Камила Лекберг
Русалката (4)

— Чух, че снощи е имало малка драма. Какво си е мислел Кристиан? Да се напие на такова събитие!

Кенет Бенгтсон пристигна късно в офиса след натоварена сутрин у дома. Остави якето си на дивана, но след неодобрителния поглед на Ерик го вдигна и го окачи на кукичката в антрето.

— Да, безспорно позорен завършек на вечерта — отговори Ерик. — От друга страна, добре стана, че си тръгнахме по-рано, защото Луис явно бе в настроение бързо да се отреже.

— Толкова ли е зле? — каза Кенет и изгледа Ерик, който рядко споделяше с него нещо толкова лично.

Открай време беше така. Както когато си играеха като деца, така и сега като възрастни. Ерик се отнасяше с Кенет така, сякаш чисто и просто го търпи, като че му прави услуга, като благоволява да общува с него. Ако Кенет нямаше какво да предложи на Ерик, приятелството им всъщност отдавна щеше да е изтекло между пръстите му като пясък. Както и стана през годините, когато Ерик учеше в университета и работеше в Гьотеборг. Кенет остана във Фелбака и основа малката си счетоводна фирма. Фирма, която с годините ставаше все по-успешна.

Защото Кенет имаше талант. Осъзнаваше, че не е кой знае колко красив или чаровен, и не си правеше илюзии, че интелектуалното му ниво е над средното. Но имаше забележителната способност да прави чудеса с цифрите. Можеше да дриблира с отчети и баланси като счетоводен Дейвид Бекъм. Като се прибавеше и способността му да печели данъчните на своя страна, той внезапно и за първи път в живота си се оказа особено ценен за Ерик. Беше очевидният избор за втори кон във впряга, когато Ерик реши да се впусне във все по-доходния в последно време строителен пазар по западното крайбрежие. Вярно, Ерик му даде да разбере, че трябва да си знае мястото. Кенет притежаваше само една трета от фирмата, а не петдесетте процента, които му се полагаха с оглед на приноса му. Но това не беше от голямо значение. Кенет не се стремеше към богатство или власт. Беше доволен да се занимава с това, в което е добър, и да бъде съдружник на Ерик.

— Да, не знам какво да правя с Луис — каза Ерик и стана от стола си. — Ако не бяха децата… — Той поклати глава и си облече палтото.

Кенет кимна с разбиране. Знаеше точно къде Ерик го стяга обувката. Не ставаше въпрос за децата. Това, което го спираше да се раздели с Луис, беше, че тя ще прибере половината от парите и активите му.

— Отивам да обядвам. Ще се позабавя. Днес ще хапна първо, второ и трето.

— Окей — отговори Кенет.

Първо, второ и трето, да, разбира се.

* * *

— Вкъщи ли е? — Ерика стоеше на стълбите пред дома на семейство Тюдел.

Сана като че се поколеба няколко секунди, но после отстъпи встрани и я пусна да влезе.

— Горе е. В офиса. Просто седи пред компютъра и зяпа.

— Може ли да се кача?

Сана кимна.

— Да. Сякаш нищо от това, което казвам, не достига до него. Може би ти ще се справиш по-добре.

В тона й прозвуча горчивина и Ерика се вгледа в нея. Изглеждаше изморена. Изморена и още нещо, което Ерика не можа да определи.

— Ще видя какво мога да направя.

Заизкачва се с усилие по стълбите, подпирайки се с ръка на парапета. В момента дори такова просто натоварване й беше свръхсилите.

— Здрасти.

Почука внимателно по отворената врата и Кристиан се обърна. Седеше на офис стола си, а мониторът пред него беше изключен.

— Изплаши ни снощи — каза тя и се настани на фотьойла, разположен в един от ъглите.

— Просто бях малко преуморен — каза Кристиан. Но сенките под очите му бяха дълбоки, а ръцете му леко трепереха. — А и това с Магнус ме тревожи.

— Сигурен ли си, че няма нещо друго? — каза тя по-остро, отколкото възнамеряваше. — Вчера намерих това и го взех. — Зарови в джоба на якето си и извади картичката, която беше прикрепена към букета бели лилии. — Сигурно си я изпуснал.

— Махни я оттук.

— Какво означава написаното?

Ерика погледна притеснено мъжа, когото бе започнала да счита за приятел. Той не отговори. Ерика повтори въпроса си, една идея по-меко:

— Кристиан, какво означава това? Снощи реагира много емоционално. Не се опитвай да ме убеждаваш, че става дума просто за преумора.

Той продължи да мълчи, но изведнъж гласът на Сана наруши тишината.

— Разкажи й за писмата — каза тя, застанала на вратата, и остана на прага в очакване на отговора на съпруга си.

Тишината продължи още известно време, преди Кристиан да издърпа с въздишка най-долното чекмедже на бюрото и да извади оттам малка купчина писма.

— Получавам ги от известно време.

Ерика взе писмата и ги запрелиства внимателно. Бели листове, черно мастило. И без съмнение същия почерк като на картичката, която бе взела със себе си. Дори думите й се струваха познати. Различни формулировки, но една и съща тема. Прочете на глас най-горното писмо:

— Тя върви до теб, тя те следва. Нямаш права над своя живот. Той е неин.

Ерика вдигна поглед от листа, озадачена.

— Какво означава това? Ти разбираш ли нещо?

— Не — отговорът дойде бързо и уверено. — Не, нямам представа. Не познавам никого, който би ми желал злото, поне доколкото ми е известно. И не знам коя е „тя“. Трябваше да ги изхвърля — додаде той и протегна ръка към писмата, но Ерика не понечи да му ги върне.

— Трябва да отидеш в полицията.

Кристиан поклати глава.

— Не, сигурно е просто някой, който се забавлява за моя сметка.

— Това не ми звучи като шега. И на теб, изглежда, също не ти е особено забавно.

— И аз това му казах — намеси се Сана. — Смятам, че е ужасно. Помисли за децата и за всичко останало. Ами ако е някой болен човек, който…

Тя се взираше с укор в Кристиан и Ерика разбра, че не водят този разговор за пръв път. Но той поклати упорито глава.

— Не искам да правя от мухата слон.

— Кога започна? По-точно?

— Когато се захвана с книгата — каза Сана и получи раздразнен поглед от страна на мъжа си.

— Да, горе-долу тогава — призна той. — Преди година и половина.

— Може ли да има някаква връзка? Има ли истински хора или събития в книгата? Някой, който би могъл да се почувства заплашен от написаното? — Ерика гледаше настоятелно Кристиан, който, изглежда, се чувстваше много неловко и очевидно не желаеше да води този разговор.

— Не, книгата е художествена измислица — каза той и стисна устни. — Няма кой да се разпознае в историята. Ти чете ръкописа. Струва ли ти се автобиографичен?

— Не бих казала — каза Ерика и сви рамене. — Но от опит знам, че човек често вплита собствените си преживявания в текста, съзнателно или несъзнателно.

— Казах не — избухна Кристиан, като избута стола си назад и се изправи.

Ерика разбра, че е време да си ходи, и се опита да стане от фотьойла. Но законите на физиката бяха срещу нея и единственият резултат от усилията й бяха няколко изпръхтявания. Навъсеното изражение на Кристиан омекна малко и той й подаде ръка.

— Сигурно някой луд е чул, че пиша книга, и са му хрумнали разни глупости. Нищо повече — каза той по-спокойно.

Ерика се съмняваше, че това е цялата истина, но мнението й се дължеше по-скоро на интуиция и не можеше да го подкрепи с доказателства. Докато вървеше към колата си се надяваше, че Кристиан няма да забележи, че писмата в чекмеджето му са само пет на брой, а не шест. На излизане бе пъхнала едно от тях в чантата си. Сама не знаеше как се осмели, но щом Кристиан не желаеше да говори, тя трябваше лично да проучи нещата. Тонът на писмата беше заплашителен и приятелят й може би беше в опасност.

* * *

— Наложи ли се да отмениш някой час?

Ерик си играеше със зърното на Сесилия. Тя изстена и се протегна в леглото. Бяха в нейния апартамент, а фризьорският салон се намираше на първия етаж, буквално на няколко крачки.

— Това би ти харесало, да започна да отпращам клиенти, за да те сместя в графика си. Какво те кара да мислиш, че си толкова важен?

— Какво може да е по-важно от това?

Той облиза гърдите й и тя го издърпа върху себе си, неспособна да чака повече.

По-късно Сесилия лежеше, облегнала глава на ръката му, а няколко груби косъма я гъделичкаха леко по бузата.

— Беше малко странно да се натъкна на Луис вчера. Заедно с теб.

— Мм — отвърна Ерик и затвори очи.

Нямаше желание да дискутира съпругата или брака си със своята любовница.

— Харесвам Луис — пръстите на Сесилия си играеха с космите по гърдите му — и ако тя знаеше…

— Но не знае — прекъсна я Ерик рязко и се изправи наполовина. — И никога няма да разбере нищо.

Сесилия го погледна и той разбра точно накъде отива разговорът. Случвало му се бе неведнъж.

— Рано или късно трябва да узнае.

Вътрешно Ерик изпусна тежка въздишка. Защо винаги трябва да се говори за бъдещето? Спусна крака на пода и започна да се облича.

— Ще тръгваш ли вече? — каза Сесилия, а нараненото й изражение само го ядоса още повече.

— Имам много работа — отвърна той лаконично и закопча ризата си.

Миризмата на секс дразнеше ноздрите му, но щеше да си вземе душ в офиса. Имаше резервни дрехи там, тъкмо за такива случаи.

— Значи, така ще бъде?

Сесилия още беше в леглото и Ерик не можа да не спре поглед върху голото й тяло. Гърдите й сочеха нагоре с големите си тъмни зърна, които отново се бяха втвърдили от студа в стаята. Той преразгледа ситуацията набързо. Всъщност не бързаше чак толкова да се върне в офиса и не би имал нищо против да го направят още веднъж. Сега щяха да са нужни малко увещания, но напрежението, което вече се натрупваше в тялото му, свидетелстваше, че усилието ще си заслужава. Излегна се на ръба на леглото, смекчи гласа и погледа си и протегна ръка, за да я погали по бузата.

— Сесилия — каза той и продължи с думи, които се сипеха от езика му с лекотата, придобита от дългогодишния опит. Когато тя се притисна към него, усети гърдите й през ризата си и отново разкопча копчетата.

* * *

След обяда в ресторант „Шеларен“ Патрик паркира пред дългата бяла сграда, която никога нямаше да спечели каквато и да е архитектурна награда, и влезе в рецепцията на полицейското управление на Танумсхеде.

— Имаш посетител — каза Аника и го погледна над ръба на очилата си.

— Кой?

— Не знам, но е голяма красавица. Може би леко пълничка, но мисля, че ще я харесаш.

— За какво говориш? — попита Патрик объркано и се зачуди защо Аника се е захванала да сводничи на щастливо женени колеги.

— Ще трябва сам да провериш, тя те чака вътре — каза Аника и му намигна.

Патрик отиде до стаята си и спря на вратата.

— Здрасти, скъпа, какво правиш тук?

Ерика седеше на стола за посетители пред бюрото му и разлистваше разсеяно вестник „Полицай“.

— Ама че се забави — каза тя, без да отговори на въпроса му. — Това ли били натоварените дни на полицейските сили?

Патрик само изсумтя. Знаеше, че Ерика обича да се закача.

— Е, какво правиш тук? — повтори той и седна на стола си.

Наведе се напред и загледа съпругата си. За пореден път осъзна колко е красива. Спомни си първия път, когато го беше посетила в участъка във връзка с убийството на приятелката й Александра Вийкнер, и си помисли, че оттогава само се беше разхубавила. Понякога забравяше всичко това покрай ежедневието — ден след ден се нижеха в работа, ходене до детската градина, пазаруване и уморени вечери на дивана пред телевизора. Но от време на време с пълна сила го поразяваше прозрението колко далеч от всекидневна е любовта му към Ерика. Сега, докато тя седеше пред него и зимното слънце позлатяваше русата й коса, а в корема й бяха близнаците им, чувството бе невероятно силно и той знаеше, че подобни мигове стигат за цял живот.

Патрик осъзна, че не беше чул отговора на Ерика, и я помоли да повтори.

— Казах, че сутринта ходих да поговоря с Кристиан.

— Той как е?

— Изглежда се чувства окей, само е малко изморен. Но… — Тя прехапа устни.

— Но какво? Мислех, че просто е пийнал повечко и е бил нервен.

— Ами това не е цялата истина. — Ерика извади внимателно найлонов плик от чантата си и го подаде на Патрик. — Картичката пристигна вчера, заедно с букет цветя. А писмото е едно от шест, които е получил през последната година и половина.

Патрик изгледа съпругата си продължително и понечи да отвори плика.

— Мисля, че е най-добре да опиташ да ги прочетеш, без да ги вадиш. Аз и Кристиан вече сме ги пипали. Няма нужда от още отпечатъци.

Той й хвърли още един поглед, но постъпи както тя предложи, и прочете внимателно картичката и писмото през найлона.

— Ти как ги тълкуваш?

Ерика се премести по-напред, но се наложи да заеме предишната си позиция, тъй като столът заплашително се наклони.

— Ами звучат като заплахи. Макар и да не са толкова директни.

— Да, и аз ги разбирам по този начин. Определено и Кристиан така го изживява, въпреки че се опитва да омаловажи нещата. Дори не искаше да покаже писмата на полицията.

— Значи това тук…?

Патрик вдигна плика пред Ерика.

— Уф, по погрешка ги взех със себе си. Ама че съм разсеяна.

Тя наклони глава и се опита да си придаде очарователен вид, но мъжът й не се връзваше толкова лесно.

— С други думи, откраднала си ги от Кристиан?

— Чак пък откраднала. Просто ги заех за малко.

— И какво искаш да направя с този… зает материал? — попита Патрик, макар че много добре знаеше какъв ще е отговорът.

— Някой очевидно заплашва Кристиан и той е изплашен. Личеше му, когато се срещнахме днес. Взима го крайно сериозно. Не разбирам защо не иска да съобщи в полицията, но може би ще можеш дискретно да провериш дали по писмото или картичката има нещо, което може да е от полза.

Гласът на Ерика беше умолителен и Патрик вече знаеше, че ще капитулира. Когато бе в такова настроение, не можеше да се спори с нея, беше го научил по трудния начин.

— Окей, окей — каза той и вдигна ръце във въздуха. — Предавам се. Ще видя мога ли да открия нещо. Но не е в началото на списъка ми с приоритети.

Ерика се усмихна.

— Благодаря, скъпи.

— А сега бягай вкъщи и си почини малко — каза Патрик, наведе се напред и я целуна.

Когато тя си тръгна, той се заигра безцелно с плика, съдържащ заплашителните изречения. Усещаше мозъка си муден и тегав, но нещо там вътре все пак се размърда. Кристиан и Магнус бяха приятели. Можеше ли…? Веднага отхвърли мисълта, но тя се завръщаше упорито. Погледна снимката, закачена на стената пред него. Можеше ли да има връзка?

* * *

Бертил Мелберг буташе количката пред себе си. Както обикновено, Лео седеше щастлив и доволен и от време на време усмивка разкриваше двата му долни зъба. Днес Ернст трябваше да остане в управлението, но в други случаи кучето лоялно придружаваше количката и бдеше нищо да не заплашва бебето, което се бе превърнало в център дори на неговия свят. И със сигурност на този на Мелберг.

Никога не бе подозирал, че може да изпитва такива чувства към някого. Откакто присъства на раждането му и бе първият, който го държа в ръце, той се чувстваше така, сякаш Лео е стиснал сърцето му в желязна хватка. Да, бабата на Лео също имаше сериозен успех в това отношение, но на първо място в списъка с най-важните хора в света на Мелберг стоеше малкият мушморок.

Мелберг неохотно насочи количката обратно към управлението. Всъщност Паула трябваше да гледа Лео на обяд, докато партньорката й Йоана беше навън по задачи. Но тъй като Паула трябваше да се отзове на повикване от жена, чийто бивш мъж бил на път „да я спука от бой“, Мелберг побърза да се пише доброволец и да изведе момчето на разходка.

А сега не му се искаше да го връща. Мелберг дълбоко завиждаше на Паула, която скоро щеше да излезе в майчинство. Той самият не би имал нищо против да посъкрати дежурствата си, за да прекарва повече време с Лео. Това може би беше добра идея, между другото, като добър шеф и лидер, той трябваше да даде на подчинените си шанс да се развиват. Освен това Лео се нуждаеше от силен, мъжки модел за подражание още от началото. С две майки и без татко на хоризонта, трябваше да се помисли за доброто на детето и да му се даде възможност да взима пример от някой стабилен и надежден мъж. Някой като него самия например.

Мелберг подпря с бедро тежката врата на управлението и издърпа количката след себе си. Аника грейна, когато ги видя, и Мелберг се поду от гордост.

— Охо, виждам, че сте били малко на разходка — каза Аника и се изправи, за да помогне на Мелберг с количката.

— Да, на момичетата им трябваше малко помощ — каза Мелберг и започна внимателно да сваля връхните дрехи на бебето.

Аника го наблюдаваше развеселена. Все още ставаха чудеса.

— Хайде, малкият, да видим дали мама е тук — забърбори Мелберг, докато вдигаше Лео.

— Паула още не се е върнала — каза Аника и седна зад бюрото си.

— О, колко жалко, дядо ще трябва да те дундурка още малко — каза Мелберг доволно и тръгна към кухнята с Лео на ръце.

Момичетата го бяха предложили, когато той се премести при Рита преди няколко месеца. Да му викат дядо Бертил. И сега се възползваше от всеки случай да използва думата, да свиква с нея и да й се радва. Дядо Бертил.

* * *

Лудвиг имаше рожден ден и Сия се опитваше да се преструва, че това е съвсем обикновено празненство. Ставаше на тринайсет. Беше минало толкова време, откакто се бе смяла в родилното на почти нелепата прилика между баща и син. Прилика, която не бе намаляла с годините, по-скоро се беше засилила. Но сега това означаваше, че й бе мъчително да гледа Лудвиг, да се взира в кафявите му очи със зелен оттенък и в русата му коса, която още рано през лятото изсветляваше толкова, че изглеждаше почти бяла. Телосложението и движенията на Лудвиг също бяха като на баща му. Той беше висок, върлинест, а когато я прегърнеше, ръцете му й напомняха за тези на Магнус. Дори дланите им си приличаха.

С несигурна ръка Сия се опита да изпише името на Лудвиг върху тортата „Принцеса“^[1]. Това беше още една обща черта между баща и син. Магнус можеше сам да изгълта цяла „Принцеса“, без по тялото му да се лепне и грам. На нея й стигаше само да погледне канелена кифличка и качваше половин килограм. Но сега бе отслабнала толкова, колкото не си беше и мечтала. Откакто Магнус изчезна, килограмите й сякаш се бяха изпарили. С всяка хапка преглъщаше храната все по-трудно. От минутата, в която се събудеше, та чак докато си легнеше и заспеше неспокойно, Сия усещаше буца в стомаха си, която почти не оставяше място за храна. Но външният й вид изобщо не я интересуваше, дори не се поглеждаше в огледалото. Какво значение имаше това без Магнус?

Понякога й се искаше да бе умрял пред очите й. Да беше получил инфаркт или да го бе сгазила кола. Каквото и да е, само да знаеше и да можеше да се погрижи за погребението, завещанието и всички практически подробности, свързани с нечия смърт. Тогава може би щеше да изпита изгаряща мъка, която постепенно да избледнее и да остави след себе си притъпена тъга, примесена с красиви спомени.

Сега нямаше нищо. В живота й се бе разтворила огромна празнина. Него го нямаше, а тя не можеше да излее мъката си и да продължи напред. Дори не можеше да работи и не знаеше още колко ще остане в болнични.

Погледна надолу към тортата. Беше оплескала глазурата. Неравномерните купчинки, които покриваха марципана, изобщо не можеха да се разчетат. Това сякаш изцеди последните й сили. Сви се, застанала с гръб към хладилника, и плачът се надигна в гърдите й, непреодолим и готов да се излее навън.

— Мамо, не плачи.

Сия усети ръка на рамото си. Беше ръката на Магнус. Не, на Лудвиг. Разтърси глава. Действителността се изплъзваше между пръстите й. Искаше да разтвори длан, да пусне реалния свят и да изчезне в мрака, който я очакваше. Хубав, топъл мрак, който щеше да я обгърне завинаги, ако му позволеше. Но през сълзите си видя кафявите очи и светлата коса. Знаеше, че не може да се предаде.

— Тортата — изхлипа тя и понечи да се изправи.

Лудвиг я подкрепи, помогна й да стъпи на крака и внимателно взе тубата с глазура от ръката й.

— Аз ще се погрижа, мамо. Иди си почини малко, аз ще оправя тортата.

Погали я по бузата. Ставаше на тринайсет, но вече не беше дете. Вече беше баща си, беше Магнус, нейната опора. Знаеше, че не трябва да го оставя да поеме това бреме, все още беше твърде малък. Но нямаше сили за друго, освен с благодарност да размени ролята си с неговата.

Избърса очи с ръкава на блузата, а Лудвиг взе нож и старателно отстрани лепкавите бучки от тортата за рождения си ден. Последното, което Сия видя, преди да излезе от кухнята, беше как синът й съсредоточено се опитва да изпише първата буква от името си. Л като Лудвиг.

 

 

— Ти си красивото ми момче, знаеш ли? — каза мама и внимателно го среса.

Той само кимна. Да, знаеше. Той беше красивото момче на мама. Откакто го прибраха у дома, тя му го повтаряше отново и отново, а на него никога не му омръзваше да го чува. Понякога си спомняше за миналото. За мрака, за самотата. Но стигаше само за миг да погледне красивото привидение, което сега беше негова майка, и спомените се разтваряха във въздуха и изчезваха. Като че миналото никога не бе съществувало.

Беше току-що изкъпан и мама го бе загърнала в зеления халат на жълти цветя.

— Съкровището ми иска ли малко сладолед?

— Ще го разглезиш — чу се гласът на баща му откъм вратата.

— Какво лошо има в това? — сопна се мама.

Той се сви дълбоко в хавлиения халат и си сложи качулката, за да се скрие от строгите думи, които отекваха между плочките. Да се скрие от мрака, който отново изплуваше на повърхността.

— Казвам само, че му правиш лоша услуга, като го глезиш.

— Да не намекваш, че не знам как да отглеждам сина ни?

Очите на майка му потъмняха, като че бяха бездънни. Сякаш искаше да унищожи баща му само с поглед. И както обикновено, гневът й стопи яда на баща му. Щом тя се изправи и тръгна към него, той сякаш се смали. Сви се и стана малък. Малък, сив баща.

— Ти знаеш най-добре — измърмори и излезе, забил поглед в пода.

После го чуха, че се обува и внимателно затваря външната врата. Татко отново отиваше на разходка.

— Той не ни интересува — прошепна мама в ухото му, скрито под зеления плат. — Ти и аз се обичаме. Само ти и аз.

Той се притисна към гърдите й като малко животинче и я остави да го утешава.

— Само ти и аз — шепнеше тя.