Антъни Райън
Владетелят на кулата (37)

3.
Френтис

Иллиан се оказа значително по-добра в стрелбата, отколкото в готвенето. Нямаше достатъчно сила в ръцете си за лъка, затова Давока й даде арбалет и котлетата в лагера скоро се облагодетелстваха от новооткритото й умение, когато девойката започна да се връща от ежедневния лов с цели нанизи горски гълъби, фазани или някой и друг заек. Женската хрътка рядко се отделяше от нея след онази първа нощ около лагерния огън и Иллиан я кръсти Чернозъбка заради обезцветения зъб, който животното показваше всеки път щом си отвореше устата.

— Днес не ми провървя — каза девойката и метна един фазан до огъня. — В тая част на гората дивечът май е на привършване. — Обърна се заповеднически към Арендил. — Оскуби го, ако обичаш, момче.

— Оскуби си го сама, сополанке.

— Селяк!

— Нахалница!

Френтис стана и се отдалечи, за да не им слуша заяждането. Вървеше и оглеждаше лагера. Джанрил Норин показваше на група млади новобранци, повечето момчета на петнайсетина години, основните правила на боя с меч. Давока тренираше с Ермунд, както го правеше ежедневно напоследък, откакто младият рицар бе стъпил на крака. Биеха се с дебели тояги, въртяха се и танцуваха един около друг, а полянката ехтеше от трясъка на сблъскващо се дърво. Френтис знаеше нещичко за лонакските обичаи и предвид съсредоточеното изражение на Давока по време на тренировките започваше да се пита дали лонакската жена не прослушва младия рицар за нов съпруг.

Грейлин седеше с Трийсет и четири и бившият роб внимателно повтаряше всеки израз на езика на Кралството, на който го учеше дебелият брат.

— Името ми е Карвил — каза той със странната напевна мелодика на речта си, но извън това в казаното почти не се долавяше акцент. Дните след като бе спрял да взема дрогата срещу болка бяха трудни за него, трепереше и се потеше в заслона си, а понякога стисваше парче дърво между зъбите си, за да спре напиращите писъци. Нощем рядко спеше повече от час, а Френтис седеше до него и можеше единствено да гледа безпомощно как нещастникът се гърчи в конвулсии и скимти; друг път редеше отчаяни молби на волариански. Френтис се чудеше дали молбите са си негови, или повтаря нещо, което е чул от своите жертви.

— Това име ли си избра? — обърна се Френтис към бившия роб.

— На първо време — отвърна той. — Трудно ми е да избера. Ако искате, може още да ми викате Трийсет и четири.

Френтис продължи нататък и скоро стигна до инструктор Ренсиал и малкия им, но растящ табун. Ренсиал беше спънал конете на малка полянка встрани от главния лагер и прекарваше с тях цялото си време, освен когато спеше или хапваше от храната, която Арендил или Иллиан се сетеха да му донесат, но и техните имена явно бе неспособен да запомни, точно като не помнеше и името на Френтис.

— Трябва ми зърно, момче — извика му той, зает да оглежда копитата на една кобилка, която бяха взели преди няколко дни, висок ловен кон, язден от воларианец в хубави одежди, който бе проявил неблагоразумието да излезе на лов за глигани с минимална охрана. Трийсет и четири го беше разпитал, но не научи много, освен че човекът е син на някаква дребна имперска знаменитост и че лорд Дарнел понастоящем се разпорежда във Варинсхолд.

— Това може да се окаже в наша полза — казал бе инструктор Грейлин. — Васалният лорд не се слави с особена интелигентност.

— По-добре да не го подценяваме, братко — отвърна Ермунд. — И дивата котка не може да спори с теб за философия, но пак ще те убие.

Френтис отговори на Ренсиал по същия начин, по който му бе отговарял вече няколко пъти на същия въпрос:

— Зърното ни е малко, инструкторе.

— Зърното изгражда мускули — продължи лудият инструктор, все едно не го е чул, и се премести при следващия кон, жребец ветеран, който бяха отнели от Свободната кавалерия. Муцуната му беше посребряла от преклонната възраст, но животното все още беше силно, с мускулести крака и врат. — Бойните коне трябва да ядат зърно. Тревата е много слаба.

— Ще направя всичко по силите си да ви намеря зърно, учителю — каза Френтис, както обикновено. — Има ли друго, което ви трябва?

— Питай инструктор Джестин дали ще може да направи още подкови. Три от конете имат нужда от смяна на подковите. Като приключиш с това, такъмите имат нужда от почистване.

Френтис постоя още малко, гледаше как инструкторът тимари жребеца със сляпо обожание.

— Да, учителю.

 

 

Следващи поред бяха загражденията. Там Френтис спря да размени няколко думи с бившия ефрейтор от градската стража, който отговаряше за южния участък.

— Никакъв знак?

— Никакъв, брат Френтис. Поне от половин ден е така.

Греблото и Плъха бяха излезли на разузнаване тази сутрин по своя собствена инициатива, което беше необичайно. Френтис бе стигнал до извода, че се отишли да изровят някоя отдавна скрита плячка близо до града и че едва ли ще се върнат. Очаквал бе да се ометат много по-рано, но те не го бяха направили; не само това, а дори участваха охотно в набезите, които Френтис организираше.

„Много им здраве — реши той, след като здрачът се спусна, а от двамата все още нямаше и следа. — Сигурно вече са преполовили пътя до Нилсаел.“

— Остана малко бренди от набега миналата седмица — каза той на ефрейтора и се изправи от наблюдателния пост. — Като ти свърши смяната, ела да си вземеш дела.

Чу се кратко изсвирване, знак за евентуална опасност, и Френтис клекна моментално, присвил очи в опит да различи нещо сред тъмните дървета. След миг чуха нечие тежко дишане, после Греблото се появи със залитане. Седмиците недохранване бяха стопили немалка част от теглото на престъпника, но това с нищо не бе подобрило скоростта му на придвижване. Като видя Френтис да излиза иззад прикритието на наблюдателния пост. Греблото буквално се срина на четири крака, като едвам си поемаше дъх.

— Засада — промълви той, докато Френтис му подаваше манерка. Греблото я взе и поля с вода лицето си, преди да отпие жадно. — Плениха ни. Бяха от онези гадни войници роби, както и двама ренфаелци, ловджии по занаят, доколкото успях да преценя.

— Къде е Плъха? — попита ефрейторът.

— Ми, убиха го, къде да е. И без да бързат при това. Мен ме оставиха да се побъркам от страх, но аз избягах.

— Как? — попита Френтис.

— Ми, разхлабих въжето, как иначе. Тоя номер всеки престъпник го знае.

— Въже? Не те ли оковаха с вериги?

Греблото поклати глуповато глава.

Френтис вдигна своята и се заслуша напрегнато в песента на гората, ослушваше се и за най-слабия признак на… Ето го, тихо, но ясно. „Ренфаелски вълчари, а не робски хрътки.“

— Обратно в лагера! — нареди той и вдигна Греблото да стане. — Боен строй при южния фланг. Няма време да бягаме.

— Тъпанар смотан! — озъби се ефрейторът на Греблото, който се препъваше след тях. — Довел си ги право при нас.

Френтис тичаше през лагера и крещеше заповеди бойните единици да заемат местата си. Подготвил беше план за подобна ситуация, но не вярваше, че ще се стигне дотам, надявал се бе да получат предупреждение навреме и да се изнесат преди бурята да ги е ударила. След първоначалния шок бойците се разтичаха, грабнаха оръжията и се строиха как да е.

— Арендил! Лейди Иллиан! — Двамата се появиха на бегом, Арендил с оголен дълъг меч, Иллиан с арбалета и колчана си.

— Сред тях ще има умели бойци — каза Френтис на момичето. — Мъже, които се бият добре, без да показват гняв или страх. Искам от теб да се качиш на някое дърво и да застреляш колкото се може повече такива. Арендил, твоята задача е да я пазиш.

Арендил понечи да възрази, но Иллиан хукна моментално и той се видя принуден да я последва.

— Ти най-добре остани отзад, братко — каза Френтис на брат Грейлин, когато той се появи с меч в ръка. — Искам да организираш прегрупирането, ако се стигне до пробив.

Грейлин само вдига развеселено вежди и остана на мястото си, където скоро цъфнаха Ермунд и Давока.

— Децата? — попита тя.

— На сигурно място са, доколкото е възможно — отвърна Френтис. — Оглеждай се за куритаи и стой близо до мен. Трябва да изравним шансовете.

Греблото притича задъхан с тоягата си в ръце, лицето му бе разкривено от разкаяние.

— Съжалявам, брат… — започна той.

— Случва се понякога — прекъсна го Френтис. — Поне намерихте ли плячката си?

Греблото сви жално рамене.

— Точно така ни спипаха. Бяха ни намерили скривалището. Десет кожи със сок от червен цвят, пълни догоре. Решили бяхме, че лечителите ще му се зарадват.

Френтис не долови лъжа в думите на крадеца. „Вече не е крадец — осъзна той. — А войник.“

— Пази ми гърба, става ли? — каза той.

Греблото вдигна тоягата си за поздрав.

— За мен е чест, братко.

Тежка тишина бе захлупила лагера, всички гледаха към дърветата.

— Може пък да са изпуснали дирята ми — прошепна Греблото.

Френтис потисна смеха си и продължи да наблюдава дърветата. Противникът не се забави, появи се на бегом, но с равномерно темпо, без зов на рогове и бойни викове, просто стотина мъже с безучастни лица, които тичаха към битката с по един меч във всяка ръка. „Възскъпичко им излизаме — помисли Френтис. — Да съберат толкова много куритаи на едно място заради нас.“

— Стрелци! — извика той и лъкометците се изправиха иззад скривалищата си и стреляха. Куритаите реагираха моментално — някои се претърколиха, други се наведоха ниско или отскочиха настрани, и в резултат само неколцина пострадаха от обстрела, преди редиците им да скъсят разстоянието до бойците на Френтис. Френтис успя да повали двама, после захвърли лъка си и нападна с меч в ръка.

Видя един куритай да си просича път в група защитници, които напразно размахваха мечове да го спрат. Френтис прескочи един повален боец, парира меча в лявата ръка на куритая и заби своето по-дълго острие в окото му преди онзи да е реагирал. Нападна го друг, мечовете му се събраха като остриета на ножица в опит да обезглави Френтис, но само миг по-късно куритаят се преви на две, пронизан от копието на Давока, а Ермунд го довърши с един саблен удар.

Вик привлече вниманието на Френтис. Той се обърна и видя зад гърба си Греблото, който тъкмо замахваше с тоягата срещу един куритай, който се наведе да избегне удара, после се хвърли напред, вдигнал меча си за кос удар. Инструктор Грейлин се задвижи по-бързо, отколкото изглеждаше възможно, резна бедрото на войника роб и го повали на земята. Греблото изрева свирепо и почна да налага поваления с тоягата си сред фонтани от кръв.

Френтис огледа бойното поле и видя твърде много свои хора на земята и твърде много куритаи, които продължаваха да се бият. Огледа се за най-критичното място и видя плътна група от мъже и жени в средата на лагера, която бе подложена на атака от всички страни.

— С мен! — извика той на Давока, извади един нож за хвърляне и го метна по най-близкия враг. Ножът потъна дълбоко в горната част на ръката му, мъжът посегна да го извади, но Френтис отсече другата му ръка с един удар. Уби още двама без бавене, мечът му плющеше като стоманен бич, той парираше и нападаше, пробиваше си път през вражеската редица. Бойците се стекоха към него, крещяха и сечаха с разнообразните си оръжия. Давока и Ермунд се включиха в мелето, биеха се гръб в гръб, копие и меч мушкаха и посичаха неуморно.

„Не стигат — осъзна Френтис, докато бойците се събираха около него, а куритаите ги притискаха от всички страни. — Не освободихме достатъчно, за да създадем истинска войска.“

Тропот на копита привлече погледа му към дъното на лагера. Инструктор Ренсиал се появи в галоп между дърветата, възседнал жребеца ветеран, наведен ниско над седлото, с протегнат меч в ръка. Прониза един куритай в гърба, измъкна острието в движение и продължи напред. Уби още един с посичащ удар през рамото, прегази трети, жребецът цвилеше и тъпчеше с копита нещастника.

Един куритай изтича и коленичи пред изправения на задните си крака кон, друг стъпи с два крака на гърба му и се изстреля нагоре към лудия майстор коняр, вдигнал и двата меча над главата си. Лицето на Ренсиал си остана безучастно както винаги, той извъртя коня си настрана, а куритаят прелетя край него, пропускайки на косъм, падна, претърколи се и скочи на крака да поднови атаката, но миг по-късно падна мъртъв, пронизан от арбалетна стрела, долетяла отвисоко, която се заби дълбоко във врата му. Давока и Ермунд се спуснаха да посекат другаря му, копието и мечът изтанцуваха поредния си отлично координиран гавот.

Инструктор Ренсиал спря за миг празния си поглед върху Френтис, после отново препусна към най-гъстото струпване на куритаи, мечът му описваше съвършените сребристи дъги, които Френтис така и не бе успял да усвои докрай на тренировъчната площадка. Още трима куритаи паднаха посечени преди Ренсиал да изчезне от погледа му.

Атаката на лудия инструктор осигури на побратимите му глътка въздух, докато куритаите се прегрупираха, и оцелелите бойци се стекоха около Френтис. „Толкова са малко — мислеше си той, вперил поглед в стройните редици на куритаите, които се придвижваха да обградят отново струпаните около Френтис бойци. — Не трябваше да чакам толкова дълго.“ Сложи пръсти в устата си и свирна, силно и пронизително. Отговорът дойде незабавно — ръмжащият вой на хрътките изпълни гората, когато водачите им ги пуснаха от каишките. Кучетата се стрелнаха стремително към куритаите, които съзряха новата опасност и се прегрупираха в отбранителен строй, събраха се в една-единствена група по своя неповторимо прецизен маниер, първата редица коленичи, а втората остана права, всички мъже протегнали максимално мечове пред себе си. Внушителна, а навярно и непробиваема стена от плът и стомана.

Набрал завидна засилка, Боец скочи, превъртя се във въздуха над главите им и падна в центъра на кръга от куритаи. Само секунда по-късно в редиците им зейна пролука — хрътката късаше месо и кършеше кости, а глутницата тичаше към пробойната, която Боец им беше отворил. Френтис вдигна меча си и хукна след кучетата, бойците го последваха и нечовешкият синхрон на куритаите се пропука. Френтис посече един през коленете, обърна острието и го заби в гърдите му, видя с периферното си зрение как бойците се спускат покрай него да се включат в клането. Куритаите се биха до последно, разбира се, без да покажат паника или страх, посичани и разкъсвани от стомана и зъби. Падаха, но повличаха бойци и кучета със себе си, и така докато последният не изчезна, набучен с мечове като игленик.

Френтис преброи набързо хората си, които залитаха изтощени след края на клането. „Останали са не повече от петдесет — заключи той. — И от тях поне една трета са ранени.“

Джанрил още беше сред живите и сечеше нещо скрито под папратта с бавни методични движения. Спря да сече и се наведе да вземе наградата си. Вдигна я високо. От отсечения врат бликаше кръв. Бившият менестрел се смееше и тръскаше главата, устата се отваряше и затваряше от движението в гротескна пародия на реч. Френтис се засрами, осъзнал, че тайничко се е надявал Джанрил да срещне смъртта си в този ден. „Човек като него никога не ще намери мир.“

Чу се женски писък и Давока моментално грабна копието си и хукна натам. „Иллиан!“

Френтис хукна след нея и видя инструктор Грейлин да тича през шубраците в същата посока с изненадваща скорост. Пред него Френтис виждаше как Арендил се сражава с двама куритаи, дългият му меч се движеше в плавни дъги, парирайки по-късите остриета, младежът се извърташе и приклякваше в опит да ги държи на разстояние. Видя и Иллиан, права сред клоните на един дъб точно над Арендил, разперила безпомощно ръце. „Свършили са й стрелите.“

Арендил се видя принуден да отстъпи бързо, почти тичешком, когато куритаите удвоиха усилията си, като единият удряше ниско, а другият — високо. Кракът на момчето се закачи в един корен, то се спъна и падна по гръб. Куритаите бързо скъсяваха дистанцията с вдигнати мечове.

Инструктор Грейлин спря на двайсетина метра от разиграващата се сцена, свали меча си, вдигна другата си ръка с широко разперени пръсти… и куритаите литнаха.

Все едно нечий гигантски невидим юмрук бе замахнал да ги помете. Единият се блъсна в дънера на дъба; ударът беше толкова силен, че му счупи гръбнака. Другият забърса един дебел клон, точно клона, на който стоеше Иллиан. Момичето изписка, изгуби равновесие, завъртя се като понесено от вятър листо и падна на десетина метра от дървото.

Давока спря колкото да погледне за миг Грейлин, на лицето й се четеше силен страх и също толкова силна погнуса.

— Рова ка ерта малеса — прошепна тя под нос, преди отново да хукне към младежите.

Френтис отиде при Грейлин, чието лице се беше изопнало от искрено съжаление, кожата му бе лепкава и бледа, като на човек, измъчван от силна болка.

— А аз си мислех, че е било плод на въображението ми — каза Френтис. — Онзи нанизан на клон воларианец. Че е било халюцинация. Някакви други изненади, които мога да очаквам от теб, учителю?

Грейлин се подсмихна.

— Всъщност, редно е да се обръщаш към мен с правилната ми титла — аспект.

 

 

Френтис изпрати Джанрил и още десетима от най-способните бойци по дирите на ренфаелските ловджии. Точно според инструкциите му отрядът изби кучетата, за да заличи спомена за миризмата им, а един от ловджиите остави жив за разпит. Решителността на мъжа не издържа дълго и само след няколко минути в компанията на Трийсет и четири той вече бе готов да изпее и майчиното си мляко.

— Нашият лорд е убеден, че синът му язди в тази гора — каза той; беше кльощав мъж на средна възраст с обруления вид на професионален следотърсач. От пръстите на лявата му ръка капеше кръв, там, където Трийсет и четири бе забил тръни от шипка под ноктите му. — Обеща ни десет жълтици, ако го върнем, двайсет, ако го върнем жив. Плати за робите от собствения си джоб, купи ги от воларианския генерал.

— Преследваш хора от собствения си народ за злато? — попита Джанрил малко прекалено спокойно.

— Правя каквото ми кажат — изскимтя мъжът, вдигнал поглед към тях от щръкналия корен, за който го бяха завързали. — Винаги е било така. Не ти трябва да ядосваш васален лорд Дарнел, повярвайте ми.

— Същото важи и за мен — каза Френтис. — Предай му думите ми, когато го видиш.

— Какво, ще го пуснеш? — попита Джанрил, тръгнал след него към Арендил, който помагаше на ранените.

— Ще го оставим вързан, когато вдигнем лагера — отвърна Френтис. — Подозирам, че лорд Дарнел ще го възнагради справедливо за провала му.

— Той е предател и заслужава смърт, братко — настоя Джанрил с необичайно настървение.

— Не се ли нагледа на достатъчно смърт за един ден, сержант?

— Когато става въпрос за боклуци като него, никога няма да е достатъчно.

Френтис спря и погледна Джанрил в очите.

— И помага ли? Убийствата, изтезанията? Помагат ли ти да изтриеш от спомените си образа на нейната смърт?

Очите на Джанрил пламтяха под свъсените вежди.

— Нищо няма да го изтрие. Каквото правя, го правя за нея. Почитам я с кръв.

— Как й беше името? Как се е казвала? Още не съм те чул да го изричаш на глас.

Сержантът го гледаше мълчаливо. Само лека, почти недоловима следа от несигурност се мярна в очите му под пламъка на прекипяваща лудост.

— Остави ловджията където е и подготви хората. Вдигаме лагера — нареди Френтис. — Ако не си в състояние да следваш заповедите ми, тогава си тръгни и убивай колкото ти душа иска, но далече от погледа ми.

Арендил помагаше на Давока да стегнат с превръзка ръката на Греблото. Лонакската жена единствена сред тях разбираше нещо от лечителство.

— Помислих си, че ще успея да го фрасна навреме, а той взе, че ме намушка — каза едрият мъж през стиснати зъби. — Е, все пак му видях сметката де. Не спрях, докато не му пръснах главата като диня.

Давока стегна превръзката и двамата с Френтис се отдалечиха рамо до рамо.

— Десетима ще умрат тази нощ — тихо каза тя. — Останалите ще се оправят, ако им дадем време и почивка.

— Време нямаме — отвърна той. — До час ще сме потеглили.

Тя кимна, после погледна предпазливо към Грейлин, който седеше сам до малък огън, сгушен в наметалото си, сякаш е измръзнал до кости.

— И той ли ще дойде?

— Той е аспект на моята Вяра и водач на тази група. Не можем да го оставим.

Давока вдигна високо вежда.

— Водач?

Френтис се направи, че не я е чул. Вместо това махна на Арендил, който бързо дойде при тях, и го попита:

— Е, колко добре познаваш баща си?

 

 

— Двайсет жълтици? — Арендил сви изненадано устни. — А дядо все повтаряше, че васалният лорд е толкова стиснат, че не ще и на кръчмарска курва да плати за услугите.

— За какво си му притрябвал? — попита Френтис.

— Аз съм неговият наследник. Единственото дете на боклучавото му семе. — Момчето видимо се чувстваше смутено, избягваше да го погледне в очите и пристъпваше от крак на крак. — Не го познавам, не съм го виждал никога, но въпреки това открай време имам чувството, че е някъде наблизо, като омразна сянка. Но като го знам какъв е, предполагам, че се е вманиачил, че капризът да ме прибере при себе си е прераснал в нещо друго, което здравият разум не може да обясни. Понякога улавях мама да ме гледа странно, намръщена, и тогава знаех, че гледа мен, но вижда него. — Спря да нервничи и вдигна очи да срещне погледа на Френтис. — Няма да отида при него, брат Френтис. По-скоро бих умрял.

„Отрежи му един пръст и го прати по ловджията на васалния лорд. Провокирай го към още по-необмислени действия.“ Знаеше, че тази мисъл не е негова. Беше нейна. Петното от съжителството им се беше просмукало дълбоко в него, чак до душата му.

— Кълна ти се, че това няма да стане — каза той на Арендил и сложи ръка на рамото му. — Днес се би добре. Иди помогни на нашата малка дама да събере оръжията.

Гордост разведри за миг лицето на младежа, после той хукна да намери Иллиан.

 

 

— Вейлин знаеше ли? — попита Френтис, седнал срещу аспекта на Седмия орден.

— Научи едва при кратката си визита на път към Пределите — отвърна аспектът. — С него имахме… интересен разговор. — Лицето на Грейлин още беше мъртвешки бледо, но слаба руменина вече си пробиваше път към закръглените му бузи. Френтис си спомни жената с нейната открадната дарба, колко уморена бе и как кървеше всеки път, когато посегнеше към нея.

— Тази твоя способност. Наранява ли те? — попита той.

— По-скоро ме изцежда. Когато освободиш толкова много сила наведнъж, последствия винаги има. Не случайно поддържам кръглата си форма, братко. Дебелите хора по-лесно понасят въпросните последствия.

— Къде е Домът на вашия орден?

— Седмият орден няма Дом. Поне през последните четиристотин години е така. Ние сме вплетени като паяжина в тъканта на Вярата и Кралството, делата ни винаги са скрити.

— Така както ти беше скрит в нашия орден?

— Да. Това ми се стори най-сигурното прикритие. — Умореното лице на Грейлин се разтегли в сардонична усмивка. — Но както се казва, хитрата сврака — с двата крака.

— Братята, които намерихме преди дни. Предполагам, че аспект Арлин ги е пратил с теб за охрана.

— Да. И те намериха смъртта си, изпълнявайки тази заповед.

— Накъде се беше запътил?

— На север, към прохода. А ако пътят се окажеше блокиран, щях да свърна на запад към Нилсаел и оттам да продължа към Пределите. А вместо това се озовах тук с теб и нашата героична банда бунтовници. Един ден от това ще излезе страхотна история, не мислиш ли? Ако е останал някой, който да я разкаже.

„Духът му е прекършен“ — осъзна Френтис, загледан в умореното му лице и примирението в очите му.

— Тези хора очакват от нас да ги водим — каза той. — Ние сме последната им надежда. Като аспект на Вярата, ти си длъжен да подклаждаш този огън.

— Не мога да им дам друго освен страх. Виждат какъв съм и се боят. Лонакската жена просто е по-откровена от другите. Когато имаш дарба, бързо научаваш що е страх и изолация. Ние не принадлежим на деня, а на сенките. Точно оттам най-добре можем да служим на Вярата. Най-трудният урок, който моят орден е научил.

— Тези времена вече отминаха, аспект. Сега всичко е друго, различно. Воларианците се появиха и с един удар сложиха край на стария ред. Как ще сглобим отново нещата зависи единствено от нас.

— Надяваш се да пресътвориш света ли, братко? Търсиш си благородна мисия, която да отмие спомена за кръвта, която си пролял?

— Кръвта няма да се отмие никога. Но това не означава, че не мога да продължа напред.

— Тогава какво правим тук? Защо продължаваме да водим тази безнадеждна война? Всичките ни хора ще умрат. Невъзможно е да се увенчаем с победа в тази гора. — Той сведе поглед и се загледа в земята. — Нито другаде. А мислехме, че сме победили. Че сме спрели лавината, когато Ал Сорна разкри Онзи, който чака. Но в действителност просто сме насочили погледа си към една заплаха, докато друга е растяла невидима. Неизброима армия, преплавала океана, за да ни сломи. Кой да предположи, че ще прибегне до толкова прозаични действия след векове на коварство?

— За кого говориш?

Грейлин вдигна глава да го погледне.

— Твоята мъртва приятелка го е наричала Съюзника, предполагам. Воларианците са склонни да задълбават в илюзиите си. Да, отдавна са се отърсили от богове и вярвания, но отхвърляйки ги, са заменили разума за робство.

— За кого говориш? — повтори Френтис. — Кой е той?

— Кой е бил, може би това е по-точният въпрос, защото навремето трябва да е бил човек. Човек с име, с националност, дори със семейство, което е обичал. Всичко това се е загубило, разбира се, невидимо дори за най-вещите провиждащи от моя орден. Не знаем името му, знаем само целта му.

— Която е?

— Унищожение. И по-точно нашето унищожение, защото по всичко личи, че в тази земя има нещо, което подклажда омразата му. Опитал се е веднъж и преди, когато велики градове се издигали тук и хора много по-мъдри от нас са творели чудеса. Успял да съсипе всичко това, да го превърне в руини, но нещо все пак му убягнало. И сега иска да го унищожи окончателно.

Грейлин потъна в мълчание, очите му се втренчиха отново в нищото, вълна от умора заля чертите му.

Френтис се изправи.

— Благодаря ти, че спаси момчето. Знам, че ти е коствало много. След час тръгваме. Ще се радвам да дойдеш с нас.

Аспектът сви рамене.

— Че къде другаде да ида?