Камила Лекберг
Русалката (18)

Патрик прати Йоста и Мартин в Удевала, за да проверят дали Кенет е в състояние да говори с тях. Техническият екип на Турбьорн Рууд беше на път. Щяха да се разделят, за да могат да огледат както мястото, където е паднал Кенет, така и къщата на Кристиан и Сана. Йоста възрази, когато го пратиха в болницата. Искаше му се да остане тук, ала Патрик предпочете Паула. Смяташе, че е по-добре със Сана и децата да говори жена. Но внимателно отбеляза информацията за парцала в мазето. Йоста бе свършил добра работа, не можеше да се отрече. С малко късмет можеха да намерят отпечатъци и ДНК от извършителя, който до този момент демонстрираше голяма предпазливост.

Патрик погледна мъжа пред себе си. Кристиан изглеждаше изтощен и възрастен. Като че бе остарял с десет години, откакто се бяха видели за последен път. Не се бе постарал да върже стабилно колана на халата си и с разголените си гърди изглеждаше уязвим. Патрик се замисли дали да не го помоли да се загърне, заради него самия, но се въздържа. Дрехите сигурно бяха последното, което интересуваше Кристиан точно сега.

— Момчетата се успокоиха. Колежката ми Паула ще говори със съпругата ти и с децата и ще внимава да не ги разтревожи или изплаши още повече. Окей?

Патрик се опита да улови погледа на Кристиан, за да се увери, че той го чува. Първоначално не получи отговор и се зачуди дали да повтори казаното. Но накрая Кристиан кимна бавно с глава.

— Мислех си междувременно двамата с теб също да си поприказваме — добави Патрик. — Знам, че по-рано не гореше от желание да говориш с нас, но вече нямаш избор. Някой е нахлул в дома ти, влязъл е в стаята на децата ти и е извършил нещо, което, макар да не ги е наранило физически, все пак е било ужасяващо преживяване за тях. Ако знаеш кой може да стои зад това, трябва да ми кажеш. Разбираш ли?

Кристиан отново се забави, преди да кимне. Прочисти гърло, сякаш за да каже нещо, но от устата му не излязоха никакви думи.

Патрик продължи:

— Вчера научихме, че Кенет и Ерик получават заплахи от същия човек, който праща писма и на теб. А тази сутрин Кенет е бил тежко ранен, докато е тичал в парка. Някой му е поставил капан.

Кристиан рязко вдигна поглед, но после отново го сведе.

— Не разполагаме с информация дали Магнус е бил заплашван, но работим с презумпцията, че става дума за един и същи човек. И имам чувството, че знаеш повече, отколкото искаш да ни кажеш. Може би има нещо, което не искаш да излиза наяве, или нещо, което смяташ за незначително, но нека ние да преценим. И най-малката следа може да се окаже важна.

Кристиан рисуваше с пръст кръгове по масата. Накрая срещна погледа на Патрик. За миг изглеждаше сякаш има нещо, което му се иска да разкаже. Но бързо отново се затвори в себе си.

— Нямам представа. Знам също толкова малко за извършителя, колкото и вие.

— Осъзнаваш ли, че ти и семейството ти сте в голяма опасност, докато не заловим този човек?

По лицето на Кристиан се бе изписало зловещо спокойствие. Притеснението го нямаше. Вместо това бе придобил изражение, което поради липса на по-добра дума, Патрик можеше да опише като решително.

— Разбирам това. И предполагам, че ще направите всичко възможно, за да откриете виновника. Но за съжаление, не мога да ви помогна. Не знам нищо.

— Не ти вярвам — каза Патрик прямо.

Кристиан сви рамене.

— Нищо не мога да направя по въпроса. Мога единствено да кажа истината. А тя е, че не знам нищо.

Изведнъж той сякаш откри, че на практика е гол и се загърна с халата, като този път завърза колана.

Патрик се почувства толкова безсилен, че му се прииска да хване Кристиан за раменете и да го разтърси. Беше убеден, че той крие нещо. Не знаеше какво, нито дали то би било от значение за разследването. Но със сигурност имаше нещо.

— Кога си легнахте снощи?

Патрик реши да смени темата и да се върне на въпроса по-късно. Не смяташе да остави Кристиан да се измъкне толкова лесно. Бе видял колко изплашени са децата. Следващия път може би нямаше да бъде само боя. Трябваше да накара Кристиан да разбере колко сериозна е ситуацията.

— Аз си легнах късно, тъкмо минаваше един. За Сана не знам.

— У дома ли беше цяла вечер?

— Не, излязох да се разходя навън. Със Сана имаме малко… проблеми. Имах нужда от чист въздух.

— Къде отиде?

— Не знам. Никъде конкретно. Разходих се по скалите, а после обикалях малко из града.

— Сам? Посред нощ?

— Не исках да стоя вкъщи. Къде другаде можех да отида?

— Значи си се прибрал в един? Сигурен ли си, че това е точният час?

— Напълно. Погледнах часовника долу на площад „Ингрид Бергман“ и тогава беше без петнайсет. Оттам до къщата се стига за десет-петнайсет минути пеша. Така че трябва да е било точно един часът.

— Сана спеше ли?

Кристиан кимна.

— Да, спеше. Децата също. В къщата беше съвсем тихо.

— Погледна ли децата, когато се прибра?

— Винаги го правя. Нилс беше изритал одеялото, както обикновено, така че го завих.

— И не видя нищо необичайно или странно?

— Имаш предвид големи, червени букви по стената?

Интонацията му бе саркастична и Патрик почувства раздразнение.

— Повтарям: видя ли нещо необичайно, нещо, което да ти е направило впечатление, когато се прибра?

— Не — каза Кристиан. — Нищо не ми направи впечатление. Тогава едва ли щях да отида и да си легна, нали така?

— Не, вероятно нямаше.

Патрик отново започна да се поти. Защо всички държаха домовете си толкова топли? Той подръпна леко яката на ризата си. Имаше чувството, че не му достига въздух.

— Заключи ли вратата, когато влезе?

Кристиан като че ли се замисли.

— Не знам — отговори той. — Така ми се струва, винаги заключвам. Но… но нямам спомен. — Сарказмът си бе отишъл. Гласът му беше нисък, почти шепнещ: — Не си спомням дали заключих вратата.

— И през нощта не сте чули нищо?

— Не, нищо. Или поне аз, но мисля, че и Сана не е. И двамата спим доста дълбоко. Събудих се чак когато Сана се разпищя сутринта. Дори не чух Нилс…

Патрик реши да пробва отново.

— Значи нямаш теория защо някой би направил това и защо някой ти праща заплахи от година и половина? Дори най-малкото подозрение?

— Не слушаш ли какво ти говоря!

Избухването дойде от нищото и Патрик подскочи. Кристиан изкрещя силно и гласът на Паула се чу отвън:

— Всичко наред ли е?

— Няма проблеми — викна Патрик в отговор и се надяваше, че е прав.

Кристиан изглеждаше на път да рухне. Лицето му бе яркочервено и той чешеше настървено дланта си.

— Не знам нищо — повтори Кристиан, като че се стараеше да не се развика отново.

Чешеше се толкова силно, че по кожата му оставаха следи от нокти.

Патрик изчака малко, докато лицето на Кристиан отново придоби нормален цвят и той, изглежда, се поотпусна. Щом спря да се чеше, погледна изненадано следите по дланта си, сякаш не разбираше как са се озовали там.

— Има ли къде да се преместите, докато научим повече? — попита Патрик.

— Сана и момчетата ще отидат при сестра й в Хамбургсунд^[1] и ще живеят там известно време.

— Ами ти?

— Аз оставам тук. — Кристиан изглеждаше твърдо решен.

— Това не ми се струва добра идея — каза Патрик също толкова уверено. — Нямаме възможност да ти предоставим денонощна закрила. Предпочитам да знам, че се намираш на друг адрес, където ще си в по-голяма безопасност.

— Оставам тук. — Тонът на Кристиан не остави място за възражения.

— Окей — каза Патрик неохотно. — Погрижи се семейството ти да замине възможно най-скоро. Ще опитаме да държим къщата под око, доколкото можем, но нямаме ресурси да…

— Нямам нужда от охрана — прекъсна го Кристиан. — Ще се оправя.

Патрик го изгледа продължително.

— Става дума за човек със сериозни отклонения, който е на свобода. Вече е убил един, може би двама души, и по всичко личи, че е решен теб, Кенет и вероятно Ерик да ви сполети същата съдба. Това не е игра. Струва ми се, че не го разбираш напълно — говореше бавно и ясно, за да стигне посланието му до Кристиан.

— Разбирам цялата сериозност на положението. Но оставам тук.

— Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. И както казах: не вярвам и за миг, че не знаеш нищо. Надявам се, разбираш какво рискуваш, като не говориш с нас. Каквото и да е, накрая ще разберем. Въпросът е дали ще се случи преди, или след като пострада още някой.

— Как е Кенет? — промърмори Кристиан, избягвайки погледа на Патрик.

— Знам само, че е ранен, нищо повече.

— Какво е станало?

— Някой е опънал корда над алеята за бягане и е нахвърлял дебел слой натрошено стъкло. Така че може би разбираш защо те моля да ни сътрудничиш.

Кристиан не отговори. Вместо това извърна лице и погледна през прозореца. Кожата му бе бяла като снега отвън, а челюстите напрегнати. Но гласът му беше студен и безчувствен, когато най-накрая повтори, загледан в далечината:

— Не знам нищо. Не знам. Нищо.

* * *

— Боли ли? — Мартин погледна бинтованите ръце, отпуснати върху одеялото.

Кенет кимна.

— В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса?

Йоста придърпа един стол и направи знак на Мартин да последва примера му.

— Щом сядате, значи вече сте приели, че съм в състояние — каза Кенет и се усмихна леко.

Мартин не откъсваше поглед от омотаните в бинтове ръце. Сигурно е боляло зверски. Както падането върху стъклата, така и махането на парченцата.

Погледна несигурно Йоста. Понякога имаше чувството, че никога няма да придобие достатъчно опит и рутина, за да знае как да реагира в ситуациите, в които го поставяше работата му. Дали да демонстрира увереност и умения и да започне първи с въпросите? Или да покаже уважение към по-възрастния си колега и да го остави да води разговора? Постоянно трябваше да търси баланса. Вечно бе най-младият, този, когото пращат насам-натам. И той искаше да остане в къщата, също като Йоста, който мрънкаше през целия път до Удевала. Мартин също искаше да разпита Кристиан и съпругата му, да говори с Турбьорн и екипа му, когато пристигнат, да участва в разгара на разследването.

Тормозеше го това, че Патрик най-често предпочита да работи с Паула, въпреки че Мартин пристигна в управлението две години преди нея. Вярно, тя имаше опит от работата си в Стокхолм, докато той бе прекарал цялата си кратка кариера в Танумсхеде. Но това не бе непременно нещо лошо. Познаваше околността, местните бандити, знаеше как мислят хората и как работи общността. Всъщност в училище бе съученик с някои от най-неприятните типове. За Паула всичко това беше непознато. А откакто слуховете за личния й живот плъзнаха като горски пожар, мнозина започнаха да я гледат с недоверие. Самият Мартин нямаше нищо против еднополовите двойки. Но много от хората, с които се сблъскваха всеки ден, не проявяваха такова разбиране. Затова бе малко странно, че напоследък Патрик избираше все Паула за придружител. Единственото, което искаше Мартин, беше да получи малко доверие. Да спрат да се отнасят с него като с хлапе. Вече не беше толкова млад, а скоро дори стана баща.

— Извинявай?

Така се бе задълбочил в мрачните си мисли, че пропусна, когато Йоста го заговори.

— Попитах дали не искаш ти да започнеш?

Мартин зяпна Йоста изненадано. Да не чете мисли? Но се възползва от случая и попита:

— Можеш ли да ми разкажеш със свои думи какво се случи?

Кенет се пресегна към чаша вода на масичката до леглото, преди да осъзнае, че не може да използва ръцете си.

— Чакай, нека аз.

Мартин взе чашата и му помогна да отпие от сламката. После Кенет се облегна на възглавниците и преразказа обективно и спокойно случилото се, още от момента, в който си върза връзките на обувките, за да се отправи на обичайното си сутрешно бягане.

— В колко часа излезе от къщата?

Мартин беше извадил тефтер и химикалка.

— Седем без петнайсет — отговори Кенет и Мартин го записа, без да се колебае.

Остана с впечатлението, че щом Кенет казва седем без петнайсет, значи е било толкова. До минутата.

— По едно и също време ли бягаш всяка сутрин?

Йоста се облегна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, плюс-минус десет минути.

— Не помисли ли да… С оглед на… — заекна Мартин.

— Не помисли ли да пропуснеш бягането, с оглед на това, че жена ти почина вчера — допълни Йоста, без да звучи грубо или обвинително.

Кенет не отговори веднага. Преглътна, после каза тихо:

— Ако някога съм имал истинска нужда да отида да тичам, това бе днес.

— Разбирам — отвърна Йоста. — Винаги ли изминаваш един и същи маршрут?

— Да, освен понякога през уикенда, когато правя две обиколки. Аз съм малко консервативен човек. Не обичам изненади, приключения или промени.

Той млъкна и Йоста и Мартин разбраха за какво си мисли, затова също замълчаха.

Кенет се закашля и се обърна, за да не видят сълзите в очите му. След това се прокашля още един път, за да може да продължи със спокоен глас.

— Както казах, обичам рутината. Тичам по един и същи маршрут от над десет години.

— Предполагам, че това е известно на много хора?

Мартин вдигна очи от тефтера си, където написа „десет години“ и огради думите в кръг.

— Никога не съм имал причина да го крия. — Усмивката на лицето на Кенет дойде и си отиде бързо.

— И не си срещнал никого на алеята вчера сутринта? — попита Йоста.

— Не, нямаше жива душа. Рядко има. Понякога срещам хора с ранобудни деца и с колички или пък излезли да разходят кучето. Но това са изключения. Най-често съм съвсем сам. Вчера също беше така.

— И не забеляза наоколо да има паркирана кола?

Мартин получи одобрително кимване от Йоста за въпроса.

Кенет се замисли.

— Не, струва ми се, че не. Не мога да се закълна, може и да е имало някого, без да съм го видял. Но не, като се замисля, щях да забележа.

— Значи не е имало нищо необичайно? — настоя Йоста.

— Не, сутринта беше като всички останали. Освен… — Думите увиснаха във въздуха и сълзите отново потекоха.

Мартин се засрами, че сълзите на Кенет го смущават. Чувстваше се неловко и не знаеше дали трябва да направи нещо, но Йоста се пресегна спокойно над Кенет и взе една салфетка от масата. Избърса внимателно бузите му, после се протегна отново и остави салфетката обратно.

— Разбрахте ли нещо вече? — прошепна Кенет. — За Лисбет?

— Не, твърде рано е. Може да отнеме известно време, докато съдебният лекар се изкаже — отговори Мартин.

— Тя я уби.

Мъжът в леглото потръпна и се сви. Гледаше в празното пространство пред себе си.

— Извинявай, какво каза? — попита Йоста и се наведе напред. — Коя е „тя“? Знаеш ли кой е постъпил така с теб и жена ти?

Мартин усети как Йоста затаи дъх и осъзна, че самият той е направил същото.

В очите на Кенет проблесна нещо.

— Нямам представа — отговори той уверено.

— Каза „тя“ — отбеляза Йоста.

Кенет избягваше погледа му.

— Почеркът в писмата изглежда женски. Затова приех, че става дума за жена.

— Хм — каза Йоста и даде на Кенет да разбере, че не му вярва, без да го изрича направо. — Трябва да има причина тъкмо вие четиримата да се окажете на мушка. Магнус, Кристиан, Ерик и ти. Някой ви има зъб. А всички вие твърдите — е, освен Магнус — че нямате представа кой и защо. Но зад такива действия се крие силна омраза и въпросът е какво я е причинило. Трудно ми е да повярвам, че не знаете нищо, че нямате дори теория. — Той се наведе над Кенет.

— Трябва да е някой психично болен. Нямам друго обяснение. — Кенет извърна глава и стисна устни.

Мартин размени поглед с Йоста над болничното легло. И двамата разбраха, че няма да научат повече от Кенет. Засега.

* * *

Ерика гледаше телефона шокирана. Патрик се обади от управлението и каза, че довечера ще закъснее. Разясни й накратко обстоятелствата, но тя не можеше да повярва на ушите си. Някой да нападне децата на Кристиан. И Кенет. Корда на алеята в парка — просто, но гениално.

Мозъкът й веднага заработи. Трябваше да има начин разследването да ускори ход. По гласа на Патрик долови колко е обезпокоен и объркан. Разбираше го, събитията ескалираха, а полицията не се приближаваше до решението.

Замислена, Ерика запремята в ръце мобилния си телефон. Патрик щеше да побеснее, ако тя се намеси. Но бе свикнала да прави проучвания за книгите си. Разбира се, ставаше дума за приключени разследвания, но разликата едва ли беше много голяма. А и беше ужасно скучно просто да си седи вкъщи. Изгаряше от желание да свърши нещо полезно.

Освен това разчиташе и на интуицията си. В миналото шестото й чувство многократно я бе отвеждало в правилната посока. А сега й казваше, че отговорът е в Кристиан. Няколко неща подкрепяха тази теория: той първи започва да получава писмата, освен това е много потаен относно миналото си и очевидно е крайно изнервен. Дребни, но важни неща. Откакто говориха в бараката край морето, Ерика имаше чувството, че той знае нещо и го крие.

Бързо, преди да е размислила, тя облече връхните си дрехи. Трябваше да звънне на Ана, докато кара, за да я пита може ли да вземе Мая от детската градина. Щеше да се върне у дома до вечерта, но не достатъчно рано, за да я вземе сама. Пътят до Гьотеборг беше час и половина в едната посока, доста дълго разстояние само заради едно случайно хрумване. Но ако не откриеше нищо, можеше поне да посети новооткрития им полубрат Йоран.

Все още й бе трудно да смели мисълта, че има батко. Беше смайващо откритие, че майка й тайно е родила син през Втората световна война и го е дала за осиновяване. Драматичните събития през лятото все пак доведоха до нещо хубаво, а оттогава с Ана изградиха близка връзка с Йоран. Ерика знаеше, че винаги е добре дошла при него и при втората му майка, с която бе израснал.

Ана веднага се съгласи да вземе Мая, която беше любимка както на нейните деца, така и на тези на Дан. Без съмнение Мая щеше да се прибере изтощена от игри и натъпкана със сладко.

След разговора Ерика запретна ръкави. Работата й върху книгите за истински убийства — книги, пожънали нечуван успех — я бе направила много добра в проучванията. Искаше й се да разполага с личния граждански номер на Кристиан, това щеше да й спести доста разговори. Но можеше да се справи и само с името. Ерика си бе спомнила важна подробност, която Сана спомена веднъж при един техен разговор: че Кристиан е живял в Гьотеборг, когато са се срещнали. В библиотеката Мей спомена Тролхетан и това още глождеше Ерика, но тя прецени, че все пак е по-логично да започне от Гьотеборг. Кристиан бе живял там, преди да дойде във Фелбака, така че това трябваше да бъде първоначалната й дестинация. Надяваше се, че после ще може да проследи миналото на Кристиан още по-назад. А тя не се съмняваше, че истината се крие именно там.

Четири разговора по-късно Ерика вече разполагаше с малко информация: стария адрес на Кристиан, преди да се премести при Сана. Спря на една бензиностанция точно преди Гьотеборг и си купи карта на града. Възползва се и от възможността да отиде до тоалетна и да раздвижи малко краката си. Беше ужасно неудобно да караш, когато между теб и волана има две бебета. Гърбът и краката й се бяха схванали.

Тъкмо когато се напъха обратно на шофьорското място, телефонът й звънна. Стараейки се да не разлее чашата кафе в едната си ръка, тя извади мобилния с другата и погледна дисплея. Патрик. Най-добре да остави телефонния секретар да вдигне. Можеше да му обясни по-късно. Особено ако се прибере с информация, която би била от полза на разследването. Тогава Патрик сигурно ще й спести поне някои от упреците, които Ерика знаеше, че я очакват.

Погледна картата за последно, след което запали двигателя и излезе на магистралата. Бяха минали около седем години, откакто Кристиан бе живял на адреса, към който тя се отправяше. Изведнъж усети колебание. Какви бяха шансовете там все още да има някакви следи от Кристиан? Хората се местеха постоянно, без да оставят нищо след себе си.

Ерика въздъхна. Така и така бе тук, а Йоран щеше да я почерпи кафе, преди да тръгне обратно към къщи. Така че пътуването нямаше да е съвсем напразно.

Чу се изпиукване. Бе получила съобщение от Патрик.

* * *

— Къде са всички? — Мелберг се огледа сънено наоколо. Задряма само за малко, а когато се събуди, управлението беше празно. Другите да не бяха отишли на кафе, без да го питат?

Втурна се към рецепцията, където завари Аника.

— Какво става тука? Да не мислите, че е дошъл уикендът? Защо няма никой на работа? Ако са насядали в сладкарницата, ги очаква мъмрене, когато се върнат. Обществеността разчита винаги да сме в готовност и ние носим отговорност. — Той размаха пръст във въздуха. — Трябва винаги да сме на линия, когато гражданите се нуждаят от нас.

Мелберг обичаше звученето на собствения си глас. Винаги бе смятал, че властната интонация му приляга.

Аника го зяпаше, без да продума. Мелберг започна да се върти нервно. Очакваше, че Аника ще го засипе с извинения от името на колегите си. Вместо това усети нарастващо безпокойство.

След малко Аника каза спокойно:

— Отзоваха се на спешно повикване. Във Фелбака. Случиха се доста неща, докато ти работеше в кабинета си.

Аника произнесе думата „работеше“ без доловим сарказъм, но нещо подсказваше на Мелберг, че тя е напълно наясно с кратката му дрямка. Сега трябваше да спасява положението.

— Защо никой не ми каза нищо?

— Патрик опита. Дълго чука на вратата на кабинета ти, но беше заключено и никой не отговори. Накрая бе принуден да се откаже и да потегли.

— Аз… понякога така се вглъбявам в работата, че не виждам и не чувам нищо друго — оправда се Мелберг и изпсува наум. Да му се не знае, колко здрав сън имаше. Това бе едновременно проклятие и благословия.

— Мм… — отвърна Аника и се обърна към монитора.

— И какво е станало все пак? — каза той раздразнено. Все още имаше чувството, че са го преметнали.

Аника му разказа накратко за случилото се с Кенет и със семейство Тюдел. Мелберг зяпна. Това разследване ставаше все по-чудновато.

— Скоро ще се върнат, поне Патрик и Паула. Те ще могат да ти кажат повече. Мартин и Йоста отидоха до Удевала, за да говорят с Кенет, така че може да се забавят малко повече.

— Кажи на Патрик да дойде директно при мен, когато се върне — каза Мелберг. — И го помоли този път да почука като хората.

— Ще му предам. И изрично ще му кажа да чука по-силно. В случай че пак така си се вглъбил в работата.

Аника го гледаше със сериозно изражение, но Мелберг все пак не можа да се отърси от чувството, че тя го занася.

* * *

— Не можеш ли да дойдеш с нас? Защо да оставаш тук? — Сана напъха наслуки два пуловера в куфара. Кристиан не отвърна, което само я ядоса още повече. — Отговори ми. Сам ли ще си в къщата? Та това е лудост, направо…

Тя хвърли гневно чифт дънки към куфара, но не уцели и те се озоваха на пода, пред краката на Кристиан. Приближи се до него, за да ги вдигне, но вместо това обхвана лицето му с ръце. Опита се да улови погледа му, но той отказваше да вдигне очи към нея.

— Моля те, Кристиан, скъпи. Не разбирам. Защо не дойдеш с нас? Не е безопасно да останеш тук.

— Няма нищо за разбиране — каза той и отмести ръцете й. — Чисто и просто оставам тук. Не смятам да бягам.

— Да бягаш от кого? От какво? Да те вземат дяволите, ако знаеш кой прави това, а не казваш нищо.

Сълзите се стичаха по бузите й, а тя все още усещаше топлината на лицето му по дланите си. Той не я допускаше до себе си и от това я болеше. В такива ситуации трябваше да се подкрепят един друг. Но той й обръщаше гръб, не я искаше. Бузите й се изчервиха от унижение. Тя извърна поглед и продължи да подрежда багажа.

— Колко дълго смяташ, че ще се наложи да останем там? — попита тя и грабна шепа чорапи и бикини от най-горното чекмедже.

— Откъде да знам?

След като свали халата и избърса червената боя от гърдите си, Кристиан бе облякъл дънки и тениска. Сана продължаваше да го намира за най-красивия мъж, когото някога бе виждала. Толкова го обичаше, че чак я болеше.

Затвори чекмеджето и хвърли едно око към коридора, където си играеха момчетата. Бяха по-тихи от обикновено. Сериозни. Нилс караше количките си напред и назад, а Мелкер се биеше с екшън фигурите си. Но и двамата си играеха без обичайните звукови ефекти, както и без да се карат, което обикновено непременно се случваше.

— Мислиш ли, че те… — Тя отново се разплака и след малко опита пак: — Мислиш ли, че са пострадали?

— И косъм не е паднал от тях.

— Нямам предвид физически.

Сана не разбираше как може Кристиан да е толкова хладнокръвен и спокоен. Сутринта беше не по-малко шокиран, объркан и изплашен от нея. А сега се държеше така, сякаш това изобщо не се е случило или е просто дреболия.

Някой бе влязъл в дома им, докато са спели. Влязъл е в стаята на децата им и може би завинаги е всял у тях страх и несигурност, лишил ги е от сигурността и увереността, че нищо не може да им се случи, докато лежат в собствените си легла. Че нищо не може да им се случи, когато мама и татко са само на няколко метра от тях. Тази сигурност може би си е отишла завинаги. И въпреки това баща им си седеше спокоен и отчужден, сякаш не го е грижа. Сега, в този момент, го мразеше заради това.

— Децата забравят бързо — каза Кристиан и погледна ръцете си.

Тя видя, че по едната му длан има сериозни следи от нокти, и се зачуди откъде са се взели. Но не го попита. Един-единствен път се въздържа да попита. Може би това бе краят? Ако Кристиан не можеше да я почувства близка, да я обича дори когато ги застрашава нещо ужасно, може би беше време да се откаже.

Сана продължи да хвърля разни неща в куфара, без да забелязва какво е взела. Сълзите размазваха всичко и тя слепешката сваляше дрехи от закачалките. Накрая куфарът започна да прелива и се наложи да седне отгоре, за да го затвори.

— Чакай, нека ти помогна. — Кристиан се изправи и натисна капака, така че Сана да може да дръпне ципа. — Ще го занеса долу.

Той изнесе куфара от стаята, минавайки покрай момчетата.

— Защо ще ходим при леля Агнета? Защо взимаме толкова неща? За дълго ли заминаваме? — Гласът на Мелкер звучеше разтревожено.

Кристиан спря по средата на стълбището, но след малко продължи мълчаливо надолу.

Сана отиде при синовете им и клекна до тях. Опита се да говори възможно най-спокойно.

— Ще се престорим, че отиваме на почивка. Но няма да ходим някъде далеч, просто при леля и братовчедите ви. На вас нали ви харесва там? Като пристигнем, ще си направим уютна семейна вечер. И тъй като сме на почивка, ще може да ядете сладки, въпреки че не е събота^[2].

Момчетата първоначално я погледнаха с подозрение, но „сладки“ се оказа магическата дума.

— Всички ли заминаваме? — попита Мелкер.

Брат му повтори въпроса, леко фъфлейки:

— Всички ли заминаваме?

Сана си пое дълбоко дъх.

— Не, само ние тримата. Татко трябва да остане тук.

— Да, татко трябва да остане и да се бие с глупаците.

— Кои глупаци? — попита Сана и потупа Мелкер по бузата.

— Тези, които изцапаха стаята ни. — Той скръсти ръце на гърдите си с ядосано изражение. — Ако се върнат обратно, татко ще ги набие!

— Татко няма да се бие с никакви глупаци. Те няма да се върнат. — Тя погали Мелкер по косата и прокле Кристиан. Защо не искаше да дойде с тях? Защо мълчеше? Изправи се. — Ще бъде много забавно. Истинско приключение. Сега ще помогна на татко да пренесе багажа в колата и после ще дойда да ви взема. Окей?

— Окей — отвърнаха те, но без кой знае колко ентусиазъм.

Сана усещаше погледите им, вперени в гърба й, докато слизаше по стълбите.

Долу при колата Кристиан тъкмо вдигаше куфара, за да го прибере в багажника. Сана отиде до него и го хвана за ръката.

— Това е последният ти шанс, Кристиан. Ако знаеш нещо, ако имаш и най-малката представа кой ни причинява това, умолявам те да ми кажеш. Заради нас. Ако сега замълчиш, а по-късно разбера, че си знаел, това ще е краят. Разбираш ли? Краят!

Кристиан спря, напъхал куфара наполовина в колата. На Сана за миг й се стори, че понечва да каже нещо. Но той отблъсна ръката й и добута куфара вътре.

— Не знам нищо. Стига си дрънкала! — сопна се той и затвори багажника.

* * *

Щом Патрик и Паула пристигнаха в управлението, Аника спря Патрик на входа.

— Мелберг се събуди, докато ви нямаше. Беше малко раздразнен, че не сме го информирали.

— Ами че нали блъсках по вратата цяла вечност, но той така и не отвори.

— Да, казах му, но той твърди, че е бил така потънал в работата си, че не те е чул.

— Ама разбира се — каза Патрик и за пореден път се почувства безкрайно уморен от некомпетентния си шеф. Но за да бъде напълно откровен, трябваше да признае, че предпочита да не мъкне Мелберг със себе си. Хвърли поглед на ръчния си часовник. — Окей, отивам да докладвам на уважаемия ни началник. Ще се видим в кухнята след четвърт час за бърз брифинг. Кажи и на Йоста и Мартин, моля те. Те пътуват насам.

Той тръгна право към вратата на Мелберг и почука. Силно.

— Влез.

Мелберг се бе заровил в купчина документи.

— Чух, че навън се е разгорещило, и трябва да кажа, че не изглежда добре в очите на хората да се захващаме с такива трудни случаи, без да присъства върховният командир.

Патрик отвори уста, за да отговори, но Мелберг вдигна ръка. Очевидно още не беше приключил.

— Гражданите остават с погрешно впечатление, ако не взимаме тези ситуации на сериозно.

— Но…

— Без но. Приемам извинението ти. Само да не се повтаря.

Патрик усети туптящо пулсиране в ушите си. Дърто копеле! Стисна юмруци, но бързо ги отпусна и си пое дълбоко дъх. Няма да обръща внимание на Мелберг. Ще се съсредоточи върху най-важното. Разследването.

— Сега разкажи какво се е случило. Какво открихте? — Мелберг се наведе нетърпеливо напред.

— Мислех всички да се съберем и да го обсъдим в кухнята. Ако това те устройва? — добави Патрик със стиснати зъби.

Мелберг се замисли за миг.

— Да, това може и да е добра идея. Няма нужда да повтаряме два пъти. Е, ще тръгваме ли, Хедстрьом? Знаеш, че времето е от значение в едно такова разследване.

Патрик обърна гръб на шефа си и излезе от стаята. Мелберг безспорно беше прав за едно. Времето беше от значение.

 

 

Гледаше просто да оцелее. Но с всяка изминала година това му костваше все повече усилия. Преместването се оказа добро за всички, освен за него. Татко си намери работа, която му допадаше, а на мама й харесваше да живее в къщата на Вещицата и да заличава всички следи, оставени от нея, да променя мястото до неузнаваемост. Алис пък, изглежда, се чувстваше добре сред спокойствието и мирната атмосфера, които царяха във Фелбака поне през девет месеца от годината.

Мама я обучаваше вкъщи. В началото татко се противопостави на идеята. Каза, че Алис има нужда да излиза и да се среща със свои връстници, с други хора. Мама го изгледа и каза студено: „Алис има нужда единствено от мен“.

Това сложи край на спора.

Той самият ядеше постоянно и ставаше все по-дебел. Сякаш подтикът да яде бе придобил собствен живот. Маниакално поглъщаше всичко, до което се докопа. Но това вече не привличаше вниманието на мама. От време на време тя му хвърляше отвратен поглед, но през повечето време просто не го забелязваше. Той отдавна не мислеше за нея като за своята красива майка и не копнееше за любовта й. Отказа се, примири се, прие, че не може да бъде обичан, че не заслужава любов.

Единствената, която го обичаше, бе Алис. А тя, също като него, беше изрод. Движеше се конвулсивно, говореше неясно и не можеше да се справи и с най-елементарните задачи. Беше на осем, а не можеше дори да си върже обувките. Постоянно вървеше след него, следваше го като сянка. Сутрин, когато той отиваше към училищния автобус, тя седеше на прозореца и гледаше след него, с ръце, опрени на стъклото, и копнеж в погледа. Той не я разбираше, но не се опитваше да я спре.

Училището бе мъчение. Когато сутрин се качваше в автобуса, имаше чувството, че го откарват в затвор. Чакаше с нетърпение часовете, но междучасията го ужасяваха. Основното училище беше отвратително. Гимназията се оказа още по-лоша. Съучениците му постоянно му налитаха, дразнеха го и го блъскаха, разхвърляха шкафчето му и му подвикваха, когато бяха на двора. Не беше глупав, разбираше, че е идеалната жертва. Дебелото му тяло бе причина за най-големия му грях: да бъде различен от другите. Разбираше го, но от това не му ставаше по-леко.

— Виждаш ли си пишката, като пикаеш, или коремът ти пречи?

Ерик. Седеше мързеливо на една от масите в училищния двор, обграден от обичайната си тайфа обожатели. Той бе най-лошият. Най-популярното момче в училището. Беше красив и уверен, отваряше се на учителите и имаше постоянен запас от цигари, които пушеше сам или раздаваше на онези, които се мъкнеха след него. Не знаеше кого презира повече — Ерик, който, изглежда, се ръководеше от чиста злоба и постоянно търсеше нови начини да го нарани, или ухилените идиоти, които висяха около него и грейваха от възхита, когато ги погледнеше.

В същото време знаеше, че би дал какво ли не, за да бъде един от тях. Да седи на масата с Ерик, да приема, когато той му предложи цигара, и да коментира момичетата, които минават покрай тях, а те да го възнаграждават с очаровано кикотене и изчервени бузи.

— Чуваш ли! На теб говоря. Отговаряй, когато те питам!

Ерик се изправи, а двете момчета до него го погледнаха напрегнато. Онова спортистче, Магнус, срещна погледа му. Понякога му се струваше, че долавя частица съчувствие в очите му. Но и така да беше, то не бе достатъчно и Магнус не би рискувал да изгуби благоволението на Ерик. Другият, Кенет, беше просто страхлив и винаги избягваше да го погледне в очите. Сега се взираше в Ерик и сякаш чакаше неговата команда. Но днес Ерик като че ли нямаше енергия да създава неприятности, защото си седна на мястото и се засмя.

— Хайде, чупката, гнусен дебелак! Ако се затичаш малко, днес ще ти се размине боят.

Повече от всичко искаше да не отстъпва, да каже на Ерик да върви по дяволите. Представяше си как ще го набие с бързи и точни движения, докато всички насъбрали се около тях бавно осъзнаят, че техният герой ще загуби. А Ерик, с разкървавен нос, ще надигне с мъка глава от земята и за първи път ще го погледне с уважение. След това и той ще получи място в бандата. Ще бъде един от тях.

Вместо това се обърна и се затича тромаво към другия край на двора, колкото може по-бързо. Гръдният кош го болеше, а тлъстините по тялото му се тресяха. Зад себе си чуваше смеха им.