Камила Лекберг
Русалката (8)

— Беше ли нужно да ме завлечеш тук днес?

Кенет рядко оставяше раздразнението си да избие. Вярваше в спокойствието и концентрацията във всяка една ситуация. Но Лисбет изглеждаше толкова тъжна, когато й каза, че Ерик се е обадил и го вика в офиса за два часа, въпреки че е неделя. Тя не възрази и това може би беше най-лошото. Тя знаеше колко малко време им остава да прекарат заедно. Колко важни са тези часове, колко безценни. И въпреки това не възрази. Вместо това събра сили да се усмихне и да каже: „Разбира се, хайде тръгвай. Аз съм добре“.

Почти му се искаше да се бе ядосала и повишила глас. Да му беше казала, че трябва да си подреди скапаните приоритети. Но това не беше в природата й. Не си спомняше нито един път да се е развикала през почти двайсетгодишния им брак. Нито на него, нито на някого другиго. Приемаше всички несгоди и скърби със самообладание и дори го утешаваше в случаите, когато самият той се пречупваше. Когато Кенет останеше без сили, тя проявяваше достатъчно сила и за двама им.

А сега я оставяше, за да отиде на работа. Пропиляваше няколко часа от ценното им време и се мразеше за това, че винаги дотърчава като кученце, когато Ерик щракне с пръсти. Сам не се разбираше. Този модел на поведение се беше оформил толкова рано, че бе станал част от личността му. И винаги Лисбет страдаше заради него.

Ерик дори не му отговори. Просто се взираше в монитора на компютъра, сякаш беше в някакъв друг свят.

— Беше ли необходимо да идвам днес? — повтори Кенет. — В неделя? Не можеше ли да почака до утре?

Ерик се обърна бавно към него.

— Уважавам личния ти живот — каза той накрая. — Но ако не вкараме в ред всичко преди търга другата седмицата, можем направо да закрием фирмата. Всички трябва да правим жертви.

Кенет се зачуди какви жертви си приписва Ерик. А и положението не беше толкова критично, колкото намекваше партньорът му. Можеше спокойно да подготви документите и утре сутринта, а твърдението, че фирмата е застрашена, си беше чисто преувеличение. Вероятно Ерик просто се е нуждаел от претекст, за да се измъкне от къщи, но защо трябваше да замесва и Кенет? Най-вероятният отговор беше: защото можеше.

Завърнаха се към задачите си, стиснали зъби, и известно време се трудиха в мълчание. Офисът се състоеше от една-единствена голяма стая, така че нямаше възможност да затвориш вратата и да работиш на спокойствие. Кенет погледна скришом към Ерик. В него имаше нещо различно. Беше трудно да определи какво, но Ерик изглеждаше някак размит, изхабен. За разлика от друг път, косата му не беше идеално сресана, а ризата му бе поизмачкана. Не, не приличаше на себе си. Кенет обмисли дали да попита всичко наред ли е у дома, но се въздържа. Вместо това, възможно най-спокойно каза:

— Видя ли новините за Кристиан вчера?

Ерик се сепна.

— Да.

— Ама че работа. Да те заплашва някакъв перко — каза Кенет с непринуден, почти безгрижен тон. — Но сърцето му биеше силно в гърдите.

— Мм…

Ерик не отделяше поглед от екрана. Но не докосваше нито мишката, нито клавиатурата.

— Кристиан споменавал ли ти е нещо за това?

Обзе го чувството, което човек изпитва, когато се опитва да спре да чопли коричката на рана. Не искаше да говори за това, а и Ерик, изглежда, нямаше желание да обсъжда въпроса. Въпреки това Кенет не можа да се въздържи и повтори въпроса:

— А? Казвал ли е нещо?

— Не, не ми е споменавал нищо за заплахи — отговори Ерик и започна да рови из документите върху бюрото. — Но той беше много зает с книгата, така че не сме се виждали или чували особено често. А и човек сигурно си мълчи за такива неща.

— Не трябва ли да говори с полицията?

— Откъде знаеш, че не го е направил? — Ерик продължи да размества безцелно купчините листа.

— Вярно, вярно… — За момент Кенет потъна в мълчание. — Но какво може да направи полицията, ако заплахите са анонимни? Имам предвид, може да е бил кой ли не откачалник.

— Откъде да знам? — сопна се Ерик. Поряза се на ръба на един лист и изруга: — По дяволите.

След което засмука ранения си пръст.

— Мислиш ли, че заплахите са сериозни?

Ерик въздъхна.

— Защо трябва да гадаем? Ето ти отговор: нямам никаква представа.

Гласът му се повиши и дори се разтрепери и Кенет го погледна учудено. Ерик наистина не беше на себе си. Имаше ли това нещо общо с фирмата?

Кенет никога не се беше доверявал на партньора си. Можеше ли Ерик да е направил някоя глупост? Веднага отхвърли тази мисъл. Следеше внимателно фирмените сметки и щеше да забележи, ако Ерик си науми някаква щуротия. Сигурно беше нещо свързано с Луис. Беше загадка как продължават да са заедно след толкова време и всички, освен самите те, осъзнаваха, че ще си направят взаимна услуга, ако си кажат сбогом и всеки поеме по пътя си. Но не беше негова работа да изтъква този факт. Освен това си имаше достатъчно собствени проблеми.

— Просто се чудех — каза Кенет.

Отвори ексел файла с последния месечен отчет, но мислите му се рееха някъде далече.

* * *

Роклята още носеше миризмата й. Кристиан я притисна към носа си и вдиша микроскопичните остатъци от парфюма й, които бяха попили в плата. Когато затвореше очи и усетеше уханието в ноздрите си, можеше ясно да я види пред себе си. Да види тъмната коса, която стигаше до кръста й и която тя често събираше в плитка или кок на врата. Прическата сигурно изглеждаше старомодно, но не и на нея.

Тя се движеше като танцьорка, въпреки че отдавна бе спряла да танцува. Казваше, че нямала нужната мотивация. Талантът беше налице, но й липсваше желанието да постави танците на първо място, да жертва любовта, времето, смеха, приятелите. Обичаше живота твърде много.

Така че бе изоставила кариерата на танцьорка. Но когато се срещнаха, и чак до края, танцът още го имаше в тялото й. Можеше да седи и да я гледа с часове. Да наблюдава как обикаля из къщата, как подрежда и си тананика, движейки се с такава грация, че сякаш се носеше по пода.

Отново приближи роклята до лицето си. Почувства хладния плат да докосва кожата му, закачайки леко наболата му брада и охлаждайки горещите му, трескави бузи. За последно беше облякла роклята на един Мидсомар^[1]. Синият плат подчертаваше цвета на очите й, а тъмната плитка, която висеше на гърба й, светеше също като лъскавата тъкан.

Беше фантастична вечер. Като никога, по време на празника грееше слънце, така че бяха излезли на двора. Ядоха херинга с варени картофи. Бяха сготвили заедно. Детето лежеше на сянка, а мрежата против комари покриваше плътно количката, така че то бе защитено.

Името на детето прекоси мислите му и той подскочи, като че се бе убол на нещо остро. Насила насочи мислите си към запотените чаши, приятелите, които вдигаха наздравица, лятото, любовта, тях двамата. Сети се за ягодите, които тя донесе в голяма купа. Спомняше си я как ги мие на чешмата в кухнята, а той се закача с нея, задето всяка трета или четвърта ягода се оказва между устните й, вместо в купата. Същата купа, която щяха да сервират на гостите, заедно с бита сметана и щипка захар, точно както я бе научила баба й. Тя отвърна на закачките му със смях, придърпа го към себе си и го целуна с устни, които имаха вкус на зрели плодове.

Той захлипа, както си седеше с роклята в ръце. Не можеше да се удържи. По плата се появиха тъмни петна от сълзите му и той ги избърса с ръкава на блузата си. Не искаше, не биваше да изцапа и малкото, което му беше останало.

Кристиан постави внимателно дрехата обратно в куфара. Роклята беше единственото, останало от тях. Единственото, което се бе решил да запази. Затвори куфара и го пъхна предпазливо на мястото му. Сана не биваше да го намери. Стомахът му се обръщаше при мисълта тя да го отвори, да погледне вътре, да вземе роклята. Знаеше, че не е прав, но беше избрал Сана по една-единствена причина. Тя не приличаше на нея. Не се движеше като танцьорка и устните й нямаха вкус на ягоди.

Но това не беше помогнало. Миналото все пак го настигна. Също толкова безмилостно, колкото бе застигнало и нея, жената със синята рокля. Той вече не виждаше изход.

* * *

— Може ли да ви оставя Лео за малко?

Паула гледаше към майка си, но всъщност се надяваше най-вече на Мелберг. Много скоро след раждането на сина им двете с Йоана разбраха, че новият мъж на майка й е перфектната детегледачка. Мелберг беше абсолютно неспособен да им откаже.

— Не, ние… — започна Рита, но партньорът й я прекъсна и каза ентусиазирано:

— Няма проблеми, с баба му ще гледаме малкия. Вие тръгвайте и не се притеснявайте.

Рита въздъхна отчаяно, но не можа да не погледне с любов към мъжа, с когото бе избрала да живее. Той беше необработен диамант, меко казано. Знаеше, че мнозина го смятат за грубиян, за недодялан и невъзпитан. Но тя още в началото откри в него други качества, такива, които само добра жена би могла да изкара наяве.

И се бе оказала права. Мелберг се държеше с нея като с кралица. Стигаше й да го види как гледа сина на дъщеря й, за да разбере какво се крие в него. Любовта му към момчето беше невероятна. Единственият проблем бе, че тя самата внезапно се озова на второ място. Но можеше да го преживее. Освен това имаха напредък на дансинга. Нямаше изгледи той да стане майстор на салсата, но поне вече не й се налагаше да ползва обувки с метални върхове.

— Ако можеш да се справиш с него сам за известно време, мама може да дойде с нас. С Йоана мислим да отидем до Торп и да купим разни неща за стаята на Лео.

— Давай го насам — каза Бертил и замаха нетърпеливо към момчето в ръцете на Паула. — Естествено, че ще издържим няколко часа. Бутилка или две, когато огладнее, а после малко качествено общуване с дядо Бертил. Какво по-добро за момчето!

Паула му подаде сина си и Бертил го пое в прегръдките си. Господи, каква странна двойка бяха. Но между тях имаше специална връзка, не можеше да го отрече. Макар и в нейните очи Бертил Мелберг все още да беше най-лошият шеф, който можеше да си представи, той се бе оказал най-добрият дядо на света.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Рита леко притеснено.

Въпреки че Бертил помагаше донякъде с Лео, опитът му с бебета и с грижите за тях беше, меко казано, ограничен. Собственият му син, Симон, се беше появил в живота му чак като тийнейджър.

— Че то е ясно — каза Мелберг обиден. — Ядене, сране, спане. Колко да е трудно? Аз самият го правя от шейсет години.

Той едва ли не ги изтика навън и затвори вратата. Сега щяха да си играят на спокойствие, той и хлапето.

Два часа по-късно целият беше плувнал в пот. Лео пищеше с цяло гърло, а миризмата на мръсни пелени се стелеше като мъгла над всекидневната. Дядо Бертил опитваше отчаяно да приспи Лео, но момчето просто крещеше все по-силно. Косата на Мелберг, която обикновено беше сресана като спретнато гнездо върху темето му, сега се бе спуснала над дясното му ухо, а потта образуваше петна като чинии под мишниците му.

Беше на път да се паникьоса. Хвърли поглед към мобилния си телефон, който лежеше на масата във всекидневната. Да звънне ли на момичетата? Те сигурно още са в Торп и ще минат поне четирийсет и пет минути, докато се върнат, дори и да потеглят на мига. А и ако се обади за помощ, може би повече нямаше да смеят да му дадат да гледа малкия. Не, трябва сам да оправи кашата. През живота си се бе борил с доста гадни типове, беше участвал в престрелки и се бе изправял срещу побъркани наркомани с ножове. Все ще овладее и тази ситуация. В крайна сметка, хлапето не е по-голямо от самун хляб, макар да има гърло като на голям мъж.

— Хайде, малкият, сега ще разнищим тая работа — каза Мелберг и остави разстроеното бебе в леглото му. — Да видим, яката си се насрал. И сигурно си гладен. С други думи, имаме криза и на двата фронта. Въпросът е кой е с приоритет — Мелберг говореше високо, за да надвика пищенето. — Така, яденето винаги е на първо място, поне при мен. Значи отиваме да ти приготвим голяма бутилка каша.

Бертил отново вдигна Лео и го отнесе в кухнята. Беше получил ясни инструкции как да приготви кашата, а с микровълновата ставаше съвсем бързо. Пробва внимателно как е на топлина, като самият той засмука малко от бутилката.

— Пфу, каква гадост. Е, момчето ми, за по-вкусните неща ще трябва да почакаш, докато пораснеш малко.

Като видя бутилката, Лео запищя още повече и Бертил седна до кухненската маса и гушна бебето с лявата си ръка. Приближи биберона на шишето до устата му и Лео засмука лакомо. Бутилката се изпразни за нула време и Мелберг усети как малкото телце се отпуска. Но скоро момчето отново започна да се върти неспокойно, а миризмата беше така нетърпима, че дори Мелберг вече не издържаше. Проблемът беше, че смяната на пелени беше дейност, от която до този момент с голям успех бе успявал да стои настрана.

— И така, спасихме единия фронт. Остава само другият — каза той с бодър тон, който изобщо не съответстваше на чувството, с което го изпълваше предстоящата задача.

Мелберг занесе хленчещия Лео в банята. Беше помогнал на момичетата да монтират маса за повиване на стената и там имаше всичко необходимо за операция „мръсни пелени“.

Постави момчето на масата и смъкна ританките му. Опитваше се да диша през устата, но миризмата беше така всепроникваща, че и това не помагаше. Отлепи лепенките от двете страни на пелените и едва не припадна, когато мацаницата се разгърна пред него в цялата си прелест.

— Исусе Христе!

Огледа се отчаяно и видя пакет мокри кърпички. Протегна се да го вземе и щом пусна краката на бебето, Лео се възползва от възможността да зарови ходилата си в пелената.

— Не, не, не прави така — затюхка се Мелберг, издърпа цяла шепа кърпички и започна да търка.

Успя единствено да размаже акото още повече, преди да осъзнае, че първо трябва да отстрани източника на проблема. Вдигна краката на Лео, измъкна пелените изпод дупето му и с гримаса на отвращение ги изхвърли в кофата на пода.

Половин пакет мокри кърпички по-късно видя светлина в края на тунела. Беше избърсал по-голямата част от мръсотията и Лео се успокои. Мелберг избърса нежно и последното изцапано място и извади нови пелени от рафта над масата.

— Я виж ти, вече сме на прав път — каза той доволно, а Лео замаха с крака, явно доволен, че може малко да си проветри дупето. — От коя страна стои това?

Мелберг въртеше пелените в ръце и накрая реши, че малките картинки с животни сигурно са отзад, също като етикетите на дрехите. Не паснаха много добре, а лепенката се залепи накриво. Толкова трудно ли беше да произведат нещо като хората? Добре че беше работлив мъж и гледаше на проблемите като на предизвикателство.

Мелберг вдигна Лео, отнесе го със себе си в кухнята и го подпря на рамо, докато ровеше в най-долното чекмедже. Там намери каквото търсеше. Тиксо. Отиде във всекидневната, положи Лео на дивана и след като опаса пелените два пъти с тиксото, огледа доволно произведението си.

— Ето така. А момичетата се притесняваха, че няма да се справя с него. Какво ще кажеш, Лео, не си ли заслужихме малка почивка?

Бертил вдигна добре опакованото бебе и се настани удобно на дивана с Лео в скута си. Детето започна да човърка нещо с пръстчетата си, но след малко зарови доволно лице във врата на комисаря.

Когато жените в живота им се прибраха половин час по-късно, двамата спяха дълбоко.

* * *

— Кристиан вкъщи ли е?

На Ерика й се прииска да се обърне и да избяга, когато Сана отвори вратата. Но Патрик беше прав. Нямаше избор.

— Да, само че е на тавана. Ще го извикам. — Сана се обърна към стълбището, водещо до втория етаж. — Кристиан! Имаш посетител — викна тя, после погледна Ерика. — Влизай, сега ще дойде.

— Благодаря.

Ерика се чувстваше неловко, застанала до Сана в антрето, но скоро чу стъпки по стълбите. Щом Кристиан се появи, тя забеляза колко изнемощял изглежда и гузната й съвест я загриза още по-безмилостно.

— Здравей? — каза той въпросително и я поздрави с прегръдка.

— Трябва да говоря с теб за едно нещо — каза Ерика и отново изпита желание да си плюе на петите.

— Аха. Ами добре, влизай.

Кристиан направи жест към хола и тя се измъкна от връхните си дрехи.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. Искаше единствено да приключи с цялата работа. — Как мина раздаването на автографи? — попита и седна в единия край на дивана в хола, потъвайки дълбоко в меката мебел.

— Добре — отговори Кристиан по начин, който не предразполагаше към повече въпроси и попита: — Видя ли вчерашния вестник?

Лицето му беше сиво на зимната светлина, която се процеждаше през прозореца.

— Да, точно за това исках да поговорим.

Ерика събра сили за продължението. Един от близнаците я ритна силно в ребрата и тя изпъшка.

— Ритат ли?

— Да, и още как. — Пое си дъх и продължи: — Историята изтече в пресата по моя вина.

— Какво имаш предвид?

Кристиан се поизправи в дивана.

— Не аз съм ги информирала — побърза тя да добави. — Но направих глупостта да разкажа на неподходящ човек.

Не можеше да погледне Кристиан в очите и вместо това се взираше в ръцете си.

— Габи? — въздъхна Кристиан уморено. — Но не помисли ли, че тя…

Ерика го прекъсна.

— И Патрик каза същото. Имате право. Трябваше да се досетя, че не мога да й се доверя, че тя ще възприеме историята като възможност за още по-голяма публичност. Чувствам се като глупачка. Наистина не трябваше да постъпвам толкова наивно.

— Така е, но вече няма какво да се направи — каза Кристиан.

Примирението му накара Ерика да се почувства още по-зле. Предпочиташе да й се развика, отколкото да гледа умореното му, разочаровано изражение.

— Извинявай, Кристиан. Много съжалявам за това.

— Е, можем поне да се надяваме, че тя е права.

— Кой?

— Габи. Така поне ще продам повече книги след случилото се.

— Не разбирам как може да бъде толкова цинична. Да те изтипоса така пред медиите само защото ще е добре за бизнеса.

— Все пак не е постигнала такъв успех, като се е държала добре с всички.

— И въпреки това. Струва ли си?

Ерика се чувстваше отчаяна заради предателството, което бе извършила, и не можеше да проумее как някой би сторил нещо такова умишлено. И то заради някаква печалба.

— Ще отшуми — каза Кристиан, но не звучеше напълно убеден.

— Журналистите нахвърлиха ли ти се?

Ерика се размърда, опитвайки се да застане по-удобно. Както и да седнеше, имаше чувството, че някой от органите й остава приклещен.

— След първия разговор вчера си изключих мобилния. Не смятам да ги подхранвам с още информация.

— А как върви с… — Ерика се поколеба. — Получавал ли си още заплахи? Ще те разбера, ако вече ми нямаш доверие, но знай, че си научих урока.

Кристиан като че се сви в себе си. Загледа се през прозореца. Не бързаше да отговори. Когато все пак го направи, гласът му беше слаб и изморен.

— Не искам да говоря за това. И без това придоби твърде големи пропорции.

От горния етаж се чу трясък и едно от децата закрещя високо и пискливо. Кристиан не понечи да се изправи, но Ерика чу зад гърба си как Сана се втурва по стълбите.

— Добре ли се разбират? — попита Ерика и кимна нагоре.

— Не особено. Общо взето, големият брат не се радва на конкуренцията. — Кристиан се усмихна.

— Хората имат склонност да се фокусират твърде много върху първото си дете, когато се роди — каза Ерика.

— Да, така е — съгласи се Кристиан и усмивката му изчезна.

Изражението му беше чудновато и Ерика не можеше да го разгадае.

На горния етаж вече се чуваха виковете и на двете момчета и ядосаният глас на Сана се присъедини към тях.

— Трябва да говориш с полицията — каза Ерика. — Както се досещаш, разказах на Патрик и стоя зад това си решение. Той смята, че определено трябва да погледнеш на нещата сериозно и първата стъпка е да съобщиш в полицията. Като начало можеш просто да се срещнеш с него, неофициално, ако искаш.

Сама чу, че гласът й звучи умолително, но писмата много я бяха разстроили и подозираше, че в действителност Кристиан също се чувства така.

— Не искам да се занимавам повече с това — каза той и се изправи. — Знам, че не си искала нещата да се развият така, когато си говорила с Габи. Но трябва да уважиш решението ми да не раздухвам историята.

Крясъците на горния етаж достигнаха нови висоти и Кристиан тръгна към стълбите.

— Извини ме, трябва да помогна на Сана, преди момчетата да се избият. Не е нужно да те изпращам, нали?

Той забърза нагоре, без да каже довиждане, и на Ерика й се стори, че се опитва да избяга.

 

 

Никога ли нямаше да се приберат? Караваната му се струваше все по-малка с всеки изминал ден, въпреки че бе проучил всяко кътче на къмпинга. У дома може би отново щяха да му обърнат внимание. Тук се държаха като че ли не съществува.

Татко решаваше кръстословици, а мама беше болна. Или поне това обяснение получи, когато поиска да влезе при нея. Тя лежеше по цял ден на тясната койка в караваната. Не се бе опитала да плува с него втори път. Въпреки че си спомняше страха и нещото, което се увиваше около краката му, той ги предпочиташе пред постоянното заточение.

— Мама е болна. Върви да си играеш.

И той ги остави. Запълваше дните си сам-самичък. Другите деца в къмпинга отначало искаха да си играят с него, но той не прояви интерес. Ако не можеше да бъде с мама, не искаше да бъде с никого.

Тя не оздравяваше и той се притесняваше все повече. Понякога я чуваше да повръща. И изглеждаше толкова бледа. Ами ако беше нещо опасно? Ако и тя умреше и го оставаше сам? Също както предишната му майка.

Само като си го помислеше, и му идваше да се свие в някой ъгъл. Да се скрие, да стисне очи, толкова здраво, че мракът да не може да проникне в него. Не можеше да си позволи такива мисли. Красивата му майка не може да умре. Не и тя.

Намери си собствено местенце. Горе на хълма, с изглед към къмпинга и водата. Ако протегнеше врат, можеше да види дори покрива на тяхната каравана. Сега прекарваше дните си там и никой не го безпокоеше. Там горе часовете отлитаха неусетно.

Татко също искаше да се прибират. Чу го да го казва. Но мама не искаше. Нямало да достави това удоволствие на Вещицата, така каза, докато лежеше на койката, по-бледа и слаба от обикновено. Вещицата трябвало да знае, че те ще прекарат цяло лято тук, както винаги. Съвсем близо до нея, но без да я посетят. Не, нямаше да се прибират. Мама по-скоро би умряла.

Повече не обсъждаха въпроса. Каквото решеше мама, това ставаше. Той продължи да ходи на специалното си място всеки ден. Седеше, прегърнал колене, а мислите и фантазиите му препускаха на воля.

Само да се приберяха у дома и всичко щеше да се оправи. Да, щеше да се оправи.