Камила Лекберг
Русалката (19)

Ерика подмина кръговото при Коршвеген със секнал дъх. Трафикът в Гьотеборг винаги я изнервяше, а тъкмо това кръстовище беше най-големият й ужас. Но се измъкна невредима и се отправи бавно по Екландагатан, оглеждайки се за улицата, по която трябва да завие.

Русенхилсгатан. Жилищният блок се намираше в края на улицата и гледаше към Коршвеген и Лисеберг. Провери номера и паркира колата пред нужната й порта. Погледна часовника. Идеята беше да звънне и да се надява, че ще има някой вкъщи. В случай че няма късмет, се бе разбрала с Йоран да прекара един час при майка му и да опита отново. Ако стане така, това би означавало да се прибере късно вечерта, така че стискаше палци сегашният наемател да си е у дома. Бе наизустила името му, след като проведе телефонните разговори на път за Гьотеборг, така че веднага намери съответния звънец на домофона. Янос Ковач.

Позвъни веднъж. Никой не отговори. Натисна бутона отново и слушалката изпука. Чу се глас със силен акцент.

— Кой е?

— Името ми е Ерика Фалк. Бих искала да ви задам няколко въпроса за един човек, който е живял по-рано в апартамента, Кристиан Тюдел.

Зачака напрегнато. Обяснението звучеше съмнително дори и в нейните уши, но се надяваше, че мъжът ще прояви любопитство и ще я пусне. Избръмчаването на ключалката показа, че е извадила късмет.

Асансьорът спря на втория етаж и тя слезе. Една от трите врати беше открехната и нисък закръглен мъж към шейсетте се взираше в нея през процепа. Щом видя огромния й корем, той откачи веригата и отвори вратата широко.

— Влизай, влизай — каза й насърчително.

— Благодаря — отговори Ерика и пристъпи в апартамента.

До ноздрите й достигна тежък мирис от дългогодишно готвене на пикантни ястия. Усети как коремът й се обръща. Миризмата всъщност не бе неприятна, но бременността правеше обонянието й твърде чувствително към остри аромати.

— Има кафе, хубаво, силно кафе.

Той посочи към малката кухня, която се намираше в края на антрето. Тя го последва и по пътя хвърли поглед към, както изглежда, единствената стая в апартамента, която изпълняваше функцията на всекидневна и спалня едновременно.

Значи тук бе живял Кристиан, преди да се премести във Фелбака. Ерика усети как пулсът й леко се ускорява.

— Седни.

Янос Ковач почти я избута до стола и й сервира чаша кафе. След това с триумфално възклицание сложи пред нея голям поднос със сладкиши.

— Кексчета с мак. Унгарски специалитет! Майка ми често ми праща, защото знае, че ги обичам. Хайде, пробвай.

Ерика си взе едно кексче от подноса и го опита. Вкусът определено бе нов за нея, но й хареса. Изведнъж осъзна, че не е закусвала, и стомахът й изкъркори благодарно, когато първото парче кекс стигна до него.

— Трябва да ядеш за двама. Вземи си още едно кексче, направо две, колкото искаш! — Янос Ковач бутна подноса към нея и очите му заблестяха. — Голямо бебе — каза той с усмивка и посочи корема й.

Ерика също се усмихна. Нямаше как да не се зарази с доброто му настроение.

— Не, просто са две там вътре.

— О, близнаци. — Той плесна очаровано с ръце. — Каква благословия.

— Ти имаш ли деца? — попита Ерика с пълна с кекс уста.

Янос Ковач се изпъчи гордо.

— Имам двама прекрасни синове. Вече са големи. И двамата имат добра работа. Във „Волво“. Имам и петима внуци.

— А съпругата ти? — попита Ерика внимателно и се огледа. Не личеше в апартамента да живее жена.

Янос Ковач продължи да се усмихва, но не чак толкова широко.

— Преди седем години тя се прибра и каза „изнасям се“. Оттогава не живеем заедно. — Той разпери ръце. — Тогава се преместих тук. Живеехме в същия блок, имахме тристаен апартамент на долния етаж. — Той посочи към пода. — Но аз се пенсионирах предсрочно и когато жена ми ме напусна, не можех да продължавам да живея там. По същото време Кристиан срещна едно момиче и реши да се изнесе, така че аз се нанесох тук. Накрая всичко се нарежда — възкликна той и изглеждаше като че наистина смята така.

— Значи си познавал Кристиан отпреди това? — попита Ерика и отпи от кафето. То също бе много вкусно.

— Не, не се познавахме добре. Но често се засичахме в блока. Аз съм доста сръчен — каза Янос и вдигна ръце, — така че помагам с каквото мога. А Кристиан, той не можеше и една крушка да смени.

— Да, не се учудвам — каза Ерика и се усмихна.

— Ти познаваш ли го? Защо питаш за него? Минаха много години, откакто той живя тук. Нали не се е случило нещо?

— Аз съм журналист — каза Ерика и използва обяснението, което измисли в колата на път към града. — Кристиан сега е писател и пиша голяма статия за него, затова опитвам да науча малко за миналото му.

— Кристиан е писател? Това никак не е зле. Да, той винаги беше с книга в ръка. А в апартамента имаше цяла стена, покрита с книги.

— Знаеш ли с какво се занимаваше Кристиан, докато живееше тук? Къде работеше?

Янос Ковач поклати глава.

— Не, не знам. И не съм го питал. Човек трябва да уважава съседите си. Да не им се бърка. Ако искат да разкажат нещо за себе си, ще го направят.

Това звучеше като здравословна житейска философия и на Ерика й се искаше повече хора във Фелбака да споделят това разбиране.

— Имаше ли много гости?

— Никакви. Всъщност ми беше малко жал за него. Винаги беше сам. Хората не сме създадени да бъдем сами. Имаме нужда от компания.

В това е напълно прав, помисли си Ерика, като се надяваше, че има кой да посещава самия Янос от време на време.

— Той остави ли нещо, когато се премести? В килера или някъде другаде?

— Не, апартаментът беше празен, когато се нанесох. Кристиан си беше взел всичко.

Ерика реши да се откаже. Янос Ковач, изглежда, не разполагаше с друга информация за живота на Кристиан. Тя му благодари и отклони учтиво, но твърдо предложението да вземе със себе си торбичка с кексчета.

Тъкмо излизаше през вратата, когато Янос Ковач я спря.

— Ама разбира се, как можах да забравя. Явно съм започнал да оглупявам.

Почука с пръст по слепоочието си, обърна се и влезе в стаята. След около минута се върна с нещо в ръката.

— Когато видиш Кристиан, би ли му дала това? Предай му, че направих както ми заръча и хвърлях всички писма, които пристигаха за него. Но тези тук… ами стори ми се нередно да ги изхвърля. Като се има предвид, че пристигат по едно-две на година, откакто той се изнесе, очевидно някой наистина иска да се свърже с него. Така и не научих новия му адрес, затова прибрах писмата. Остави му ги и му предай поздрави от Янос. — Той се усмихна доволно и й връчи купчина бели пликове.

Ерика взе писмата и усети как ръцете й се разтреперват.

* * *

В къщата изведнъж настана кънтяща тишина. Той седна до кухненската маса и облегна глава на ръцете си. Слепоочията му пулсираха, а сърбежът се бе върнал. Цялото му тяло гореше. Почувства жилеща болка, когато зачопли раната на дланта си. Затвори очи и облегна глава на масата. Опита се да потъне в тишината и да прогони усещането, че нещо пълзи под кожата му.

Синята рокля проблесна пред очите му. Изчезна и пак се появи. Тя държеше детето в ръце. Защо никога не виждаше лицето му? Беше размазано и безизразно и той не можеше да различи чертите му. Беше ли го виждал изобщо? Или детето винаги е било в сянката на огромната му любов към нея? Не си спомняше, беше толкова отдавна.

Кристиан заплака тихо и върху масата бавно се образува локвичка. Риданията се събираха в гърдите му, тръгваха нагоре и се изливаха навън. Тялото му започна да се тресе. Той вдигна глава. Трябваше да прокуди виденията, да я прокуди, нея. В противен случай щеше да се разпадне. Отпусна главата си върху масата. Бузата му се удари в плота. Усети как дървото се долепя до кожата му, вдигна глава и отново, и отново, и отново я заблъска в твърдата повърхност. В сравнение със сърбежа и огъня в тялото му, болката беше почти приятна. Но не му помогна за виденията. Тя продължаваше да стои пред него, все така ясна и жива. Усмихна се и протегна ръка към него, бе толкова близо, че можеше да го докосне, ако само се пресегнеше още малко.

Чу ли се нещо откъм горния етаж? Застана неподвижно. Главата му застина на десетина сантиметра от масата, сякаш някой натисна паузата на филма за живота му. Заслуша се, без да помръдва. Да, чуваше нещо на горния етаж. Звучеше като леки стъпки.

Кристиан бавно се изправи. Тялото му бе напрегнато, целият беше нащрек. Тръгна към стълбите възможно най-тихо. Държеше се за парапета, но вървеше от другата страна, плътно до стената, където стълбите скърцаха по-малко. Нещо шавна в периферното му зрение и бързо изчезна по коридора на горния етаж. Или си въобразяваше? Сега не се виждаше нищо и в къщата бе тихо и спокойно.

Под краката му изскърца стъпало и той затаи дъх. Ако тя е горе, вече знае, че той се качва. Дали го очаква? Усети как го изпълва странно спокойствие. Семейството му го нямаше. Тя не можеше да ги нарани повече. Бяха само те двамата, както в самото начало.

Някъде изхленчи дете. Но дете ли беше наистина? Стенанието се чу отново, но сега бе подобно на всички останали звуци, които може да издаде една стара къща. Кристиан направи няколко предпазливи крачки и се качи на горния етаж. Коридорът беше пуст. Чуваше се единствено собственото му дишане.

Вратата на детската стая беше отворена. Вътре цареше бъркотия, а криминалистите бяха разхвърляли още повече и сега из цялото помещение имаше черни петна от пудра за пръстови отпечатъци. Кристиан седна на пода, обърнал лице към буквите на стената. На пръв поглед боята все още приличаше на кръв. Не ги заслужаваш.

Знаеше, че тя има право, не ги заслужаваше. Продължи да се взира в текста, остави го да попие в съзнанието му. Щеше да оправи всичко. Най-накрая можеше да го стори. Отново прочете думите наум. Тя искаше него. И Кристиан разбра къде иска да се срещнат. Щеше да й даде това, което желаеше.

* * *

— Събранието ще е кратко.

Патрик се пресегна към ролката домакинска хартия и избърса чело. Потеше се като прасе. Явно бе в по-лоша форма от обикновено.

— Положението е следното: Кенет Бенгтсон е в болница. Йоста и Мартин ще ни кажат повече за това след малко. — Той кимна към тях. — Освен това някой е влязъл в дома на Кристиан Тюдел през нощта. Не е наранил никого физически, но е написал съобщение с червена боя на стената в детската стая. Естествено, цялото семейство е в шок. Отсега нататък приемаме, че си имаме работа с човек без скрупули, който може да бъде опасен.

— Иска ми се, разбира се, да бях взел участие при повикването сутринта. — Мелберг се прокашля. — Но за съжаление, не бях уведомен.

Патрик предпочете да не му обръща внимание и продължи, гледайки към Аника:

— Изрови ли нещо повече за миналото на Кристиан?

Аника се поколеба.

— Може би, но първо искам да проверя някои неща още веднъж.

— Направи го — каза Патрик и се обърна към Йоста и Мартин. — Какво разбрахте от разговора с Кенет? Как се чувства той?

Мартин погледна въпросително към Йоста, който му направи жест да отговори пръв.

— Раните му не са животозастрашаващи, но според лекаря е чист късмет, че е оцелял. Парчетата стъкло сериозно са нарязали ръцете и краката му и ако е била засегната някоя от основните артерии, вероятно е щял да умре на алеята.

— Въпросът е какво е било намерението на извършителя. Искал ли е той, или тя, само да нарани Кенет, или това е опит за убийство?

Никой не отговори на Патрик, затова Мартин продължи:

— Кенет каза, че всички знаят за сутрешното му бягане, което протича по един и същи начин всеки ден. Така че в този смисъл може да считаме всички във Фелбака за заподозрени.

— Но не можем просто да приемем, че извършителят е тукашен. Може да е някой, който само минава оттук — вметна Йоста.

— Тогава откъде е знаел за навиците на Кенет? Това не сочи ли, че е бил някой от околността? — попита Мартин.

Патрик се замисли за миг.

— Не, не можем да изключим възможността да е външен човек. Достатъчно е било да наблюдава Кенет няколко дни, за да установи, че той е човек на рутината. Какво каза самият Кенет? — добави Патрик. — Има ли идея кой може да се крие зад всичко това?

Йоста и Мартин отново се спогледаха, но този път Йоста заговори пръв.

— Казва, че няма представа. Но и двамата с Мартин имаме чувството, че лъже. Знае нещо, но по някаква причина го пази за себе си. Но спомена „тя“.

— Така, значи? — Между веждите на Патрик се появи дълбока бръчка. — Останах със същото впечатление от разговора с Кристиан. Той крие нещо. Но какво може да бъде? Би трябвало да искат да разрешим случая. В случая на Кристиан изглежда като че цялото му семейство е в опасност. А пък Кенет е убеден, че съпругата му е била убита, макар още да не сме установили така ли е. Така че защо не ни сътрудничат?

— Значи и Кристиан не е казал нищо? — попита Йоста, раздели внимателно една „балерина“^[1] на две и облиза нуга крема. После тайно даде светлата половина на Ернст, който лежеше в краката му под масата.

— Не, не научих нищо от него — каза Патрик. — Той беше в шок, съвсем естествено. Но твърди непоклатимо, че не знае кой и защо, а аз с нищо не мога да докажа обратното. Просто имам такова чувство, както и вие за Кенет. Кристиан настоява да остане в дома си. За щастие е пратил Сана и децата при сестра й в Хамбургсунд. Да се надяваме, че там ще са в безопасност.

— Криминалистите намериха ли нещо интересно? Нали им каза за парцала с боя и за бутилката? — попита Йоста.

— Ами във всеки случай останаха в къщата доста дълго. И да, взеха за анализ нещата, които си намерил в мазето. Добра находка, каза да ти предам Турбьорн. Но както обикновено, ще мине известно време, преди да има конкретни резултати. Но за сметка на това ще се обадя да пришпоря Педерсен. Вчера не можах да се свържа с него. Надявам се да даде предимство на нашето разследване и скоро да получим информация от аутопсиите. Като се има предвид с какви темпове се развиват събитията, не можем да си позволим да губим време напразно.

— Кажи, ако искаш, аз да звънна вместо теб. Така молбата ще звучи малко по-авторитетно — каза Мелберг.

— Благодаря, но ще опитам сам да се справя. Няма да е лесно, но ще направя каквото мога.

— Добре, само да знаеш, че съм тук. За подкрепа — каза Мелберг.

— Паула, какво каза жената на Кристиан?

Патрик се обърна към колежката си. Двамата пътуваха заедно на връщане от Фелбака, но телефонът бе звънял непрестанно и той така и не успя да я попита за Сана.

— Не мисля, че знае нещо — каза Паула. — Чувства се отчаяна и объркана. И изплашена. И тя не вярва, че Кристиан знае кой е извършителят, но се поколеба малко, когато го каза, та предполагам, че не е съвсем сигурна. Може би е добра идея да говорим с нея още веднъж, при по-спокойни обстоятелства, след като шокът отмине. Записах разговора, между другото, така че можеш да го прослушаш, ако искаш. Касетката е на бюрото ти. Може би ще чуеш нещо, което съм пропуснала.

— Благодаря — каза Патрик отново, но този път наистина го имаше предвид. На Паула винаги можеше да се разчита и той се радваше, че тя е част от разследването.

Патрик погледна към малката групичка.

— Добре тогава, приключихме тук. Аника, продължавай да ровиш, както се разбрахме. След няколко часа ще проверя докъде си стигнала. Аз ще взема Паула и двамата отиваме при Сия. Така и не успяхме да говорим с нея по-рано. А след сутрешните събития това изглежда още по-наложително. Смъртта на Магнус по някакъв начин е свързана с цялата работа, сигурен съм в това.

* * *

Ерика седна в едно кафене, за да може да прегледа писмата на спокойствие. Не се поколеба да отвори пощата на Кристиан. Ако той държеше да получи писмата, щеше да остави новия си адрес на Янос Ковач или щеше да се обади в пощата да ги препратят.

Ръцете й трепереха леко, когато се опита да разреже първия плик с ножа на масата. Беше си сложила тънките кожени ръкавици, които държеше в колата. Хартията й се опъна и тя натисна по-силно, като за малко да разлее голямата си чаша лате върху останалите писма. Бързо хвана чашата и я премести на безопасно разстояние.

Не разпозна почерка върху пликовете. Не беше същият като този от заплахите и тя предположи, че е по-скоро мъжки, отколкото женски. Издърпа листа хартия и го разгъна. Остана леко изненадана. Очакваше писмо, но вместо това държеше в ръце детска рисунка. Беше наопаки и тя я обърна, за да я разгледа. Две фигури, с по една черта за тяло, ръце и крака. Голяма и малка. Голямата държеше малката за ръка и двете изглеждаха щастливи. Навсякъде около тях имаше цветя, а слънцето светеше в десния ъгъл. Стояха върху зелена линия, която явно представляваше трева. Над големия човек някой бе изписал с разкривени букви Кристиан, а над детската фигура — Аз.

Ерика се протегна за чашата лате и отпи. Гъстата пяна остави дебел млечен мустак над устните й и тя го избърса разсеяно с ръкава на блузата си. Кой е „Аз“? Кое е малкото дете до Кристиан?

Тя остави обратно чашата и взе останалите пликове, които отвори енергично. Накрая се оказа с малка купчина рисунки пред себе си. Доколкото можеше да прецени, бяха нарисувани от един и същи човек. На всяка рисунка имаше две фигури: големият Кристиан и малкият Аз. Останалите мотиви се различаваха. На една рисунка голямата фигура стоеше на нещо, което приличаше на бряг, а главата и ръцете на детето се подаваха от водата. На друга имаше постройки на заден фон, между които и църква. Само на последната рисунка от купчината имаше още фигури. Но беше трудно да се каже колко точно. Образуваха едно цяло, миш-маш от крака и ръце. Рисунката беше по-мрачна от останалите. Нямаше слънце и цветя. Голямата фигура беше запратена в левия край. Нямаше я усмивката на лицето, а малката фигурка също не изглеждаше щастлива. В другия край имаше множество черни черти. Ерика се загледа в тях и се опита да ги разтълкува, но бяха твърде разкривени и се оказа невъзможно да разбере какво представляват.

Погледна часовника и усети, че копнее да се прибере у дома. Нещо в последната рисунка накара коремът й да се обърне. Не можеше да определи какво бе точно, но във всеки случай то предизвика в нея силна реакция.

Ерика се изправи с усилие. Реши днес да прескочи виждането с Йоран. Той сигурно ще остане разочарован, но щяха да си наваксат някой друг път.

През целия път до Фелбака бе потънала в мисли. Рисунките проблясваха пред очите й. Голямата фигура Кристиан и малката Аз. Инстинктът й казваше, че Аз е ключът към всичко. И имаше само един човек, който може да каже коя е малката фигура. Първата й работа утре ще е да говори с Кристиан. И този път той ще бъде принуден да отговори.

* * *

— Колко странно. Тъкмо щях да ти се обадя. — Гласът на Педерсен беше сух и педантичен както винаги.

Но Патрик знаеше, че под повърхността се крие чувство за хумор. Беше го чувал да се шегува, макар и тези случаи да не бяха много.

— Аха, исках да проверя дали мога да те пришпоря малко. Трябва ни информация. Каквото и да е, което би ни помогнало да продължим напред с разследването.

— Не знам доколко мога да съм от помощ. Но всъщност по собствена инициатива придвижих аутопсиите от вашия случаи напред в графика. Приключихме с Магнус Шелнер късно снощи, а сега тъкмо свърших и с Лисбет Бенгтсон.

Патрик си представи как Педерсен говори с него, облечен с окървавени болнични дрехи, и държи телефона с гумена ръкавица.

— И какво открихте?

— Първо очевидното: че Шелнер е бил убит. Това заключение можеше да се направи още при външния оглед на трупа, но човек никога не знае. Имал съм случаи през годините, при които хората са умрели от напълно естествена смърт, но са получили наранявания посмъртно.

— Но тук не е станало така?

— Определено не. Жертвата е получила множество порезни рани по гръдния кош и корема, нанесени с остър предмет, вероятно нож. Без съмнение това е причинило смъртта. Нападнат е в лице и раните по ръцете и предмишниците му показват, че се е съпротивлявал.

— Може ли да се каже какъв тип нож е използван?

— Не, предпочитам да не гадая. Но съдейки по раните, бих казал, че става дума за нож с гладко острие. И… — Педерсен направи кратка пауза, после продължи доволно: — Предполагам, че е някакъв вид нож за риба.

— Откъде знаеш? — попита Патрик. — Сигурно има милион различни модели ножове.

— Така е и в действителност не мога да кажа, че говорим точно за нож за риба. Но този нож е бил използван като такъв.

— Окей, но откъде знаеш?

Нетърпението го глождеше и му се прииска Педерсен да не притежаваше такова чувство за драматизъм. Съдебният лекар вече бе привлякъл пълното му внимание.

— Намерих рибени люспи — каза Педерсен.

— Какво, къде? Как са се задържали, след като тялото е лежало толкова дълго във водата?

Пулсът на Патрик се ускори. Жадуваше да научи нещо, каквото и да е, което би им подсказало как да продължат напред.

— Повечето сигурно са били отнесени от водата. Но намерих няколко, които бяха влезли дълбоко в раните. Пратих ги за анализ, за да видим може ли да се определи вида на рибата. Надявам се, че това би ви било от полза.

— Да, може би — каза Патрик, но осъзна, че информацията на практика е безполезна.

Все пак говореха за Фелбака. Рибените люспи там не бяха нещо необичайно.

— Нещо друго за Шелнер?

— Нищо особено. — Педерсен изглеждаше леко разочарован, че Патрик не се ентусиазира повече от находката му. — Наръган е смъртоносно и вероятно е умрял веднага. Трябва да е кървял обилно. Местопрестъплението сигурно е приличало на кланица.

— Веднага след това ли се е озовал в морето?

— Няма как да знаем — отговори Педерсен. — Мога само да кажа, че е лежал под вода дълго. Нищо чудно тялото да е било захвърлено веднага. Но това предположение се основава повече на логичното поведение в такава ситуация, отколкото на научни доказателства. Така че вие ще трябва да установите какво всъщност се е случило. Ще ти пратя доклада по факса, както обикновено.

— А Лисбет? Какво разбра за нея?

— Починала е от естествена смърт.

— Сигурен ли си?

— Направих изключително щателна аутопсия.

Педерсен като че ли се оскърби и Патрик побърза да добави:

— Значи, казваш, че не е убита?

— Правилно си разбрал — каза Педерсен, все още кисело. — Ако бъда честен, малко чудо е, че е останала жива толкова дълго. Ракът се е разпространил до всички жизненоважни органи. Лисбет Бенгтсон е била много болна жена. Просто е починала в съня си.

— Значи Кенет греши — каза Патрик на себе си.

— Моля?

— Не, нищо. Просто мислех на глас. Благодаря, че даде приоритет на случая. В момента се нуждаем от всяка възможна помощ.

— Толкова ли е зле? — попита Педерсен.

— Да, точно толкова.

 

 

Двамата с Алис имаха нещо общо. Обичаха лятото. Той, защото не ходеше на училище и не виждаше мъчителите си. Алис, защото можеше да плува в морето. Прекарваше всяка възможна минута във водата. Плуваше напред-назад и правеше салта. Несръчността в движенията й, докато беше на суша, изчезваше в мига, в който тялото й се потопеше във водата. Тогава започваше да се движи плавно и безпроблемно.

Мама можеше да я гледа с часове. Аплодираше триковете, които Алис прави във водата, и насърчаваше упражненията й по плуване. Наричаше я своята русалка.

Но Алис не се вълнуваше много от ентусиазма на мама. И този път погледна към него и викна:

— Виж ме! — После скочи от скалата и изплува усмихната. — Видя ли? Видя ли какво направих? — Гласът й беше настоятелен и тя го гледаше с гладен поглед. Но той никога не отговаряше. И сега само вдигна набързо поглед от книгата, която четеше, легнал на опънатата на скалите кърпа. Не разбираше какво иска тя от него.

Както обикновено, мама отговори вместо него, като преди това му хвърли раздразнен и объркан поглед. Тя също не разбираше. Тя, която влагаше цялото си време и любов в Алис.

— Аз видях, миличка! Колко хубаво! — викна тя на дъщеря си.

Но Алис като че не чуваше гласа на мама. Вместо това отново се обърна към него.

— Гледай сега! Виж какво ще направя!

И се отправи към хоризонта, плувайки кроул. Движенията на ръцете й бяха координирани и ритмични.

Мама се изправи неспокойно.

— Алис, миличка. Не влизай по-навътре. — После засенчи очи с ръка и му каза: — Плува твърде надалеч. Върни я!

Той се опита да направи като Алис и да се престори, че не я чува. Прелисти бавно страницата, съсредоточен в думите, в черните срички върху бялата хартия.

След това усети изгаряща болка в скалпа. Мама го беше сграбчила за косата и го дърпаше с всичка сила. Той скочи на крака и тя го пусна.

— Върви след сестра си. Размърдай свинските си мазнини и се погрижи да доплува обратно.

За миг си спомни ръката й, хванала неговата, когато плуваха заедно. Спомни си как го пусна и водата го завлече под повърхността. От този ден нататък не обичаше да влиза в морето. Във водата имаше нещо плашещо. Под повърхността имаше неща, които той не виждаше и на които не вярваше.

Мама го хвана за тлъстините около кръста и силно го ощипа.

— Доведи я. Сега. Иначе ще те оставя тук, когато се прибираме.

Интонацията й не му остави избор. Знаеше, че говори сериозно. Ако не направеше каквото иска, щеше да го остави на острова.

Тръгна към водата с разтуптяно сърце. Наложи се да впрегне цялата сила на волята си, за да се доближи до ръба и да скочи във водата. Не смееше да се гмурне с главата напред, както правеше Алис. Вместо това потъна в синьо-зелената повърхност с краката надолу. Влезе му вода в очите и замига, за да си възвърне зрението. Усети как се задава паниката, как дишането му става учестено и плитко. Взря се напред. Видя Алис да плува в далечината. Отправила се бе към слънцето. Заплува несръчно към нея. Усещаше как мама ги гледа, застанала на ръба на скалата с ръце на кръста.

Не можеше да плува кроул. Загребванията му бяха къси и резки. Но продължи навътре, като през цялото време осъзнаваше колко е дълбока водата под него. Слънцето изгаряше очите му. Вече не виждаше Алис. Виждаше само бялата заслепяваща светлина, от която очите му се насълзиха. Искаше единствено да се обърне, но не можеше. Трябваше да стигне до Алис и да я върне обратно при мама. Защото мама обичаше Алис, а той обичаше мама. Въпреки всичко я обичаше.

Изведнъж усети нещо около врата си. Нещо го хвана здраво и дръпна главата му под водата. Обзе го паника и замаха с ръце, опитвайки да се освободи и да изплува на повърхността. Натискът около врата му изчезна също така внезапно, както се бе появил, и той си пое въздух, щом усети лицето си да се показва над водата.

— Глупчо, това съм аз.

Алис гребеше във водата без никакво усилие и го гледаше с грейнал поглед. Тъмната коса, която бе наследила от мама, лъщеше на слънцето, а солената вода по миглите й проблясваше.

Отново видя очите й. Очите, които го гледаха изпод водата. Тялото, отпуснато и безжизнено, което не помръдваше, ами лежеше спокойно на дъното на ваната. Разклати глава, не искаше да вижда тези образи.

— Мама иска да се върнеш — каза задъхано. Не можеше да загребва вода със същата лекота като Алис, а едрото му тяло потъваше надолу, сякаш за крайниците му бяха вързани тежести.

— Тогава трябва да ме издърпаш до брега — каза Алис, произнасяйки думите по своя специален начин, сякаш, докато говореше, езикът й не заставаше на правилното място в устата.

— Няма да успея, хайде стига.

Тя се засмя и отметна мократа си коса.

— Ще се върна само ако ме изтеглиш със себе си.

— Ти плуваш много по-добре от мен, защо аз да те тегля? — възрази той, но знаеше, че е изгубил.

Направи й знак отново да обвие ръце около врата му, но този път знаеше, че това е тя, така че нямаше проблеми.

Заплува. Беше трудно, но се справяше. Усещаше силните ръце на Алис около врата си. Тя бе плувала толкова много това лято, че мускулите на ръцете й вече ясно си личаха. Държеше се за него, оставяйки го да я тегли като малка лодка, облегнала буза на гърба му.

— Аз съм твоята русалка — каза тя. — Не на мама.