Камила Лекберг
Русалката (21)

Когато Ерика се събуди, Патрик спеше дълбоко. Часът беше седем и половина и Мая също дремеше, въпреки че обикновено се будеше още преди седем. Ерика не я свърташе. През нощта се буди на няколко пъти, мислейки за онова, което бе чула на записа. Нямаше търпение да дойде сутринта, за да може да направи нещо по въпроса.

Стана крадешком от леглото, облече се и слезе в кухнята, където сложи кафе. След като се зареди с нужната доза кофеин, погледна нетърпеливо часовника. Не беше невъзможно вече да са станали. А предвид факта, че в къщата има малки деца, беше даже вероятно.

Остави бележка на Патрик, в която с няколко неопределени фрази му обясняваше, че излиза, за да свърши някаква работа. Нека се почуди. Така и така като се върне, ще му разкаже всичко.

Десет минути по-късно беше в Хамбургсунд. Предварително се бе обадила на справки, за да провери къде живее сестрата на Сана, и сега веднага намери адреса. Къщата бе голяма, с фасада от варовикови тухли. Ерика затаи дъх, когато зави по дългата алея, минавайки между две близко разположени една до друга каменни колони. Излизането на заден ход щеше да е рисковано, но по-късно ще му мисли.

Вътре в къщата имаше движение и Ерика разбра с облекчение, че предположението й е било правилно. Бяха будни. Позвъни на звънеца и скоро чу някой да слиза по стълбите. Една жена, която сигурно бе сестрата на Сана, отвори вратата.

— Здрасти — каза Ерика и се представи. — Мислех да проверя дали Сана е будна. Искам да разменя няколко думи с нея.

Сестрата на Сана я изгледа с любопитство, но не й зададе въпрос.

— Разбира се, Сана и чудовищата са будни. Влизай.

Ерика пристъпи в антрето и окачи якето си. Последва сестрата нагоре по стръмното стълбище и се озова в нов коридор, където свиха вляво и се озоваха в голяма, открита стая, която служеше за кухня, трапезария и всекидневна.

Сана и момчетата закусваха заедно с още две деца, които явно бяха братовчедите им, момче и момиче, няколко години по-големи от синовете на Сана.

— Извинявайте, че ви прекъсвам закуската — каза Ерика и погледна към Сана. — Исках само да поговорим за малко.

Сана първоначално не понечи да се изправи. Застина с лъжицата пред устата, а в главата й като че се въртяха какви ли не мисли. Но после остави лъжицата и стана.

— Седнете долу на верандата, там ще сте на спокойствие — каза сестрата и Ерика кимна, преди да последва Сана надолу по стълбите.

На долния етаж минаха през още няколко стаи и стигнаха до остъклена веранда, която гледаше към поляната и малкия център на Хамбургсунд.

— Как сте? — попита Ерика, когато седнаха.

— Горе-долу. — Сана изглеждаше бледа и изпита, сякаш не беше спала достатъчно. — Момчетата през цялото време питат за баща си и не знам какво да им кажа. Не знам дори дали да не поговоря с тях за случилото се. Мисля днес да звънна на детски психиатър и да помоля за помощ.

— Звучи ми като добра идея — каза Ерика. — Но децата са силни. Могат да се справят с повече неща, отколкото си мислим.

— Да, сигурно е така.

Сана гледаше напред с празен поглед. После се обърна към Ерика.

— За какво искаш да говорим?

Както толкова пъти преди, Ерика не знаеше как да започне. Нямаше работа тук, нямаше причина, която да оправдава въпросите й. Водеше я единствено любопитството й. И загрижеността. Замисли се за миг. След това се наведе и извади рисунките от чантата си.

* * *

Той ставаше още по трети петли. Много се гордееше с това и го изтъкваше по всеки повод. „Човек не бива да се излежава и да тренира за старческия дом“, обичаше да казва доволно, след което обясняваше, че става най-късно в шест. Снаха му понякога го закачаше, задето си ляга едва в девет вечерта. „Това не е ли трениране за старческия дом?“, питаше с усмивка. Но той просто пренебрегваше с достойнство такива коментари. Важното бе, че използва целия ден.

След стабилна закуска с овесена каша сядаше в любимия си фотьойл и зачиташе внимателно вестника, докато навън бавно се разсъмваше. Когато приключеше, обикновено бе станало достатъчно светло за обичайната му сутрешна проверка. С годините тя се бе превърнала в навик.

И сега стана от фотьойла, взе бинокъла, който висеше окачен на пирон на стената, и седна пред прозореца. Къщата се намираше на високо, до църквата, и гледаше към рибарските бараки долу до брега, така че той имаше изглед към цялото пристанище. Вдигна бинокъла пред очите си и започна инспекцията си от ляво надясно. Първо съседите. Да, те също бяха станали. Зимно време тук не се задържаха много хора, но за негов късмет в съседната къща живееха едни от целогодишните обитатели. Бонус беше, че дамата в семейството имаше навика сутринта да се разхожда по бельо. Беше на около петдесет, но имаше адски запазена фигура, отбеляза той и продължи нататък.

Празни къщи и още празни къщи. Някои бяха съвсем тъмни, други имаха от онова осветление с таймер, така че тук-там светеха лампи. Той въздъхна, както винаги. Беше ужасно как се променят нещата. Спомняше си времето, когато във всички къщи живееха хора и тук кипеше живот през цялото време. Сега летовниците бяха изкупили почти всичко и се появяваха само за три месеца в годината. После се връщаха у дома в града с подобаващ слънчев загар, който коментираха по партита и вечѐри чак до късна есен. „Да, нали имаме къща във Фелбака, там сме по цяло лято. Де да можехме да живеем там за постоянно, каква свобода, какво спокойствие. Човек наистина се отпуска.“ Това, естествено, бяха глупости. Не биха издържали и едно денонощие тук през зимата, когато всичко е затворено и притихнало и човек не може да лежи на скалите и да се пече.

Насочи бинокъла към площад „Ингрид Бергман“. Беше пуст. Наскоро чу, че на официалната уебстраница на Фелбака са сложили камера, така че човек може по всяко време да си пусне компютъра и да види какво се случва в селото. Обаче трябва да има много време за губене, ако това му доставя удоволствие, мислеше си той. Защото нямаше какво толкова да се види.

Премести бинокъла надясно, огледа Сьодра Хамнгатан, после мина покрай Йернбуден и се насочи към Брандпаркен. Спря за миг, за да се наслади на лодката на бреговата охрана, както обичаше да прави. Каква прелест! Винаги бе обичал лодки, а „Моята Луис“, както обикновено, блестеше красива до пристана. След малко продължи огледа, насочвайки се към Бадхолмен.

Винаги го налягаха спомени от младостта, когато видеше дървените постройки с висока ограда, които служеха за съблекални. Отделни за дамите и господата. Когато беше момче, с приятелите му винаги се опитваха да надникнат при дамите. Рядко имаха успех.

Сега гледаше към скалите и трамплина, който децата използваха толкова много през лятото. Продължи към кулата, която през последните години бе малко занемарена. Надяваше се, че няма да им хрумне да я съборят, а ще я реновират. Тя беше част от Фелбака.

Подмина кулата и се загледа над водата, по посока на остров Вальон, но се сепна и върна бинокъла обратно. Какво, за бога? Завъртя малко фокуса и пак се взря през окулярите, опитвайки се да види по-добре. Ако не бъркаше, от кулата висеше нещо. Нещо тъмно, което се люлееше на вятъра. Отново се загледа. Да не би хлапетата да си правеха шега и да бяха провесили оттам някоя кукла или нещо друго? Не можеше да види какво е точно.

Завладя го любопитство. Облече си връхните дрехи, напъха крака в обувките, на чиито подметки бе сложил шипове за сняг, и излезе навън. Беше забравил да поръси пясък по стълбите, така че се хвана здраво за парапета, за да не си падне на задника. Щом излезе на пътя, придвижването стана по-лесно и той забърза, доколкото смееше, към Бадхолмен.

Наоколо беше съвсем тихо. Докато минаваше покрай площад „Ингрид Бергман“, си помисли да махне на някоя кола да спре, стига да се появи такава, но се отказа. Нямаше нужда да създава суматоха, все пак можеше да се окаже, че не е нищо особено.

Щом наближи Бадхолмен, забърза още повече. Гледаше да си прави дълга разходка поне два пъти седмично, така че все още беше в що-годе добра форма. Въпреки това се бе задъхал сериозно, когато най-накрая стигна до дървените постройки.

Спря за миг, за да си поеме въздух. Или поне се престори, че това е причината. Истината бе, че имаше лошо предчувствие още откакто видя тъмния силует през бинокъла. Поколеба се, но после си пое дълбоко дъх и прекрачи входа на плувния комплекс. Още не смееше да погледне към кулата.

Вместо това гледаше в краката си и стъпваше внимателно по скалите, за да не падне и да си остане там. Но когато до кулата останаха само един-два метра, бавно вдигна очи и погледна нагоре.

* * *

Патрик се надигна сънено. Нещо бръмчеше. Огледа се и в първия миг не можа да се ориентира или да определи източника на звука, но накрая се събуди достатъчно и протегна ръка към мобилния си телефон. Беше оставил телефона на вибрация и той подскачаше ядосано на нощното шкафче, а дисплеят светеше в полумрака.

— Ало?

Разбуди се на мига и започна да се облича още докато държеше телефона и задаваше въпроси. Няколко минути по-късно бе напълно облечен и на път към входната врата, когато видя бележката от Ерика и осъзна, че тя наистина не бе лежала до него в леглото. Изруга и се втурна обратно горе. В стаята си Мая беше станала и си играеше спокойно на пода. Какво да прави сега? Не можеше да я остави сама вкъщи. Раздразнен, Патрик пробва да се свърже с Ерика, но телефонът продължи да звъни, докато не се включи гласовата й поща. Къде можеше да е отишла толкова рано сутринта?

Прекъсна разговора и вместо това набра номера на Ана и Дан. Ана вдигна и той си отдъхна с облекчение. Обясни й набързо ситуацията. После отиде в антрето и запристъпва нетърпеливо от крак на крак. На Ана й бяха необходими десет минути да скочи в колата и да дойде до тук.

— Не мога да насмогна на спешните ви повиквания. Първо разходката на Ерика до Гьотеборг вчера, а сега пък ти звъниш като на пожар. — Ана се засмя и влезе вътре, минавайки покрай Патрик.

Той й благодари набързо и се втурна към колата. Чак когато седна зад волана, възприе коментара на Ана. Разходка до Гьотеборг? Вчера? Нищо не разбираше. Но това ще почака. Сега имаше други грижи.

Когато пристигна, наоколо вече беше лудница. Паркира колата пред лодката на бреговата охрана и се затича с малки крачки към острова. Турбьорн Рууд и експертите му вече бяха там.

Щом го видя, Йоста тръгна към него.

— Кога получихте сигнала? — попита Патрик.

Турбьорн и екипът му идваха от Удевала и не би трябвало да са пристигнали преди него. Нито пък Йоста и Мартин, които пътуваха от Танумсхеде. Защо не му се бяха обадили по-рано?

— Аника те търси няколко пъти сутринта. Както и снощи. Но не си отговорил.

Патрик извади телефона си от джоба, готов да покаже, че това не е вярно. Но щом погледна дисплея, видя, че има пет пропуснати повиквания. Три от вчера вечерта и две от тази сутрин.

— Знаеш ли защо ме е търсила вчера? — попита Патрик и се прокле, задето бе решил да изключи звука на телефона и просто да се отпусне за една вечер. Естествено, че нещо ще се случи точно когато за пръв път от цяла вечност си позволиш да не мислиш за работа.

— Нямам представа. Но сутринта те търси заради това тук.

Йоста посочи с ръка към върха на кулата и Патрик потръпна. Мъжът се люлееше на вятъра, увиснал на въже, вързано около врата му. В гледката имаше нещо първично и твърде драматично.

— По дяволите — каза той. Замисли се за Сана и децата, за Ерика. — Кой го е намерил?

Патрик опита да влезе в деловия си образ, да се скрие зад работата, която трябва да свърши, и да запрати мисълта за последствията някъде дълбоко в съзнанието си. В момента Кристиан не беше човек с жена и деца, приятели и живот. Трябваше да гледа на него просто като на жертва, загадка, която да бъде решена. Единственото, което Патрик си позволи, бе да отбележи, че нещо се е случило и неговата работа е да разбере какво.

— Мъжът ей там. Свен-Улов Рьон. Живее в бялата къща отсреща. — Йоста посочи към една от къщите на хълма, издигащ се над редицата рибарски бараки. — Явно има навика всяка сутрин да оглежда околността с бинокъла си. И така е забелязал, че от кулата виси нещо. Първо е помислил, че някакви деца са си направили шега, но щом отишъл да провери, видял, че трупът е истински.

— Той добре ли е?

— Малко е поразтърсен, естествено, но изглежда корав човек.

— Не го пускай, преди да съм поговорил с него — каза Патрик и тръгна към Турбьорн, който се занимаваше с отцепването на района около кулата.

— Напоследък ни отваряте доста работа — каза Турбьорн.

— Повярвай ми, бихме предпочели малко мир и спокойствие.

Патрик положи усилие и отново погледна към Кристиан. Очите му бяха отворени, а главата висеше малко неестествено, вероятно заради счупването на врата. Изглеждаше като че се взира във водата.

Патрик настръхна.

— Колко още трябва да виси там?

— Не много. Трябва само да направим снимки, преди да го свалим.

— Транспортът?

— На път е — каза Турбьорн отсечено.

Беше нетърпелив да се завърне към работата си.

— Правете какво трябва — каза Патрик и остави Турбьорн, който веднага се зае да дава инструкции на екипа си.

Патрик се отправи към Йоста и възрастния мъж, който изглеждаше измръзнал.

— Патрик Хедстрьом, от полицейско управление Танумсхеде — каза той и протегна ръка.

— Свен-Улов Рьон — отвърна мъжът и почти зае стойка мирно.

— Как се чувстваш? — попита Патрик и огледа лицето на мъжа, търсейки следи от шок.

Вярно, Свен-Улов Рьон беше малко пребледнял около носа, но иначе изглеждаше в съвсем добро състояние.

— Ами не беше много приятно — каза той бавно, — но като се прибера и изпия едно малко за подсилване, ще се оправя.

— Не искаш ли да говориш с лекар? — попита Патрик, при което мъжът срещу него придоби ужасено изражение.

Очевидно беше от онези възрастни мъже, които по-скоро биха си ампутирали ръката сами, отколкото да отидат на лекар.

— Не, не — каза той. — Няма нужда.

— Добре тогава — каза Патрик. — Знам, че вече си говорил с моя колега — той кимна към Йоста, — но ще можеш ли да разкажеш и на мен как си открил… мъжа на кулата.

— Ами виждаш ли, винаги ставам в ранни зори — каза Свен-Улов Рьон и разказа същата история, която Йоста предаде на Патрик преди малко, само че с малко повече подробности.

След като зададе няколко допълнителни въпроса, Патрик реши да прати Рьон вкъщи да се стопли.

— Е, Йоста. Какво означава това според теб? — попита той замислен.

— Първо трябва да разберем дали го е направил сам. Или е било също като… — Той не довърши изречението, но Патрик разбра какво има предвид.

— Открихте ли следи от борба, съпротива или нещо такова? — провикна се Патрик към Турбьорн, който се спря по средата на стълбата, водеща към върха на кулата.

— Засега не. Но още не сме свършили кой знае какво — каза той. — Сега започваме със снимките. — Той размаха големия фотоапарат, който държеше в ръка. — После ще видим какво ще открием. Ще те държа в течение.

— Добре. Благодаря — отговори Патрик.

В момента нямаше много какво да направи. А и имаше още една работа, която бе длъжен да свърши.

Мартин Мулин се присъедини към тях, пребледнял както винаги, когато се намираше в близост до труп.

— Мелберг и Паула също пътуват насам.

— Чудесно — каза Патрик без особен ентусиазъм.

Йоста и Мартин знаеха, че не Паула е причина за безрадостния му тон.

— Какво искаш да направим? — попита Мартин.

Патрик си пое дъх и се опита да измисли план. Изкушаваше се да делегира задачата, от която самият той се боеше. Но чувството му за отговорност надделя и след още една дълбока въздишка, той каза:

— Мартин, изчакай Мелберг и Паула. Мелберг не го броим, той само ще се пречка на криминалистите. Но вземи Паула, обиколете всички къщи в близост до отбивката към Бадхолмен и разпитайте хората. Повечето имоти са празни, така че задачата не е неизпълнима. Йоста, ще дойдеш ли с мен да говорим със Сана?

Погледът на Йоста натежа.

— Разбира се, кога тръгваме?

— Веднага — каза Патрик.

Искаше да приключи по-бързо. За секунда се замисли дали да не звънне на Аника и да я попита защо го е търсила снощи. Но това можеше да почака. Сега нямаше време.

Докато се отдалечаваха от Бадхолмен, и двамата положиха усилие да не се обърнат и погледнат фигурата, която продължаваше да се люлее на вятъра.

* * *

— Не разбирам. Кой може да ги е пращал на Кристиан?

Сана гледаше объркано рисунките, които лежаха на масата пред нея. Пресегна се и взе една от тях, а Ерика се зарадва, че се е сетила да постави всяка рисунка в отделен найлонов джоб, така че да могат да се разглеждат, без евентуалните улики да бъдат унищожени.

— Не знам. Надявах се ти да имаш някаква теория.

Сана поклати глава.

— Нямам представа. Къде ги намери?

Ерика разказа за посещението си до стария апартамент на Кристиан в Гьотеборг и за Янос Ковач, който й бе казал за писмата.

— Защо се интересуваш толкова от живота на Кристиан? — Сана я погледна въпросително.

Ерика се замисли за миг как да обясни постъпката си. Самата тя не беше наясно с отговора.

— Още откакто чух за заплахите, се притеснявам за него. И понеже аз съм си аз, не мога просто да оставя нещата така. А Кристиан нищо не казва, затова започнах да се ровя сама.

— Показа ли ги на Кристиан? — попита Сана, взе още една рисунка и я заразглежда внимателно.

— Не, исках първо да говоря с теб. — Тя замълча за момент. — Какво знаеш за миналото на Кристиан? За детството и семейството му.

Сана се усмихна тъжно.

— Почти нищо. Представа си нямаш. Никога не съм срещала друг човек, който да споделя толкова малко неща. За всичко, което съм искала да разбера за родителите му, къде са живели, какъв е бил като малък, кои са били приятелите му, за всички тези неща, за които си говорят двама души, когато се опознават, Кристиан винаги си мълчи. Казвал ми е, че родителите му са починали, че няма братя или сестри, че детството му е било като на всички останали и че няма нищо интересно за разказване. — Сана преглътна тежко.

— Не ти ли се струва странно? — попита Ерика и в гласа й не можа да не се промъкне нотка на съчувствие. Виждаше как Сана се бори да не заплаче.

— Обичам го. А той винаги се дразни, когато го разпитвам, затова престанах. Исках само… исках само да остане при мен. — Тя прошепна последните думи, вперила поглед в скута си.

На Ерика й се прииска да седне до нея и да я прегърне. Изведнъж осъзна колко млада и ранима е. Едва ли беше лесно да си част от такава връзка, постоянно да се чувстваш в неравностойно положение. Ерика разбираше какво казва Сана между редовете. Обичаше Кристиан, но той никога не бе изпитвал същото.

— Значи не знаеш коя би могла да бъде малката фигура до Кристиан? — попита Ерика меко.

— Нямам идея, но това трябва да са детски рисунки. Може би той има деца, за които не знам? — Засмя се, но смехът заседна в гърлото й.

— Не си вади прибързани заключения. — Ерика изведнъж се притесни, че само влошава състоянието на Сана, която беше на ръба на нервен срив.

— Няма, но и аз се чудя. Питала съм го хиляди пъти, откакто започнаха да пристигат писмата, а той само повтаря, че не знае кой ги праща. Но не съм сигурна дали му вярвам. — Тя прехапа устни.

— Не е ли споменавал бивши приятелки или нещо такова? Някоя жена, която е била част от живота му? — Ерика разбираше, че е твърде настоятелна, но може би Кристиан е казал нещо през годините, което е останало дълбоко заровено в подсъзнанието на жена му.

Сана поклати глава и се засмя горчиво.

— Повярвай ми, щях да си спомня, ако е споменавал друга жена. Даже си мислех… — Тя се спря, сякаш съжаляваше, че е започнала изречението.

— Какво си си мислела? — попита Ерика, но Сана отби въпроса.

— Не, нищо. Просто глупава мисъл. Може да се каже, че имам проблем с ревността.

Това не е толкова странно, помисли си Ерика. Да живееш толкова години с непознат, да обичаш, без да те обичат. Нищо чудно, ако станеш ревнив. Но не каза нищо. Вместо това реши да насочи разговора към онова, което занимаваше мислите й още от вчера.

— Разговаряла си с една от колежките на Патрик. Паула Моралес.

Сана кимна.

— Тя беше много мила. Йоста също ми допадна. Той ми помогна да измия децата. Помолѝ Патрик да му благодари от мое име. Мисля, че вчера не се сетих да го направя.

— Ще му предам — каза Ерика и направи кратка пауза, преди да продължи: — Струва ми се, че Паула не е разбрала съвсем една подробност от разговора ви.

— Откъде знаеш? — попита Сана изненадана.

— Паула е записала разговора и Патрик го прослуша снощи у дома, а аз не можах да не чуя.

— Аха — каза Сана и, изглежда, прие невинната лъжа. — И какво е това, което…?

— Ами ти спомена, че на Кристиан не му е било леко. И ми прозвуча, сякаш имаш нещо конкретно предвид.

Лицето на Сана застина. Тя се заигра с ресните на покривката, избягвайки погледа на Ерика.

— Не знам за какво…

— Сана — примоли се Ерика. — Сега не е моментът да мълчиш и да пазиш тайни, за да предпазиш някого, за да защитиш Кристиан. Цялото ти семейство е в опасност, и не само то, но можем да предотвратим и други хора да ги сполети съдбата на Магнус. Не знам какво е това, което не искаш да споделиш, нито защо. Може изобщо да не е свързано с разследването и се обзалагам, че именно така ти се струва. Иначе щеше да разкажеш, убедена съм. Особено след случилото се с децата вчера. Но можеш ли да си абсолютно сигурна?

Сана гледаше през прозореца, към някаква далечна точка, отвъд къщите, по посока на замръзналото море. Дълго време мълча и Ерика реши да не се обажда, а да я остави да приключи вътрешната си борба.

— Намерих рокля на тавана. Синя рокля — каза Сана накрая.

После продължи да разказва. За това как се е опълчила на Кристиан, за гнева и несигурността си. И за това, което най-накрая бе споделил с нея. За ужаса.

Когато приключи, Сана се сви, като че беше напълно изчерпана. Празна. Ерика стоеше неподвижно и се опитваше да смели чутото. Но беше невъзможно. Някои неща просто бяха непонятни за човешкия ум. Единственото, което можа да направи, бе да протегне ръка и да я положи върху тази на Сана.

* * *

За първи път Ерик усети, че го обзема паника. Кристиан бе мъртъв. Висеше от кулата в Бадхолмен и се поклащаше като парцалена кукла.

Една жена полицай му позвъни да му съобщи. Предупреди го да внимава и му каза, че може да се обади в полицията по всяко време. Той й благодари и отвърна, че няма да се наложи. Не можеше да се сети кой е по петите им, ако ще животът му да зависеше от това. Но не смяташе да седи и чака да дойде неговият ред. И този път щеше да поеме контрола, да упражни властта си.

По ризата му се появиха потни петна като доказателство, че не е толкова спокоен, колкото се опитва да си втълпи. Продължаваше да държи телефона в ръка и с тромави пръсти набра номера на мобилния на Кенет. Чуха се пет сигнала, после се включи гласовата поща. Ядосан, Ерик прекъсна разговора и хвърли мобилния на бюрото. Опита се да си наложи да действа рационално и да премисли всичко, което трябва да свърши.

Телефонът звънна. Той се стресна и погледна дисплея. Кенет.

— Ало?

— Не мога да вдигам директно — каза Кенет. — Трябва ми помощ, за да си сложа слушалката. Не мога да държа телефона в ръка — поясни той без самосъжаление в гласа.

За секунда Ерик си помисли, че може би трябваше да си направи труда да посети колегата си в болницата. Или поне да му прати цветя. Е, не можеше да мисли за всичко, а и в офиса трябваше да има човек. Кенет сигурно проявяваше разбиране.

— Как си? — попита той, все едно наистина се интересуваше.

— Добре — отговори Кенет кратко. Познаваше Ерик и сигурно се досещаше, че не му се обажда, защото се е загрижил за него.

— Имам лоши новини. — Беше най-добре да мине направо на въпроса.

Кенет мълчеше и изчакваше продължението.

— Кристиан е мъртъв — каза Ерик и подръпна яката на ризата си. Продължаваше да се поти. Вече дори ръката, с която държеше телефона, бе влажна. — Току-що разбрах. Виси от кулата в Бадхолмен.

Мълчание.

— Ало? Чуваш ли какво ти казвам? Кристиан е мъртъв. Полицайката, с която говорих, не пожела да каже нищо повече, но и идиот би се досетил, че става дума за същата откачалка, която забърка цялата тази каша.

— Да, тя е — каза Кенет накрая с ледено спокойствие.

— Какво имаш предвид? Знаеш ли кой е бил? — Ерик почти крещеше. Да не би Кенет да знае кой е извършителят, но да си мълчи? На Ерик му идеше да го убие. Освен ако някой не го изпревареше.

— Ние сме следващите.

Зловещото спокойствие в гласа му накара Ерик да настръхне. За момент се зачуди дали Кенет не си е ударил главата при падането.

— Ще бъдеш ли така любезен да ме просветлиш?

— Теб сигурно ще те остави за накрая.

Ерик едва се удържа да не тресне мобилния телефон в масата.

— И кой е това?

— Наистина ли не си разбрал? Толкова много хора ли си наранил, че да не се сещаш за нея? При мен беше лесно, тя е единственият човек, на когото някога съм навредил. Не знам дали Магнус е знаел, че тя е по петите му. Но знам, че той страдаше. На теб това не ти се е случвало, нали, Ерик? Никога не си страдал, не си лежал в леглото, без да можеш да заспиш заради стореното.

Гласът на Кенет не звучеше разстроено или обвинително, беше все така сдържан.

— За какво говориш? — изръмжа Ерик, докато мислите препускаха в главата му.

Блед спомен, образ, лице. Нещо започна да се пробужда. Нещо, което бе заровил толкова дълбоко, че никога да не излезе обратно на повърхността. Стисна здраво телефона. Възможно ли беше да…?

Кенет не каза нищо, не бе необходимо. Нито имаше нужда Ерик да изрича на глас, че се е досетил. Мълчанието му говореше вместо него. Без да каже довиждане, той прекъсна разговора, като се помъчи заедно с това да прогони и знанието, което му натрапваше Кенет.

След това отвори пощата си и бързо се захвана с това, което трябваше да направи. Вече нямаше много време.

* * *

Още щом разпозна колата на Ерика на алеята пред къщата, Патрик изпита чувство на тревога. Ерика имаше навика да се бърка в неща, които не я засягат, и макар че многократно се бе възхищавал на любопитството на жена си и на резултатите, които постига, не му харесваше, когато тя се меси в работата на полицията. Искаше му се да предпази Ерика, Мая и още неродените близнаци от злото по света. Но това не беше лесна работа, поне по отношение на съпругата му. Тя отново и отново се озоваваше в центъра на събитията и той се досети, че вероятно се е замесила и в това разследване без знанието му.

— Това не е ли колата на Ерика? — каза Йоста лаконично, когато свиха по алеята и паркираха зад бежовото волво.

— Тя е — отвърна Патрик.

Йоста не зададе повече въпроси, а се задоволи с вдигане на вежди.

Нямаше нужда да звънят. Сестрата на Сана вече бе отворила входната врата и ги чакаше с притеснено изражение.

— Случило ли се е нещо?

Около устата й имаше напрегнати бръчици.

— Бихме искали да говорим със Сана — каза Патрик, без да отговори на въпроса й.

Щеше му се и този път Лена да е с тях, но когато й се обади, тя беше навън, а Патрик не искаше да отлага посещението.

Бръчките около устата й се увеличиха, но сестрата на Сана отстъпи встрани и ги пусна.

— Тя е на верандата — каза тя и посочи.

— Благодаря. — Патрик я погледна. — Дали ще можеш да задържиш децата настрана за малко?

Тя преглътна.

— Да, ще се погрижа.

Намериха пътя до верандата и Сана и Ерика вдигнаха глави, щом ги чуха да идват. Ерика го погледна виновно и Патрик й показа с жест, че ще говорят по-късно. После седна до Сана.

— За жалост, имам да ти съобщя нещо много лошо — каза той със спокоен глас. — Тази сутрин намериха Кристиан мъртъв.

Тя се задъха и очите й се насълзиха.

— Засега не знаем нищо повече. Но правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило — добави той.

— Как…?

Цялото тяло на Сана започна да трепери неконтролируемо.

Патрик се поколеба, без да знае как да се изрази.

— Открит е обесен. От кулата в Бадхолмен.

— Обесен?

Тя дишаше на пресекулки и Патрик я хвана за ръката, опитвайки се да я успокои.

— Засега знаем само това.

Тя кимна. Погледът в очите й бе като стъклен.

Патрик се обърна към Ерика и каза тихо:

— Можеш ли да смениш сестра й? Помоли я да слезе, а ти се погрижи за децата.

Ерика веднага се изправи. Погледна към Сана, преди да влезе вътре, и веднага след това откъм стълбите се чуха стъпки. Патрик благодари мислено на Йоста, който предвидливо стана и отиде да пресрещне сестрата, за да може да й съобщи за случилото се в коридора, без да се налага Сана да го чуе за втори път.

След малко сестра й влезе, седна до Сана и я прегърна. Двете продължиха да седят така, докато Патрик ги питаше дали да позвъни на някого, дали искат да говорят със свещеник. Всички обичайни въпроси, към които се придържаше, за да не рухне при мисълта, че на горния етаж има две малки момчета, изгубили баща си.

Но вече трябваше да тръгва. Имаше работа. Работа, която вършеше и за тях. Преди всичко за тях. Именно жертвите и техните близки виждаше пред себе си, когато седеше в управлението и в продължение на дълги часове се опитваше да разрешава случаите, някои по-лесни, други по-сложни.

Сана плачеше неутешимо и той погледна сестра й. Тя кимна едва забележимо в отговор на неизречения му въпрос и той се изправи.

— Сигурна ли си, че не искате да се обадим на някого?

— Ще звънна на мама и татко веднага щом мога — каза сестрата.

Въпреки че беше пребледняла, тя излъчваше спокойствие и Патрик почувства, че няма проблем да ги остави сами.

— Можеш да ни се обадиш по всяко време, Сана — каза той и се спря на вратата. — А ние…

Не беше сигурен какво обещание е готов да даде. Защото най-лошото, което можеше да сполети полицай, разследващ убийство, вече започваше да се случва и с него. Беше на път да изгуби надежда. Надеждата, че някога ще открият кой стои зад всичко това.

— Не забравяй рисунките — каза Сана, подсмърчайки, и посочи към листовете, които лежаха на масата.

— Какво е това?

— Ерика ги донесе със себе си. Някой ги е пращал на стария адрес на Кристиан в Гьотеборг.

Патрик зяпна рисунките, след което внимателно ги събра. С какво се е захванала пак Ерика? Трябваше да говори с жена си възможно най-скоро. Това тук изискваше сериозно обяснение. Същевременно не можеше да отрече, че гледа рисунките с известно нетърпение. Ако се окажеха важни, това щеше да е поредният път, когато Ерика се натъква на улика от решаващо значение.

* * *

— Напоследък много често се правиш на детегледачка — каза Дан и влезе в дома на Ерика и Патрик.

Малко по-рано се бе обадил на Ана по мобилния и щом тя му обясни къде е отишла, той се отправи към Селвик.

— Така е, не знам с какво се е захванала Ерика и не съм сигурна, че искам да знам — каза Ана, отиде при Дан и погледна нагоре, за да получи целувка.

— Значи нямат нищо против, че се натрапвам в къщата им? — попита Дан и за малко да бъде съборен на земята от Мая, която се хвърли към него.

— Здрасти, малката! Как е момичето ми? Нали си моето момиче? Не си си намерила някой друг? — попита я Дан сериозно.

Мая така се засмя, че остана без дъх. След това потърка носа си в неговия, което той прие за потвърждение, че не е изгубил високата си позиция.

— Разбра ли какво се е случило? — попита Ана и изведнъж придоби сериозно изражение.

— Не, какво? — каза Дан, докато вдигаше и спукаше Мая във въздуха.

Като се има предвид ръста му, пътуването нагоре-надолу беше дълго, за голяма радост на Мая.

— Не знам къде е Ерика, но Патрик отиваше към Бадхолмен. Намерили са Кристиан Тюдел обесен там сутринта.

Дан спря движението по средата и Мая увисна с главата надолу. Помисли си, че това е част от играта и се засмя още по-високо.

— Какво говориш? — каза Дан и бавно остави Мая на пода.

— Не знам нищо повече от това, което ми каза Патрик, преди да изхвърчи навън. Но Кристиан е мъртъв.

Ана не познаваше Сана Тюдел много добре, но я засичаше от време на време, както става, когато живееш във Фелбака. Представи си лицата на двете малки момчета.

Дан седна тежко до кухненската маса, а Ана опита да прогони картините, които изникваха в ума й.

— По дяволите — каза той, взирайки се през прозореца. — Първо Магнус Шелнер, а сега Кристиан. И Кенет Бенгтсон, който е в болница. Патрик сигурно е затънал до гуша.

— Да — каза Ана и наля сок на Мая. — Но не може ли да говорим за нещо друго?

Тя винаги се разстройваше, когато се случи нещо лошо, а бременността увеличаваше чувствителността й стократно. Не можеше да понесе да слуша, че на някого му е тежко.

Дан долови сигналите и я придърпа към себе си. Затвори очи, сложи ръка на корема й и разпери пръсти.

— Скоро, любов моя. Той скоро ще е при нас.

Ана грейна. Всеки път, когато се замислеше за детето, се чувстваше така, сякаш не можеше да я застигне нищо лошо. Обичаше Дан нечувано много, а в корема й бе детето, което ги обединяваше. Това я изпълваше с такова щастие, че й идеше да се пръсне. Погали главата на Дан и зашепна, долепила уста до косата му:

— Трябва да спреш да наричаш бебето „той“. Според мен тук вътре има малка принцеса. Ритниците са като на балерина — подразни го тя.

След три момичета, Дан копнееше за момченце. Но Ана знаеше, че ще е безкрайно щастлив и в двата случая. Нали беше тяхното дете.

* * *

Патрик остави Йоста в Бадхолмен. След известен размисъл той потегли към къщи. Трябваше да говори с Ерика. Да разбере какво знае тя.

Пое си дълбоко дъх, когато влезе през вратата. Ана още беше там и той не искаше да я въвлича в спора с Ерика. Тя имаше дразнещия навик винаги да се съюзява със сестра си, а той не искаше двама опоненти в отсрещния ъгъл на ринга. След като благодари на Ана — и на Дан, който също се беше появил — той им намекна достатъчно ясно, че иска да ги оставят насаме. Ана се усети и повлече Дан със себе си, макар че той първо трябваше да се пребори с Мая, която не искаше да го остави да си тръгне.

— Предполагам, че Мая няма да ходи на детска градина днес — каза Ерика весело и си погледна часовника.

— Какво правеше при Сана Тюдел? И какво си правила в Гьотеборг вчера? — попита Патрик остро.

— Ами аз…

Ерика наклони глава в опит да си придаде сладък вид, доколкото бе възможно. След като не предизвика реакция от страна на Патрик, тя въздъхна и разбра, че най-добре ще е да си признае. Така и така мислеше да разкаже всичко, просто Патрик я бе изпреварил.

Седнаха до кухненската маса. Патрик скръсти ръце пред себе си и я погледна строго. Ерика се позамисли, докато реши откъде да започне.

Разказа му как се е чудила защо Кристиан никога не говори за миналото си, как е решила да го проучи и е отишла в Гьотеборг, в апартамента, където е живял, преди да се премести във Фелбака. Разказа му за милия унгарец, за писмата, които Кристиан така и не е получил, защото не е оставил адрес за връзка. После си пое дълбоко въздух и му каза как тайно е прочела материалите от разследването и не е устояла на изкушението да изслуша касетата. Как е чула нещо, което се загнездило в ума й, и как е почувствала, че трябва да го разнищи. Оттам и посещението при Сана сутринта. После му предаде историята, която Сана бе споделила с нея. За синята рокля и за другото, което бе твърде чудовищно, за да бъде проумяно. Когато приключи, Ерика беше останала без дъх и едва смееше да погледне Патрик, който не бе помръднал и на милиметър, докато тя говореше.

Той дълго време не каза нищо и тя преглътна, подготвяйки се за най-голямото мъмрене в живота си.

— Исках само да ти помогна — добави тя. — Напоследък изглеждаш толкова изморен.

Патрик се изправи.

— Ще говорим за това по-късно. Трябва да отида до управлението. Ще взема рисунките с мен.

Той тръгна и Ерика дълго гледа след него. За първи път, откакто бяха заедно, Патрик не я целуна, преди да излезе от къщи.

* * *

Не беше типично за Патрик да не се обажда. Аника се опитваше да се свърже с него още от вчера, но щом се включеше телефонният секретар, тя казваше на Патрик само да й се обади. Искаше да му каже лично за това, което откри. Когато Патрик най-накрая се появи в управлението и Аника видя изтощеното му изражение, тя отново се притесни. Паула й каза, че му е наредила да си остане вкъщи и да се посъвземе и Аника аплодираше наум постъпката й. В последно време многократно си бе мислила да стори същото.

— Търсила си ме — каза Патрик и влезе в стаичката й.

Тя се завъртя на стола.

— Да, а ти не побърза да отговориш на обажданията ми — отвърна тя и го погледна над рамката на очилата си за работа с компютър. Интонацията й не беше укорителна, а единствено загрижена.

— Знам — каза Патрик и седна на стола за посетители до стената. — Малко ми беше нанагорно.

— Трябва да се грижиш за себе си. Имам една приятелка, която преди няколко години получи синдром на професионално прегаряне и още не се е възстановила напълно. Трудно е да се изкатериш обратно, ако удариш дъното.

— Да, знам — отговори Патрик. — Но няма такава опасност. Просто имам много работа. — Той прокара ръка през косата си и се наведе напред, облегнал лакти на коленете си. — За какво си ме търсила?

— Приключих с проучването на Кристиан — каза тя и млъкна. Чак сега се сети къде е бил Патрик сутринта. — Как мина, между другото? — попита тя тихо. — Как го прие Сана?

— Как се приема такова нещо? — отвърна Патрик. После й кимна, давайки й знак да продължи и показвайки, че не му се говори за посещението при Сана.

Аника прочисти гърло.

— Окей, най-напред, Кристиан го няма в нашия регистър. Никога не е бил обвиняван или подозиран в нещо. Преди да дойде във Фелбака, е живял няколко години в Гьотеборг. Посещавал е тамошния университет, после е учил дистанционно за библиотекар. Библиотекарският курс е бил организиран от училище в Бурос.

— Мм… — каза Патрик леко нетърпеливо.

— Продължаваме нататък. Никога не е бил женен и няма други деца, освен тези със Сана. — Аника замълча.

— Това ли е всичко? — Патрик не можа да скрие разочарованието си.

— Не, още не съм стигнала до интересното. Бързо разбрах, че Кристиан е останал сирак на тригодишна възраст. Роден е в Тролхетан, между другото, и е живял там, когато майка му починала. Баща му никога не е бил част от семейството. Реших да се поразровя в тази история.

Тя взе един лист и зачете. Сега Патрик слушаше внимателно и Аника видя как се опитва да навърже новата информация с малкото, което вече знаеше.

— Значи е взел името на майка си, когато е навършил осемнайсет — каза Патрик. — Тюдел.

— Да, за нея също има доста информация.

Тя му подаде един лист, който Патрик прочете бързо, нетърпелив да стигне до отговорите.

— Има няколко нишки, които си струва да бъдат разплетени — каза Аника, щом видя ентусиазма на Патрик.

Тя обичаше да дълбае, да се рови в регистри и да проучва мъничките детайли, които впоследствие образуваха цялостна картина. В най-добрия случай тази картина се оказваше от полза за разследването.

— Да, и знам откъде да започна — каза Патрик и се изправи. — От една синя рокля.

Аника се загледа учудена след него, когато той излезе. За какво говореше, за бога?

* * *

Сесилия не се изненада, когато отвори вратата и видя кой стои отвън. Това можеше да се очаква. Фелбака беше малка и накрая тайните винаги излизаха наяве.

— Влез, Луис — каза тя и пристъпи встрани, като устоя на импулса да сложи ръка на корема си.

Бе придобила този навик, след като получи потвърждение, че е бременна.

— Ерик не е тук, надявам се? — попита Луис.

Сесилия долови ясно завалянето на думите и за миг изпита чувство на състрадание. Сега, след като увлечението й бе отминало, тя започваше да разбира какъв ад трябва да е да живееш с Ерик. Сигурно и тя би се обърнала към бутилката, ако беше на мястото на Луис.

— Не, не е тук. Влизай — повтори тя и тръгна към кухнята.

Луис я последва. Бе елегантно облечена, както обикновено, със скъпи дрехи с класическа кройка и дискретни златни бижута. Сесилия се почувства опърпана в домашните си дрехи. Първата й клиентка щеше да дойде в салона чак в един, така че тя си бе позволила да прекара сутринта, мързелувайки вкъщи. Освен това постоянно й беше лошо и не успяваше да поддържа обичайното си темпо.

— Имал е толкова жени. Накрая на човек му писва.

Сесилия се обърна изненадана към Луис. Не очакваше такова въведение. Беше готова по-скоро за гняв и обвинения. Но Луис изглеждаше просто тъжна. Щом седна до нея, Сесилия забеляза пукнатините в елегантната й фасада. Косата й нямаше блясък, а ноктите й бяха нагризани и с олющен лак. Блузата й бе закопчана накриво, а от едната страна излизаше от панталона.

— Казах му да върви по дяволите — каза Сесилия и думите я накараха да се почувства добре.

— Защо? — Луис звучеше апатично.

— Получих от него каквото исках.

— Какво е то?

Луис я гледаше с празен и разсеян поглед. Сесилия внезапно почувства такава благодарност, че се задъха. Никога нямаше да бъде като Луис, беше по-силна от нея. Но може би и Луис е била силна някога. Може би е била изпълнена с очаквания и желание всичко да е наред. Надеждите й вече ги нямаше. Бяха останали само виното и годините, изпълнени с лъжи.

За миг Сесилия си помисли да я излъже или поне да не й каже истината веднага. След време щеше да стане очевидно. Но после осъзна, че трябва да й разкаже. Не можеше да лъже жена, изгубила всичко имащо смисъл.

— Бременна съм. Детето е от Ерик — каза тя и за миг настана тишина. — Заявих му ясно, че желая да ми помага единствено с пари. Заплаших го, че ще ти кажа.

Луис изсумтя. После започна да се смее. Смехът й се засили, ставайки все по-писклив. По лицето й започнаха да се стичат сълзи, а Сесилия я наблюдаваше с интерес. Не беше очаквала и тази реакция. Луис наистина бе пълна с изненади.

— Благодаря — каза Луис, когато смехът й утихна.

— За какво ми благодариш? — учуди се Сесилия. Винаги бе харесвала Луис. Просто не я харесваше дотолкова, че да не чука мъжа й.

— За ритника в задника. Точно от това имах нужда. Виж ме на какво приличам. — Тя погледна надолу и едва не скъса копчетата на блузата си в настървен опит да ги закопчае както трябва. Пръстите й трепереха.

— Моля — каза Сесилия и не можа да не се позасмее на комичната ситуация. — Какво мислиш да правиш?

— Същото като теб. Да му кажа да върви по дяволите — отговори Луис категорично.

Погледът й вече не беше празен. Чувството, че все още разполага с живота си, надделя над отчаянието.

— Само гледай първо да се погрижиш за финансовото си състояние — каза Сесилия сухо. — Вярно, че бях много хлътнала по Ерик, но знам що за човек е. Би те оставил без пукнат грош, ако го напуснеш. Хората като него не могат да приемат някой да ги зареже.

— Не се притеснявай. Ще се постарая да извлека максимума — каза Луис и напъха вече правилно закопчаната си блуза в панталона. — Как изглеждам? Разтекъл ли се е гримът ми?

— Малко. Чакай, ще ти помогна.

Сесилия се изправи, взе малко домакинска хартия, намокри я на мивката и застана пред Луис, след което започна внимателно да бърше грима от бузите й. Спря по средата на едно движение, щом усети ръката на Луис върху корема си. В началото двете замълчаха, после Луис прошепна:

— Надявам се да е момче. Момичетата винаги са искали братче.

* * *

— Да му се не знае — каза Паула. — Това е едно от най-отвратителните неща, които съм чувала.

Патрик й бе разказал какво е научила Ерика от Сана и сега Паула му хвърли бърз поглед от шофьорското място. След вчерашното разминаване със смъртта тя не възнамеряваше да го остави да седне зад волана, преди да придобие малко по-отпочинал вид.

— Но това какво общо има с разследването? Оттогава са минали доста години.

— Да, трийсет и седем, по-точно. И не знам дали има връзка, но изглежда всичко се върти около Кристиан. Смятам, че отговорът е в миналото му и че там се крие връзката с останалите трима. Ако изобщо има такава — добави той. — Може би са просто невинни наблюдатели, които са били въвлечени, защото са се намирали в близост до Кристиан. Именно това трябва да разберем и най-добре да започнем от началото.

Паула изпревари един камион с висока скорост и за малко да изпусне отклонението към Тролхетан.

— Сигурна ли си, че не искаш аз да карам? — попита Патрик тревожно, хванал се за дръжката.

— Не, сега ще видиш на мен какво ми е — засмя се Паула. — След вчера вече ти нямам доверие. Успя ли да си починеш, между другото? — Тя го погледна, докато даваше газ на минаване през едно кръгово кръстовище.

— Всъщност да — отговори Патрик. — Поспах няколко часа, после прекарах спокойна вечер с Ерика. Беше много хубаво.

— Трябва да се грижиш за себе си.

— Да, точно това каза и Аника преди малко. Спрете да бдите над мен като квачки — каза Патрик.

Погледът на Паула блуждаеше между свалената от интернет карта и табелите край пътя. Вниманието й се отклоняваше и за малко да прегази един велосипедист, който се появи от дясната страна на колата.

— Дай картата на мен. Онова за жените и вършенето на няколко неща едновременно очевидно не е вярно — ухили се Патрик.

— Внимавай какво говориш — отвърна Паула, но не изглеждаше твърде обидена.

— Завий надясно. Наближаваме — каза Патрик. — Това ще е интересно. Явно още пазят документите, а жената, с която разговарях по-рано, знаеше точно за кой случай говоря. Такова нещо не се забравя лесно.

— Добре че всичко мина гладко с прокурора. Иначе може да е доста мъчно да получиш достъп до такива документи.

— Да — съгласи се Патрик, гледайки съсредоточено в картата.

— Там — каза Паула и посочи към сградата, която помещаваше социалните служби в Тролхетан.

Няколко минути по-късно ги поканиха в кабинета на жената, с която Патрик бе говорил по телефона, Ева-Лена Скуг.

— Да, мнозина си спомнят тази история — каза тя и сложи на бюрото папка с пожълтели корици. — Минаха толкова години, но тези неща остават в паметта.

Тя приглади кичур сива коса. С дългата си коса, прибрана в твърде прилежен кок, се вписваше идеално в стереотипа на учителка.

— Някой имал ли е представа, че ситуацията е била толкова лоша? — попита Паула.

— И да, и не. Пристигали са известия и сме направили… — Тя отвори папката и прокара пръст по най-горната страница. — Направили сме две домашни посещения.

— Но не сте видели нищо, което да доведе до намеса от ваша страна? — обади се Патрик.

— Трудно е за обяснение, но тогава времената бяха други — каза Ева-Лена Скуг и въздъхна. — Днес бихме се намесили много по-рано, но тогава… ами чисто и просто не бяхме наясно как е най-добре да се действа. Състоянието й очевидно се е влошавало периодично и по всяка вероятност посещенията са се случили в моменти, когато се е чувствала по-добре.

— Не е ли имало роднини или приятели, които да реагират? — учуди се Паула. Беше й трудно да проумее как може да се случи нещо такова, без никой да разбере.

— Не е имало други членове на семейството. Нито приятели, според мен. Те са живели доста изолирано и затова нещата са се стекли така. Ако не е била миризмата… — Тя преглътна и сведе поглед. — Оттогава имаме голям напредък. Днес това не може да се случи.

— Да се надяваме — каза Патрик.

— Разбирам, че материалите ви трябват във връзка с разследване на убийство — каза Ева-Лена Скуг и плъзна папката към тях. — Но ще подходите внимателно, нали? Обикновено не предоставяме такава информация на външни лица, освен при извънредни обстоятелства.

— Ще сме крайно дискретни. Обещавам — каза Патрик. — И съм сигурен, че документите ще ни помогнат в разследването.

Ева-Лена Скуг го погледна със зле прикрито любопитство.

— Какво общо може да има? Нали са минали толкова години?

— Не мога да разкрия това — отговори Патрик.

Истината беше, че няма никаква представа. Но трябваше да започне отнякъде.

 

 

— Мамо?

Той отново се опита да я разтърси, но тя продължаваше да лежи неподвижно. Не знаеше откога е така. Беше само на три и още не познаваше часовника. Но навън се стъмни на два пъти. Двамата с мама не обичаха тъмното и обикновено спяха на включена лампа. Щом в апартамента стана твърде тъмно, той отиде и светна лампата сам. После се сгуши до нея. Обичаха да спят така, плътно, плътно един до друг. Той притисна силно лице към мекото й тяло. В мама нямаше нищо ръбесто, нищо, което стърчи или убива. Само мекота, топлина и сигурност.

Но тази нощ тя не беше топла. Той я побутна и се притисна още по-близо до нея, но тя не реагира. После отиде и извади второ одеяло от шкафа, въпреки че го беше страх да стъпи на пода, докато е тъмно. Страхуваше се от чудовищата под леглото. Не искаше мама да измръзне, не искаше и самият той да измръзне. Зави я старателно с раираното одеяло, което миришеше странно. Но въпреки това тя не се стопли, нито пък той. Лежа цяла нощ, треперейки, и чакаше да се събуди, да свърши най-накрая този странен сън.

Когато се развидели, стана от леглото. Отново я покри с одеялото, там, където завивката се беше изместила през нощта. Защо спеше толкова дълго? Никога преди не бе правила така. Понякога лежеше по цял ден, но от време на време се будеше. Говореше му и го молеше да й донесе вода или нещо друго. От време на време се случваше да казва странни неща, докато лежи в леглото. Неща, които го плашеха. Можеше дори да му се развика. Но той предпочиташе това, отколкото да лежи неподвижна и студена.

Усещаше как гладът раздира стомаха му. Мама може би ще го похвали, ако се събуди и види, че е направил закуска. Тази мисъл го разведри малко и той тръгна към кухнята. По средата на пътя се сети за нещо и се върна обратно. Щеше да вземе Мечо, не биваше да го оставя сам. Влачейки мечето след себе си, той тръгна обратно към кухнята. Сандвичи. Това му правеше мама. Сандвичи със сладко.

Отвори хладилника. Бурканът със сладко беше вътре, с червена капачка и ягоди на етикета. Там беше и маслото. Той ги извади внимателно от хладилника и ги остави на кухненския плот. После взе един стол, сложи го пред плота и се покатери на него. Започваше да се чувства така, сякаш участва в приключение. Протегна се към кутията за хляб и взе две филии. После издърпа най-горното чекмедже и намери дървен нож за масло. Мама не му даваше да използва истински ножове. Много старателно намаза масло на едната филия и сладко върху другата. После ги съедини. Ето, сандвичът е готов.

Отново отвори хладилника и откри кутия сок в един от рафтовете на вратата. Извади я внимателно и я постави на масата. Знаеше къде стоят чашите: в шкафа, над кутията за хляб. Качи се пак на стола, отвори шкафа и извади предпазливо една чаша. Не биваше да я изпуска. Мама щеше да му се ядоса, ако счупи чаша.

Отнесе я до масата, сложи сандвича до нея и издърпа стола обратно. Застана на колене върху него, за да може да налее сока. Кутията беше тежка и той се бореше да я задържи над чашата. Но вътре се изля толкова сок, колкото и извън нея, затова допря уста до мушамата и изсърба разлялата се течност.

Сандвичът беше невероятно вкусен. Това бе първият сандвич, който бе направил сам, и той го изяде на няколко лакоми хапки. Усети, че има място за още един, а и вече знаеше как се прави. Мама така ще се гордее с него, когато се събуди и открие, че може сам да си прави сандвичи.