Камила Лекберг
Русалката (7)

Кристиан барабанеше с химикалка по малката маса, на която го бяха настанили. До него имаше висока купчина екземпляри на „Русалката“. Още не можеше да й се нагледа. Чувството името му да стои на корицата на книга, беше нереално. Истинска книга.

Още нямаше прилив на хора и той не вярваше, че изобщо ще има. Само автори като Марклунд и Гиу привличаха големи тълпи. Самият той беше много доволен от петте книги, които вече бе подписал.

Все пак се чувстваше малко не на място, седнал зад малката маса. Хората бързаха покрай него, поглеждаха го любопитно, но не спираха. Не знаеше дали трябва да ги поздравява, когато се обърнат към него, или пък да се прави на зает.

Гунел, собственичката на книжарницата, му се притече на помощ. Застана до него и кимна към купчината книги.

— Дали ще имаш нещо против да подпишеш няколко бройки? Хубаво е да имаме няколко с автограф, които да продадем след това.

— Разбира се, колко екземпляра? — отвърна Кристиан, доволен, че ще има някакво занимание.

— Ами да кажем, десет — каза Гунел и подравни няколко книги, които стояха накриво.

— Няма проблеми.

— Направихме голяма реклама на събитието — додаде Гунел.

— Не се съмнявам — каза Кристиан и се усмихна. Разбираше, че тя се опасява да не би той да припише слабата посещаемост на бездействие от страна на книжарницата. — Не съм известен автор, така че не очаквам кой знае какво.

— Но все пак продадохме няколко броя — каза тя приятелски и го остави, за да помогне с нещо на касата.

Той взе една книга и свали капачката на химикалката, готов да се захване с подписите. С крайчеца на очите си забеляза, че съвсем близо до него е застанал човек, и щом вдигна поглед, в лицето му бе заврян голям жълт микрофон.

— Намираме се в книжарницата, където в момента Кристиан Тюдел подписва дебютния си роман „Русалката“. Кристиан, днес името ти е по всички афиши^[1]. Притесняват ли те заплахите, насочени срещу теб? Полицията намесила ли се е?

Репортерът го гледаше подканващо. Още не се беше представил, но ако се съдеше по надписа на микрофона, работеше в местното радио.

Кристиан съвсем изключи.

— Афишите? — попита той.

— Да, ти си на афиша на ГТ, не си ли го видял? — Репортерът не изчака отговора на Кристиан, ами повтори въпроса, който току-що бе задал: — Притесняваш ли се заради заплахите? Полицията охранява ли днешното събитие?

Репортерът огледа помещението, но след това отново се обърна към Кристиан, който още държеше химикалката вдигната над книгата, която се бе канил да подпише.

— Не знам как… — заекна той.

— Но е вярно, нали? Получаваш заплахи, свързани с работата ти по книгата, а на рилийз партито в сряда си припаднал, когато е пристигнало поредното писмо?

— Да — смънка Кристиан и усети как не му достига въздух.

— Знаеш ли кой ти изпраща писмата? Полицията знае ли?

Микрофонът отново се озова на няколко сантиметра от устата му и Кристиан трябваше да се въздържи, за да не го блъсне настрана. Не искаше да отговаря на тези въпроси. Не разбираше откъде са разбрали медиите. Сети се за писмото в джоба на якето. Беше пристигнало вчера и той успя да го вземе от пощенската кутия, преди Сана да го е открила.

Огледа се панически, чудейки се как да се измъкне. Срещна погледа на Гунел. Тя, изглежда, веднага схвана, че нещо не е наред, и отиде при тях.

— Какво става тук?

— Взимам интервю.

— Попитахте ли Кристиан дали иска да бъде интервюиран? — Тя погледна Кристиан, който поклати глава.

— Ами тогава? — Гунел впери поглед в репортера, който беше свалил микрофона. — Освен това Кристиан е зает. Подписва книги в книжарницата ни. И трябва да ви помоля да не го безпокоите.

— Да, но… — започна журналистът, после затвори уста и натисна едно от копчетата на записващото си устройство. — А дали ще можем да направим кратко интервю след…

— Изчезвайте — отсече Гунел и Кристиан не можа да не се усмихне леко.

— Благодаря — каза той, след като журналистът се махна.

— За какво ставаше дума? Онзи изглеждаше много настоятелен.

Облекчението от това, че репортерът си бе тръгнал, бързо отмина и Кристиан преглътна тежко, преди да отговори:

— Твърдеше, че пишело за мен в афиша на ГТ. Получих няколко заплашителни писма и очевидно медиите са разбрали за това.

— Олеле. — Гунел го погледна първо стреснато, после притеснено. — Искаш ли да отида да купя вестника, за да видиш какво пише?

— Би ли могла да го направиш? — попита той, а сърцето му биеше все по-силно в гърдите.

— Да, ей сега — увери го тя, потупа го утешително по рамото и тръгна.

Известно време Кристиан не помръдна, просто се взираше пред себе си. После взе химикалката и започна да подписва книгите, както Гунел го бе помолила. След малко усети, че трябва да отиде до тоалетната. Пред масата още не се тълпяха хора, така че не беше голям проблем да се измъкне за момент.

Тръгна през книжарницата, бързайки към стаята на персонала в дъното на помещението, и само след няколко минути отново седеше на мястото си. Гунел още не се бе върнала с вестника и той се подготви психически за това, което предстоеше.

Протегна ръка към химикалката, но спря объркан поглед върху книгите, които трябваше да подпише. Наистина ли ги беше оставил така? Преди да изтича до тоалетната, бяха стояли по-различно и му хрумна, че някой може да се е възползвал от отсъствието му и да е свил един-два екземпляра. Но не мислеше, че купчината изглежда по-малка, затова реши, че сигурно си е въобразил, и отвори най-горната книга, за да напише поздрав към читателя.

Страницата не беше празна. А почеркът му бе твърде добре познат. Тя е била тук.

Гунел се приближи до него със сутрешния брой на ГТ и той видя голяма своя снимка на първа страница. Знаеше какво означава това. Миналото беше на път да го настигне. Тя никога нямаше да се откаже.

* * *

— Боже господи, имаш ли представа колко пари си пръснала последния път, когато ходи до Гьотеборг? — Ерик държеше сметката за кредитната карта и зяпаше сумата.

— Да, някъде около десет хиляди крони — отвърна Луис и продължи спокойно да лакира ноктите си.

— Десет хиляди! Как можеш да похарчиш десет хиляди само на едно пазаруване?

Ерик размаха хартийката, след което я хвърли на кухненската маса пред себе си.

— Ако бях добавила и чантата, която си харесах, щяха да станат към трийсет хиляди — каза тя и огледа доволно розовия цвят на ноктите си.

— Мамка му, ти не си наред!

Той отново вдигна сметката и се взря в нея, сякаш със силата на волята си можеше да промени сумата.

— Не можем ли да си го позволим? — попита съпругата му и го погледна с лека усмивка.

— Въпросът не е дали можем да си го позволим, или не. Въпросът е, че аз работя денонощно, за да изкарвам пари, а ти просто ги пилееш за… идиотщини.

— Да, а аз не правя нищо вкъщи — каза Луис и се изправи, размахвайки ръце, за да изсъхне лакът за нокти. — Само си седя, ям пралини и гледам сапунки по цял ден. Сигурно и сам си отгледал момичетата, аз и в това ли нямам участие? Ти си сменял пелени, хранил си ги, водел си ги на училище, грижил си се за всичко вкъщи. Така ще да е било, а?

Тя профуча покрай него, без дори да го погледне. Бяха водили този разговор хиляди пъти. И сигурно щяха да го водят още хиляда, ако не настъпеше някаква драстична промяна. Бяха като сработени танцьори, които знаеха стъпките и се движеха синхронно.

— Това е една от находките ми от Гьотеборг. Не е ли хубаво? — Тя свали едно кожено яке, което висеше на закачалка в антрето. — От разпродажба, струваше само четири хиляди.

Вдигна го пред себе си, след което го окачи обратно и тръгна по стълбите към горния етаж. Вероятно и този път никой нямаше да спечели спора. Бяха равностойни опоненти и всичките им сблъсъци през годините завършваха с равенство. Вероятно по-добре би било един от тях да е по-слаб. Тогава нещастният им брак можеше и да приключи.

— Следващия път ще ти срежа картата — изкрещя й той.

Момичетата бяха на гости при приятелка, така че нямаше причина да говорят тихо.

— Докато харчиш пари за любовниците си, не си и помисляй да докосваш картата. Да не си единственият, който може да чете банкови извлечения?

Ерик изруга. Знаеше си, че трябва да промени адреса, така че сметките да пристигат в офиса. Не можеше да отрече, че е щедър към онези, на които се падаха честта и удоволствието да го приемат в леглото си. Пак изруга и нахлузи обувките си. Осъзна, че този рунд въпреки всичко е спечелен от Луис. И тя също го знаеше.

— Отивам да купя вечерния вестник — викна той и тресна вратата след себе си.

Разхвърча се чакъл, когато подкара рязко беемвето, а пулсът му се успокои чак когато наближи градчето. Само да беше подписал предбрачен договор. Тогава Луис отдавна щеше да е блед спомен. Но по онова време бяха бедни студенти, а когато преди няколко години повдигна въпроса за развод, тя просто му се изсмя в лицето. Ерик отказваше да я остави да се измъкне с половината от това, което бе изградил и за което се бе трудил и борил. За нищо на света! Удари волана с юмрук, но се успокои, когато сви в паркинга на „Консюм“^[2].

Пазаруването беше задача на Луис, така че той бързо подмина рафтовете с хранителни стоки. Спря се за кратко при сладките, но реши да се въздържи. Вместо това тръгна към вечерните вестници, които се намираха точно до касата, но щом ги видя, спря на място. Черните букви на афиша крещяха насреща му: Новата литературна звезда Кристиан Тюдел живее под заплаха за живота си! И отдолу, в телеграфен стил и с по-дребен шрифт: Получава заплаха по време на рилийз парти, припада.

Ерик трябваше да направи усилие, за да накара краката си да тръгнат напред. Чувстваше се така, сякаш се движи под вода. Взе един брой на ГТ и с треперещи пръсти намери страниците със статията. Когато я изчете, се втурна към изхода. Не беше платил за вестника и чу касиерката да вика някъде зад гърба му. Но продължи да бяга. Трябваше да се прибере.

* * *

— Как, по дяволите, са разбрали вестниците?

Патрик и Мая бяха ходили на пазар и той хвърли днешния брой на ГТ на масата, преди да прибере храната в хладилника. Мая се беше покатерила на един от кухненските столове и му помагаше ентусиазирано, като вадеше продуктите от торбите.

— Ох… — бе всичко, което успя да каже Ерика.

Патрик бе протегнал ръка към хладилника, но спря по средата на движението. Познаваше съпругата си достатъчно добре, за да разчита сигналите.

— Какво си направила, Ерика?

Патрик държеше в ръка опаковка от „Лет & Лагом“^[3] и я гледаше право в очите.

— Информацията може да е изтекла чрез мен.

— Как така? С кого си говорила?

Дори Мая долови напрежението в кухнята и застана неподвижно, загледана в майка си.

Ерика преглътна и се престраши.

— С Габи.

— С Габи! — Патрик едва не се задави. — Разказала си на Габи? Със същия успех можеше да звъннеш направо на ГТ.

— Не мислех…

— Да, спокойно може да се каже, че не си мислела. Какво смята Кристиан за това? — попита Патрик и посочи гръмките заглавия.

— Не знам — отговори Ерика. Стомахът й се сви, когато си представи как ще реагира Кристиан.

— Като полицай мога да кажа, че това е най-лошото, което можеше да се случи. Тази показност може не само да провокира човека, изпратил писмата, ами и да ни докара нови автори на заплахи.

— Не ми чети конско, знам, че беше глупаво. — Ерика усети как сълзите й напират в очите. Разплакваше се лесно и в нормално състояние, а бременността определено не й помагаше да запазва самообладание. — Не се замислих. Звъннах на Габи, за да я питам дали са получавали заплахи в издателството, и в мига, в който зададох въпроса, разбрах, че е било глупаво да й разказвам. Но вече беше твърде късно… — Думите й се удавиха в плач и носът й също потече.

Патрик й подаде салфетка, прегърна я и я погали по косата. После заговори тихо в ухото й:

— Скъпа, не се разстройвай. Не исках да те упреквам. Знам, че не си искала да стане така. Спокойно… — Той я залюля в прегръдката си и тя усети как плачът й затихва.

— Не вярвах, че тя би могла…

— Знам, знам. Но тя е съвсем друг човек. Трябва да се научиш, че не всички мислят еднакво. — Патрик се отдръпна леко и я погледна в очите.

Ерика избърса бузи със салфетката, която той й бе дал.

— И какво да правя сега?

— Трябва да говориш с Кристиан. Да се извиниш и да му обясниш.

— Но…

— Никакво но. Това е единственото решение.

— Имаш право — съгласи се Ерика. — Но трябва да кажа, че изобщо не ми се нрави. И мисля да проведа сериозен разговор с Габи.

— Като начало трябва да започнеш да се замисляш с кого говориш и какво казваш. Габи мисли преди всичко за издателството си, вие сте на второ място. Така стоят нещата.

— Да, да, разбирам. Не е нужно да ми опяваш. — Ерика погледна гневно мъжа си.

— Да оставим това — каза Патрик и се завърна към подреждането на продуктите.

— Успя ли да откриеш нещо за писмата?

— Не, не ми остана много време — отвърна Патрик.

— Но ще се заемеш с тях, нали? — настоя Ерика.

Патрик кимна и се захвана да реже зеленчуци за вечерята.

— Да, разбира се. Но би ме улеснило, ако самият Кристиан ми сътрудничеше. Много бих искал да видя и другите писма например.

— Ами говори с него. Може би ти ще успееш да го убедиш.

— Но така ще разбере, че ти си ми казала.

— Изтипосах го в един от най-големите вечерни вестници в Швеция, така че можеш да се възползваш. Така и така ще иска да ме прати по дяволите.

— Може и да не реагира толкова зле.

— Ако аз бях на негово място, повече не бих си проговорила.

— Стига с този ужасен песимизъм — каза Патрик, вдигна Мая и я сложи върху кухненския плот до себе си. Тя обичаше да „помага“, когато готвят. — Отиди при него утре сутринта и му обясни какво се е случило, и че изобщо не си възнамерявала да стане така. После аз ще поговоря с него и ще се опитам да го убедя да ни сътрудничи.

Той подаде на Мая парче краставица, която тя настървено започна да обработва с малкото си на брой, но за сметка на това остри зъби.

— Значи, утре — въздъхна Ерика.

— Утре — повтори Патрик, наведе се и целуна съпругата си по устата.

* * *

Усети се, че постоянно поглежда към тъчлинията. Не беше същото без него.

Преди беше идвал на всяка тренировка, независимо от времето. Футболът ги свързваше. Той крепеше приятелството им, въпреки желанието на Лудвиг да се отдели от родителите си. Да, с татко бяха приятели. Разбира се, понякога се караха, като всички бащи и синове. Но в основата си отношенията им бяха като на двама приятели.

Лудвиг затвори очи и го видя пред себе си. С дънки и суитчър с надпис Фелбака на гърдите, които носеше постоянно, за ужас на мама. С ръце в джобовете и очи, вперени в топката. И в Лудвиг. Но никога не викаше, както правеха много от другите бащи. Идваха на тренировки и мачове и през цялото време крещяха на синовете си. „Мамка му, Оскар, стегни се!“, или: „По дяволите, размърдай се малко, Дане!“. Баща му никога не правеше така. Казваше само: „Браво, Лудвиг!“, „Добър пас!“, „Покажи им, Луде!“.

С периферното си зрение видя, че към него е отправен пас и механично ритна топката нататък. Радостта от футбола вече я нямаше. Но той се опитваше да я преоткрие, тичаше и се бореше, въпреки зимния студ. Можеше да се оправдае с всичко случило се и да се предаде. Да зареже тренировките, да плюе на тях и на отбора. Никой нямаше да го обвини, всички биха го разбрали. Всички, освен татко. За него да се предадеш никога не беше вариант.

Така че Лудвиг беше тук. С отбора. Но радостта я нямаше, а тъчът бе празен. Татко го нямаше, вече го бе осъзнал. Татко го нямаше.

 

 

Не му разрешиха да седи в караваната. А това беше едва първото от редица разочарования по време на така наречената почивка. Нищо не се получи така, както се бе надявал. Сега, когато не разполагаха с простора на цялата къща, тишината, прекъсвана единствено от груби думи, сякаш ги притискаше. Сякаш почивка означаваше повече време за караници, повече време за избухванията на мама. Татко изглеждаше още по-дребен и сив.

Идваше с тях за пръв път, но беше разбрал, че мама и татко всяка година пътуваха с караваната до място със странното име Фелбака. Името означаваше Планинско възвишение, но той не видя планини, а почти нямаше и възвишения. Пейзажът беше предимно равнинен. Настаниха се в къмпинг, където бяха приклещени между цял куп други каравани. Не беше сигурен дали му харесва. Но татко обясни, че родът на мама идва от Фелбака и затова тя иска да ходят там.

Това също беше странно, защото не видя и роднини. По време на една от караниците в тясното пространство разбра, че тук някъде имаше жена на име Вещицата и че явно тя беше роднината. Смешно име. Вещицата. Но, изглежда, мама не я харесваше, защото гласът й ставаше още по-твърд, когато говореше за нея, а и така и не я срещнаха. Защо въобще трябваше да идват тук?

Но това, което намрази най-много във Фелбака и в почивката, беше къпането. Никога преди не бе влизал в морето. Първоначално не знаеше какво да мисли. Но мама го насърчаваше. Каза му да спре да капризничи и че не иска да има пъзльо за син. Така че той пое дълбоко дъх и нагази внимателно в ледената вода. Едва не му призля от студа и солта по кожата му. Спря, когато водата стигна до кръста му. Беше твърде студено, не можеше да диша. И усещаше, че нещо докосва краката му, сякаш пълзи и се увива около прасците му. Мама влезе във водата и тръгна към него, засмяна. Хвана го за ръката и го поведе навътре. Изведнъж го обзе такова щастие. Ръката му беше в тази на мама, а смехът й звънтеше насреща му и отскачаше от вълните. Като че краката му се движеха сами, сякаш се бяха отделили от дъното и се носеха по водата. Накрая спря да усеща пясък под стъпалата си, но нямаше значение, защото мама го държеше, носеше го, обичаше го.

И тогава тя го пусна. Усети дланта й да се плъзва по неговата, последвана от пръстите, след това от върховете им, докато накрая не само краката, но и ръката му се озова в нищото. Отново усети студа в гърдите си. Нивото на водата като че се покачваше. Стигна до раменете му, до врата му. Вирна брадичка, но водата се приближаваше твърде бързо. Не успя да затвори челюсти навреме, сол и студ нахлуха в устата му и се стекоха надолу към гърлото му, а морето продължаваше да се покачва, над бузите, над очите, докато не обгърна главата му като похлупак, докато всички звуци не изчезнаха. Остана единствено нещото, което пълзеше и се увиваше около него под водата.

Замаха с ръце, удряше нещото, което искаше да го завлече надолу. Но не успяваше да преодолее масивната водна стена, а когато най-накрая усети нечия кожа до своята, ръка на рамото си, първият му импулс бе да се предпази. После го издърпаха нагоре и скалпът му изплува над повърхността. Първото вдишване беше брутално и болезнено и той алчно загълта още въздух. Мама го стискаше твърде силно за ръката, но това нямаше значение. Водата вече не се опитваше да го улови.

Погледна мама, благодарен, че го е спасила и не го е оставила да изчезне. Но в очите й видя само презрение. По някакъв начин бе сгрешил, отново я беше разочаровал. Само ако знаеше как…

Няколко дни след това още имаше синини по ръката.