Камила Лекберг
Русалката (3)

— Дебелана.

— Кой го казва!

Ана погледна сестра си и посочи многозначително към корема й.

Ерика Фалк се завъртя, застана с профил към огледалото, също като сестра си, и бе принудена да се съгласи. Мили боже, колко беше огромна. Изглеждаше като гигантски корем, към който е прикрепена една малка Ерика, колкото да го докарва на вид. И тя точно така се чувстваше. Докато беше бременна с Мая, тялото й бе небивало гъвкаво в сравнение със сега. Но този път имаше двама бебоци в корема.

— Наистина не ти завиждам — заяви Ана с бруталната откровеност на малка сестра.

— Благодаря — каза Ерика и я бутна с корем.

Ана я бутна на свой ред и в резултат двете за малко да паднат. Размахаха ръце във въздуха, за да си възвърнат равновесието, но се разсмяха така силно, че се наложи да седнат на пода.

— Ама че майтап! — каза Ерика и избърса няколко сълзи от крайчетата на очите си. — Човек не може да изглежда така. Приличам на кръстоска между Татко Барба и онзи мъж от скеча на Монти Пайтън, който се пръсна, след като изяде ментовата сладка.

— Да, вечно ще съм ти благодарна за близнаците, защото, застанала до теб, се чувствам като силфида. Наистина ти благодаря.

— Няма защо — отвърна Ерика и направи опит да се изправи.

Не се получи.

— Чакай, ще ти помогна — каза Ана, но дори тя изгуби битката с гравитацията и тупна тежко по дупе. Погледнаха се с разбиране, след което викнаха в унисон: „Дан!“.

— Да, какво има? — чу се от долния етаж.

— Не можем да станем! — отговори Ана.

— Какво каза? — попита Дан.

Чуха го как се качва по стълбите по посока на спалнята, където се намираха.

— Ама какво правите? — каза той развеселен, когато видя половинката и балдъзата си на пода пред стенното огледало.

— Не можем да станем — отвърна Ерика с всичкото достойнство, което успя да събере, и протегна ръка.

— Чакайте, ще докарам електрокара — каза Дан и се престори, че се обръща и тръгва обратно надолу.

— Ей — викна Ерика, а Ана се разсмя толкова силно, че легна по гръб.

— Добре де, може и така да се получи. — Дан хвана ръката на Ерика, за да я издърпа. — Оох!

— Спести си звуковите ефекти, ако обичаш.

Ерика се изправи с усилие.

— Леле, ама че си грамадна — възкликна Дан и Ерика го удари по ръката.

— Това вече си го казвал около сто пъти и не си единствен. Ще бъдеш ли така добър да спреш да ми го натякваш и вместо това да се фокусираш върху своята си дебелана.

— С удоволствие.

Дан издърпа и Ана и се възползва от случая, за да я целуне по устата.

— Намерете си стая — рече Ерика и сръчка Дан отстрани.

— Вече сме си в стаята — отговори Дан и отново целуна Ана.

— Да, така че може да се концентрираме върху причината и аз да съм тук — каза Ерика и отиде до гардероба на сестра си.

— Не знам защо мислиш, че мога да ти помогна — каза Ана и се заклатушка след нея. — Едва ли имам нещо, което да ти става.

— Не, но какво да правя иначе? — Ерика зарови из дрехите по закачалките. — Рилийз партито на Кристиан е довечера и единствената ми алтернатива е индианската палатка на Мая.

— Окей, все нещо ще намерим. Панталоните, които носиш, си изглеждат добре, а мисля, че имам и една блуза, която може да те побере. На мен така и така ми е малко голяма.

Ана измъкна от гардероба лилава бродирана туника. Ерика свали тениската си и с помощта на сестра си нахлузи туниката през глава. Да я смъкне над корема беше като да пълни коледна наденица, но се получи. Тя се обърна към огледалото и инспектира критично отражението си.

— Страшно си хубава — каза Ана, а Ерика изсумтя в отговор.

Със сегашната й фигура „страшно хубава“ звучеше като утопия, но поне изглеждаше що-годе прилично и почти издокарана.

— Върши работа — каза тя и направи опит сама да свали туниката, но се отказа и остави Ана да й помогне.

— Къде ще е партито? — попита Ана, приглади дрехата и я окачи обратно на закачалката.

— В „Стура Хотелет“^[1].

— Много любезно от страна на издателството да организира рилийз парти за дебютиращ автор — каза Ана и тръгна към стълбите.

— Много са ентусиазирани. Продажбите са невероятно добри за дебютен роман, затова издателката ни с радост организира партито. От нея чух също, че щяло да има солидно медийно присъствие.

— Ти самата какво мислиш за книгата? Предполагам, че ти харесва, иначе нямаше да я препоръчаш на издателството. Но колко е добра?

— Тя е… — Ерика се замисли, докато слизаше внимателно по стъпалата, следвайки малката си сестра. — Магична. Мрачна и красива, обезпокоителна и въздействаща и… да, магична е най-добрата дума, с която мога да я опиша.

— Кристиан сигурно прелива от щастие.

— Да, да. — Ерика провлачи думите. Отиде в кухнята и тъй като знаеше къде се намира всичко, направо започна да пълни кафеварката. — Щастлив е. Но в същото време… — Тя млъкна, за да не изгуби бройката, докато отмерваше кафе във филтъра. — Страшно се зарадва, когато одобриха романа, но имам чувството, че работата с книгата го е разтревожила по някакъв начин. Не мога да кажа с какво, всъщност не го познавам толкова добре. Не съм съвсем наясно защо се обърна към мен, но, естествено, се отзовах, когато ме помоли за помощ. Все пак безспорно имам известен опит с подготовката на ръкописи, макар и да не пиша романи. И в началото всичко вървеше много добре, Кристиан беше позитивно настроен и отворен за всякакви предложения. Но към края, когато исках да обсъдим определени неща, започна да се отдръпва. Не мога да го обясня точно. Но той си е малко ексцентричен, може би всичко се дължи на това.

— Значи е открил правилната професия — каза Ана тържествено и Ерика се обърна към нея.

— Искаш да кажеш, че съм не само дебела, ами и ексцентрична?

— Че и разсеяна. — Ана кимна към кафеварката, която Ерика тъкмо беше включила. — Помага, ако сипеш и вода.

Кафеварката изпъшка в знак на съгласие и хвърляйки намръщен поглед на сестра си, Ерика я изключи.

* * *

Вършеше всички домакински задачи механично. Постави чиниите и приборите в миялната машина, след като първо ги беше изплакнала, после събра с ръка остатъците храна от мивката и я изтърка с четката за съдове и малко препарат. След това навлажни кърпата, разгъна я и мина с нея кухненската маса, за да обере трохите и мръсотията.

— Мамо, може ли да отида в Сандра? — Елин влезе в кухнята и непокорното изражение на петнайсетгодишното й лице разкри, че от самото начало се е настроила да получи отрицателен отговор.

— Знаеш, че не става. Баба и дядо ще идват довечера.

— Но те започнаха да идват толкова често, защо трябва да съм тук всеки път? — Гласът й придоби онзи хленчещ тон, който Сия едва издържаше.

— Те искат да се видят именно с теб и Лудвиг. Добре разбираш, че ще са разочаровани, ако не сте вкъщи.

— Ама толкова е скучно! И баба винаги се разплаква и после дядо й казва да престане. Искам да отида в Сандра. Всички ще са там.

— Не преувеличаваш ли? — каза Сия, докато плакнеше кърпата, след което я окачи на кранчето. — Не вярвам, че „всички“ ще са там. Ще отидеш друга вечер, когато баба и дядо няма да идват.

— Татко би ми позволил да отида.

Дробовете на Сия сякаш се свиха. Не издържаше. Не издържаше яда и непокорството точно сега. Магнус щеше да знае как да постъпи. Щеше да е в състояние да се справи със ситуацията, с Елин. Тя не можеше. Не и сама.

— Татко го няма сега.

— А къде е тогава? — викна Елин и сълзите й потекоха. — Къде се е дянал? Сигурно му е омръзнало от теб и мрънкането ти. Проклета… вещица!

В главата на Сия настана абсолютна тишина. Сякаш звуците изведнъж изчезнаха и всичко наоколо се превърна в сива мъгла.

— Той е мъртъв.

Гласът й звучеше така, сякаш идваше от някъде другаде, сякаш говореше някой непознат.

Елин я зяпна.

— Той е мъртъв — повтори Сия.

Чувстваше се странно спокойна, като че се носеше над себе си и дъщеря си и просто мирно наблюдаваше сцената.

— Лъжеш — каза Елин и гръдният й кош се изду, все едно бе тичала няколко мили.

— Не лъжа. Полицията мисли така. И знам, че е така.

Щом се чу сама да го казва, разбра колко е вярно. Дотогава отказваше да го осъзнае, беше се вкопчила в надеждата. Но истината бе, че Магнус е мъртъв.

— Откъде можеш да знаеш? Откъде може да знае полицията?

— Той не би ни изоставил.

Елин клатеше глава, сякаш за да попречи на мисълта да се загнезди. Но Сия виждаше, че дъщеря й също знае. Магнус никога не би си тръгнал просто така.

Тя направи няколко крачки по кухненския под и обви ръце около дъщеря си. Елин се опита да я отблъсне, но после се отпусна и се остави да бъде прегърната, да бъде малко момиче. Сия галеше косата й, докато плачът набираше сила.

— Шш — успокои я тя и усети как собствената й сила по странен начин се възвръща, докато дъщеря й ридаеше в прегръдките й. — Можеш да отидеш в Сандра довечера. Аз ще обясня на баба и дядо.

Осъзна, че вече тя ще е тази, която взима всички решения.

* * *

Кристиан Тюдел се наблюдаваше в огледалото. Понякога не знаеше как точно да реагира на външния си вид. Беше на четирийсет. По някакъв начин годините се бяха изнизали покрай него и сега виждаше мъж, който е не просто зрял, ами дори леко посивява по слепоочията.

Сана се появи зад него и обви ръце около талията му.

— Ама че си стилен.

Кристиан се сепна.

— Изплаши ме. Не се промъквай така. — Измъкна се от прегръдката й и успя да мерне разочарованото й изражение в огледалото, преди да се обърне.

— Извинявай. — Тя седна на леглото.

— И ти изглеждаш добре — каза той и се почувства още по-виновен, когато видя как малкият комплимент накара очите й да светнат.

Но същевременно се подразни. Мразеше, когато тя се държи като кученце, което маха с опашка при най-малката проява на внимание от страна на господаря си. Съпругата му беше с десет години по-млада от него и понякога той имаше чувството, че разликата спокойно би могла да бъде и двайсет.

— Ще ми помогнеш ли с вратовръзката? — каза той и застана до нея.

Тя се изправи и умело върза възела. Получи се съвършен още от първия опит и тя отстъпи назад, за да огледа произведението си.

— Довечера ще си блестящ.

— Мм… — отвърна той, главно защото не знаеше какво се очаква да каже.

— Мамо! Нилс ме бие!

Мелкер влезе на бегом, като че го гонеше глутница вълци, и с лепкави от яденето ръце грабна най-близкия обект, предлагащ закрила: крака на Кристиан.

— По дяволите! — Кристиан се изтръгна грубо от петгодишния си син.

Но вече бе късно. И по двата крачола имаше ясни следи от кетчуп на нивото на коленете. Помъчи се да запази спокойствие. В последно време му беше все по-трудно да го прави.

— Не можеш ли да държиш малките под око! — изръмжа той и започна демонстративно да разкопчава официалните си панталони, за да се преобуе.

— Сигурно мога да ги изчистя — каза Сана и тръгна след Мелкер, който се беше запътил с лепкавите си пръсти към леглото.

— И как ще стане, като трябва да съм там след час? Ще ги сменя.

— Но… — В гласа на Сана се прокрадваше плач.

— По-добре се погрижи за децата.

Сана мигаше на всяка сричка, сякаш я беше ударил. Мълчаливо хвана Мелкер за ръка и го изведе от спалнята.

Когато остана сам, Кристиан седна тежко на леглото. С крайчеца на очите си се видя в огледалото. Мъж, стиснал зъби, със сако, риза, вратовръзка и по долни гащи. Прегърбен, сякаш на раменете му тежаха всички тревоги на света. Изправи гръб и изпъчи гърди. Веднага придоби по-представителен вид.

Това беше неговата вечер. Никой не можеше да му я отнеме.

* * *

— Нещо ново?

Йоста Флюгаре вдигна въпросително каната с кафе към Патрик, който току-що бе влязъл в малката кухня на управлението.

Патрик кимна за да, благодаря и се настани на един стол. Ернст чу, че се пие кафе, и се дотътри под масата с надеждата, че на земята ще падне някое и друго лакомство, което да изближе бързо с грапавия си език.

— Ето. — Йоста остави чаша черно кафе пред Патрик и седна срещу него. — Нещо си увесил нос — каза той и се вгледа внимателно в по-младия си колега.

Патрик сви рамене.

— Просто съм малко уморен. Мая е започнала да заспива трудно и е станала раздразнителна. А Ерика е съвсем изтощена по разбираеми причини. Така че вкъщи не е леко.

— И ще става по-лошо — отбеляза Йоста сухо.

Патрик се засмя.

— Ама че си шегаджия, но да, и по-лошо ще става.

— Не си разбрал нищо ново за Магнус Шелнер, така ли?

Йоста мушна дискретно една сладка под масата и Ернст забарабани радостно с опашка по крака на Патрик.

— Не, нищо — каза той и отпи глътка кафе.

— Видях, че тя пак беше тук.

— Да, тъкмо бях при Паула и си говорехме за това. Като някакъв маниакален ритуал е. Но в това няма нищо чудно. Как да се справиш с факта, че мъжът ти просто е изчезнал?

— Може да разпитаме още няколко души — каза Йоста и пъхна нова сладка под масата.

— И кои? — Патрик сам чу колко раздразнено звучи гласът му. — Говорихме със семейството, с приятелите му, чукахме по вратите из целия район около жилището му, разлепихме съобщения и помолихме за информация чрез местната преса. Какво повече да направим?

— Не е типично за теб да се предаваш.

— Не, но ако имаш някое предложение, моля, сподели го. — Патрик веднага съжали за грубия си тон, макар и да не изглеждаше Йоста да се е засегнал. — Звучи ужасно да се надяваме, че трупът му ще се появи някъде — добави той с по-приятелски тон, — но съм убеден, че едва тогава ще разберем какво се е случило. Обзалагам се, че не е изчезнал по своя воля, и ако разполагаме с тяло, поне ще има откъде да започнем.

— Да, имаш право. Гадно е да си представиш, че ще го открият в някоя гора или вълните ще го изхвърлят на брега. Но и аз имам същото чувство като теб. А и сигурно е ужасно…

— Имаш предвид неизвестността? — попита Патрик и премести леко краката си, които бяха започнали да се изпотяват от топлия кучешки гръб, облегнал се на тях.

— Да. Представи си да нямаш представа какво се е случило с човека, когото обичаш. Като родителите, на които им изчезва дете. Има един американски уебсайт с липсващи деца. Страница след страница със снимки и описания. Казвам само… по дяволите.

— Никога не бих могъл да го преживея — каза Патрик.

Представи си природното бедствие, което имаше за дъщеря. Мисълта да му бъде отнета, беше непоносима.

— За какво говорите? Настроението тук е като на погребение.

Веселият глас на Аника наруши настъпилото мълчание. Тя седна до тях на масата, а най-младият член на управлението, Мартин Мулин, примамен от гласовете в кухнята и мириса на кафе, веднага я последва. Той беше в бащинство и работеше на половин ден, така че се възползваше от всички възможности да общува с колегите и за разнообразие да участва в разговори за възрастни.

— Говорехме за Магнус Шелнер — каза Патрик с тон, който подсказваше, че с тази тема вече е приключено. След което попита: — Как върви с малката?

— О, вчера ни пратиха нови снимки — каза Аника и извади няколко фотографии, които носеше със себе си в джоба на жилетката си. — Вижте колко е пораснала.

Тя остави снимките на масата и Патрик и Йоста ги заразглеждаха, редувайки се. Мартин ги беше разгледал още когато пристигна сутринта.

— Леле, че е хубава — каза Патрик.

Аника кимна в знак на съгласие.

— Вече е на десет месеца.

— Кога ще можете да си я вземете? — попита Йоста с искрен интерес.

Той добре знаеше, че е допринесъл Аника и Ленарт да заговорят сериозно за осиновяване, така че до известна степен считаше момиченцето и за свое.

— Получаваме малко противоречива информация — каза Аника, после събра снимките и внимателно ги прибра в джоба си. — Но мисля, че след около два месеца.

— Предполагам, че чакането ви се струва дълго.

Патрик се изправи и пъхна чашата си в миялната.

— Такова е. Но все пак… Напредваме. И нея я има.

— Да, има я — каза Йоста. Той инстинктивно сложи ръка върху тази на Аника, но я дръпна обратно малко припряно и се изправи. — Време е за работа. Не може само да седим тук и да си дрънкаме.

Тримата му колеги го изгледаха развеселени, докато той излизаше тромаво от кухнята.

* * *

— Кристиан! — Шефката на издателството тръгна към него и го дари с прегръдка, натежала от парфюм.

Кристиан затаи дъх, за да не вдишва лепкавата миризма.

Габи фон Русен не се славеше с дискретна външност. При нея всичко беше прекалено: твърде много коса, твърде много грим, твърде много парфюм, а в добавка и вкус за дрехи, който, ако човек реши да бъде учтив, можеше да бъде описан като изумителен. Тази вечер, в чест на събитието, Габи носеше яркорозови одежди с огромна зелена роза от плат на ревера и, както обикновено, височината на токчетата й беше животозастрашаваща. Но въпреки на моменти леко нелепия й вид, нямаше човек, който да не взема на сериозно шефката на най-новото, но вече нашумяло издателство в Швеция. Тя имаше над трийсет години опит в бранша и интелект, остър почти колкото езика й. Който веднъж я подценеше като опонент, никога не повтаряше грешката си.

— Ще бъде много забавно! — Габи го задържа на ръка разстояние, грейнала насреща му.

Кристиан продължаваше да се бори за въздух, обгърнат от облака парфюм, така че успя само да кимне.

— Ларш-Ерик и Ула-Лена от хотела са просто фантастични — продължи тя. — Какви мили хора! И бюфетът изглежда прекрасно. Това наистина ми се струва като правилното място да лансираме брилянтната ти книга. Какво е чувството всъщност?

Кристиан внимателно се измъкна от ръцете й и отстъпи крачка назад.

— Ами малко нереално, да си призная. Мислех за романа толкова дълго, а сега… ами ето ме тук.

Той хвърли поглед към купчината книги, наредени на една маса до входа. Прочете името си, обърнато наопаки, както и заглавието: „Русалката“. Сви го стомахът. Романът наистина беше публикуван.

— Мислим да направим така — каза тя и го повлече за ръкава на сакото, а той я последва апатично. — Ще започнем със среща с журналистите, за да можете да поговорите на спокойствие. Много сме доволни от медийното присъствие. ГП^[2], ГТ^[3], „Бохусленинген“ и „Стрьомстадс Тиднинг“ са тук. Вярно, няма ги вестниците, които покриват цялата страна, но пък това се компенсира от днешната възторжена рецензия в „Свенскан“^[4].

— Каква рецензия? — попита Кристиан, докато Габи го дърпаше към малък подиум до сцената, където очевидно щеше да говори с пресата.

— После ще ти кажа — отвърна тя и го бутна в стола, стоящ най-близо до стената.

Той се опита да си възвърне контрола над ситуацията, но се чувстваше така, сякаш е бил засмукан в голяма сушилня, а гледката на Габи, която вече се отдалечаваше, засили усещането. Из помещението търчаха хора от персонала и подреждаха. Никой не му обръщаше внимание. Позволи си да затвори очи за момент. Замисли се за книгата, за часовете пред компютъра. Стотици, хиляди часове. Замисли се за нея, за Русалката.

— Кристиан Тюдел?

Гласът го изтръгна от мислите му и той погледна нагоре. Мъжът пред него стоеше с протегната ръка и, изглежда, очакваше ръкостискане. Така че той се изправи и се здрависа.

— Биргер Янсон, „Стрьомстадс Тиднинг“.

Мъжът остави голяма фотографска чанта на пода.

— Да, добре дошъл. Седни — каза Кристиан, който не беше сигурен как трябва да се държи.

Огледа се за Габи, но мерна единствено нещо яркорозово да пърха при входа.

— Доста са се бръкнали — каза Биргер Янсон и се огледа.

— Да, така изглежда — съгласи се Кристиан.

После двамата замълчаха, помръдвайки нервно от време на време.

— Ще започваме ли? Или да изчакаме и другите?

Кристиан сви рамене неразбиращо. Откъде да знае? Никога преди не беше участвал в такова събитие. Янсон явно прие реакцията му за съгласие, постави диктофон на масата и го включи.

— Така… — започна той и погледна Кристиан подканващо. — Това е дебютният ти роман.

Кристиан се зачуди дали се очаква да направи нещо повече от това, просто да потвърди казаното.

— Да, така е — каза той и се прокашля.

— Много ми хареса — продължи Биргер Янсон със строг тон, който не отговаряше на похвалата.

— Благодаря — отвърна Кристиан.

— Какво искаш да кажеш с него?

Янсон провери диктофона, за да се увери, че лентата се върти.

— Какво искам да кажа? Не знам точно. Това е история, разказ, който се въртеше в главата ми и трябваше да излезе навън.

— Книгата е много мрачна. Бих казал даже потискаща. — Биргер гледаше Кристиан, сякаш се опитва да надникне в най-дълбоките кътчета на ума му. — Така ли виждаш обществото?

— Не знам дали с романа съм се опитал да предам мнението си за обществото — отвърна Кристиан и трескаво затърси някакъв умен отговор.

Никога не бе мислил по този начин за написаното от него. Историята съществуваше от толкова време, чакаше вътре в него и накрая бе принуден да я запише на хартия. Но какво искаше да каже за обществото? Тази мисъл дори не му бе хрумвала.

Накрая Габи го спаси. Тя пристигна с останалите журналисти, събрани накуп, и Биргер Янсон изключи диктофона, докато всички се поздравяваха и се настаняваха на столовете. Това отне някоя и друга минута и Кристиан се възползва от случая, за да се съвземе.

Габи веднага привлече вниманието на присъстващите.

— Добре дошли на срещата с новата изгряваща звезда на литературното небе, Кристиан Тюдел. Ние от издателството сме безкрайно горди да издадем романа му „Русалката“ и вярваме, че това е началото на дълга и фантастична писателска кариера. Кристиан още не е успял да прочете рецензиите, така че с голямо удоволствие мога да му съобщя, че днес получи блестящи отзиви от най-различни издания, сред които „Свенскан“, ДН^[5] и „Арбетарбладет“. Ще ви прочета няколко избрани откъса.

Тя сложи чифт очила и се протегна да вземе купчина листове, които лежаха на масата пред нея. Тук-там на белия фон се виждаха подчертани с розов маркер редове.

— Езиков виртуоз, който изобразява уязвимостта на малкия човек, без да губи усещането за голямата перспектива. Това беше от „Свенскан“ — поясни Габи, кимна на Кристиан и премина на следващата страница. — Да четеш Кристиан Тюдел, който с изчистената си проза хвърля светлина върху фалшивите обещания на обществото за сигурност и демокрация, е едновременно приятно и болезнено. Думите му режат като нож през плът, мускули и съвест и ви карат трескаво да четете нататък и да търсите още от мъчителната, но красива пречистваща болка. Това беше ДН — каза Габи и свали очилата си, като едновременно с това подаде листовете с рецензиите на Кристиан.

Той ги пое с недоверие. Бе чул ясно думите и чувството да го засипват с хвалби беше приятно, но, честно казано, не разбираше за какво говорят. Той просто бе писал за нея, бе разказал историята й. Същността й и думите, с които я бе описал, излизаха от него подобно на електрически разряд, който понякога го оставяше напълно изпразнен. Не искаше да каже нищо за обществото. Искаше да каже нещо за нея.

Възраженията останаха на върха на езика му. Никой друг не би разбрал и може би така трябваше да бъде. Никога нямаше да може да обясни.

— Направо страхотно — каза той и едва ли не чу как думите му дрънчат на кухо, когато се отрониха от устата му.

Последваха още въпроси. Още похвали и мнения за книгата му. А той имаше чувството, че не може да отговори смислено на нито един въпрос. Как да опише нещо, което бе изпълвало всяко ъгълче на живота му? Нещо, което не беше просто разказ, ами въпрос на оцеляване. На болка. Постара се колкото можеше. Опитваше се да дава ясни и обмислени отговори. Очевидно успяваше, защото от време на време Габи му кимаше одобрително.

Когато интервюто приключи, Кристиан искаше единствено да се прибере вкъщи. Чувстваше се съвършено изпразнен. Но бе принуден да остане в красивата трапезария на „Стура Хотелет“, така че си пое дълбоко дъх и се подготви да посрещне гостите, които започваха да нахлуват вътре. Усмихна се, но това му коства повече, отколкото някой можеше да си представи.

* * *

— Можеш ли да останеш трезва тази вечер? — прошепна Ерик Линд на съпругата си, така че останалите, които се редяха да влязат на партито, да не го чуят.

— Можеш ли да останеш с ръце в джобовете тази вечер? — репликира го Луис, без да си направи труда да шепне.

— Не разбирам за какво говориш — каза Ерик. — И би могла да понижиш глас, благодаря.

Луис огледа студено съпруга си. Беше стилен, не можеше да го отрече. И едно време това я привличаше. Запознаха се в университета и много момичета я гледаха със завист, задето беше уловила Ерик Линд. Оттогава той бавно, но сигурно прогонваше любовта, уважението и доверието й с чукане. Нея не докосваше, но за сметка на това нямаше никакви проблеми с чукането извън брачното ложе.

— Хей, и вие ли сте тук? Колко хубаво!

Сесилия Янсдотер си проби път до тях и целуна и двамата по бузите.

Тя беше фризьорката на Луис, а през последната година и любовница на Ерик. Но, разбира се, с Ерик смятаха, че Луис не знае за това.

— Здравей, Сесилия — каза Луис и се усмихна.

Сесилия беше мило девойче, а ако Луис си позволеше да има зъб на всички, които си бяха лягали с мъжа й, нямаше да може да живее във Фелбака. Още преди години спря да й пука. Имаше си момичетата. И невероятното изобретение, наречено вино в кутия. За какво й беше Ерик?

— Не е ли вълнуващо, че вече имаме още един писател във Фелбака? Първо Ерика Фалк, а сега и Кристиан. — Сесилия почти подскачаше от ентусиазъм. — Прочетохте ли книгата?

— Аз чета само бизнес вестници — каза Ерик.

Луис завъртя очи. Типично за Ерик — да кокетничи с това, че не чете книги.

— Надявам се да получим една бройка — каза тя и се загърна по-плътно с мантото си.

Надяваше се и опашката да тръгне малко по-бързо, за да влязат на топло.

— Да, Луис е читателката в семейството. Но от друга страна, човек няма и какво толкова да прави, когато не работи. Нали, любов моя?

Луис сви рамене и остави злобния коментар да мине покрай ушите й. Нямаше смисъл да изтъква, че именно Ерик бе настоял тя да остане вкъщи, докато момичетата растат. Или че се бъхтеше от сутрин до вечер, за да поддържа механизмите на добре подреденото съществуване, което той приемаше за даденост.

Последваха малко празни приказки, докато опашката бавно се придвижваше напред. Накрая стигнаха до рецепцията, свалиха връхните си дрехи и слязоха по няколкото стъпала, които водеха към трапезарията.

Под погледа на Ерик, изгарящ гърба й, Луис се отправи към бара.

* * *

— Не се преуморявай — каза Патрик и целуна Ерика по устата, преди тя да провре корема си през вратата.

Мая изхленчи, щом видя майка си да изчезва, но веднага се успокои, когато Патрик я сложи пред телевизора да гледа Булибумпа^[6]. Началната шапка със зеления дракон тъкмо се бе появила на екрана. През последните месеци Мая беше значително по-нацупена и вироглава от обикновено, а темпераментните изблици, които следваха, когато й откажат нещо, можеха да накарат всяка примадона да позеленее от завист. Патрик донякъде я разбираше. Тя сигурно също усещаше напрегнатото очакване, примесено с безпокойство. Боже господи, близнаци. Въпреки че го разбраха още при първия ултразвук през осемнайсетата седмица, той продължаваше да не може да смели мисълта. Понякога се чудеше как ще се справят. Достатъчно трудно е с едно бебе, как ще се грижат за две? Как стои въпросът с кърменето, спането и всичко останало? И ще се наложи да купят нова кола, за да има място за три деца и количките им. Нищо работа!

Патрик седна на дивана до Мая и се завзира пред себе си с празен поглед. Напоследък беше толкова изморен. Като че силите му постоянно се изцеждаха и някои сутрини едва успяваше да стане от леглото. Но това може би не беше толкова странно. Освен ситуацията вкъщи, изморената Ерика, както и Мая, която се бе превърнала в малко инатливо чудовище, в работата също му беше тежко. През годините след запознанството му с Ерика в участъка бяха разследвали няколко тежки случая с убийства, а и постоянната борба с шефа му, Бертил Мелберг, също си вземаше своето.

А сега разследваха и изчезването на Магнус Шелнер. Патрик не знаеше дали се дължи на опит, или интуиция, но бе убеден, че нещо се е случило с Магнус. Злополука или престъпление, невъзможно бе да каже кое, но залагаше полицейската си значка, че мъжът вече не е между живите. Изтощаваха го и редовните срещи със съпругата на Магнус, която идваше всяка сряда и всеки път изглеждаше малко по-дребна и по-изцедена от предната седмица. Бяха направили абсолютно всичко по силите си, но въпреки това лицето на Сия Шелнер не излизаше от мислите му.

— Татко!

Мая го откъсна от размислите с неподозираните си вокални заложби.

Малкият й показалец беше насочен към телевизора и той веднага разбра какво бе предизвикало вълнението й. Явно се бе отнесъл по-дълго, отколкото си мислеше, защото предаването за Булибумпа вече беше свършило и бе заменено от предаване за възрастни, което ни най-малко не интересуваше Мая.

— Татко ще се погрижи — каза той и вдигна ръце. — Какво ще кажеш за Пипи?

Тъй като Пипи понастоящем беше голямата любимка на дъщеря му, Патрик вече знаеше какъв ще бъде отговорът. Извади „Пипи по седемте морета“ и щом филмът започна, се настани до Мая и я прегърна през раменете. Като малко и топло плюшено животинче, тя се сгуши доволно под мишницата му. Пет минути по-късно той спеше.

* * *

Кристиан бе започнал да се поти. Габи тъкмо му бе съобщила, че скоро ще стане време да се качи на сцената. Трапезарията в никакъв случай не беше претъпкана, но все пак шейсетина гости седяха в очакване, с някакво ястие и чаша бира или друго питие пред себе си. Самият Кристиан не бе успял да погълне нищо друго освен червено вино. Сега обръщаше третата си чаша, макар да знаеше, че не бива да пие толкова много. Нямаше да е особено уместно да фъфли в микрофона по време на интервютата. Но без виното нямаше да се справи.

Обхождаше стаята с поглед, когато усети нечия длан върху ръката си.

— Хей, как си? Изглеждаш малко напрегнат.

Ерика го гледаше обезпокоено.

— Малко ми е нервно — призна той и намери известна утеха в това да сподели с някого притеснението си.

— Знам точно какво ти е — каза Ерика. — Първата ми публична изява беше на премиера за дебютанти в Стокхолм и след края й се наложи на практика да ме изстържат от пода. Не си спомнях абсолютно нищо от това, което съм казала от сцената.

— Имам чувството, че и за мен ще трябва стъргалка — каза Кристиан и разтри врата си с ръка.

За секунда си помисли за писмата и паниката го обзе с пълна сила. Олюля се и не се строполи на земята единствено благодарение на Ерика, която го подкрепи.

— Опала — каза тя. — Май си пийнал няколко за отскок, струва ми се. Не бива да пиеш повече, преди да излезеш да говориш. — Тя измъкна внимателно чашата с червено вино от ръката му и я остави на най-близката маса. — Обещавам, че ще мине добре. Ще започне Габи, като представи теб и книгата, после аз ще ти задам няколкото въпроса, които вече сме репетирали. Разчитай на мен. Единственият проблем ще бъде да ме извлачат горе на сцената.

Тя се засмя и Кристиан се присъедини към смеха й. Гласът му беше леко писклив и смехът не съвсем искрен, но свърши работа. Поотпусна се и усети как отново може да диша спокойно. Изтласка мисълта за писмата. Нямаше да позволи това да го разстрои тъкмо тази вечер. Беше дал право на Русалката да се изрази чрез книгата му и с това бе приключил с нея.

— Здрасти, скъпи.

Сана се присъедини към тях и очите й заблестяха, когато огледа трапезарията. Той знаеше, че това е голям миг за нея. Може би дори по-голям, отколкото за него.

— Колко си хубава — каза той и тя прие с радост комплимента.

И наистина беше хубава. Той знаеше, че е извадил късмет, като я е срещнал. Сана понасяше много заради него, повече, отколкото биха издържали повечето жени. Не беше виновна, че не може да запълни празнината в душата му. Вероятно никой не можеше. Кристиан я прегърна и я целуна по косата.

— Колко сте сладки! — Габи се приближи към тях с широка крачка и тракащи токчета. — Има цветя за теб, Кристиан.

Той зяпна букета, който тя държеше в скута си. Беше красив, но семпъл. Само бели лилии.

Ръката му трепереше неконтролируемо, когато се протегна към белия плик, прикрепен към цветята. Едва успя да го отвори, бегло долавяйки учудените погледи на жените до себе си.

Картичката също беше непретенциозна. Бяла, от дебела хартия, надписана с черно мастило и елегантен почерк, същият като на плика. Взря се в изписаните редове. И после пред очите му причерня.

 

 

Тя бе най-красивото нещо, което някога бе виждал. Ухаеше хубаво, а дългата й коса бе прибрана отзад с бяла панделка. Блестеше толкова ярко, че почти му се налагаше да замижи. Пристъпи колебливо към нея, без да знае дали му се полага да бъде част от цялата тази красота. Тя протегна ръце към него в утвърдителен жест и той се хвърли в обятията й. Далеч от мрака, далеч от злото. Обгърнат от белота, от светлина, от мирис на цветя и мека като коприна коса.

— Сега ти ли си майка ми? — попита той накрая и неохотно направи крачка назад.

Тя кимна.

— Сигурна ли си?

Той очакваше някой да влезе и с рязък коментар да разбие всичко, да му каже, че е сънувал. И че толкова прекрасен човек не би могъл да е майка на някого като него.

Но не се чу никакъв глас. Вместо това тя отново кимна и той не можа да се сдържи. Хвърли се пак в прегръдката й и не искаше никога, никога да се откъсва от нея. Някъде в главата му имаше и други образи, други миризми и звуци, които искаха да изплуват, но потъваха в уханието на цветя и шумоленето на дрехата й. Успя да ги отблъсне. Принуди ги да изчезнат и да бъдат заменени от новото, великолепното. Невероятното.

Погледна нагоре към новата си майка и от щастие сърцето му заби двойно по-бързо. Щом тя хвана ръката му и го поведе навън, той охотно я последва.