Антъни Райън
Владетелят на кулата (13)

Записките на Верниерс

Притиснах се към перилото на кораба, възможно най-далече от въпросите на смрадливия.

— Не зная — казах.

Той измъкна нож отнякъде. Сигурно е бил скрит в дрехите му, защото не бях забелязал да е въоръжен, когато се качи на кораба. Острието се озова на гърлото ми по-бързо, отколкото изглеждаше възможно. Мъжът ме хвана за косата с другата си ръка и изви главата ми назад, а вонящият му дъх ме задави.

— Къде е той, писарче?

— С-северните предели — избълвах аз. — Крал Малциус го изпратил там, когато той се върнал в Кралството.

— Това го знам. — Натисна с ножа и острието прогори плътта ми. — Питам къде е сега. Какво ти каза за него Военачалникът? Какви съобщения са му били изпратени?

— Н-никакви. Кълна се! Почти не стана въпрос за него. Стори ми се, че Военачалникът никак не го обича.

Смрадливият се наведе по-близо и се вгледа в лицето ми, явно търсеше признаци, че го лъжа.

— Надявам се, че ще ме компенсираш за всяка евентуална щета — каза генералът. — Планирал бях да извлека значителна полза от този роб.

Смрадливият изсумтя, пусна ме и отстъпи назад. Краката ми се подгънаха, но съумях някак да остана прав, опрян на перилото. Ако се бях сринал на палубата, това би се сметнало като обида към господаря ми. Съпругата на генерала се приближи и ми подаде копринена кърпичка. Притиснах я към плитката рана на гърлото си и кръвта оцапа бродирания плат.

— Подложил си на разпит пленниците, както ти бе наредено, нали? — обърна се смрадливият към генерала. Застана до масата, наля си вино, изпи го на няколко големи глътки. Виното се стече от ъглите на устата му и остави нови петна по мръсните му дрехи.

— Да. — Генералът го измерваше с присвити очи, тонът му — рязък от неохотно угодничество. — Чух всякакви измислици за този Мрачен меч, когото местните явно мразят и в червата. Но нищо съществено. Идеята, че ще им се притече на помощ, намират за нелепа.

— Така ли? — Смрадливият се обърна отново към мен. — Ела тук, писарче.

Тръгнах към масата с подкосени крака, като се стараех да не го поглеждам в очите.

— Пътувал си с него до Островите — продължи онзи. — Смяташ ли за нелепа идеята да помогне на онези, които го мразят?

Спомних си историята, която Ал Сорна ми беше разказал по време на плаването ни, за всички изпитания и битки, които бяха оцветили живота му. Но най-ясният ми спомен беше за деня на предизвикателството, за Щита, проснат в безсъзнание на арената. И как Ал Сорна му обърна гръб и прибра меча си в ножницата. Имах си свои причини да го мразя, не минаваше и ден, без да си мисля за Селиесен, но тогава, на арената, омразата ми се беше притъпила. Не беше изчезнала, разбира се, но и не гореше като преди.

— Простете ми, господарю — казах на генерала. — Но ако може, той ще дойде да се сражава с вас. Тук или другаде.

— Ще дойде, и още как. — Смрадливият гаврътна още една чаша вино и я метна небрежно, а утайката се плисна по красивата географска карта. Мъжът обърна гръб на масата и тръгна към лодката си.

— Някаква разузнавателна информация нямаш ли за мен? — извика след него генералът.

Мъжът погледна през рамо.

— Имам, да. Не очаквай да е лесно.

Преметна се през перилото с нетипична за възрастта си пъргавина, стъпи в лодката и викна на робите да натиснат греблата. Лодката се отдели от кораба и пое назад към брега, мъжът стоеше неподвижен на носа й. Имах чувството, че мога да усетя вонята му дори сега, въпреки разстоянието.

Форнела каза нещо с тих глас, цитат от моя книга — „Злато и прах: размишления върху естеството на политиката“, трета песен.

— „Съдете за един народ по съюзниците му.“

 

 

Атаката започна по обед, стотици лодки поеха през реката и стовариха хиляди варитаи и свободни мечове под стените на Алтор, където защитниците ги засипаха със стрели. Някои лодки така и не стигнаха до брега, надупчени със стрели като игленици, и течението ги отнесе заедно с мъртвия им товар. Мнозина умряха още щом скочиха на брега, преди да са оформили боен строй. Генералът отбеляза, че е постъпил мъдро, снаряжавайки хората си с щитове, и нареди непременно да запиша това.

— Няколко сковани една към друга дървени талпи, импровизирани щитове, които моите хора, по двама и по трима, да държат над главите си — каза той. — Простичка, но гениална защита срещу прословутите им дълги лъкове.

Въпреки гениалната му защита по мои сметки над двеста загинаха под стените, докато първият батальон стигне до най-близката пробойна. Корабите с балистите се бяха придвижили по-близо до брега, но вместо с камъни, инженерите зареждаха машините с големи топки напоени с масло парцали, подпалваха ги с факли и ги изстрелваха над стените. Ако се съдеше по димните колони, поне няколко пожара вече бушуваха в обсадения град.

— Пожарите са най-добрият съюзник на смелия командир — изтъкна доволно генералът и аз се запитах колко ли такива реплики си е приготвил предварително. Жена му завъртя очи, което ми подсказа, че има още такива в запас.

Сражението при пробойните вилня близо час, воларианските войници се мятаха под масирания обстрел и не личеше да напредват. Преценил, че моментът е настъпил, генералът даде знак куритаите да се включат в атаката. Батальонът хукна по моста, мъжете крепяха стълбите над главите си. Генералът не беше сбъркал в преценката си, че кумбраелската отбрана ще бъде съсредоточена върху защита на пробойните, но въпреки това куритаите бяха посрещнати с порой от стрели и поне трийсетина от тях загинаха, преди да стигнат стените и да издигнат обсадните си стълби. А после, докато се катереха по опрените на бойниците стълби, поне половината изгубиха живота си, падаха на земята като зрели круши. Все пак накрая голяма група куритаи успя да се добере до бойниците, малък възел в черно сред сиво-зеленото кумбраелско множество, което полагаше неистови усилия да ги отблъсне. Генералът наблюдаваше сцената през далекоглед; свали го за миг и викна на своя свързочник с флагчетата:

— Да пратят резерва!

Два батальона свободни мечове с обсадни стълби поеха по моста. За разлика от куритаите, те не дадоха много жертви на кумбраелския обстрел, защото защитниците бяха заети с отбраната на бойниците. Свободните мечове изкатериха стената на две места и част от защитниците се отправиха натам, което осигури глътка въздух на куритаите. Сетне нещо като вълна премина изведнъж през кумбраелските редици и те се оттеглиха внезапно, буквално за миг изчезнаха от стените. При една от пробойните са надигна победоносен вик — воларианците най-сетне бяха успели да пробият.

— И това е краят — отбеляза генералът с добре отрепетирано безразличие. Подаде далекогледа на един роб, седна на стола си и взе да глади дълбокомислено брадичка. — Най-великата обсада във воларианската история, завършила успешно благодарение на разумно планиране и кратка битка. — Погледна към мен да провери дали писалката ми стърже послушно по пергамента.

— Може би Съветът ще ти позволи да дадеш име на града — каза Форнела. — Токревия?

Генералът се изчерви и демонстративно не я погледна.

— Макар че Пепелище би било по-подходящо — каза тя, загледана в многобройните димни колони, които се издигаха над града.

— Ще пресъградим — сопна се генералът.

Нямаше триумф на лицето й, само бегла меланхолична погнуса.

— Стига войниците ти да оставят живи хора, които да поробим, за да свършат работата.

Още два часа генералът чака потвърждение, че градът наистина е паднал, ставаше все по-нетърпелив, крачеше напред-назад по палубата и крещеше на надзирателите да налагат тежки наказания за дребните провинения на робите моряци. Накрая откъм брега дойде лодка, на чиято палуба стоеше мъж в изцяло черната броня на ротен командир. Мъжът се прехвърли на борда на кораба с изпито от умора лице, целият в сажди, с превръзка над лакътя. Отдаде чест на генерала и се поклони на съпругата му.

— Е? — попита нетърпеливо Токрев.

— Стените са наши, почитаеми генерале — докладва офицерът. — Но по всичко личи, че кумбраелците изобщо не са имали за цел да ги удържат. Изградили са барикади вътре в града, съборили са цели къщи, за да блокират улиците, по покривите е пълно със стрелци. Нашите хора са лесни мишени. Дадохме повече жертви по улиците на града, отколкото по стените и при пробойните.

— Барикади! — пръсна слюнки Токрев. — Дошъл си при мен да ми мрънкаш за барикади? Ами съборете ги!

— Пробихме през първата преди час, генерале. Но само на стотина метра зад нея имаше друга. Целият град се е вдигнал срещу нас, мъже и жени, стари и млади. Сражаваме се за всяка къща, а онази тяхна вещица сякаш е навсякъде.

Генералът сниши глас.

— Чуя ли още една дума за вещицата, ще заповядам да те бичуват като назидание за хората ти.

Отиде при носа на кораба и се загледа в града.

— Може би заповед за почивка и прегрупиране би била на място в момента — каза Форнела. В гласа й имаше острота, която ми подсказа, че думите й не са просто предложение. — Подсигуряване на превзетото.

Токрев застина и го видях как свива ръце в юмруци зад гърба си. Обърна се към ротния командир.

— Прекратете атаката и се прегрупирайте. Съберете колкото можете масло за лампи. Ще подновим атаката, когато се стъмни, и няма да се бием за всяка къща, а ще ги палим. Ясно?

 

 

Онази нощ град Алтор се сдоби с исполинска оранжева корона; сиянието се издигаше толкова нависоко, че затъмняваше звездите. Генералът ми бе наредил да остана на палубата и да опиша спектакъла, а самият той се оттегли в каютата си с една робиня за наслади, която си бе довел от брега, момиче на не повече от петнайсет години. Форнела се задържа на палубата, увита плътно с шала си. И да я смущаваха звуците, които долитаха отдолу, тя не го показа с нищо; вместо това дойде при мен на носа и се загледа с мрачен поглед в града.

— Колко стар е този град? — попита ме.

— Почти колкото васалство Кумбраел, господарке — отговорих. — Най-малко на четиристотин години.

— Онези кули близнаци са храм на техния бог, нали?

— Катедралата на Световния отец, господарке. Ако не греша, този храм е най-свещеното им място.

— Дали това вдъхновява съпротивата им, как мислиш? Свещена мисия да защитят дома на своя бог с цената на всичко?

— Не зная, господарке. — „По-скоро разбират, че падне ли градът, ги чакат само робство и мизерия, затова предпочитат да умрат с оръжие в ръка.“

— Онзи мъж днес — каза тя. — Вонящият. Не искаш ли да знаеш кой е?

— Не съм в правото си да питам, господарке.

Тя се обърна към мен с усмивка.

— Роб си само от броени седмици, а вече си се вживял в ролята си. Явно държиш на всяка цена да оцелееш. — Обърна гръб на града и се облегна на перилото със скръстени на гърдите ръце. — Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че той изобщо не е човек? А само черупка, побрала призрака на нещо, което е по-гадно и от вонята на тялото, което обитава?

— Аз… за пръв път чувам за такова нещо, господарке.

— Нищо чудно. Това е строго пазена тайна, известна единствено на Съвета и на неколцина като мен, твърде важни, за да бъдат държани в неведение. Нашата мръсна, срамна тайна. — Погледът й се зарея, докато говореше, привлечен сякаш от неприятен спомен. След миг тя примигна, тръсна леко глава и смени темата: — Разкажи ми за този Ал Сорна. Що за човек е той?