Метаданни
Данни
- Серия
- Сянката на гарвана (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tower Lord, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Антъни Райън
Заглавие: Владетелят на кулата
Преводач: Милена Илиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 25.01.2016 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-655-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3507
История
- —Добавяне
5.
Рева
— Цялата Кралска гвардия? — попита чичо Сентес.
Кавалеристът кимна, чашата бренди в ръката му трепереше. Вече бе изпил две, но не личеше алкохолът да е успокоил нервите му.
— Освен полковете, които не бяха разквартирувани по крайбрежието и границите, милорд. Четиридесет хиляди мъже най-малко.
Чичо й буквално рухна на престола си. В залата бяха само те двамата, кавалеристът и лейди Велис.
— Но как е възможно това? — обърна се Велис към мъжа.
— Бяха страшно много, милейди. А рицарите… — Поклати глава и гаврътна още бренди, преди да продължи: — Врязаха се във фланга ни и избиха два полка до крак още преди да разберем какво става. После воларианците ни довършиха.
Чичо Сентес седеше безмълвно на престола си, а лейди Велис изглеждаше неспособна да формулира друг въпрос, търкаше с трепереща ръка челото си и мълчеше.
— Чакай да видя дали съм разбрала правилно — каза Рева, когато мълчанието се проточи. — Кралската гвардия е била на два дни път от Варинсхолд, когато я е настигнала новината за нашествието. Така ли е?
Кавалеристът кимна.
— Военачалникът ви е подкарал обратно към столицата, на следващия ден се изправяте срещу воларианска армия, после на хоризонта цъфва васален лорд Дарнел със своите рицари.
— Решихме, че е дошъл да ни помогне. Макар че само Покойните знаят как е стигнал там толкова бързо.
— От думите ти излиза — вметна Велис, — че васален лорд Дарнел е предател, така ли? Че е повел хората си срещу гвардията на краля?
— Точно така стана, милейди. Колкото до краля, по пътя срещнах бегълци от столицата. Говори се, че кралят е мъртъв.
Възцари се мълчание, а Рева се зачуди на собствената си реакция. Би трябвало да е в екстаз. „Кралят еретик, символът на еретическото господство, е мъртъв, а аз изпитвам единствено страх.“
— Никой ли не оцеля? — настоя Велис. — Военачалникът?
— Последно са го видели да язди в галоп към воларианците, сам — отвърна кавалеристът. — Колкото до това дали има оцелели, лорд-маршал Кейнис беше събрал Вълчите бегачи и още няколко полка да оформят ариергард, но когато ги видях за последно, бяха притиснати зле. Моят лорд-маршал прати мен и още четирима да ви донесем новината, но само аз стигнах тук.
— Благодаря ти — промълви чичо Сентес. — Моля те, остави ни да обмислим вестта, която ни донесе. Ще те настанят някъде да си починеш.
Кавалеристът кимна, изправи се, после се поколеба.
— Редно е да знаете още нещо, милорд. Разказите, които чух по пътя, не оставят никакво съмнение относно природата на нашия враг. Воларианците не са тук заради едното завоевание, а за роби и кръв. С тях не може да се преговаря.
Лейди Велис махна към вратата с любезна усмивка и стана да го изпрати.
— Лорд Дарнел явно е намерил почва за преговори — отбеляза тя, след като вратата се затвори.
— Дарнел е самовлюбен глупак — каза с уморен глас васалният лорд. — Но не подозирах, че болната му амбиция ще го доведе до това. Да се чуди човек какво толкова са му обещали.
— Казах на капитана при портата да прати съгледвачи на север — каза Рева. — Да знаем навреме, ако се появят.
— Сериозно се съмнявам, че има вариант да не се появят — поклати глава васалният лорд и се обърна към Велис, която стоеше с ръка на устата си, зареяла поглед. — Нямаш ли съвет за мен, моя най-доверена съветнице?
Велис преглътна и погледна към Рева.
— Редно е наследницата ми да чуе мъдрия ти и откровен съвет, не мислиш ли? — каза й той.
— В мазето на къщата има три килограма злато — каза Велис. — В конюшните има бързи коне, а на един час езда южно оттук има добро пристанище.
Рева скочи на крака, без да мисли, и тръгна към Велис със стиснати юмруци.
— Той поиска откровен съвет — възрази жената и заотстъпва.
— Рева! — викна чичо Сентес. — Остави я на мира!
— В крайна сметка наистина е просто курва — каза Рева и изгледа злобно Велис, но все пак отстъпи назад.
— Като признание за вярната ти служба в полза на това васалство — обърна се Сентес към Велис, — можеш да вземеш половин килограм от златото, бърз кон по свой избор и да си тръгнеш, без никой да те преследва.
Гневна червенина загрози лицето на Велис.
— Знаеш, че няма да го направя.
— Но искаш аз да го направя?
— Искам да живееш. Чу какво каза кавалеристът. Щом Кралската гвардия не е могла да ги спре, какъв шанс имаме ние?
Чичо Сентес стана от престола и отиде при високия прозорец в дъното на залата. Загледа се в градината на имението и покривите, които стърчаха над стената.
— Знаете ли, че този град никога не е бил превземан? Моят дядо го държал срещу дядото на Янус цяло лято и накрая обсаждащите станали по-гладни и болни от обсадените и се върнали в Азраел, само дето половината им армия била измряла пред стените. Янус, който беше по-умен от дядо си във всяко отношение, изобщо не се опита да превземе града. Вместо това години наред вилня из васалството и в крайна сметка това свърши работа.
— Какво ще попречи на воларианците да направят същото? — попита Велис.
— Нищо. Абсолютно нищо. — Чичо Сентес обърна гръб на прозореца и се усмихна на Рева. — Ти, мила моя племеннице, също си свободна да вземеш…
— Какъв е планът, чичо? — прекъсна го тя, преди да е довършил.
Непознато изражение се разля по лицето му — той я гледаше в очите, а устните му, оцветени в червено от виното, се разтеглиха в доволна усмивка. „Гордост — осъзна след миг Рева. — Той се гордее с мен.“
— Когато за пръв път отидох за по-дълго в двора на крал Янус — каза след кратко мълчание васалният лорд, — преди да придобия вкус към виното и други порочни наслади, много обичах игрите. Най-вече игрите с карти. В Азраел играят една много сложна игра, казва се Войнишки блъф. В тази игра победата зависи най-вече от умението ти да залагаш. Ако заложиш твърде много, противникът ти ще разбере, че имаш силни карти, ако заложиш твърде малко — ще се досети, че блъфираш. Сигурно съм изиграл хиляди игри, при това добре, като се има предвид колко пари спечелих. Накрая никой не искаше да играе срещу мен, затова си намерих други забавления.
— И — каза Велис — колко смяташ да заложиш сега?
— Войнишкият блъф носи името на една конкретна подредба — Лордът на остриетата и петте карти от армейската група. Дори останалите играчи да държат в ръката си много силни карти, играта е твоя, ако държиш Войнишкия блъф. — Отиде при Велис и я прегърна. Рева видя как ръцете на жената се свиха в юмруци върху туниката му, толкова силно, че кокалчетата й побеляха. Чичо Сентес се дръпна назад и я целуна нежно по бузата. — Възнамерявам да заложа всичко, милейди, защото подозирам, че Лордът на остриетата ще се падне на нас.
Командирът на алторската градска стража стоеше висок и с изправен гръб, нагръдникът му грееше излъскан, дългите му сиви мустаци бяха вчесани грижливо. Зад него в строй стояха шестстотинте мъже от стражата, всичките излъскани и изпънати като него. До тях се редяха четиристотинте мъже от домашната гвардия на васалния лорд, всичките високи близо два метра, както повеляваше традицията. „Хиляда мъже да удържат града — помисли си Рева, докато чичо й се качваше отзад в една каруца. — Невъзможно.“ Макар често да бе вдигала оръжие, никога не бе участвала в голяма битка, затова нямаше опит, с който да подкрепи това свое заключение, но разказът на кавалериста не оставяше почти никакво място за оптимизъм.
Мобилизацията беше обявена преди по-малко от час, войниците се бяха събрали на настлания с чакъл параден плац до казармите. Слуховете вече бяха плъзнали — още щом кавалеристът се бе появил на градската порта, — така че мъжете тук несъмнено подозираха, че става нещо лошо, ала по лицата им не се четеше друго освен хладното самообладание на войници, които служат отдавна и са привикнали с желязната дисциплина на службата си. Вятърът беше силен, вдигаше прах и развяваше плащове и знамена, затова чичо й повиши глас да го надвика:
— Ще има война — започна той. — Война непредизвикана и несправедлива, донесена на бреговете ни от най-противната раса, която светът е родил. Не ви моля за лоялност, не се опитвам да ви убедя в каквото и да било. Просто ви казвам, че трябва да се изправите лице в лице с врага и да се сражавате сърцато, и ако имате късмет, ще срещнете смъртта, а ако нямате — ви чака робство. Защото нашият враг други дарове не носи. Днес сте свободни. Приберете се у дома при семействата си. Погледнете жените си в лицето и ги вижте изнасилени. Погледнете децата си и ги вижте мъртви. Погледнете града и го вижте опожарен, изтърбушен, празна черупка. А утре сутрин ще трябва да решите дали ще застанете редом с мен и моята храбра племенница в защита на своя град.
Обърна се да слезе от каруцата, но спря изненадан насред крачка, защото сред войниците се надигнаха гласове, едва няколко в началото, но все повече с всеки миг, а после всички войници вече крещяха като един, размахваха юмруци и мечове във въздуха. Рева местеше поглед по лицата им в редиците и виждаше предимно страх и пот, ала и нещо друго. „Не е кураж. Отчаяние… или надежда може би? Откриват надежда в думите на един пияница.“
Командирът на градската стража пристъпи напред, докато васалният лорд слизаше от каруцата, и отдаде чест.
— Лорд Арентес? — Чичо й го погледна въпросително.
— Знам, че говоря от името на хората си, милорд — каза мъжът с официален тон, изпънал гръб. — Нямаме нужда от ден за размисъл. Отбраната на града ни не може да чака цял ден.
— Както желаете. Без съмнение ще възникнат въпроси. — Протегна ръка на Рева. — Лейди Рева ще бъде с вас по време на подготовката, така че всички въпроси отправяйте чрез нея.
Възрастният офицер стрелна Рева с изпитателен поглед, само за миг, толкова кратък, че тя не успя да прецени реакцията му, но в тона на следващите му думи долови известно колебание:
— Както нареди милорд.
Чичо Сентес се наведе да я целуне по бузата и прошепна:
— Дръж го под око вместо мен.
— Бих искала Аркен да ми помага — каза тя.
— Ще ти го пратя. — Васалният лорд се върна в каретата си и я остави сама с лорд-командира.
— Мислех да обиколя стените, милейди — каза той. — Ако искате, елате с мен.
Стените бяха изградени от гигантски гранитни блокове, всеки по-висок от нея, които се крепяха един върху друг по силата на собствената си тежест.
— От четиристотин години стоят така, милейди — отвърна лорд-командир Арентес в отговор на въпроса й. — В долните редове има пукнатини, но въпреки това съм готов да се обзаложа, че ще издържат още четиристотин години.
Рева си спомни една от историите за подвизите на Ал Сорна по време на войната в пустинята. Подробностите бяха неясни, а самият Ал Сорна не бе пожелал да отговори на нито един от въпросите й за онези дни, но Рева знаеше, че алпиранците са изпратили някакви гигантски машини срещу града, който той бе завладял.
— Няма ли машини? — попита тя. — Механизми, способни да сринат дори такива стени?
Арентес се подсмихна. Вървяха покрай бойниците, където мъжете му струпваха оръжия.
— Не и такива стени, уверявам ви. Повечето замъци може и да паднат пред обсадните машини, но стените на Алтор са устояли срещу най-големите устройства, които хитроумните азраелци са пращали срещу града. Не, битката ще я спечелим тук — каза той и удари с ръка един от зъберите по ръба на стената. — За да превземат града, ще трябва да се изкатерят по стените, а когато го направят… — Подсмръкна и присви очи. — Е, тогава ще открият, че този път нямат насреща си азраелци.
— Аз съм азраелец — каза Аркен. — А ако не греша, има поне още двеста мои сънародници, които живеят тук.
— В такъв случай, млади човече, искрено се надявам, че ще се бият по-добре, отколкото Кралската гвардия се е била за васалството им.
Аркен си пое дъх да отвърне, но Рева го спря с жест.
— Говори се, че воларианската армия е огромна — каза тя. — А ние разполагаме едва с хиляда мъже.
— Така е — призна с въздишка Арентес. — Ще ми се лорд чичо ви да мобилизира в отбраната всички мъже, които могат да носят оръжие. Не само в града, а и на територията на васалството, докато още има време.
— Ами семействата им? И тях ли ще приберем зад стените?
— Едва ли. Обсадите се печелят не само с оръжие, а и с глад. Колкото по-малко усти за хранене има зад стените, толкова по-добре.
— Значи просто ще ги оставим на милостта на воларианците, докато мъжете им се сражават за нас?
— Така е на война, лейди Рева. А ние кумбраелците добре знаем каква е цената на всяка война и как да я платим.
— Вие няма да платите нищо — изтъкна Аркен. — Вие ще сте на завет зад тези ваши непробиваеми стени.
Арентес настръхна.
— Милейди, негова милост васалният лорд едва ли ви е позволил да държите този азраелски селяк до себе си, за да обижда офицерите от стражата му.
„Този тип е надут глупак“ — реши Рева. Наклони глава и се усмихна.
— Моля ви за извинение, милорд. Да продължим обиколката?
До вечерта лейди Велис бе добавила още три хиляди мъже към общата бройка на войската, като приблизително половината се стекоха с личното си оръжие — основно дълги лъкове и кинжали. Куриери потеглиха към всички краища на васалството със заповед всички мъже на подходяща възраст да се явят до три седмици в Алтор. По настояване на Рева в заповедта бе включен параграф, който предлагаше убежище зад градските стени на всеки, които реши да го потърси. Велис бе възразила, повтаряйки аргументите на Арентес, но васалният лорд подкрепи Рева.
— Ако не можем да предложим защита на собствените си хора, каква полза имат те от нас? — попита той. Нещо в погледа му обаче подсказа на Рева, че чичо й си прави някаква сметка, и тя се запита дали нейните благородни подбуди не обслужват някаква по-дълбока негова цел.
Всеки ден бригади дървосекачи влачеха от горите наоколо прясно отсечени дървета, от които да бъдат направени стрели, а ковачниците работеха денонощно да осигурят необходимите за окомплектоването им хиляди метални върхове. Събираха се запаси от храна и скоро търговските складове се препълниха с жито, затова имението на васалния лорд започна да приема продоволствие на собствената си територия. Бележка от васалния лорд до Четеца с молба подземията на катедралата да бъдат използвани със същото предназначение получи троснат отговор: „Домът на Отеца не е склад.“
Всъщност неизбежната обсада сякаш с нищо не се отразяваше върху графика на Четеца. Заедно с епископите си той все така тръгваше на ежедневните си процесии през площада, нищо че малцина поклонници се спираха да коленичат, заети с безчетните задачи, които лейди Велис възлагаше наляво и надясно. Службите, водени от Четеца, също продължиха постарому, нищо че катедралата оставаше полупразна. Странно, но малцината присъствали богомолци твърдяха, че проповедите му били по-страстни и вдъхновени от обикновено.
— Изобщо не споменава за войната — каза на Рева един войник от градската стража, докато с Аркен му помагаха да носи кошници със стрели на бойниците. — Напоследък използва все цитати от Шестата книга.
„Книгата на саможертвата.“
— Кои по-точно? — попита тя.
— Ами, последния път беше… — Войникът вдигна поредната кошница. — Онзи, в който се говори как децата на Алтор останали край него, когато тълпата го нападнала.
— „Мечовете на необичаните лъщяха ярки под луната — цитира Рева. — А кръвта на мъченика грееше още по-ярка.“
— Точно този. Аз не бих си правил труда, но жена ми настоява да ходим. Виж, предишният Четец, при него беше друго. Него можех да го слушам цял ден. В неговата уста Книгите наистина пееха.
В края на първата седмица мобилизираните вече се стичаха като река към Алтор. Стотина в първия ден, повече от четиристотин след десет дни, мнозина с все семействата си. По-възрастните мъже носеха дълги лъкове, докато по-младите се бяха въоръжили с мечове и алебарди, останали им в наследство от бащите им, макар че мнозина имаха само косери за кастрене на дървета или друг фермерски инвентар с наточено острие. Имаше и такива, които изобщо не носеха оръжие, и чичо Сентес се видя принуден да опразни стаята с мечовете, за да ги въоръжи.
— Този мисля да задържа — каза той, хванал дядовия си меч, докато слугите изнасяха останалите към портите. — И да впиша с него някой и друг воларианец на сметката си, какво ще кажеш? — Замахна несръчно с меча.
— Сигурна съм, че аз ще впиша достатъчно на сметката си и за двама ни, чичо — каза Рева.
— А, не — поклати категорично глава той. — Ти ще останеш с мен и лейди Велис, докато трае обсадата.
Рева го зяпна.
— Няма да…
— Напротив, Рева! — За пръв път й повишаваше тон и Рева отстъпи неволно пред гнева, изкривил лицето му. Видял реакцията й, Сентес побърза да смекчи изражението си. — Извинявай.
— Аз се бия — каза тя. — Това мога. За това съм обучена. Само това мога да предложа на теб и на тези хора.
— Не. Предлагаш повече от това. Ти предлагаш надежда, надежда, че това васалство ще оцелее в предстоящото изпитание. А тази надежда не може да умре. Виждал съм битки, Рева. Те нямат любимци, покосяват наравно силните и слабите, умелите и несръчните. — Протегна й ръка и тя я пое. — Старите и младите. Искам да ми обещаеш. Ще останеш с мен и лейди Велис.
Стискаше ръката й нежно, но твърдо.
— Както искаш, чичо.
Той стисна още веднъж ръката й и се обърна към къщата.
— Лордът на остриетата — каза тя. — Сигурен ли си, че ще дойде?
— А ти не си ли? Познаваш го по-добре от мен.
— Пределите са далече и никой не знае какво дебне между него и нас. А и хората в това васалство не са му предложили друго освен страх и омраза. Защо му е да идва?
Той я прегърна през раменете и двамата поеха през градината. Чували със зърно се редяха от двете страни на алеята. Подрязаните в екзотични форми храсти бяха отсечени още преди дни.
— Когато Високата твърд падна, заварих Ал Сорна коленичил до тялото на баща ти да рецитира от техния катехизис. По някаква причина изглеждаше искрено разстроен. Освен това нареди телата на бащините ти следовници да бъдат погребани както подобава под погледа на Отеца. Каквато и омраза да изпитват нашите хора към него, той няма да отвърне със същото. Ще дойде, сигурен съм. Нашата задача е да опазим града, докато той пристигне.
Започнала бе да се упражнява с войниците от Домашната гвардия. Почти всеки следобед викаше двама-трима от тях да се бият с учебни мечове; войниците я нападаха едновременно, а тя танцуваше под ударите им, отклоняваше ги и нанасяше свои. Никой не се засягаше, че го е победило невръстно момиче, нещо повече — умението й сякаш им вдъхваше кураж, неколцина дори съзираха божествена намеса.
— Отецът води меча ви, милейди — каза старши сержантът, когато тя надви поредните си двама противници. Казваше се Лаклин, набит мъж, ветеран от сражения с бунтовници и бандити, оцелял в битката при брода на Зелена вода. Освен това беше първият кумбраелец, с когото Рева се бе запознала — без да се брои Четецът, разбира се, — който познаваше Десетокнижието почти колкото нея. — „Обичаните не се боят от капризите на войната, нито от мечовете на лоши хора, защото Отецът не ще допусне да бъдат победени.“
„Нито ще допусне да тръгнат на война срещу Необичаните“ — довърши наум цитата Рева. Сметна, че ще е неразумно да го изрича на глас.
Погледна към края на плаца, където нова група мобилизирани даваше имената си на лейди Велис. Самата Велис изглеждаше измъчена. И как иначе? По цял ден обикаляше града с двама помощници, които мъкнеха тефтери и свитъци, подписваше разрешителни от името на васалния лорд, правеше списъци на хора и продоволствие, които вечер преписваше грижливо в една голяма книга с кожени корици. Неведнъж Рева я бе заварвала отпуснала глава върху въпросната книга в библиотеката, дълбоко заспала. Сега Рева забеляза напрежението, изопнало лицето й, докато записваше името на мъжа, застанал пред нея, стрелец, довел рота от трийсетина мъже. „Брен Антеш — спомни си Рева. — Удържал е на думата си.“
Поклони се на сержанта и тръгна към Велис, която измерваше със суров поглед стрелеца.
— Други имена нямаш ли? — попита тя многозначително.
Антеш поклати глава, изглеждаше озадачен.
— Че какви други имена да имам, милейди?
— Няколко ми идват наум — отвърна Велис.
— Капитан Антеш, нали? — каза Рева. — Чичо ми ще се зарадва, че сте удържали на думата си.
Стрелецът я погледна, после се поклони дълбоко.
— Вие трябва да сте лейди Рева.
— Аз съм, да. Ако лейди Велис е приключила с вас, ще ви покажа мястото ви на стената.
Велис хвана ръката й и я дръпна настрани.
— Не вярвай на този тип — прошепна й тя. — Не е този, за който се представя.
Рева смръщи вежди.
— Отзовал се е на мобилизацията, удържал е на думата си. Това са действия на надежден човек.
— Просто си дръж очите отворени на четири около него, скъпа. — Стисна силно ръката й и продължи, напълно забравила за културното си произношение: — Ти знаеш много, но не достатъчно. И половината не знаеш.
В погледа и гласа й се четеше напрежение, което зарази Рева и сърцето й прескочи.
— Знам, че този човек е дошъл да се бие за хората на това васалство — каза тя и издърпа ръката си. — Той, както и хиляди други. На тях никой не предлага торби със злато и бързи коне.
— Знаеш защо го казах.
— Знам, че нямаме време да се занимаваме с твоите подозрения. Къде ги искаш, Антеш и хората му?
Велис въздъхна и извади писмо от купчинката, която носеше със себе си — сгънато и подпечатано.
— Чичо ти очакваше капитанът да спази обещанието си и да се появи. Иска да бъде назначен за лорд-командир на стрелците. Сам ще си избере място на стената.
— Лорд Антеш — каза замислено стрелецът, докато двамата с Рева вървяха към стената. — Е, поне жена ми ще е доволна. Може пък сега да купя онова пасище, за което ми надува главата.
— Съпругата ви не е с вас? — попита Рева.
— Изпратих я с децата в Нилсаел. Ще отидат във Фростпорт, а ако и той падне, ще продължат към Северните предели. Имам основание да смятам, че там ще ги посрещнат добре.
— Владетелят на кулата има дълг към вас, знам.
— Владетелят на кулата ще ги приюти, защото имат нужда от помощ и защото такава е неговата природа. А какъвто и дълг да е имало помежду ни, той приключи с края на войната.
— Чичо ми е сигурен, че той ще ни се притече на помощ.
Стрелецът се засмя тихо.
— Тогава ми е жал за всеки воларианец, който ще се изправи насреща му. — Застана пред високата до гърдите стена между бойниците и плъзна замислен поглед надолу към насипа, който свързваше речния бряг с главната порта. — От пръв поглед се вижда защо този град никога не е бил превземан. Единственият подстъп към него е тази тясна пътека, а водите наоколо целогодишно са твърде дълбоки, за да се преминат пеша или на кон.
— Лорд-командир Арентес е сигурен, че битката ще се реши при стените.
— Но вие не ми изглеждате твърде убедена, милейди.
— По всичко личи, че Варинсхолд е паднал за една нощ. Най-великият град в Кралството — превзет, кралят — убит, а войската му — победена само за няколко дни. Не знам много за армиите и войната, но подобна бърза победа със сигурност е била предхождана от сериозна подготовка, плановете за нашествието са подготвяни с месеци и дори с години.
Имаше известна изненада в погледа му, но и облекчение също.
— Радвам се да видя, че васалният лорд добре е избрал кой да го наследи, милейди. Смятате, че и срещу нас воларианците имат отдавна подготвени планове?
— Това не е широко известно, но в нощта преди деня, когато вие дойдохте да отправите петицията си, срещу чичо ми бе направен опит за покушение. Ако убийците бяха успели, сега васалството щеше да е в хаос и не би имало кой да организира отбраната му.
— Явно въпросните убийци не са си разбирали особено от работата.
— Така беше.
— Ако сте права, излиза, че воларианският план се е провалил и сега не им остава друго, освен да разчитат на обсада.
— Може би. Или пък имат резервен длан. Кажете ми какво знаете за Синовете на Верния меч?
Той зарея поглед към реката.
— Фанатични последователи на покойния ви баща, така съм чувал. В южните графства не са особено популярни, там хората гледат прагматично на живота. Мислите, че имат пръст в това?
— Знам го със сигурност. — Замълча. Гледаше го как обхожда с поглед реката от бряг до бряг, очите му несъмнено изчисляваха стрелковите обхвати. — Лейди Велис защо ви посрещна с такова подозрение? — попита накрая.
— Не заради връзка със Синовете, уверявам ви. — Погледна я отново и веждите му се вдигнаха при вида на лъка от планински бряст, който Рева носеше. — Окото на Отеца, милейди. От къде намерихте това чудо?
Тя вдигна лъка и сви рамене.
— Купих го от един пиян овчар.
Антеш посегна несмело към оръжието.
— Може ли?
Тя му даде лъка, смръщила вежди. Антеш изпиваше с поглед оръжието, пръстите му играеха по резбата, после подръпнаха опънатата тетива и усмивка разтегли устните му.
— Мислех, че не е оцелял нито един.
— Познавате този лък? — попита тя.
— Само по репутацията. Като дете имах щастието да опъна един от братята му. Никое друго оръжие не стреля толкова право. — Поклати глава и й върна лъка. — Наистина ли не знаете какво държите в ръцете си?
Рева поклати глава.
— Онзи овчар дрънкаше нещо за стара война. Не го слушах внимателно.
— Е, може и да е имало нещо вярно в историята му, защото петте лъка на Арен са били изгубени във война, войната, след която това васалство е станало част от Кралството. Милейди, оръжието в ръцете ви е жива кумбраелска легенда.
Рева сведе поглед към лъка. Често се бе дивила на изящната дърворезба, знаеше, че оръжието е прекрасно, но чак легенда? Зачуди се дали стрелецът не си прави майтап с нея, някаква шега, с която ветеранът поднася впечатлителния новобранец.
— Наистина? — каза тя с вдигнати вежди.
Антеш й отговори напълно сериозно:
— Наистина. — Бръчка пресече челото му, той изправи гръб и я измери с напрегнат поглед. — Кръвта на Мустор носи лък на Арен — тихо каза той.
Сетне примигна, извърна бързо глава и взе собствения си лък.
— Редно е да се заема с командирските си задължения, милейди.
— Чакай — извика след него тя. — Кой е този Арен?
Той само й махна любезно за довиждане и се отдалечи.
Съгледвачите се върнаха на следващия ден, двама изтощени конници, които докладваха пред васалния лорд и капитаните в престолната зала.
— Пограничните земи горят, милорд — каза по-възрастният от двамата. — Хората се стичат на юг и разказват истории за кланета и невиждана жестокост. Слухове има всякакви и различни, но по всичко личи, че кралят наистина е мъртъв, а Варинсхолд е паднал, заедно с голяма част от Азраел.
— Някакви новини за принцеса Лирна? — попита васалният лорд. — Говореше се, че е отишла при лонаките да сключва мира.
Войникът поклати глава.
— Изглежда, се е върнала в столицата в същия ден, когато воларианските кораби са влезли в пристанището. Говори се, че дворецът е изгорял заедно с всички членове на рода Ал Ниерен.
— Видя ли изобщо войници от Кралската гвардия? — попита лейди Велис.
— Само шепа оцелели, милейди. Изтощени мъже с лудост в очите, без оръжие и броня, бягаха на юг. Вчера все пак попаднахме на стотина мъже, останки от различни роти, които сякаш не бяха загубили докрай желанието си за борба. Казахме им да дойдат тук.
— А воларианците? — попита васалният лорд. — Тях видя ли ги?
Мъжът кимна.
— Само авангарда, милорд. Преди шест дни, на десетина мили южно от границата. Доколкото мога да преценя, над три хиляди конници и два пъти по толкова лека пехота. Придвижваха се на юг доста бързо.
— Сега нашите сили наброяват около тринайсет хиляди, милорд — отбеляза лорд Арентес. — Което ни дава временно предимство.
— Да, но само половината са обучени войници — изтъкна Антеш. — И имаме едва няколкостотин коня. В сражение на открито нямаме шанс.
— Няма да им даваме сражение на открито — твърдо заяви чичо Сентес, изпреварвайки лорд Арентес, който тъкмо си поемаше дъх да възрази. — Благодаря ви, добри хора — каза той на двамата съгледвачи. — Идете в кухните да хапнете нещо. Кажете на готвача, че съм наредил да ви сипе червено от Малтенската долина.
— Авангардът — каза лейди Велис след като войниците излязоха. — Може би една пета от армията им?
— Една десета по-скоро — каза Антеш. — Дори историите, които идват от Азраел, да са верни само наполовина, войската, завладяла толкова бързо цяло васалство, трябва да е огромна.
— А благодарение на лорд Дарнел и неговото предателство няма нужда да подсигуряват северния си фланг — каза чичо Сентес. — Ще трябва да оставят гарнизони в завладените градове и да разпращат сили в провинцията. Но не бива да се заблуждаваме. Идва войска, която ни превъзхожда числено, при това с много. — Обърна се към Антеш. — Което повдига въпроса за стрелите. Имаме ли достатъчно?
— По мои сметки ще ни трябват поне четири пъти колкото са запасите ни към момента, милорд.
— Стрелкарите вече работят до изнемога — каза лейди Велис. — Освен тях всички дърводелци и дървосекачи в града също работят по въпроса.
— Включи още хора — каза васалният лорд. — Отсега нататък всеки, който не е пряко зает с подготовката на отбраната, ще се включи в изработването на стрели. Откаже ли, да му спрат дажбите. Лорд Арентес, изпратете половината си мъже в гората да секат дървета, докато още имаме време.
— Не е само дървесината, милорд — каза Антеш. — Трябва ни и желязо за върховете.
— Този град е пълен с желязо — каза чичо Сентес. — Виждам го във всеки прозорец, парапет и ветропоказател. Обиколете имението и вземете всички тенджери, тигани и орнаменти, които намерите. След това обиколете и града. — Млъкна да си поеме дъх и страните му изведнъж побеляха.
— Чичо? — прошепна Рева и тръгна към него.
Той се усмихна широко и потупа ръката й върху рамото си.
— Чичо ти е стар и уморен, моя прекрасна племеннице. — Хвана ръцете й — неговите трепереха доловимо — и се изправи с мъка. — И не е пил от часове — добави той към капитаните, които отвърнаха с напрегнат смях. — Получихте заповедите ми, господа. Време е да ги приведете в изпълнение.
Рева и лейди Велис му помогнаха да изкачи стълбите към покоите си.
— Синьото шишенце, милейди — каза той на Велис. Тя го донесе, Сентес го надигна и го изпи до дъно, усмихна се леко, после се преви на две, лицето му се изкриви от болка, а празното шише тупна на пода.
— Ще доведа брат Харин! — каза Велис и излезе на бегом от стаята.
Рева коленичи пред чичо си и хвана треперещите му ръце.
— Какво ти е? — попита тя. — Какво те мъчи?
Той издиша шумно. Трудно си поемаше въздух, но въпреки това се усмихна.
— Животът ми, Рева. Животът ми ме мъчи.
Брат Харин затвори вратата след себе си. Беше намръщен. Велис и Рева чакаха новини в коридора.
— Удвоих дозата — каза лечителят. — Дадох му шишенце с червен цвят, което би трябвало да успокои болката.
— Нали каза, че това лечение ще го поддържа с години — настоя лейди Велис.
— Спокойни години, милейди. Не години на война. Изтощението влошава състоянието му.
— Какво състояние? — попита Рева.
Харин погледна Велис и тя кимна отсечено.
— Чичо ви е изпил много вино в живота си, милейди — каза й Харин. — Повече вино, отколкото смятах, че е възможно да изпие човек и още да е жив на неговата възраст.
— Но той още няма шейсет — прошепна тя.
— Алкохолът има разрушителен ефект върху вътрешните органи — обясни Харин. — Особено върху черния дроб.
— Ами ако спре? — попита Велис. — Ако просто спре да пие, напълно и изведнъж? Никакво вино повече. Никога.
— Това би го убило — отвърна простичко Харин. — Алкохолът поддържа тялото му, макар едновременно с това да го убива.
— Колко? — попита Рева.
— Ако си почива, може би шест месеца в най-добрия случай.
„Шест месеца… Та аз го познавам едва от три.“
— Благодаря ти, брат Харин — каза тя и усети сълза да се стича бавно по бузата й. — Моля те, остави ни сега.
Той се поклони.
— Утре ще се отбия пак.
Велис се приближи и докосна ръката й.
— Той не искаше да знаеш…
Рева дръпна ръката си и изтри сълзата. „Стига — реши тя. — Никакви сълзи повече.“
— Запасите от зърно — каза тя с лишен от емоции глас. — За колко ще ни стигнат?
Велис се поколеба, после проговори с ясен глас, който пресекваше едва забележимо:
— Предвид увеличеното население, може би за четири месеца. И то само ако го разпределяме грижливо.
— Прати домашната гвардия. Всяка трошица храна, всяка крава, прасе и кокошка на петдесет мили от града да бъдат докарани тук. Неприбраната реколта да бъде опожарена, всички кладенци да бъдат отровени, всичко, което би могло да попадне в ръцете на врага, да бъде унищожено.
— Във фермите, за които говориш, работят хора…
— Нека и те дойдат тук, васалният лорд им обеща убежище. Ако не, да си пробват късмета с воларианците.
Тръгна към вратата на спалнята.
— Искам да говоря насаме с чичо си.
Завари го да седи на бюрото си с чаша вино, мечът на дядо му бе подпрян отстрани. Държеше перо и пишеше нещо.
— Завещанието ми — каза той, когато Рева затвори вратата. — Крайно време беше да го напиша.
— Книгите ги остави на Велис — каза тя.
— Всъщност има един парцел на север, който винаги е харесвала. Хубава голяма къща и добре поддържани градини.
— Защо не ми каза?
Той въздъхна, остави перото и се обърна да я погледне.
— Боях се, че ще избягаш. И не бих те обвинил.
— Но въпреки това ще ме хвърлиш в този проклет капан.
Той посегна към чашата и отпи голяма глътка.
— Знаеш ли, че според счетоводните тефтери на Велис аз съм най-успешният управник, седял някога на престола? В историята на това васалство никой друг лорд не е произвеждал толкова много вино, не е създал толкова блага, нито е осигурил толкова дълъг период на мир и хармония. Но дали ще ме споменават с добро заради това, когато си отида? Не, за хората винаги ще си остана пияният курварин с лудия брат. Но ти, Рева, ти ще бъдеш спасителката на Кумбраел. Ти ще бъдеш великият воин, благословен от самия Световен отец, който е отворил широко вратите на града и е прислонил зад стените му всички срещу напора на страшната буря. Мислех, че ще минат години, докато хората отворят сърцата си за теб. Но благодарение на воларианците това ще отнеме само броени месеци.
Тя поклати глава с тъжна усмивка.
— А аз си мислех, че Велис е големият кукловод. Оказва се, че си бил ти.
Той изпъшка засегнато.
— Опитай се да не мразиш стария си чичо. Не ми се ще да отнеса тази мисъл в Отвъдното.
Тя го прегърна през раменете и го млясна по главата.
— Не те мразя, старо пиянде такова.
Три дни по-късно видяха първите воларианци — отделение кавалеристи се появи на хоризонта по обед, остана там едва няколко минути, после изчезна от поглед. Рева прати съгледвачи след тях и конници, които да обиколят околността, да пришпорят окъснелите бежанци към Алтор и да върнат групите, които обикаляха да събират продоволствие. Съгледвачите се върнаха привечер и докладваха, че воларианският авангард е само на петнайсетина мили от Алтор. Рева изчака да се стъмни и последните бежанци да стигнат до града, после нареди да затворят портите.
— Да доведем ли васалния лорд? — попита я Антеш. Двамата стояха на бойниците над главната порта, загледани към тесния път във водата и мрака отвъд него.
— Нека спи — отговори тя. — Подозирам, че утре заран ще ни се отвори много работа.
Появиха се с изгрева на слънцето над хълмовете на изток, първо кавалерията — яздеха с умерено темпо и в добър строй. Скоро след това се появи и пехотата, първо батальони в сбит строй и в крак, гледка, от която да ти настръхне косата, след тях други формирования в не толкова правилни карета и с не толкова ритмична стъпка. Воларианската войска се настани в равнината с бързина и прецизност, каквито се раждат след дългогодишни тренировки, кавалерията по фланговете, дисциплинираната пехота в центъра, по-свободните формирования отзад.
— Отпред са войниците роби — обясни Велис. — Така наречените варитаи. Онези зад тях са мъже, отбиващи задължителна военна служба. Прочетох го в една книга — добави тя, когато Рева я погледна с вдигнати вежди.
— Имат роби в армията си? — попита тя.
— Цялата им империя е построена върху робския труд — каза чичо й. — Точно затова са тук, за още роби. — Наметнал бе тежък плащ, ръката му почиваше на рамото на Рева, дишаше затруднено, но очите му бяха ясни както винаги.
— Не виждам обсадни машини — отбеляза Антеш. — Нито стълби.
— И те ще се появят, не бой се — каза чичо Сентес. — Сигурно се надяват дотогава да са ни уплашили до смърт.
Рева проследи погледа му и видя самотен ездач да се отделя от войската и да пришпорва в галоп коня си по пътеката през водата. Спря на стотина крачки от портата и вдигна глава към тях, вятърът развяваше плаща му. Беше висок мъж с черен нагръдник и стискаше свитък. Погледът му откри васалния лорд, мъжът се поклони небрежно и разви свитъка с презрителна усмивка на лице.
— Васален лорд Сентес Мустор — зачете той на езика на Кралството, с акцент, но иначе ясно. — С настоящото ви се нарежда да предадете земите си, градовете си и собствеността си на Воларианската империя. Покорното подчинение на тази заповед гарантира справедливо и щедро отношение към вас и вашите хора. В замяна на съдействието ви при смяната на властта ще получите…
— Лорд Антеш — каза чичо Сентес. — Не виждам знаме за примирие, а вие?
Антеш смръщи вежди и поклати глава.
— Май и аз не виждам такова, милорд.
— Ами тогава…
— … бърз транспорт до земя по ваш избор — продължаваше воларианецът, вдигнал свитъка пред очите си. — Плюс петдесет килограма зла… — Задави се, когато стрелата на Антеш проби свитъка и нагръдника зад него. Падна от коня и остана да лежи неподвижно на пътеката, свитъкът забоден в гърдите му.
— Добре — каза васалният лорд и се обърна. — Уведомете ме, когато пристигнат и другите.