Антъни Райън
Владетелят на кулата (20)

7.
Рева

Най-напред видяха кулите на катедралата, щръкнали над билото на хълма, по чийто склон се изкачваха.

— Вярата ми е свидетел! — ахна Аркен, когато стигнаха върха. Двете кули се възправяха от центъра на града като стрели близнаци. — Колко са високи всъщност?

Рева отвърна с цитат от жреца:

— Достатъчно високи да са в унисон с величието на Отеца.

Алтор беше поредният град, който Рева не познаваше, но жрецът й беше разказвал много истории за града, кръстен на първия и най-велик пророк на Световния отец. „Цял град, построен в чест на Отеца, истинско чудо от мрамор и красота, засрамило дървените колиби на азраелците.“ Като гледаше сега града, проснат в ниското, Рева се зачуди дали жрецът не е разкрасил разказите си, с мисълта че тя никога няма да види това място. Алтор беше по-малък от Варинсхолд, сгъчкан зад крепостните стени на своя остров в средата на река Колдирон, и не толкова миризлив като столицата на Кралството, поне от това разстояние. Но Рева не съзираше никакво чудо в него, беше си просто сбирщина от каменни сгради, похлупени от гъстия дим на хиляди комини. Единствено катедралата се приближаваше до представите, които жрецът беше внушил на детската й главица, а дори и тя беше оклепана със сажди сянка на кулата от нейното въображение, мраморът потъмнял от вековна мръсотия.

— Имаш ли роднини тук? — попита Аркен. Напоследък въпросите му ставаха все по-многобройни и все повече я дразнеха. Само че тя така и не се бе научила да го лъже, отговорите й бяха кратки, но и неизменно правдиви.

— Да. — Яхна Мрънкало и пое надолу по склона. — Чичо.

— При него ли ще отседнем? — попита той с нескрита надежда. Нощувките на открито отдавна бяха разбили момчешките му представи за велики приключения и мисълта за стая и топла храна явно му допадаше.

— Не, надявам се — отговори тя. — Едва ли ще зарадва да ме види.

Беше пазарен ден и стражите при портата бяха твърде заети да събират такса от търговците, затова почти не им обърнаха внимание. Рева беше скрила оръжията си под едно одеяло, вързано върху седлото на Мрънкало, а ножът на Аркен беше прибран под ризата му. Минаха през портите без проблем, но скоро тълпата ги повлече. Наложи се Рева да слезе и да успокои Мрънкало, който се беше изнервил и току напираше да рита, изправяше се на задните си крака, а ноздрите му се бяха разширили от вонята на толкова много хора.

— Не ти харесва, нали? — каза тя и му подаде морков. — Не си свикнал с големи градове? Е, същото важи и за мен.

След като цял час се провираха сред навалицата, най-сетне се озоваха в лабиринт от тесни улички край пазарния площад. Помотаха се още и накрая, сякаш след цял век, откриха странноприемница с конюшня. Предадоха Мрънкало и трътлестия кон на Аркен, наречен Буца заради неудобния си гръб, на грижите на конярчето, а Рева плати пет медника за стая, където да отседне с брат си.

— Брат, а? — рече съдържателят с мазно подхилкване. — Нещо не си приличате много.

— И ти няма да приличаш на себе си, ако те оставя на грижите му за пет минути — отвърна Рева. — Как да стигнем до имението на васалния лорд?

Съдържателят не прие сериозно заплахата, даже се изкиска още веднъж, преди да отговори:

— Вървете към кулите и ще го намерите. Точно срещу катедралата. Но денят за петиции е чак във фелдриан.

— Ще почакаме.

Усмивката му се разшири.

— В такъв случай ще трябва да ми платите за още два дни в аванс.

Рева остави оръжията в стаята с Аркен и го предупреди да не отваря вратата дори ако дойде съдържателят, после тръгна към кулите близнаци, без да ги изпуска от поглед, все по-впечатлена от височината им. Скоро излезе на голям централен площад, павиран с гранитни плочи. Ята гълъби се събираха и разпръскваха постоянно, катедралата се издигаше отляво, най-голямото здание, което Рева беше виждала, толкова високо, че беше чудно как още не се е срутило. От другата страна на площада имаше голяма триетажна къща с много прозорци, оградена от триметрова стена, увенчана със стоманени остриета. Стражи патрулираха по двойки покрай стената, а главната порта се охраняваше от петима. Рева преброи четирима стрелци на покрива. Чичо й явно държеше на сигурността си.

Обиколи няколко пъти градското имение, като се опитваше да не се набива на очи, доколкото това беше възможно, и преброи още четирима стрелци на покрива от задната страна и четирима стражи при задната порта. Стените бяха в отлично състояние, а между тях и най-близкото прикритие имаше двайсетина метра, ако не и повече. Със сигурност имаше отходна канализация, следователно и достъп до имението през каналите, но Рева подозираше, че който и да ръководи охраната на чичо й, е взел мерки да охранява и този подстъп.

„Няма начин да вляза“ — заключи тя, купи си ябълка от един уличен продавач и седна на стъпалата пред катедралата.

— За петициите ли си дошла? — попита продавачът, докато Рева отхапваше първата хапка. — Не приличаш на градско момиче, иначе нямаше да зяпаш така.

— Мащехата ми си присвои фермата, когато татко почина — отвърна тя с пълна уста. — С брат ми имаме дял, но тъпата крава не ще и да чуе.

— Отецът да ни пази от алчни жени — каза продавачът. — Ще ти дам един безплатен съвет — обърни се с молбата си към курвата, не към лорда.

— Курвата?

— Да, напоследък държи само една. И азраелка при това. Тя мисли и вместо него, освен това се говори, че отсъжда мъдро и справедливо, нищо че е курва и еретичка.

Рева го удостои с усмивка.

— Благодарско, старче.

— Не съм толкова стар — отвърна той уж ядосано. — До неотдавна щеше да се радваш, че си ми привлякла окото. — Смехът в очите му угасна, когато погледът му попадна върху нещо зад нея. — Кога стана това време — измърмори той, дръпна се от количката си и се смъкна на едно коляно.

Рева се обърна и видя процесия да излиза на площада от север, хората масово коленичеха пред нея. Начело на процесията с отмерена стъпка вървеше млад жрец, вдигнал пред себе си копринена хоругва с пламъка на Световния отец. Зад него вървяха един до друг петима мъже, нагиздени с тъмнозелените роби на епископи, всеки стиснал книга в ръка. Най-отзад вървеше стар човек с обикновена бяла роба, вперил поглед право напред, със силна аура на спокойно достойнство, впечатление, което се разваляше само от шкембето, очертано под робата.

— На колене, момиче! — изсъска й продавачът. — Да те бичуват ли искаш?

„Четецът“ — съобрази със закъснение Рева, коленичи и изчака процесията да мине покрай нея на път към катедралата. Първата жертва на бащиния й меч според изричните указания на жреца. „Недостоен водач на една недостойна и корумпирана църква. Почти толкова долен предател, колкото пияницата в господарското имение.“

Загледа се в мъжа в бяло, който повдигна полите си да изкачи стъпалата. Лицето му беше обикновено, ако не се броеше гърбавият нос, белязано с бръчки от годините, в очите му нямаше блясък, който да го бележи било за добро, било за зло. Църквата твърдеше, че Четецът чувал гласа на Отеца всеки път, когато четял от Десетокнижието. Нелепа представа, защото Отецът съвсем ясно беше наредил книгите да са единайсет. Този старец, с шкембето и подлизурковците си, беше от най-лошия вид еретици, оставаше глух за гласа на Отеца от страх, че ще загуби властта си над църквата.

„Едно по едно — помисли си тя, докато процесията изчезваше в сенките на катедралата. — Не мога да вляза… освен в деня за петиции.“

 

 

През следващите два дни Рева обикаляше града и събираше информация за къщата на васалния лорд.

— Седи на престол върху подиум в голямата зала — каза съдържателят. — Хората отиват при него, излагат молбата си, всичко се записва и след седмица получават решението му или поне каквото там решение му е продиктувала курвата.

— Това не гневи ли хората? — попита Рева, като се постара в гласа й да не се чуе друго освен обикновено любопитство. — Че васалството се управлява от някаква азраелска уличница?

Съдържателят се изкиска — правеше го много често, както Рева вече бе забелязала.

— Сигурно щяха, ама оная е много добра, разбира си от работата. Улиците са чисти, търговията е в разцвет, разбойниците намаляха, много повече, отколкото в другите васалства. Не беше така по времето на баща му, това мога да ти кажа.

Научила бе, че молителите се нареждат на опашка пред предната порта още от ранна сутрин и че аудиенцията започва в десет, макар че васалният лорд рядко спазва този час. Изслушвал петиции до шест следобед, а редът на изслушванията се решавал чрез жребий. По традиция васалният лорд осигурявал обяд за молителите.

— Не е банкет — предупреди я продавачът на плодове. — Но става. После цялата прислуга в имението се включва да мие чинии.

„Прислуга… Голяма прислуга, която щъка насам-натам, пажове и камериерки.“

Същата вечер седеше с Аркен на стъпалата на катедралата и двамата чакаха някаква каруца да се изтърколи към портата.

— Онова, дето го търсиш, е там, вътре? — попита той с известно съмнение.

— Така мисля, да.

— И ще го откраднеш?

— Не можеш да откраднеш нещо, което е твое по право. Но иначе — да. Това притеснява ли те?

— Да откраднеш от васалния лорд. — Намръщи се и поклати глава. — Ако ни хванат, ще ни убият.

— Не, ще убият мен. Ти няма да идваш. — Вдигна ръка да спре възраженията му. — Искам от теб да ми подсигуриш път за бягство. Ще чакаш с конете при градската порта.

— А ако не дойдеш?

— Тогава си плюй на петите.

— Не мога да…

— Това не е нито приказка, нито песен, а ти не си благороден рицар, който да ме спаси. Прав си — ако ме хванат, ще ме убият и няма да има никакво значение какво ще направиш ти. Затова ще вземеш конете и парите и ще се махнеш по най-бързия начин.

Погледът й отново се насочи към имението, където тъкмо бе пристигнала каруца с вина и разни хранителни продукти. Стражите отвориха портата, а от вътрешността на имението се изсипаха слуги да разтоварят каруцата. Основно бяха мъже, но имаше и няколко жени. Рева ги наблюдаваше напрегнато и се опитваше да запомни всички детайли на облеклото им. „Косата им е прибрана със светлосин шал, полите са черни, блузите — бели.“

— И къде да отида? — попита Аркен. Изглеждаше изгубен, като малко дете.

Прислугата се прибра в имението.

— На север — каза тя. — В Пределите. Ако се представиш на тамошния граничен лорд и споменеш името ми, той със сигурност ще ти намери място при себе си.

Аркен я зяпна. Гласът му бе приглушен от страхопочитание.

— Познаваш лорд Ал Сорна?

Тя се изправи и изтупа прахта от панталоните си.

— Естествено, че го познавам. Бях му сестра.

 

 

Купи си обикновена бяла блуза, син шал и две поли — една черна и една зелена. Вечерта преди деня за петиции приши полите една към друга — зелената отвън, черната отвътре. Видяла бе колко подробно проверява охраната всички посетители в имението, затова се отказа от идеята да скрие някакво оръжие под полите. Ако се наложеше, все щеше да намери кухните, а там ножове — колкото щеш. Рано сутринта цъфна пред портата на имението, стиснала свитък с измислена жалба срещу въображаема мащеха. Чувстваше се леко смутена заради сбогуването си с Аркен — той се беше навел да я целуне по бузата, тя се дръпна стреснато и момчето си тръгна наранено.

— И помни, не ме чакай — каза тя. — Ако не съм там час след отварянето на портите сутринта…

— Знам — каза той и навъси чело.

Тя стисна здраво ръката му, като се надяваше това да му е достатъчно, и отпраши по най-бързия начин към имението. Пристигна рано, но там вече имаше опашка от десетина души, а докато отворят портата, броят им бе нараснал до над двеста. Войник от домашната гвардия на васалния лорд тръгна покрай опашката с отворена торба в ръце, всички бъркаха поред в торбата и вадеха дървени чипове. Рева направи същото, когато торбата стигна до нея.

— Шести номер! — възкликна възрастната жена до нея, прочела символа, гравиран върху чипа на Рева. Самата тя беше изтеглила чип с номер петдесет и девет. — Ще трябва цял ден да вися тук, а старите ми крака вече се подгъват.

Рева си помисли, че старицата изглежда яка и здрава, но въпреки това се усмихна със съпричастие.

— Не се тревожи, бабке. Хайде да си ги разменим. — И й подаде своя чип.

Жената примижа с подозрение.

— Колко?

— Отецът ни учи да бъдем щедри — каза Рева с широка усмивка.

— О. — Жената погледна към катедралата, после протегна своя чип. — Тъй-тъй.

Откъм края на опашката се чуха недоволни викове — чиповете в торбата бяха свършили, без да стигнат за всички.

— Не е мой проблем — каза гвардеецът, преметнал през рамо празната торба, и тръгна назад покрай опашката. — Елате пак другия месец.

Скоро ги вкараха през портата, претърсиха ги за оръжие, след което им позволиха да минат нататък, в градина, пълна с овошки и подрязани в причудливи форми храсти, а след това и в самата къща. Молителите трябваше да се съберат в голямата зала, до която се стигаше по къс коридор с няколко врати, всичките потъмнели от старост. В залата кордон от гвардейци стоеше пред подиума, където чакаше празен стол. Когато всичките сто молители влязоха в залата, един от гвардейците вдигна ръка да ги призове към тишина.

— Поклонете се на васален лорд Сентес Мустор, лоялен слуга на Обединеното кралство и управник на васалство Кумбраел по силата на кралската воля.

Рева си бе избрала място в дъното на залата, така че не видя добре мъжа, който влезе през една врата отстрани. Беше среден на ръст, около петдесетгодишен, добре облечен, но с дълга и несресана коса, изгърбен. Когато мъжът седна на престола, Рева видя ясно лицето му, което не я впечатли с нищо — хлътнали бузи, жълтеникава небръсната кожа и очи, които бяха ненормално кървясали дори за пияница. Очаквала бе да види някаква прилика със собственото си лице, някакво ехо от общата кръв, но не откри нищо, което я накара да се запита дали не прилича повече на майка си, отколкото на баща си.

Гвардеецът удари по пода с алебардата си и повиши отново глас:

— Запазете мълчание за лейди Велис, почитаема съветница на лорда на Кумбраел.

Жената, която се качи на подиума, беше облечена семпло, с пола и блуза не много по-различни от облеклото на слугините, които Рева бе наблюдавала толкова внимателно предния ден. Бижуто, което носеше на златна верижка около врата си, не беше толкова семпло — амулет с голям син камък, който неизбежно привличаше вниманието към пищната й гръд. Косата й, вързана на обикновена конска опашка със синя панделка, беше тъмнокестенява и не личеше да е боядисвана, а по хубавките й черти с пълни устни и страни като ябълки не личеше да има грим.

— Мръсна курветина — измърмори някой край Рева, но тихо, така че думите да не стигнат до гвардейците.

Лейди Велис се усмихна и разтвори ръце за поздрав. Говореше внимателно и граматически правилно, но грубата мелодика на азраелския диалект издаваше колко фалшива е благородническата й титла.

— От името на лорд Мустор ви приветствам с добре дошли. Бъдете сигурни, че всички петиции ще бъдат изслушани днес и ще бъдат обмислени грижливо, преди да се въздаде решение. Търпението, както ни учи Отецът, е сред най-ценните добродетели. — Усмихна се отново. Зъбите й бяха бели и равни.

— То пък сякаш Отецът би спрял погледа си на теб — измърмори анонимният глас край Рева.

— Нека започнем — каза Велис. — Първи номер. Моля пристъпете напред и изложете името си, дома си и иска си.

Първият молител беше стар мъж, дошъл да се оплаче от името на селото си заради скорошното увеличение на рентата, което по негово мнение било наложено заради навика на поземления лорд да глези сина си.

— Всеки месец му купува нов кон, милорд. Не е честно, хората гладуват, а онуй момченце, на дванайсетина години, се разхожда с чистак нов жребец.

— Как е името на поземления ви лорд? — попита Велис.

— Лорд Джавен, милейди.

— А. Ако не се лъжа, лорд Джавен загуби най-големия си син при брода на Зелената вода, права ли съм?

Старецът кимна вдървено.

— Него, както и половината младежи в селото, милейди. И не загинаха при брода, а после, след като се предадоха с обещанието за почтено отношение.

Велис се намръщи, и нищо чудно — клането при брода на Зелена вода беше дело на азраелците.

— Прав сте. — Погледна към двамата писари, които седяха на писалище до подиума, и единият от тях вдигна поглед и кимна.

— Искът ви е заведен — каза Велис на стареца. — Ще бъде обмислен в най-кратки срокове.

Аудиенцията продължи по същия начин, иск след иск, всеки във връзка с някаква несправедливост — несправедливи ренти, несправедливо обезнаследяване, заграбване на земи, едно младо момиче помоли за пари, с които да купи нов дървен крак за своя дядо, който осакатял на служба при великия предтеча на васалния лорд.

— Мисля, че по този въпрос можем да отсъдим още сега — каза Велис и махна на един слуга, който се приближи с кесия, от която тя отдели двойно сумата, поискана от момичето. Тълпата се разшумя одобрително. „Тази не е глупава — каза си Рева. — Чичо е избрал курвата си умно.“

Последният молител за предобеда се оказа с най-интересния иск — мъж на средна възраст и относително нисък, но с внушителна мускулатура, без никакво шкембе, макар и понатрупал годинки, твърдите мускули на ръцете му се очертаваха дори през ризата. „Стрелец с лък“, отсъди Рева. Мъжът се поклони и се представи:

— Брен Антеш от Сълзица. Моля за разрешение да събера взвод от стрелци.

Васалният лорд се размърда на стола си и примижа, като чу името. За пръв път показваше някакъв интерес към каквото и да било.

— В Линеш имаше един капитан на име Антеш — каза дрезгаво той. — Или греша?

— Не грешите, милорд — отвърна стрелецът.

— Говори се, че той спасил живота на Мрачния меч — продължи чичо й и множеството се разшумя. — Нима наистина е вярно?

Лека усмивка разтегна устните на Антеш.

— Аз това име не го използвам, милорд — рече той. — Мрачния меч не съществува, това е приказка, с която да плашат децата.

Сред общия шепот се надигнаха гневни гласове:

— Ерес! Пише го в книгите… — Гласовете секнаха, когато един от гвардейците удари с тъпия край на алебардата си по каменния под.

Васалният лорд остана сляп и глух за вълнението в залата. Потърка с ръка зачервените си очи и продължи:

— Взвод от стрелци, казваш? Това пък за какво ти е?

— Младежите в Сълзица са го ударили на мързел и леност, милорд. Ако не пият, се дърлят помежду си. Лъкът осмисля живота на един мъж, милорд, поддържа тялото и духа във форма, осигурява му прехрана, а мъж, който храни семейството си, има самочувствие и е доволен от себе си. В нашите гори има много дивеч, но малцина сред нас притежават уменията да ловуват, освен с арбалет. — Антеш придружи натъртването на последната дума с презрителна гримаса. — Искам да науча младежите на стрелба с лъка, за да усвоят уменията на своите предци.

— И искаш от мен месечна плата за усилията си? — попита васалният лорд.

Антеш поклати глава.

— Не искаме пари, милорд. Сами ще си изработим лъковете и стрелите. Искаме само разрешение да сформираме взвод и да се упражняваме.

— А ако аз поискам услугите ви по време на война?

Антеш се поколеба и Рева се сети, че е очаквал този въпрос, макар да се е надявал, че няма да се стигне до него. Отговори с натежал глас:

— Ще бъдем на ваше разположение, милорд.

Васалният лорд зарея поглед към тавана.

— Като малък бях добър с лъка, по-добър от брат си всъщност. Не е за вярване, че съм бил по-добър от него в нещо, знам. Ако… ако животът ми не беше поел в друга посока, може би сега щях да имам мускули като твоите, ъъ, капитане.

Стрелецът реагира мигновено:

— Ако милорд реши отново да вземе лъка, с радост ще му помогна да възстанови уменията си.

Мустор се засмя.

— Явно и с думите уцелваш мишената, не само със стрелите. — Обърна се към писарите и повиши глас: — С настоящото васалният лорд на Кумбраел дава разрешение на мъжете от Сълзица да сформират взвод от стрелци с лък под ръководството на, ъъ… — затрудни се и махна с ръка към стрелеца, — на капитан Антеш, за срок от една година. — Погледна отново към Антеш. — След това пак ще говорим.

Стрелецът се поклони.

— Благодаря ви, милорд.

Васалният лорд кимна, стана от стола си и погледна с очакване към лейди Велис.

— Обяд?

 

 

Прислугата внесе сглобяеми маси и пейки в голямата зала и сервира хляб, пилешко, сирене и паници гореща супа. Както беше споменал уличният търговец, храната ставаше, беше семпла, но засищаща и молителите я нападнаха с ентусиазъм. Васалният лорд и лейди Велис се оттеглиха да обядват насаме, а Рева се оказа седнала до яката старица от опашката. Тя вече бе изложила молбата си — иск срещу бивша работодателка за неизплатени надници, — но беше останала за обяда.

— Почти десет години ших рокли за онази неблагодарна кучка — каза тя с пълна уста и кълка от печено пиле в ръката. — Пръстите си съсипах. И един ден идва тя и ми вика, че й било писнало от острия ми език и да съм си събирала нещата. Ама уличницата на лорда ще се погрижи за нея, ще видиш.

Рева кимаше учтиво и слушаше с половин ухо брътвежите на жената. Хапна малко, но не изпускаше прислугата от поглед. Слугините влизаха и излизаха от залата, главно през една голяма врата в източната стена. Действаха бързо и енергично, движеха се целенасочено, без да губят време в излишни приказки, което подсказа на Рева, че лейди Велис не търпи мързелани сред прислугата си, което на свой ред означаваше, че вероятно ги познава всичките, ако не по име, то по лице.

Изчака още малко, преди да попита едно слугинче за тоалетната. Момичето посочи една по-малка врата в западната стена. В тоалетната нямаше никого и Рева побърза да се преоблече — свали полата, обърна я наопаки и пак я нахлузи, после прибра косата си на стегната опашка и си сложи синия шал. „Измамата е въпрос на очаквания — беше й казал веднъж жрецът. — Хората не се съмняват в онова, което очакват да видят. Единствено необичайното привлича окото.“ Хората очакваха слугините в този дом да се движат бързо и да говорят малко и тя направи точно това: излезе от тоалетната с решителна стъпка, отиде при една маса, взе няколко празни чинии и ги понесе към източната врата. Мина покрай старицата, но тя дори не вдигна поглед от яденето си.

Дръпна се крачка встрани да направи път на други слугини, които тъкмо излизаха през вратата. За щастие те бяха твърде заети със собствените си задачи и не й обърнаха внимание. Зад вратата имаше дълъг коридор със стълбище в края, което най-вероятно водеше надолу към кухните. По стълбите долитаха гласове и Рева се отказа от идеята да се снабди с нож, поне на първо време. Остави празната посуда на перваза на един прозорец и се огледа за скривалище. Само една от вратите в коридора беше отворена — водеше към килер, пълен с метли и парцали. За неин късмет в килера имаше и голям плетен кош, пълен с пране. Само след секунди Рева се озова в коша под купчина дрехи и спално бельо. Малко вероятно бе да я разкрият — след обяда за толкова много хора прислугата щеше да е заета с разчистването и мръсните съдове, а прането сигурно щеше да остане за утре. Скоро толкова й доскуча, че заспа.

 

 

Събуди се от лекия натиск на още пране, прибавено към нейната купчина, чу и тих говор на уморени гласове, който утихна със затварянето на вратата. Стисна юмруци и започна да брои, стигна до сто и започна отново, като на всяка стотица разперваше по един пръст. Когато разпери и последния от десетте, стисна отново юмруци и пак започна да брои, като се застави да повтори същата процедура още три пъти. Чак след това се измъкна от коша и намери опипом вратата в пълния мрак. Открехна я и надникна в слабо осветения коридор. Нищо — нито шум от стъпки, нито гласове. Къщата спеше.

Рева се отърва от тежката двойна пола и остана по панталоните, които носеше отдолу, измъкна се в коридора и наостри уши, но все така не чуваше нищо. Добре. Тръгна към стълбището. Кухните бяха големи и празни, единственият звук идваше от няколко големи тенджери, оставени да къкрят на печката. Метален блясък привлече погледа й към дъската за рязане. Ножовете бяха подредени на масата, имаше всякакви, от големи ножове за обезкостяване с широки остриета до миниатюрни, които приличаха повече на шила. Рева си избра обикновен, с острие около педя и с добре балансирана дръжка. Пъхна го под кожената ивица, която бе вързала за глезена си преди да навлече двойната пола.

Точно според очакванията й от кухнята имаше и друг изход, друго стълбище, което навярно водеше към личните покои на васалния лорд, където той би трябвало да държи и ценностите си. Рева тръгна по стълбите бавно и безшумно. Първата стая, до която стигна, беше нещо като трапезария с дълга маса за хранене, чиято тъмна полирана повърхност отразяваше светлината на газените лапи; по стените имаше гоблени и картини, най-вече портрети. Погледът й се поспря върху физиономиите, които я гледаха от платната — търсеше прилика със собственото си лице, но откри само характерната линия на челюстта и широкия нос на чичо си.

В съседство на трапезарията имаше библиотека, лавици с книги се катереха високо по три от стените. В средата на стаята имаше голямо писалище, на плота му лежеше отворена книга с разделител от червена панделка, до нея — изписани на ръка листове. Рева спря за миг до писалището и затвори книгата да види заглавието на предната корица — „За народите и богатството“ от Дендриш Хендрал. Почеркът върху пергаментовите листове беше четлив, дело на опитна ръка. „Васалството ни се определя от цената на виното — прочете тя. — Следователно богатството му се дължи на лозята. Кой е най-важният човек във васалството? Дали е онзи, който отглежда лозята, или онзи, който бере гроздето?“

Рева остави книгата, както я беше намерила, и продължи нататък. В другия край на библиотеката имаше още едно стълбище. Видът на стаята на горния етаж й разтуптя сърцето. „Мечове!“

Стаята нямаше прозорци, осветена бе от канделабър, висящ от тавана, и светлината на многобройните подредени в редички лампи играеше по мечовете, окачени на четирите стени. Подът беше дървен и пружинираше леко под краката й. Рева тръгна към най-близкия меч, обикновено, но добре изработено оръжие азраелска направа. Повечето мечове бяха от същия вид. Положени бяха върху метални скоби и лесно се сваляха от стената. Погледът й попадна върху бялата мазилка над редиците мечове — цялата бе покрита с поизбелели, но все още ясни рисунки, показващи мъже в различни бойни стойки за двубой с меч. Рева си даде сметка, че е попаднала в стаята за тренировки. Сигурно и баща й се бе учил тук да върти меча. И къде другаде би съхранявал брат му неговото лично оръжие, ако не тук?

Очите й изпиваха стените, подминаваха сякаш безчетните азраелски оръжия, тук-там се спираха върху древен дълъг меч или кинжал, ала нямаше нито един, който да съвпада с описанието на Ал Сорна или да прилича на меча, който й беше показал ковачът оръжейник… „Чакай!“

Висеше в средата на отсрещната стена, съвсем същият като меча в работилницата на ковача, освен… дръжката беше изящно изработена и носеше релефна сребърна емблема — лък с обтегната тетива, обточен с дъбови дървета. Гербът на дом Мустор. „Възможно ли е?“ Рева плъзна пръсти по дръжката, погледът й се спря върху нащърбеното острие и драскотините по метала. Меч, който е бил използван по предназначение, който е влизал в бой. Може би чичо й бе поръчал да сменят дръжката, след като е донесъл оръжието от Високата твърд, намерил е в себе си достатъчно чест да почете паметта на покойния си брат.

„Това е той! — реши Рева, хвана с две ръце дръжката и свали меча от скобите му. — Трябва да е той.“

Затвори очи и притисна острието към гърдите си. Усещаше хладната стомана. Сърцето й биеше като лудо. „Най-сетне…“

Издиша бавно да се успокои. Щеше да се поздрави с успеха чак когато с Аркен се измъкнат по живо, по здраво от града. Преди това щеше да се върне в килера и да изчака до сутринта, да скрие меча в коша с пране и да излезе през предната порта под погледа на стражите.

Върна се при стълбището, като хвърли бърз поглед нагоре… и зърна нечия ръка. Ръката стърчеше иззад един ъгъл, отпусната върху камъка десет стъпала над нея. Беше малка ръка, кожата гладка и младежка под кървавите пръски, пръстите — дълги, но безжизнени.

Усещаше меча тежък и неповратлив в ръцете си, съвсем различен от нейното дошло от Далечния запад оръжие, но въпреки това промени захвата си върху дръжката, сведе върха надолу и тръгна бавно по стълбата.

Момичето лежеше по гръб с широко отворени празни очи, синият шал на главата му беше изкривен, бялата му блуза — поаленяла под прерязаното гърло. От раната още течеше кръв. Значи убийството бе извършено току-що.

Рева погледна към следващите стъпала и видя кървави дири, отпечатъци, които се застъпваха. „Не е сам. Може би не са дори двама, а повече.“ Осъзна го внезапно и неотвратимо, като леден душ. Синовете, те трябваше да са. „Синовете са тук, но не са дошли за мен.“

Първата й, чисто инстинктивна мисъл беше да избяга. Къщата скоро щеше да се вдигне на крак, което щеше да е колкото опасно, толкова и благоприятно, защото с малко късмет щеше да се измъкне незабелязано в хаоса с все плячката си…

„Ще убият чичо ми.“

Изненада се, че тази перспектива я тревожи. Единственият й кръвен роднина, човек, когото бе научена да презира, макар да не го познаваше, щеше всеки миг да загине заедно със своята азраелска курва. „Справедлив край за човека, предал Отеца, и за неговата еретическа уличница.“ Опита се да влее известна страст в тази мисъл, но напразно — изречението остана да виси безжизнено като рецитация на отдавна заучена догма, празно и неискрено в лицето на жестокостта, просната пред очите й.

„Ами тя? — запита се Рева, все така впила поглед в лицето на убитото момиче. — Тя какъв край е заслужила?“

Тръгна несъзнателно нагоре по стъпалата, прескочи безшумно трупа, стиснала меча пред себе си с две ръце. Кървавите отпечатъци ставаха по-бледи с всяко стъпало, но все още се различаваха достатъчно, за да ги следва. Приклекна, преди да свие зад ъгъла, и използва острието на ножа като огледало — подаде го зад ъгъла, наклони го да улови образа и видя следващата серия стъпала — тях, както и тъмни силуети в сумрачния коридор. Не бяха оставили никого да пази пътя за отстъпление, странно недоглеждане… освен ако не бяха напълно убедени, че нищо не ги заплашва.

Зави зад ъгъла и изкачи стъпалата до коридора.

Бяха трима, всичките облечени в черно, включително черните шалове, които покриваха лицата им. Държаха мечове, леки азраелски оръжия, а не тежкото парче наточена стомана в нейната ръка. Клечаха пред една врата, силуетите им се очертаваха ясно на фона на жълтеникавата светлина, която се лееше през прага. И друго долиташе през прага — гласове на мъж и на жена. Жената беше изнервена, гневна дори, а мъжът — уморен и пиян. Сред потока от думи Рева различи „стрелци“ и „глупаво“.

Нападателят най-близо до вратата се протегна да хване дръжката.

— Защо убихте момичето? — попита Рева.

Завъртяха се като един, онзи най-близо до вратата се изправи в целия си ръст и я зяпна невярващо със зелените си очи — беше я познал, а и Рева познаваше отлично тези очи.

Отстъпи неволно назад, мечът увисна в хватката й, въздухът излезе шумно от дробовете й.

— Аз… — задави се тя, после се закашля, накрая успя да изрече, като вдигна меча: — Намерих го. Виж.

Зелените очи се присвиха, иззад шала долетя глас, решителен, студен и равен, какъвто ставаше винаги, когато той я биеше.

— Убийте я! — каза жрецът.

Мъжът най-близо до нея се хвърли с протегнат меч, върхът му прицелен в гърлото й. Блокът й дойде несъзнателно и беше в голяма степен резултат от уроците на Ал Сорна — тежкият меч се вдигна и помете острието на противника настрани, докато самата Рева отстъпи назад и се наведе да избегне последващия сечащ удар. Зад нейния противник жрецът изрита вратата и нахлу през прага, вдигнал меча си за удар. Стреснат женски вик долетя от стаята.

Рева избегна още един удар, заби пръсти в очите на противника си, после завъртя тежкия меч нагоре и навътре да го посече под коляното. Острието се заби дълбоко в плътта, до кокал. Тя остави мъжа да се гърчи с писъци, прескочи го и се втурна в стаята.

Другарят на жреца беше с гръб към нея и сечеше упорито по нещо в леглото, нещо, което се гърчеше в купчина дебели завивки, пера се вдигаха на облаци от раздраните юргани. Рева заби меча си в гърба на нападателя, вложи цялата си тежест в удара, стоманата потъна дълбоко между лопатките му, проби тялото и върхът щръкна от гърдите. Кръв бликна от устата на мъжа, той изви гръб конвулсивно и се строполи мъртъв на пода.

Рева не вярваше, че васалният лорд е оцелял, но ето че той я зяпна изпод дебелите пухени юргани без други наранявания освен плитък разрез на бузата. Яростни викове привлякоха вниманието й към другата половина на леглото, където жрецът се биеше с лейди Велис. Тя го нападаше с къса рапира, оголила зъби като бясно куче, и бълваше вулгарни ругатни при всеки замах.

— Гъзоебец долен! Да си ядеш топките!

Въпреки показната ярост жената се владееше отлично, ударите й бяха бързи, точни и икономични и неотклонно изтласкваха жреца от леглото. Той парираше атаките й без затруднение, мечът му танцуваше в серия от изящни дъги, стил на отбрана, който Рева познаваше добре от собствените си опити да стигне до него с ножа си по време на общите им тренировки. Въпреки безспорните си умения обаче Велис не можеше да се мери със своя противник — жрецът я подлъга с фалшив удар към очите, откри пролука в отбраната й и я фрасна с юмрук в лицето. Тя се строполи.

Рева грабна меча на мъжа, когото беше пронизала, и застана между жреца и леглото.

Той я зяпна с разкривено от ярост лице.

— Предаваш любовта на Отеца! — изкрещя той. — Мракът на Ал Сорна те е покварил!

— Не — прошепна тя. Искаше да спре сълзите, които напираха в очите й, но не можеше. — Не! Ти го направи.

— Мръсна безбожна греш…!

Тя се хвърли напред, бързо и ниско, с протегнато напред нетрепващо острие. Върхът се заби в бедрото му и се изхлузи окървавен, когато жрецът се извъртя и изпищя.

Ала преди да се е възползвала от предимството си, вик и тропот на множество крака привлече вниманието й към вратата. Жрецът грабна една табуретка и я метна към близкия прозорец, стъклото се строши зад издулата се завеса. Той я стрелна с последен поглед, поглед, пълен с омраза, после се обърна и скочи през прозореца.

Рева пусна меча и се втренчи в завесата, развяна от нощния бриз, в небето отвъд, черно и празно. Метал изстърга от множество ножници, уплашени гласове стигнаха до слуха й, ръце я стиснаха грубо.

— СПРЕТЕ!

Заповедта отекна в стаята и всички застинаха по местата си.

Васалният лорд се измъкна с псувни от завивките и се олюля. Но Рева не гледаше него, а все така се взираше втренчено в прозореца и завесата.

— Погледни ме — каза той с нежен глас и повдигна с пръсти брадичката й. Тя премести поглед върху зачервените очи на чичо си и видя сълзи там, сълзи и усмивка, после устните му оформиха името й тихо и с обич: — Рева.