през кръста й и оборила глава на рамото й, гъстите й тъмнокестеняви кичури закриваха наполовина лицето на Рева. Миришеха на ягоди.

Рева скочи бързо на крака и посегна към оръжията си, избягвайки погледа на Аркен. Но и да беше съзрял нещо неприлично в сцената, по нищо не му пролича.

— Нещо става в реката — каза той.

 

 

— Какви са тези неща? — попита Рева, вперила поглед в чудатите конструкции, кацнали върху палубите на корабите в реката. Трудно беше да се различат подробности заради утринната мъгла, натежала над Колдирон, виждаха се само големи ъгловати силуети със закръглени рамене и къси ръце, клечащи като несъразмерни гиганти в мъглата.

Лорд Антеш гледаше корабите и мълчеше мрачно. Отговори й Арентес:

— Обсадни машини, милейди. Но самият, аз не съм виждал нищо подобно.

Тих екот на кресливи заповеди долетя през реката, сетне дълга колона от лодки се появи от мъглата, покрила далечния бряг, всяка лодка натоварена с нещо голямо и кръгло.

— Има една каменоломна само на десетина мили южно оттук — каза замислено Антеш. — Каменоломната не е нещо, което можеш да подпалиш. — Опъна тежкия си лък, вдигна стрелата под висок ъгъл и пусна тетивата. Стрелата излетя във висока дъга над реката и се заби в бързото течение на десетина метра от най-близкия кораб.

— Що за обсадна машина може да метне камък по-далече от стрела? — зачуди се Арентес.

— Тези явно могат — отвърна Антеш. Премести поглед от обсадните машини към стената. — Камъните ще ударят най-вероятно някъде в участъка между стражевата кула и западния бастион. Ако са умни, ще се опитат да отворят колкото се може повече пробойни.

— Разчистете бойниците там — каза Рева и Арентес тръгна без бавене, като крещеше заповеди. Защитниците откъснаха ококорени погледи от обсадните машини и хукнаха към стълбите.

— Трябва да организираме отбрана отсам стените — каза Антеш. — Това означава да съборим няколко къщи, за да отворим мястото.

— Направи го — каза Рева. — Предай на лейди Велис да издаде разписки за съборените къщи и другите материални щети. А, и да дадат на собствениците от най-хубавото вино в избата на васалния лорд.

Антеш се поклони и се отдалечи. Рева се загледа в лодките, които вече се бяха придвижили до трите закотвени кораба; чуваше плющенето на бичовете, с които надзирателите поощряваха робите да качват по-бързо големите каменни късове на палубите. Чуваха се и тихи изщраквания, докато изпъваха назад раменете на обсадните машини. Дребни силуети притичваха по палубите и нагласяваха камъните по местата им. После се възцари тишина. Машините бяха заредени, но само толкова. „Какво чакат?“

Един от стрелците се изправи и посочи срещу течението на реката. Рева застана до него и напрегна очи да види през мъглата. Отначало различи само неясна сянка, която бързо се оформи във високо квадратно платно, издигащо се от мъглата. Скоро видя и кораба — най-големия кораб, който бе виждала някога. Гигантският му тъмен корпус изместваше толкова вода, че образувалите се вълни заливаха бреговете като при прилив. Над ватерлинията корпусът се издигаше седем метра, ако не и повече, множество фигури се движеха по палубата, а в центъра се виждаше бял сенник. Рева присви очи и й се стори, че различава нечия висока фигура под платното на тентата. „Дошъл си да видиш представлението, така ли?“ Стисна лъка си и се зачуди дали майсторлъкът на Арен ще осигури на стрелата достатъчно сила и обхват, та тя да стигне до натрапника, но бързо си даде сметка, че това би било празен жест на предизвикателство, а бойният дух на защитниците вече бе пострадал достатъчно и продължаваше да пада.

Чу се тракаме на вериги и плисък — големият кораб хвърли котва на двайсетина метра зад трите кораба с клекналите гиганти. Самотна огнена стрела литна от палубата на исполинския кораб, проточи опашка от пушек и цопна във водата. Видели уречения сигнал, гигантите проговориха. Късите им ръце изплющяха напред, а снарядите, които изстреляха, литнаха толкова бързо, че погледът не успя да ги проследи, и толкова високо, че приличаха на камъчета, метнати от сърдито дете. Сетне увиснаха сякаш за дълги минути в небето, застинали там по волята на Отеца, вслушал се в хилядите молитви, които се издигаха в този миг от крепостните стени. Но и да се беше намесил Световният отец, намесата му трая само миг.

Първият камък не уцели, заби се в брега пред стената, но толкова силно, че дебелият зид потрепери под краката на Рева, и вдигна фонтан от пръски, толкова висок, че окъпа защитниците зад парапета. Вторият прелетя над стената, събори няколко реда тухли от вътрешните бойници и смаза къщите отвъд, предизвиквайки ужасени писъци и гръмливия звук от хиляди тухли, които падат върху уличния калдъръм.

Уви, инженерите, обслужващи третата машина, явно си разбираха от работата. Голямата каменна топка се заби точно под ръба на западния участък от стената, а предизвиканият от сблъсъка трус подкоси Рева и тя залитна под дъжд от отломки. Каменното гюле се търколи по стената и тупна на брега долу. Рева впери поглед в мястото на удара, убедена, че пукнатините, които се виждаха в каменния градеж, ще се разширят незабавно и целият участък ще се срине. Но когато прахолякът се слегна, стана ясно, че крепостната стена е издържала.

Рева скочи на крака, загледана в гигантите, чиито рамене се изтегляха назад за втори залп, и в инженерите, които подтичваха около машините си, коригирайки мерника. „Е — помисли си тя. — Ще трябва да се отървем от тях.“

 

 

Този път устоя решително на Антеш, който заплашваше да подаде оставка, и на Велис, която я умоляваше с насълзени очи.

— Трябва да отида аз — каза простичко тя, без да обяснява причината. „Никой друг не може да го направи. Той не е изпратил друг срещу алпиранските обсадни машини по време на пустинната война, няма да го направя и аз.“

Лодките чакаха под северната стена в тесния канал, който осигуряваше достъп до реката. Петдесет подбрани мъже в десет лодки, натоварени догоре с гърнета масло и запалителни стрели. Също като нея, мъжете бяха облечени в черно, ръцете и лицата им бяха намазани със сажди, а всички остриета — почернени, за да се скрие издайническият им блясък. Рева видя Аркен да седи мълчаливо на носа на нейната лодка, стиснал с две ръце брадвата си. Ако се съдеше по стойката му, трудно щеше да го свали от лодката.

— Дано я точиш редовно — каза Рева, седна до него и кимна към брадвата.

— Май не е от голямо значение дали е остра — каза той. — Ако удариш достатъчно силно, падат така или иначе.

Тя го млясна по бузата и установи, че тръпката, която полази по тялото му, я ласкае, макар задоволството да бе придружено и от чувство за вина. „Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.“

— Стой близо до мен.

Потеглиха малко след полунощ. Небето беше покрито с облаци, което ги спаси от нахалната лунна светлина, докато се бореха с течението — халките на греблата бяха увити в напоени с мас парцали, за да не се чува характерното скърцане. Придвижиха се стотина метра надолу по реката, после завиха на запад, прибраха веслата и се свиха в лодките. Течението щеше да ги откара точно там, където искаха да отидат. Обсадните машини продължаваха да обстрелват стените на Алтор дори сега, през нощта, добре осветени с факли, така че инженерите да обслужват без проблем своите чудовища. Трясъкът на каменните гюлета по каменните стени беше като бавен барабанен ритъм. Кормчиите направляваха лодките все по-близо до мишените.

Когато първият кораб влезе в обсег, Рева се изправи, запъна стрела в лъка си и се огледа за цел. Видя до левия борд набит мъж, който млатеше с чук някаква свръзка на обсадната машина. Беше трудна стрелба, люлеенето на лодката и движението й напред постоянно изместваха целта й, но Рева все пак успя да рани набития в бедрото. Той изкрещя и се срина на палубата, а другарите му се изправиха, замръзнали от изненада и лесни мишени на светлината на факлите.

— Залп! — извика Рева и едновременно с това стреля отново. Другите стрелци се надигнаха и стреляха, залпът помете инженерите за секунда. Кормчията приближи лодката до борда на кораба, три от другите лодки направиха същото, Рева грабна едно въже и се изкатери на палубата. Дъските бяха осеяни с мъртви и ранени, кои по-тежко, кои по-леко.

— Довършете ги! — викна тя, после насочи мъжете с гърнетата масло към обсадната машина. — А това го запалете!

Те се разтърчаха, а Рева отиде при десния борд да види как се справят другите лодки с останалите машини. В този миг засвириха рогове и гигантската сянка на воларианския боен кораб се обля в светлина, факли грейнаха от носа до кърмата му и разкриха безчет стрелци, струпани на палубата и по такелажа.

— Залегни! — извика Рева и посегна да дръпне Аркен. Той зяпна при вида на рояка стрели, връхлитащ от бойния кораб, после се хвърли да я прикрие с едрото си тяло. Воларианските стрели набучиха кораба като игленик, Аркен изпъшка от болка, отпусна тежестта си върху нея и я срина на палубата. Рева надникна изпод лакътя му и видя четирима от хората си приковани към дъските.

Аркен изсумтя и се опита да стане.

— В реката! — изсъска му Рева.

Аркен я стисна здраво и се претърколи заедно с нея към парапета ляво на борд. Прехвърли се през парапета миг преди нов залп да стигне до палубата и цопна в реката, но Рева продължи да стиска парапета. Примижа, когато стрелите започнаха да се забиват в дървения корпус около нея — една щръкна само на пръст от лявата й ръка. Рева хвърли един последен поглед на палубата, но не видя оцелели сред хората, които я бяха придружили, нито от тях, нито от инженерите, които бяха дошли да избият. Обсадната машина, уви, не беше пострадала, лъщеше от маслото, с което хората й я бяха облели обилно, преди да завали дъждът от стрели.

Рева погледна към лъка, който придържаше с дясната си ръка, и плъзна за миг палец по прекрасната му резба. „Съжалявам, майстор Арен.“ Пусна оръжието в реката, покатери се обратно на палубата, грабна една факла от скобата й и я метна към обсадната машина. Тя пламна моментално. Рева се обърна и се хвърли през парапета, ушите й писнаха от жуженето на стотици стрели, преди хладните води да я погълнат. Задържа се под водата, колкото можа, усещаше как топлината на тялото й се отцежда във водата, но плуваше упорито към града, показваше се на повърхността, колкото да си поеме дъх, после отново се гмурваше. Сякаш мина цял век преди да усети тръстиките край себе си, улови се за стеблата им и се измъкна от водата.

Дълго лежа на брега, после вдигна глава да погледне кораба и машината, които горяха. Двамата му побратими, уви, не бяха пострадали. Различаваше тела, които течението носеше покрай нея.

— Аркен! — Събра сили да се изправи и тръгна със залитане покрай брега. — Аркен!

Сякаш за да й се надсмеят, двете оцелели машини стреляха едновременно, каменните им гюлета прелетяха през черната бездна, удариха се в стената над главата й и я засипаха с мазилка. На земята се беше събрала цяла купчина отломки, изронени от все по-голямата вдлъбнатина в зида. Не беше кой знае какво препятствие, но в момента й се струваше като планина.

— Тя е тук! — долетя глас отгоре. — Благословената лейди Рева е жива!

Рева вдигна глава и видя безброй бледи лица да гледат към нея от бойниците, а щом вестта за оцеляването й се разнесе, последва истински хор на възхвала.

„Мислят си, че сме спечелили голяма победа“ — осъзна тя и отново погледна към реката. Светлините на бойния кораб угасваха една по една, горящата машина още пламтеше, но не толкова ярко, и една фраза от Книгата на мъдростта изгря в главата й: „Войната кара всички ни да оглупяваме.“

 

 

Намерили бяха Аркен близо до насипа със стрела в гърба и в безсъзнание от загубата на кръв и дългия престой в студената вода. Веднага щом я изтеглиха на бойниците с едно дълго въже, Рева хукна към лечебницата. Защитниците се бяха скупчили около нея, хвалеха я почтително, падаха на колене, а някои открито се молеха на Отеца, но повечето само я зяпаха. И тя изведнъж се изпълни с омраза към тях, отчаяната им вяра видя като отвратително предателство спрямо саможертвата, на която току-що бе станала свидетелка. „Нищо не е направил прехваленият ви Отец! — идеше й да ревне в лицата им. — Оцелях по силата на някакъв глупав късмет. Никаква благословия нямам. Вижте труповете, които носи течението, ето това направих аз!“

Нищо от това не би могла да изрече на глас, разбира се. Те имаха нужда да е благословена, да знаят, че Отецът е насочил погледа си към техния град.

В лечебницата брат Харин миеше кръвта от ръцете си. Аркен лежеше по корем на една маса, кожата му беше мъртвешки бяла, ако не се броеше червената кръв, която се стичаше от частично превързаната рана на гърба му. Очите му бяха затворени, но под клепачите му Рева долови леко трепкане.

— Ще се оправи ли? — попита тя.

— Така мисля — отвърна Харин. — Млад е и силен като вол.

Рева се срина от облекчение. Опря гръб на стената и се плъзна на пода. „Никакви сълзи повече“ — напомни си тя, усетила ги да напират.

Харин се приближи с одеяло в ръце, надигна я нежно и го уви около раменете й.

— Не ми харесвате, милейди — отбеляза и притисна опакото на ръката си към челото й. — Никак не ми харесвате.

Настани я до огнището с одеялото на раменете и чаша с нещо тъмно и димящо в ръце, после се зае с раната на Аркен.

— Целият град говори за това — каза той, без да откъсва поглед от непосредствената си задача. — Как сте стоварили огненото правосъдие на Отеца връз чудовищните обсадни машини на еретиците.

— Вие май не споделяте това въодушевление, брат Харин — отвърна тя, отпи от чашата и моментално изкриви лице от ужасния вкус. — Какво е това?

— Приятелят на братята. Чудесен лек срещу настинка, ако го позатоплиш на огъня.

Тя си спомни как впиянченият поет на Алорнис се наливаше с това чудо като да е божествен еликсир. Поклати невярващо глава и се насили да отпие още глътка.

— Нормално ли е да ти се завърта главата от него? — попита след малко.

— О, да.

— Добре тогава. — Седеше край огнището, отпиваше по малко от чашата, топлината се разливаше по цялото й тяло, а езикът й постепенно изтръпна от огнения вкус на напитката. Ръцете на брат Харин се движеха с неочаквана за толкова едър човек сръчност, държаха уверено щипците и прокарваха с тяхна помощ конеца от котешки черва през краищата на раната, оформяйки майсторски шев. — Много сте сръчен, брат Харин.

— Благодаря, милейди.

— Той ми е разказвал за вас — продължи Рева, после направи пауза да отпие още. — За Петия орден. Най-добрите лешители на швета, така кажваше.

— Той? Кой?

— Ал Сорна. Мрачния меч. Кой друг… — Надигна чашата и се учуди как се е изпразнила толкова бързо. — Мислех, че ше мога и аз. Като него. Ама сички умряха. Освен мен де. Щото съм благословена от Отеца.

Пред вратата се чу тропот на бързи стъпки, Велис влетя в лечебницата и ахна от облекчение, щом видя Рева. Клекна до нея и обхвана нежно с ръце лицето й, очите й бяха разширени от радост.

Рева хлъцна и се оригна.

— Пияна е — обърна се обвинително Велис към лечителя.

— Целта беше да се сгрее и резултатът е налице — отвърна братът.

Велис погледна проснатия на масата Аркен.

— Само те двамата?

— Уви, да. Лорд Антеш нареди да претърсят брега, но не откри други.

— Педесе — изфъфли Рева, като се чудеше защо в помещението изведнъж е станало по-тъмно. — Не бях убивала толкоз много наведнъж.

— Просто направи необходимото, любов моя. — Велис преметна ръка през раменете й и й помогна да се изправи. — Хайде да се прибираме. Чичо ти пита за теб.

— Педесе — прошепна Рева миг преди клепачите й да се затворят, тежки като олово. — Благословена от Отеца…

 

 

Главата й се пръскаше. Болката беше толкова силна, че Рева започна да се чуди дали Отецът не е забил невидима брадва в черепа й като наказание за греховните й съмнения. Неспирният трясък на обсадните машини с нищо не облекчаваше главоболието й. Още рано сутринта отиде да погледне пропукания участък от стената заедно с четирима войници от домашната гвардия, които да държат най-ентусиазираните й поклонници настрана. Преминаването й по улиците бе придружено от възгласи и ахкания, хората й благодаряха, някои дори коленичеха по тротоарите, точно както коленичеха пред Четеца на площада. Последното й дойде в повече.

— Престанете! — каза тя на една възрастна двойка, коленичила пред магазинче за вълна. Вместо да се изправят, двамцата продължиха да я гледат със смутено страхопочитание.

— Отецът ви е изпратил при нас, милейди — каза старицата. — Вие ни носите взора му.

— Нося само меч и лък, а лъка го изгубих нощес. — Наведе се, прихвана жената за лакътя и я вдигна. — Недейте да коленичите пред мен. И в тази връзка, недейте коленичи пред никого. — Даде си сметка, че около тях се е събрала тълпа, усещаше погледите им да се впиват в лицето й. — Не коленичещите ще удържат този град. Коленичите ли сега, стените ще паднат, а онези, които са ги сринали, ще направят така, че да коленичите до края на живота си.

Множеството около нея мълчеше, дълбоко почитание се четеше върху всички лица… с изключение на едно.

Млада жена в края на тълпата стоеше с пеленаче на ръце, лицето й изопнато от отчаяние, бузите й хлътнали като на гладуващ човек. Бебето се опитваше да стигне до страните й с малките си ръчички. Рева тръгна към нея, хората се разстъпиха със сведени глави да й направят път.

— Може ли да го видя? — попита Рева и сложи ръка върху повитото пеленаче. Младата жена кимна едва доловимо и разгърна одеянието. Лицето на бебето беше розово и доволно, бузките му бяха закръглени. Усмихна се на Рева и две трапчинки се появиха на щастливото му личице. — Малкият се храни добре — каза тя. — За разлика от теб.

— Няма смисъл и двамата да гладуваме — отвърна младата жена с азраелски акцент, което обясняваше сдържаното й отношение към Рева.

— Баща му?

— Отиде на стената и не се върна. Казаха ми, че се бил храбро. И това е нещо, предполагам.

Нов трясък долетя откъм стената, поредният снаряд. Рева примижа. Деформацията в зида се виждаше оттук, нащърбен триъгълник над линията на покривите. „Когато приключат с обстрела — помисли си тя, — това вече няма да е обсада, а сражение.“

— Утре дажбите ще бъдат удвоени — каза тя на жената. — Давам дума. Сега иди в имението и питай за лейди Велис. Кажи й, че съм те пратила да помагаш в кухнята.

 

 

Лорд Антеш надзираваше строежа на стабилно укрепление, допълнителна стена на двайсетина метра зад критичния участък. Къщите наоколо бяха съборени, а камъните от зидарията им се използваха за изграждането на новата стена. Зидарите работеха бързо, спояваха каменните блокчета с хоросан и допълнителният зид вече се очертаваше в реалните си размери — висок повече от три метра полукръг около пробойната, с парапет отгоре.

— Милейди — поздрави я с поклон Антеш. — Още два дни и ще сме готови тук. И после още няколко, когато насочат машините си за втора пробойна, което несъмнено ще направят.

— Надявах се, че ще заложат всичко на тази — отвърна Рева, макар предната нощ да беше показала отвъд всяко съмнение, че вражеският командир е приключил с грешките.

— Имам изненада за вас — каза Антеш и тръгна към една каруца наблизо. — Хората ми го намерили тази сутрин, докато претърсвахме брега. — Лъкът й беше останал без тетива, но иначе изглеждаше непокътнат, дървесината все така лъщеше, нямаше дори щръбки или драскотини, които да загрозят резбата. — Изглежда, Отецът не иска да се разделяте — добави Антеш.

Рева потисна въздишката си. До час мълвата щеше да плъзне из целия град. „Отецът е върнал вълшебния лък на нашата благословена дама.“ Поредното доказателство, че е отправил взора си към тях.

С ужас съзря отклик от откаченото почитание на простите хорица в погледа на лорд Антеш, докато той й подаваше лъка. „И той се е заразил — помисли си тя. — Дали пък погледът на Отеца не е именно тук? В очите на онези, които са се вкопчили в него с надежда за избавление?“

— Благодаря, милорд — каза тя. — Ще бъда на стената, ако ви потрябвам.

 

 

Още десет дни живяха сред безспирния трясък на каменните гюлета в стената, трясък, който непрекъснато им напомняше, че в пясъчния им часовник не е останал много пясък. Рева свикна да седи с часове на бойниците недалече от пробойната и да гледа как снарядите вършат своето. Имаше нещо омагьосващо в гледката — гюлетата падаха от небето толкова бързо, че погледът не успяваше да ги проследи, попадаха в целта си и вдигаха облак от прах и каменни осколки. Рева таеше слабата надежда, че воларианският командир ще я види и ще насочи няколко снаряда към нея, вместо към изстрадалата крепостна стена, но и да я беше видял, явно не бе в настроение за игрички.

Следобедите обикновено ходеше в лечебницата да помогне на брат Харин и да види Аркен, който още се възстановяваше от раната в гърба. Въпреки усилията на лечителя раната се беше възпалила, което наложи да заиграе скалпелът и раната да бъде обилно напоена с масло от дърво кор.

— Вониш — каза му Рева на следващия ден, сбърчила нос от острата миризма.

— С миризмата може и да свикна — каза той. — Но представа си нямаш как щипе това проклето нещо.

— Праща ти ги Велис. — Рева остави торбичка захаросани ядки до леглото му. — Гледай да не ги изядеш наведнъж, защото други няма да има.

— Искам да ми обещаеш нещо — каза той и посегна към ръката й, очите му бяха сериозни и трезви. — Обещай да ме извикаш, когато дойдат. Не искам да умра в това легло.

„Ще живееш още дълги години — едва не му каза Рева, но се спря. — Може да е млад, но не е глупак.“

— Обещавам — каза тя вместо това.

Въпреки очевидната решимост и лоялност на хората и въпреки удвоените дажби духът им спадаше заедно с разширяването на пробойната. Все по-малко викове на възхита и почитание я посрещаха по улиците, често виждаше хора, които плачеха открито, а едва ли някога щеше да забрави стареца, който, предал се на отчаянието, се хвърли по очи на калдъръма и притисна с ръце ушите си, за да не чува бавния барабанен ритъм на обсадните машини.

А Четецът продължаваше да изнася проповедите си.

Които, според агентите на Велис, ставали все по-откачени. Често говорел с часове, без да се позове нито веднъж на Десетокнижието, а проповедите му се въртели около две думи — „еретици“ и „мъст“.

— Побъркан старец, който врещи в една зала — изсумтя Рева, когато Велис й сподели притесненията си.

— Така е — отвърна Велис. — Но залата не е празна. Всъщност е по-пълна отвсякога.

Каменно гюле се заби в пробойната и вдигна поредния прашен облак. Рева насочи поглед към корабите, където кипеше оживена дейност, по-оживена отвсякога, инженерите подтичваха напред-назад, мъкнеха въжета и навиваха макари, а машините се въртяха бавно върху постаментите си.

Рева се приближи до пробойната и погледна надолу. Каменни блокове, които бяха устояли на времето със столетия, сега само за няколко седмици се бяха превърнали в ситен чакъл. Откъм машините долетя познат звук — бяха изстреляли снарядите си едновременно, гюлетата описаха ленивата си дъга в небето и удариха стената на двестатина крачки северно от мястото, на което стоеше Рева.

Тя вдигна поглед към воларианския боен кораб. Тентата хвърляше тъмна сянка, ала въпреки това Рева го виждаше — висока фигура, която също гледаше към нея. Може да беше плод на въображението й или някакъв трик на светлината, но й се стори, че вражеският военачалник й се покланя.

— Милейди… — чу тих вик зад себе си. Обърна се и видя жена да се изкачва на бегом по стълбището към бойниците, притиснала врещящ вързоп към гърдите си. Беше младата азраелка с бебето, побледняла и разтреперана. Рева се завтече към нея и посегна да я прихване, преди да е паднала от изтощение.

— Отведоха я — проплака жената. — Лейди Велис успя да ни скрие, но отведоха нея и другите Правоверни.

— Кой? Къде?

— Много бяха. Крещяха за правосъдието на Отеца. — Притисна по-здраво детето към гърдите си. — Казаха, че ги водят при Четеца.