Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на гарвана (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tower Lord, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
filthy(2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2016 г.)

Издание:

Автор: Антъни Райън

Заглавие: Владетелят на кулата

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 25.01.2016 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-655-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3507

История

  1. —Добавяне

8.
Френтис

Свободният меч вдигна острието да улови лунния светлик и плъзна възхитен поглед по ръба, а когато видя уловените в метала сиви пламъци, се усмихна. Прекрасна плячка, която да отнесеш у дома.

— Това не е твое — уведоми го Френтис, докато се прехвърляше през стената.

Един куритай вероятно би имал шанс да парира удара, но този мъж не притежаваше необходимите за това свръхестествени рефлекси. Ловджийският нож потъна в гърлото му преди да е издал и звук и Френтис го прихвана и го държа, докато конвулсиите му не спряха. Клекна и погледна надолу към вътрешния двор — шепа воларианци крачеха напред-назад между познатите входове, всичките свободни мечове. „Куритаите са твърде ценни, за да вардят и патрулират“ — помисли си той.

Плъзна жадно поглед по сградите и дворовете на Дома на ордена, всяко ъгълче, покрив и тухла бяха каквито ги помнеше, но с една съществена разлика — тази нощ по стените не патрулираха сини плащове, а волариански паразити.

Взе плаща на мъртвия воларианец, смени меча на ордена със своя собствен и тръгна със спокойна крачка към най-близкия страж. Когато се приближи достатъчно, та онзи да различи лицето му, метна ловджийския нож и го уби на място.

В рамките на един час успя да направи пълна обиколка на стените, като уби всички стражи, които срещна по пътя си. Само един, при портата, успя да му окаже съпротива, сержант на средна възраст, явно ветеран, смугъл и обветрен от слънцето мъж, вероятно от южните части на империята. Съумя да парира един-два удара, като крещеше за помощ към мъртвите си другари, преди сребристото острие на Френтис да се плъзне покрай неговия къс меч и да прониже нагръдника. Френтис го довърши с ножа и се прислони в една сянка, в случай че някой се притече, разтревожен от виковете на сержанта. Никой не се появи.

Измъкна се от сянката, извади една запалена факла от скобата й, изправи се на ръба на стената и я размаха три пъти. След секунди стотина тъмни силуета се отделиха от линията на дърветата и хукнаха презглава към портата, Давока — най-отпред. Френтис слезе в двора и извади дебелата дъбова греда, която залостваше портата. Не изчака другите, а изтича до вратата към подземията и хукна надолу по стъпалата. Тежката врата към склада на ордена се охраняваше от двама куритаи, знак, че воларианците имат някаква представа за стойността на онова, което се пази там. Френтис захвърли откраднатия плащ и тръгна към куритаите с меч в едната ръка и ловджийския нож в другата. Както можеше да се очаква, стражите изтеглиха спокойно своите оръжия, без признаци на паника или страх, и заеха позиция за бой, която Френтис помнеше от ямите — един зад друг, като предният приклекна, а онзи зад него остана прав.

Всичко приключи с шест движения, с едно по-малко от най-доброто му постижение в ямите. Лъжлива атака срещу предния, скок и замах към задния, които го принуждават да парира, последвани от силен ритник в гърдите, блок на удара от приклекналия, срязване на гърлото с обратния замах, накрая хвърленият нож потъва с въртеливо движение в окото на задния, който тъкмо е възстановил равновесието си.

Прибра ножа си, свали ключовете от пирона в стената и отключи вратите.

Подземията бяха точно толкова тъмни, колкото ги помнеше, само блед светлик на запалена факла прозираше в дълбините. Френтис тръгна предпазливо напред, приведен, наострил слух, но чуваше само затрудненото дишане на човек, измъчван от болка.

Бяха оковани за стената, с вдигнати ръце и пранги на китките. Първият беше мъртъв, висеше отпуснат и безжизнен с рани от скорошни изтезания по широката гръд. „Инструктор Джестин. Повече няма да кове мечове.“ Френтис мобилизира самообладанието си и продължи нататък. Още трупове на изтезавани мъже, повечето братя, но сред тях позна и инструктор Чекрил, което го накара да се запита какво ли е станало с кучетата на ордена.

Следващият в редицата също му се стори мъртъв, слаб мъж на средна възраст, с провиснала глава и много кръв по торса, но после Френтис с мъка потисна вика си, когато мъжът вдигна рязко глава, веригите издрънчаха и лудите му очи се спряха върху лицето му.

— Умряха — каза инструктор Ренсиал. — Запалиха оборите. Всичките ми коне са мъртви.

Френтис клекна до него; мъжът не изпускаше от поглед лицето му.

— Учителю, аз съм, брат Френтис…

— Момчето… — Ренсиал взе да кима в знак на потвърждение. — Знаех, че ще чака.

— Учителю?

Ренсиал завъртя глава, умопомраченият му взор попиваше мрака наоколо.

— Кой да помисли, че Отвъдното ще е толкова тъмно?

Френтис се надигна и започна да изпробва ключовете на връзката, докато не откри един, който отключи оковите на инструктора. Прихвана го през кръста и му помогна да се изправи.

— Това не е Отвъдното, а аз наистина съм тук и ще ти помогна. Знаеш ли къде е аспектът?

— Няма го — изпъшка Ренсиал. — Отиде в сенките.

Френтис поспря, зърнал друго слабо сияние, тесен правоъгълник светлина в черното подземие. „Стаите на инструктор Грейлин.“ Там имаше само рафтове с оръжие, които воларианците със сигурност бяха опразнили, но все пак си струваше да хвърли един поглед. Помогна на инструктора да стигне до стената, да се облегне и да се смъкне на пода.

— Минутка само, учителю.

Изтегли меча си и тръгна към вратата. Отвори я с върха на ботуша си. Кльощав мъж беше коленичил на пода край маса, на която лежеше труп. От плота на масата капеше кръв и се събираше на локвички по пода.

— Моля ви — прошепна на волариански коленичилият и Френтис видя прясната кръв по ръцете му почти до лактите.

Мъжът продължи да се моли, но Френтис не му обърна внимание. Приближи се към масата и трупа.

Приживе бе с космати гърди, сега одрани на ивици, косата му също бе гъста, но от нея беше останало малко — скалпът му беше нашарен от десетки изгаряния с триъгълна форма. Лицето му, сега почти изцяло скрито под синкави отоци, бе широко, и — в спомените на Френтис — не твърде интелигентно, освен когато хванеше следа — тогава чертите му оживяваха. Когато този мъж хванеше следа, очите му — сега извадени — се стрелкаха с остротата на вълк.

— Значи не е загинал при падането на портата — измърмори Френтис. Плъзна поглед по стаята, където някога инструктор Грейлин бе живял и поддържал подробни архиви за складовите наличности на ордена — за всяко оръжие, зрънце и дреха, озовали се в подземието. Сега тефтерите му ги нямаше, мястото им бе заето от грижливо подредени инструменти за мъчения, лъскави и наточени.

— Моля ви — изхлипа мъжът с окървавените ръце. На пода под него растеше локва бистра течност. — Правя само каквото ми заповядат.

— Защо му е било сторено това? — попита Френтис.

— Този мъж уби много свободни мечове от батальона, сред тях и племенника на командира.

— Ти си роб — отбеляза Френтис.

— Да. Правя само каквото…

— Да. Вече го каза. — Звуци на битка стигнаха до тях. Явно гарнизонът от свободни мечове най-сетне се бе вдигнал по тревога.

Френтис тръгна към вратата.

— Този батальонен командир, къде да го намеря?

 

 

Оказа се, че командирът се е настанил в старите покои на инструктор Хоунлин, които гледаха към двора. Френтис остави прозорците отворени, така че пленниците да чуват как робът си върши работата. Те стояха на колене в двора, дванайсет оцелели от над двестате войници гарнизон, повечето ранени. Оставил ги бе да се поизпотят, докато отиде да нагледа кучкарника, и когато се върна, ги завари в задоволително състояние на ужас.

— Вашият командир не пожела да съдейства — обърна се към тях Френтис и неколцина се стреснаха допълнително, чули го да говори на собствения им език. — Мъжът, който ръководеше нашия орден, се казва аспект Арлин. Знаем, че е бил тук, когато портата е паднала. Първият, който ми каже къде е, ще живее.

Откъм прозореца долетя звук, който Френтис помнеше добре от ямите — кастрацията винаги е придружена от писък с уникална пронизителност.

Един от мъжете се сви и повърна, пое си дъх да отговори, но съседът му се оказа по-бърз.

— За високия ли става въпрос?

— Да — каза Френтис и всички пленници се разприказваха един през друг, но бързо млъкнаха, когато наобиколилите ги бойци пристъпиха с вдигнати мечове. Френтис застана пред онзи, който се беше обадил пръв. — Високият.

— Е-един офицер от щаба на генерала го отведе в-в града. Малко след като превзехме тази крепост.

— Това е дом. — Френтис изправи грубо мъжа на крака и го повлече към портата. Пътьом мина покрай Джанрил Норин, бившия менестрел, който чакаше с ренфаелския си меч на рамо. — Не губете излишно време — нареди му Френтис.

Тъкмо извеждаше мъжа през портата, когато откъм двора долетяха писъци. Той извади ножа си и преряза въжетата на пленника.

— Върви в града и кажи на хората си какво е станало тук.

Мъжът го зяпна невярващо, после се обърна и хукна колкото го държаха краката, падна няколко пъти, но накрая все пак се изгуби от поглед. Френтис се запита дали не бе трябвало да му каже, че тича в грешната посока.

 

 

По обратния път към лагера Давока мълчеше и избягваше погледа му. „Гарвиш“ — помисли си с въздишка той.

— Знам какво правят лонаките с пленниците си — каза Френтис, когато мълчанието започна да го дразни.

— Някои лонаки — възрази тя. — Не аз. — Погледна към кльощавия роб, които се влачеше с тях с ужасена физиономия и опулени очи. — Каква игричка си намислил за него?

Френтис се изсмя горчиво.

— Не е игричка. А работа.

— Ти не си гарвиш — чу я да казва той, ускорил крачка. — Ти си по-лош и от гарвиш.

Инструктор Грейлин ги посрещна с разтворени обятия и широка усмивка, притисна объркания Ренсиал в мечешка прегръдка.

— Конете ми изгоряха — сериозно го уведоми полуделият инструктор.

Едрият брат се усмихна тъжно и отстъпи назад.

— Ще ти намерим други.

— Убихме повече от двеста — докладва Френтис на Грейлин малко по-късно. — Снабдихме се с много оръжие, доспехи, храна, лъковете са по-малко. Имаме и няколко специални новобранци също. Изгубихме четирима.

— Факторът изненада никога не бива да се подценява — кимна инструкторът.

Седяха на брега на реката недалече от лагера, обитаван понастоящем от над триста души. Вече няколко седмици към лагера се стичаха бежанци и освободени роби, част от тях решаваха да продължат по пътя си сами, след като станеше ясно, че останат ли, ще трябва да се бият, но повечето избираха да останат. Въпреки това годните да носят оръжие наброяваха едва стотина, останалите бяха твърде млади, твърде стари, твърде болни и без никаква военна подготовка, изобщо хора, които Френтис не можеше да изпрати срещу воларианците. Допреди снощното сражение победите им бяха незначителни, основно набези срещу робски и продоволствени кервани.

— Скоро ще се появят — каза инструкторът. — Вече доказахме, че можем да хапем до кръв, така че ще дойдат.

— Знаехме, че ще стане така. Учителю, за аспекта…

Грейлин поклати плешивата си глава.

— Не.

— Знам много начини да се вмъкнем във…

— Искаш да претърсим цял град с надеждата да открием човек, който най-вероятно крее в трюма на някой кораб с роби насред океана. Съжалявам, братко, но няма да се съглася с теб. Хората в лагера повече отвсякога имат нужда от своя водач.

 

 

Робът седеше там, където Френтис го беше оставил, мълчалив и неподвижен до навеса, който Давока делеше с Иллиан. Момичето го зяпаше с нескрито любопитство и бъркаше разсеяно тенджерата със супа, окачена над огъня. Миризмата, която се разнасяше от тенджерата, подсказа на Френтис, че каквито и таланти да притежава Иллиан, те не включват готварството.

— Брат Френтис! — грейна тя, когато Френтис мина покрай нея на път към своята палатка, разкопчавайки в движение колана с меча си. — Още една победа. Всички в лагера говорят само за това. Наистина ли си убил повече от десетима от онези зверове?

— Не знам — отвърна той, съвсем откровено.

— Вземете и мен следващия път — каза намусено Арендил и разръчка готварския огън. — Ще убия повече от десет.

— Ти и мишка не можеш уби — каза през смях момичето.

— Аз съм обучен оръженосец на дома Бандерс — отвърна троснато Арендил. — Не е редно да ме оставят тук с теб, докато другарите ми печелят славни победи.

— Лагерът има нужда от охрана — каза му Френтис с тон, който показваше, че вече е чул достатъчно по темата и не желае да слуша повече.

Взе една паница, сипа супа от тенджерата, после отиде при роба и приклекна до него.

— Яж — каза му и бутна паницата пред лицето му.

Кльощавият роб взе паницата и започна да се храни с механично подчинение, вдигаше я към устните си и сърбаше от безвкусното съдържание без какъвто и да било знак за неохота. Френтис го изчака да приключи и попита:

— Име имаш ли?

— Да, господарю. Номер трийсет и четири.

Роб с номер. Специалист, обучен от най-ранно детство за конкретна дейност. „Този тип едва ли е на повече от двайсет и пет, но бас ловя, че е убил повече хора от мен, при това без да бърза.“

— Аз не съм господар — каза той на Трийсет и четири. — А ти не си роб. Свободен си.

Не личеше тази новина да зарадва роба, на лицето му се изписа единствено объркване. Отговори странно, с интонация, сякаш цитира нещо наизустено:

— Веднъж изгубена, свободата не може да се върне. Онези, които не се раждат свободни, са поробени от слабостта на кръвта си. Онези, които биват поробени на по-късен етап от живота си, губят своята свобода посредством собствената си слабост.

— Това звучи като нещо, което си прочел — отбеляза Френтис.

— Кодекс на Управляващия съвет, том шести.

— Е, вече можеш да забравиш и за Съвета, и за империята. Далече си и от двете, а в това кралство роби няма.

Трийсет и четири го погледна предпазливо.

— Значи не сте ме довели тук, за да получите отмъщение?

— Откакто се помниш, правиш само онова, което ти наредят, прав ли съм?

Трийсет и четири кимна, бръкна под туниката си и извади малко стъклено шишенце, което носеше на верижка около врата си.

— Имам нужда от това. Да облекчи болката… моята болка. Така се справям със задълженията си.

Френтис спря погледа си върху светложълтата течност в шишенцето и усети ехо от прежната принуда в гърдите си.

— Ако спреш да го вземаш?

— Ами… изпитвам силна болка.

— Вече си свободен човек и сам ще решиш дали да го вземаш, или не.

— Какво искате от мен?

— Имаш умения, които ще ни бъдат от полза.

Появи се Давока, метна край огъня чувалчето със зърно, което носеше от Дома на ордена, и се намръщи при вида на роба. Взе паницата, която й подаде Иллиан, загреба с лъжица от супата и веднага я изплю.

— Ти повече няма да готвиш — уведоми тя Иллиан, взе тенджерата и изля супата в туфа тръстики наблизо. Отиде в палатката си и се върна с нож, плячка от воларианците. Подхвърли го на момичето. — Ще се учиш на лов. Арендил, направи друга супа.

Иллиан погледна доволно ножа в ръката си, после се усмихна широко и го размаха към Арендил.

— Хайде да проверим примките — каза Давока и взе копието си. Спря пред Френтис и изгледа намръщено Трийсет и четири. — На този му намери друго място — тихо каза тя. Не го искам близо до децата.

И с тези думи се отдалечи, последвана от Иллиан, която подтичваше подире й.

— Не съм дете — подвикна й момичето. — След година и половина ще съм достатъчно голяма да се омъжа.

Арендил ритна празната тенджера и измърмори:

— Аз пък съм наследник по кръв на ренфаелския престол.

Френтис стана и даде знак на Трийсет и четири да го последва.

— Искам да ти покажа нещо.

 

 

Джанрил седеше срещу пленника и точеше меча си с брус. Воларианецът беше едър мъж, забележителни мускули се издуваха по дължината на ръцете му, които бяха извити назад около ствола на един бряст и вързани със здраво въже. Лицето му цялото беше в синини и ожулвания, едното му око се беше затворило от оток, а устните му бяха сцепени наскоро.

— Нещо? — обърна се Френтис към Джанрил.

Сержантът поклати мълчаливо глава и присви очи при вида на Трийсет и четири.

— Може би той ще помогне — обясни Френтис.

Джанрил сви рамене, стана и срита краката на вързания. Мъжът вдигна рязко глава, здравото му око се разшири от тревога, после пленникът се опомни и го присви предизвикателно.

— Носеше това, когато го пленихме. — Френтис посочи медальона, който сега висеше на врата на Джанрил, гравиран сребърен диск с изображение на верига и бич. — Смятаме, че може да е важна персона.

— Такива медальони носят майсторите в гилдията — каза Трийсет и четири. — Означава, че петдесет надзиратели са на негово пряко подчинение. Виждал съм и преди този мъж, когато флотата се събираше. Ако не греша, той отговаря лично пред самия генерал Токрев.

— Сериозно? — каза Френтис и се дръпна настрани, така че пленникът ясно да вижда Трийсет и четири. — Това е интересно.

При вида на Трийсет и четири здравото око на пленника се разшири значително.

— Нашият новобранец има въпроси към теб — каза Френтис на воларианеца.

 

 

Оставиха ги за известно време сами — Трийсет и четири клечеше до пленника, а той говореше ли, говореше, думите се лееха от сцепената му уста почти без колебание. Бившият роб изобщо не го беше докоснал.

— След три дни се връща голям керван от провинцията на север — докладва малко по-късно Трийсет и четири. — Лордът на онази земя предоставил списък с поданици, които по негова преценка щели да станат добри роби.

Инструктор Грейлин зяпна, когато Френтис му преведе казаното.

— Лорд Дарнел сътрудничи на воларианците?

Френтис повтори въпроса на волариански, но Трийсет и четири само вдигна рамене.

— Не знам кой е този човек.

„Това е планирано отдавна“ — помисли си с гримаса Френтис.

— Какво друго? Нещо за нашия аспект?

Трийсет и четири поклати глава.

— Нищо не знае за това, интересува се само от роби и печалба.

— Може ли да ни бъде от полза и занапред?

— Знае много за бройката на робите, които се транспортират към империята, както и за вероятната възвръщаемост на инвестицията, направена от неговия господар.

— Измъкни от него колкото можеш повече. Особено за онзи генерал, пред когото се отчита. Когато решиш, че си измъкнал всичко, което може да се измъкне, предай го на сержант Норин.

— Обещах му бърза смърт. По негова молба.

— Обещание, дадено на животно, не е никакво обещание — каза Джанрил, когато Френтис му предаде разговора си с Трийсет и четири. Беше най-дългото изречение, което Френтис го чуваше да казва от дни.

— Е, ще останеш ли? — обърна се Френтис към Трийсет и четири.

Кльощавият мъж свали шишенцето от врата си, издърпа запушалката с треперещи ръце, поколеба се за миг, после изля съдържанието.

— Ще остана, но при едно условие.

— Оставям на теб да решиш как ще умре надзирателят?

Трийсет и четири поклати глава.

— Не. Искам име.

 

 

— Ролята ви — каза Френтис на Иллиан и Арендил, които лежаха до него във високата трева. — Повторете.

Арендил завъртя очи с раздразнение, но момичето отговори послушно и с ентусиазъм:

— Вървим по пътя и се препъваме, все едно сме ранени. Като видим кервана, сядаме и чакаме.

Френтис ги огледа за последно и реши, че засъхналата кръв от заек по дрипите им изглежда достатъчно убедителна.

— А когато битката започне?

Арендил се обади пръв, с което си спечели яден поглед от Иллиан.

— Отиваме при фургоните и освобождаваме пленниците.

Размаха един от ключовете, които им бяха дадени. Опитът показваше, че надзирателите са твърде мързеливи и не сменят ключалките, в резултат на което ключовете, с които Френтис и хората му се бяха сдобили при предишни нападения на робски кервани, отключваха повечето окови.

— Давока ще дойде при вас веднага щом нападението започне. Не се отделяйте от нея.

Френтис зърна с периферното си зрение Давока, която чакаше на позиция недалече от тях. Не изглеждаше доволна, дори напротив, затова Френтис се направи, че не я е видял. Идеята да включат младоците не беше нейна.

— Мислех, че лонакските деца се учат на война от най-ранна възраст — беше изтъкнал той по-рано, в лагера, когато тя даде израз на възраженията си.

— Тези не са лонаки — отвърна тя. — И двамата са израснали в удобства.

Френтис се досещаше, че причината е по-дълбока и че в лицето на двамата младежи, и най-вече на Иллиан, Давока вижда друг човек, свикнал с удобствата на цивилния живот.

— Много скоро войната ще дойде в тази гора — каза той. — Игричките ни приключиха. Младежите трябва да бъдат подготвени за предстоящото.

Кратко пронизително изсвирване долетя от север и бойците се снижиха още повече в тревата. Френтис се обърна към двамата младежи, които щеше да прати право в устата на вълка.

— Време е.

Изиграха ролята си добре, макар Иллиан да се препъваше една идея по-грациозно от нужното, а Арендил да не влагаше достатъчно артистизъм. Керванът прехвърли билото на нисък хълм на няколкостотин крачки на север от тях, ескортиран от взвод свободни мечове. При вида на двамата младежи, седнали край пътя, офицерът, който водеше колоната, вдигна ръка и керванът бавно спря. Воларианският капитан огледа предпазливо нивите наоколо. След миг-два излая някаква команда на един от сержантите си и група от четирима ездачи пришпори конете си напред. Спряха пред окървавените бежанци, и двамата твърде хубави, за да ги убият току-така.

Френтис стисна решително лъка си и се изправи, последван от малобройната им група стрелци. Залпът беше аматьорски, но пък хората му изстреляха достатъчно стрели, така че и четиримата волариански войници паднаха на земята. Давока скочи на крака и хукна към пътя, а Френтис поведе презглава двайсетимата си стрелци към кервана.

Воларианският капитан явно беше опитен воин, защото светкавично престрои войниците от авангарда си в бойна формация и поведе трийсетината конници в галоп срещу нападателите, всички протегнали напред дългите си мечове.

Френтис спря, запъна нова стрела в лъка си и вдигна ръка, вперил поглед в големия светъл камък, който беше сложил по-рано край пътя. Когато първият ездач се изравни с камъка, Френтис смъкна рязко ръка.

Те изригнаха от тревата край пътя, повече от двайсет ръмжащи чудовища, чийто лай звучеше повече като рев, и се спуснаха с дълги скокове към нападащата кавалерия. Коне и хора се разпищяха в паника и ужас, когато зъбите намериха плът, чудовищата сваляха ездачи от седлата и бързо довършваха повалената си плячка. Мечове проблясваха сред мелето, но съпротивата бе кратка и безнадеждна.

Френтис изчака писъците да утихнат и се приближи чак тогава. Толкова много кръв се бе проляла за толкова кратко време, че сякаш червена мъгла висеше над заколението. Неколцина от стрелците обърнаха гръб на страшната гледка, превити от напъни за повръщане.

Звярът седеше върху разкъсания труп на воларианския капитан и ближеше почервенелите си лапи. Като видя Френтис, изскимтя тихо и запълзя напред да близне ръката му.

— Боец — каза Френтис и приклекна да прегърне стария си другар. — Кой е добро старо кученце, а? Добро куче, добро.

 

 

Битката около фургоните беше кратка, но грозна, охраната от наемници и ариергардът от волариански войници оказаха сърцата съпротива, но не толкова, че да затруднят сериозно Давока и бойците с нея. Все пак успяха да съкратят с пет първоначалната им бройка. Френтис завари Давока да удържа с мъка Иллиан, която се мяташе в ръцете й, плюеше и се опитваше да ритне трупа на един надзирател със забит в гърдите нож. Потокът от цинизми, който се лееше от устата на момичето, наведе Френтис на мисълта, че Иллиан може и да не е цветето в саксия, за което я бе мислил доскоро. След още миг-два силите на девойката се изчерпаха и тя увисна в ръцете на Давока, обляна в сълзи.

— Съжалявам — прошепна тя. — Ама той ме пипна. Не трябваше да ме пипа.

Арендил се трудеше край пътя, отключваше оковите на редица пленници. Имаше малка рана на челото, но извън това не изглеждаше пострадал. Френтис плъзна поглед по бившите пленници и видяното не го изненада — предимно млади мъже и жени, подбрани заради красотата или силата си. Изглеждаше парадоксално, но високите стандарти на воларианците в подбора на роби бяха в негова полза, защото осигуряваха отлични новобранци за растящата му армия.

— Ермунд! — Арендил зяпаше с разширени очи един човек сред множеството пленници, широкоплещест мъж с белези по носа и пресни следи от бич по торса. Мъжът се вгледа объркано в момчето, което вървеше към него.

— Арендил? Сънувам ли?

— Не е сън, добри ми сър. А вие как се озовахте тук? Майка ми, дядо?…

Мъжът залитна и Френтис помогна на момчето да го заведат при един от фургоните. Опряха го на колелото и Френтис му даде манерка с вода.

— Това е Ермунд Люен — обясни Арендил на Френтис. — Първият от рицарите на дядо ми.

— Кучетата на Дарнел дойдоха в имението — каза рицарят, след като се напи до насита. — Петстотин и повече. Твърде много бяха да се бием с тях. По мое настояване баронът избяга с майка ти. Колкото до мен и хората ми… е, успяхме да ги задържим за известно време, забележителна битка беше… — Главата на рицаря увисна, човекът буквално заспиваше прав от изтощение.

— Ще му намеря кон — каза Френтис, докосна Арендил по рамото и се отдалечи.

Няколко коня бяха оцелели след кучетата и битката. Френтис нареди да ги хванат и да ги заведат в лагера, защото инструктор Ренсиал спешно се нуждаеше от компания. Горкият съвсем си беше загубил ума: или се взираше с празен поглед пред себе си, или изреждаше имената на всички коне, за които се е грижил някога. Виж, за името на Френтис така и не можеше да се сети и продължаваше да го нарича „момчето“.

Хвана юздите на едно от животните, прекрасен жребец с копринена черна козина и разширени в паника ноздри заради миризмата на кучетата, които все още се хранеха с труповете на пътя. Успокои с няколко тихи думи жребеца и го поведе към изтощения рицар. Спря, видял Джанрил Норин да крачи пред редица от шестима оцелели волариански войници. Размахваше лениво меча си и им говореше:

— Никой от вас ли не може да пее, сериозно? Липсва ни музика в нашия лагер и вече ми става скучно. — Спря, завъртя се с лице към тях и резна с върха на меча си бузата на първия в редицата. — Пей!

Мъжът зяпаше сащисано Джанрил, от ужасените му очи потекоха сълзи. Френтис се приближи.

— Казах да пееш, пъпчив курвенски сине — прошепна Джанрил и допря меча си до ухото на нещастника. — Аз пеех, а жена ми танцуваше…

— Сержант — прекъсна го Френтис.

Джанрил се обърна да го погледне. На лицето му се четеше смътно раздразнение.

— Брат Френтис?

— Нямаме време за това. — Кимна към третия пленник в редицата. — Онзи там е ефрейтор, може и да знае нещо. Отведи го за разпит. Останалите убий, и то по бързата процедура.

Джанрил го изгледа продължително с безизразна физиономия, после кимна бавно.

— Както кажеш, брат Френтис.

 

 

— Нямахме представа защо Дарнел е избрал точно този момент да действа — каза Ермунд. Огънят обагряше лицето му в бледочервено. Арендил седеше до него, свъсил вежди в тревога. От другата му страна Иллиан галеше главата на кучето, полегнало на земята край нея. В началото, когато Боец и останалите от глутницата потърсиха компанията им край огъня, момичето сякаш се поуплаши, но после една млада кучка, незначително по-дребна от останалите, сложи глава на коленете й и я погледна в очите, просейки си милувка.

— Харесва те — обясни й Френтис. Боец клечеше вляво от него, а едно от многобройните му отрочета — отдясно. Кучетата, които по думите на Грейлин загиналият инструктор Чекрил обявил за хрътки на Вярата, бяха една идея по-малки от Белег, техния отдавна изгубен предтеча, с по-дълги крака и по-тясна муцуна. Но изнервящата лоялност и послушание на робската хрътка се бяха запазили и у наследниците му, примесени с по-голяма податливост към контрол.

— За инвазията чух чак след като ме заловиха — продължи Ермунд. — Но по пътищата видях някои доста грозни гледки, това мога да кажа. Явно Дарнел е бързал да си уреди сметките с онези, на които е имал зъб.

— Хората му последвали ли са го в предателството? — попита инструктор Грейлин.

— Трудно е да се прецени, когато те возят във фургон, братко — отговори Ермунд. — Собствените му рицари най-вероятно са му останали верни, защото той открай време се заобикаля с хора като себе си, жестоки малоумници, водени повече от алчност, отколкото от чувство за чест. Но нашия народ аз го познавам добре. Обикновените хора никога не са харесвали Дарнел. Предателството му едва ли го е издигнало в очите им.

— Дядо ми — каза Арендил. — Имате ли някаква представа къде може да е отишъл?

— Никаква, момчето ми. Макар че на негово място бих тръгнал на север към Скеланския проход да потърся убежище при Ордена.

— Гарнизонът в прохода не е какъвто беше преди — каза Грейлин. — През последните години аспект Арлин беше принуден да намали бройката. Не можем да очакваме голямо подкрепление от брат Солис.

— Ще се бием сами — каза Давока.

— Няма да сме сами — каза Френтис. — Граничният лорд на Северните предели ще дойде. И когато това стане, ще си върнем Кралството.

Давока се намръщи, чула одобрителното мърморене на другите около огъня.

— Северният пущинак е далече. А и този твой граничен лорд със сигурност не може да се мери с воларианците.

Иллиан се засмя тихичко.

— Лорд Вейлин може да дойде и сам-самичък и пак ще спечели войната за един ден.

Давока вдигна вежди, но явно реши да не спори повече.

— Трябва да издържим — каза Френтис. — Да поддържаме огъня на съпротивата, докато той дойде.

— И да убием възможно повече врагове — добави Джанрил. Стоеше извън кръга, светлината на огъня огряваше само половината от лицето му, и гледаше напрегнато Френтис. — Нали така, братко?

Боец вдигна глава, доловил някаква заплаха в тона на менестрела, и изръмжа тихо. Френтис го почеса зад ушите.

— Точно така, сержант.

Трийсет и четири се появи от мрака и Иллиан изписка от уплаха. Изтезателят притежаваше свръхестествената способност да се появява сякаш от нищото. Още не си беше избрал име, което не представляваше проблем за никого, освен навярно за самия него, защото малцина в лагера знаеха езика му, а и да го знаеха, едва ли имаха желание да си бъбрят с него.

— Ефрейторът се оказа упорит — докладва той. — Но не прекалено.

— Какво научи? — попита Френтис и му махна да седне.

Трийсет и четири си избра място между Давока и Френтис. Изглежда, не забелязваше как реагира лонакската жена на подобна близост.

— Знаят за вас, за тази група. Свободните мечове ви наричат Червения брат. Работят върху планове как да ви изкарат от гората. Генералът е обявил награда от десет хиляди квадрата за главата ви.

— Това можеше да се очаква — каза Френтис. — Нещо друго?

— Превземането на града и поражението на войската ви се е оказало по-трудно от очакваното и с повече жертви. Очакват нови войски от Волария. Армията им се придвижва на юг. Лордът на южната провинция е отказал да преговаря с тях и сега те обсаждат града му.

— Дарнел се продава, а Мустор отстоява своето — коментира инструктор Грейлин, след като Френтис им преведе доклада на бившия роб. — Войната винаги преобръща света с главата надолу.

Френтис забеляза напрегнатата физиономия на Давока.

— Нещо за кралицата? — обърна се той към Трийсет и четири.

— Смята, че кралят и семейството му са мъртви. Не са получили заповеди да търсят кралицата.

— Това ли е всичко?

— Тъгува за съпругата си, първото им дете се е родило тази зима.

— Колко тъжно. — Френтис се обърна към Джанрил. — Приключил е с пленника.

Менестрелът се подсмихна и изчезна в мрака. Френтис разроши козината по врата на Боец и усети твърдия релеф на мускулите отдолу. „Нас ни превърнаха в чудовища, стари приятелю — мислеше си той. — Но в какво превръщам аз хората си?“