Камила Лекберг
Русалката (17)

— Вчера сериозно ме изложи — каза Ерик.

Стоеше пред огледалото в спалнята и се опитваше да си върже вратовръзката.

Луис не отговори. Просто му обърна гръб и легна на една страна.

— Чу ли какво казах?

Той повиши глас, но не дотолкова, че момичетата да чуят нещо от стаята си, която се намираше от другата страна на коридора.

— Чух — каза тя тихо.

— Никога не прави така. Никога! Ако искаш да пиеш като смок, докато си вкъщи, хубаво. Не ме интересува, стига да можеш да стоиш на крака пред момичетата. Но не си и помисляй да идваш в офиса.

Никакъв отговор. Дразнеше го това, че не му се опълчва. Предпочиташе злобните й коментари пред мълчанието.

— Отвращаваш ме, знаеш ли?

Възелът на вратовръзката се оказа твърде нисък. Той изруга и го развърза, за да започне отново. Хвърли бърз поглед към Луис. Тя все още лежеше с гръб към него, но сега видя как раменете й се тресат. Мамка му. Мразеше махмурлука на Луис, изпълнен с плач и самосъжаление.

— Стига. Трябва да се стегнеш.

Пак старата песен, отново и отново. Разиграването на една и съща ситуация започваше да се отразява на търпението му.

— Срещаш ли се още със Сесилия?

Въпросът прозвуча глухо изпод възглавницата. После тя се обърна към него, за да чуе отговора.

Ерик я погледна с погнуса. Без грима и скъпите дрехи изглеждаше ужасно.

Тя повтори въпроса:

— Продължаваш ли да се срещаш с нея? Чукаш ли я?

Значи знаеше. Не очакваше това от нея.

— Не.

Ерик си спомни последния си разговор със Сесилия. Не искаше да говори за това.

— Защо? И тя ли ти омръзна?

Луис захапа темата като куче, сключило здраво челюсти.

— Престани вече!

Откъм стаята на момичетата бе тихо и той се надяваше, че не са чули нищо. Осъзнаваше, че е креснал твърде силно. Но не можеше да мисли за Сесилия и детето, за което щеше да е принуден да плаща тайно.

— Не искам да говоря за нея — каза той по-спокойно и най-накрая се справи с възела на вратовръзката.

Луис го гледаше със зяпнала уста. Изглеждаше стара. Сълзите се бяха насъбрали в краищата на очите й. Долната й устна трепереше и тя продължаваше да го наблюдава.

— Сега отивам на работа. Вдигни си задника от леглото и се погрижи момичетата да отидат на училище. Ако въобще е по силите ти.

Той я изгледа студено и й обърна гръб. Може би разводът все пак си струваше половината от парите му. Имаше предостатъчно жени, които с радост биха приели това, което може да им предложи. Ще бъде лесно да я замени.

* * *

— Мислиш ли, че е в състояние да говори с нас? — Мартин се обърна към Йоста. Седяха в колата пред дома на Кенет, но никой от тях не искаше да го безпокои толкова скоро след смъртта на жена му.

— Не знам — отвърна Йоста по начин, от който ставаше ясно, че не иска да говори за това.

Настъпи мълчание.

— Как върви с малката? — попита Йоста след известно време.

— Чудесно!

Мартин грейна. След редица неуспешни връзки той почти бе изгубил надежда да създаде семейство. Но Пия промени това и през есента им се роди дъщеричка. Сега ергенският живот му се струваше като далечен и не особено приятен сън.

Отново тишина. Йоста барабанеше с пръсти по волана, но спря, щом Мартин му хвърли раздразнен поглед.

Мобилният телефон на Мартин стресна и двамата. Той вдигна и лицето му придоби сериозно изражение.

— Трябва да тръгваме — каза Мартин, след като прекрати разговора.

— Защо? Какво е станало?

— Беше Патрик. Нещо се е случило в дома на Кристиан Тюдел. Току-що е позвънил в управлението и е говорил съвсем несвързано. Но става дума за децата.

— О, по дяволите. — Йоста веднага ускори. — Дръж се — каза той на Мартин и натисна педала още повече.

Усещаше нарастващ дискомфорт в стомаха. Винаги му бе трудно да се справя със случаи, в които има пострадали деца. А с годините не ставаше по-лесно.

— Патрик не ти ли каза нещо повече?

— Не — отговори Мартин. — Кристиан е бил видимо разстроен. Не е могъл да каже почти нищо смислено. Така че ще разберем какво става, когато пристигнем. Патрик и Паула също пътуват натам, но ние ще стигнем преди тях. Патрик каза да не ги чакаме.

Мартин също бе пребледнял. Беше достатъчно тежко да отидеш на местопрестъпление, когато си подготвен. А сега нямаха представа какво ги очаква.

Пристигнаха пред къщата на семейство Тюдел и не губиха време да паркират прилежно. Йоста отби рязко и колата спря с плъзгане, а двамата изскочиха навън. Никой не се появи, когато позвъниха, така че отвориха вратата.

— Ехо! Има ли някого?

Чуха шум от горния етаж и се втурнаха нагоре по стълбата.

— Ехо? Полицията е — викнаха повторно.

Отново не получиха отговор, но от една от стаите се чуваха плач и детски писъци, примесени с шум от плискаща се вода.

Йоста си пое дъх и погледна вътре. Сана седеше на пода на банята и плачеше толкова силно, че цялото й тяло се тресеше. Във ваната имаше две малки момчета. Водата около тях бе леко розова и Сана ги миеше с енергични движения.

— Какво е станало? Ранени ли са? — попита Йоста, зяпнал децата във ваната.

Сана извърна глава и ги погледна, но после пак се обърна към синовете си и продължи да ги мие.

— Наранени ли са, Сана? Да повикаме ли линейка?

Йоста отиде до нея, клекна и сложи ръка на рамото й. Но Сана не отговаряше. Просто търкаше, без особен резултат. Червеното не се отмиваше, а по-скоро се разпространяваше още повече.

Той погледна децата по-отблизо и усети как пулсът му се успокоява. Червеното не беше кръв.

— Кой е направил това?

Сана изхлипа и с опакото на ръката си избърса розовите капки вода, които бяха опръскали лицето й.

— Те… те…

Гласът й трепереше и Йоста стисна успокоително рамото й. С периферното си зрение видя Мартин да стои колебливо на вратата.

— Боя е — обърна се той към него, след което погледна обратно към Сана.

Тя си пое дълбоко дъх и направи нов опит да заговори:

— Нилс ме извика. Седеше в леглото. Те… изглеждаха така. Някой е писал по стената и е изпръскал леглата им с боя. Помислих си, че е кръв.

— С Кристиан не сте ли чули нищо през нощта? Или сутринта?

— Не, нищо.

— Къде е стаята на децата? — попита Йоста.

Сана посочи към коридора.

— Ще отида да проверя — каза Мартин и изчезна.

— Ще дойда с теб. — Йоста накара Сана да го погледне в очите, преди да се изправи. — Веднага се връщаме. Окей?

Тя кимна и Йоста излезе в коридора. Откъм детската стая се чуваха развълнувани гласове.

— Кристиан, остави това на пода.

— Трябва да измия…

Кристиан изглеждаше също толкова объркан, колкото и Сана, и щом влезе в стаята, Йоста го видя да стои с голяма кофа вода, готов да излее съдържанието й върху стената.

— Първо трябва да погледнем.

Мартин вдигна предупредително ръка към Кристиан. Той беше по бельо, а по гърдите му се виждаха червени петна, които сигурно бе получил, докато бе отнасял децата към банята.

Направи опит да лисне водата, но Мартин се хвърли напред и хвана кофата. Кристиан не оказа съпротива, пусна кофата и остана на място, леко залитайки.

Ситуацията бе овладяна и Йоста най-сетне успя да се съсредоточи върху това, което Кристиан искаше да заличи. На стената, над детските легла, някой бе изписал: Не ги заслужаваш.

Червената боя се бе разтекла и буквите изглеждаха като написани с кръв. Същото впечатление създаваха и пръските по завивките. Йоста осъзна какъв шок трябва да е получила Сана, когато е влязла в стаята. Разбра и реакцията на Кристиан. Той се взираше в буквите по стената напълно безизразно. Но си мърмореше нещо. Йоста се приближи, за да чуе какво казва.

— Не ги заслужавам. Не ги заслужавам.

Йоста го хвана внимателно за ръката.

— Хайде, иди да се облечеш, после ще поговорим.

Бе забелязал, че спалнята се намира в съседство с детската стая, и с известно усилие успя да издърпа Кристиан дотам.

Кристиан се остави да го водят, но щом влязоха в стаята, просто седна на леглото, без да понечи да се облече. Йоста се огледа и видя халат, окачен на кукичка от вътрешната страна на вратата. Подаде го на Кристиан, който го облече с бавни, мудни движения.

— Ще отида да видя Сана и децата. После можем да слезем в кухнята и да поговорим.

Кристиан кимна. Очите му бяха празни, като че покрити със стъкловиден воал. Йоста го остави седнал на леглото и отиде при Мартин, който още се намираше в детската стая.

— Какво става всъщност?

Мартин поклати глава.

— Има нещо нездраво във всичко това. Който го е направил, трябва да е луд. И какво означава? „Не ги заслужаваш.“ Кои? Децата?

— Това трябва да разберем. Патрик и Паула ще пристигнат всеки момент. Ще отидеш ли да ги посрещнеш? Обади се и за лекар. Мисля, че малките не са пострадали, но това е било голям шок за тях, както и за Сана и Кристиан. Най-добре е някой да ги погледне. Аз ще помогна на Сана да измие децата, иначе скоро ще им протърка кожата.

— Трябва да извикаме и криминалистите.

— Точно така. Помоли Патрик да се свърже с Турбьорн веднага щом дойде, за да пратят екипа тук. А ние трябва да се погрижим нищо повече да не се пипа, докато пристигнат.

— Поне успяхме да спасим надписа — каза Мартин.

— Да, страшен късмет.

Слязоха заедно на долния етаж и Йоста бързо успя да открие вратата на мазето. Гола крушка освети стълбището и той слезе внимателно по стъпалата. Като повечето мазета, това на семейство Тюдел бе пълно с всевъзможни боклуци: кашони, захвърлени играчки, кутии с надпис „коледна украса“, инструменти, които, изглежда, не се ползваха твърде често, както и лавица с бояджийско оборудване: кутии боя, бутилки, четки и парцали. Йоста се протегна към наполовина пълна бутилка разтворител, но в мига, в който пръстите му се свиха около нея, забеляза нещо с крайчеца на окото си. На пода лежеше парцал. Изцапан с червена боя.

Прегледа набързо кутиите на лавицата. Никоя от тях не съдържаше червена боя. Но Йоста беше сигурен. Червеното бе със същия нюанс като боята в стаята на момчетата. Човекът, който бе писал по стената, сигурно също се е изцапал и е слязъл долу, за да се изчисти. Йоста погледа бутилката в ръката си. По дяволите, по нея можеше да има отпечатъци и не биваше да ги унищожава. Но съдържанието му бе необходимо. Трябваше да изчистят момчетата и да ги изкарат от банята. Решението беше празно шише от кока-кола. Йоста преля течността в него, продължавайки да държи бутилката с разредител така, както я бе хванал първоначално. После я остави обратно на рафта. Ако имаше късмет, не бе унищожил всички отпечатъци. А и по парцала също можеше да има следи.

Качи се обратно на втория етаж с бутилката от кола в ръка. Патрик и Паула още не бяха пристигнали, но едва ли бяха далеч.

Влезе в банята, където Сана продължаваше упорито да търка. Момчетата викаха отчаяно и Йоста клекна до ваната и каза с мек глас:

— Няма да отмиеш боята само със сапун. Трябва ни разредител. — Той й показа бутилката, която носеше със себе си.

Сана се спря и го зяпна. Йоста взе кърпа от една кукичка до мивката и изля част от течността върху хавлиената тъкан. Сана стоеше и го наблюдаваше. Той вдигна кърпата, за да й демонстрира какво ще прави, след което хвана ръката на по-голямото момче. Нямаше как да ги успокои, просто трябваше да действа бързо.

— Виж, сега боята изчезва.

Макар че момчето се въртеше като червей, Йоста се справи доста добре.

— Ще ги измием, боята се маха.

Осъзна, че говори на Сана, както би говорил на дете, но, изглежда, имаше ефект, защото тя сякаш започваше да си възвръща присъствието на духа.

— Първият е готов.

Остави кърпата и взе душа, за да изплакне разредителя от тялото на момчето. То зарита диво, щом Йоста го вдигна над ръба на ваната, но Сана реагира и бързо грабна хавлия, с която да го загърне. После го сложи да седне в скута й, притисна го към гърдите си и го залюля.

— Окей, малкият, сега е твой ред.

Другото момче изглежда разбра, че ако остави чичко полицай да го измие, ще му дадат да излезе от ваната и да гушне мама, затова млъкна незабавно и стоя напълно неподвижно, докато Йоста сипе още разредител върху кърпата и започне да го търка. Скоро и по неговата кожа остана само лек нюанс розово и Сана го прегърна, след като го уви от глава до пети с голяма кърпа.

Йоста чу гласове откъм долния етаж, а после и стъпки по стълбите. На вратата се появи Патрик.

— Какво е станало? — попита той задъхано. — Всички ли са окей? Мартин каза, че децата не изглеждат да са ранени.

Погледът на Патрик се спря на кърпата, напоена с розова вода.

— Децата са добре. Само малко стреснати. Също като родителите си.

Йоста се изправи и излезе в коридора при Патрик, където му разказа накратко какво се е случило.

— Ама че лудост. Що за човек би направил такова нещо?

— С Мартин си говорихме същото. Нещо не е наред, меко казано. И мисля, че Кристиан знае повече, отколкото казва.

Йоста разказа какво си е мърморил Кристиан.

— Да, от известно време и аз имам такова чувство. Къде е той сега?

— В спалнята. Трябва да видим дали е в състояние да разговаря.

— Крайно време е.

Телефонът на Патрик иззвъня. Той го извади от джоба си и вдигна. След което се сепна.

— Какво каза? Можеш ли да повториш? — Погледна ужасено към Йоста, който напразно се опитваше да чуе думите, идващи от слушалката. — Добре, разбрано. Ние сме при Тюдел, тук също е имало инцидент, но ще се справим.

Патрик затвори.

— Кенет Бенгтсон е постъпил в болница в Удевала. Сутринта е тичал в парка и някой му е поставил капан. Опъната корда на пътя, в която се е спънал и е паднал през глава върху постеля от натрошени стъкла.

— Триста дяволи — прошепна Йоста и за втори път тази сутрин попита: — Какво става всъщност?

* * *

Ерик се взираше в мобилния си телефон. Кенет бе на път към болницата. Предан както винаги, той убедил парамедиците да се обадят и да съобщят, че няма да дойде на работа.

Някой му заложил капан на алеята за бягане. Ерик не си помисли дори за миг, че би могло да става дума за грешка, за груба шега, излязла от контрол. Кенет винаги бягаше по един и същи маршрут. Изминаваше абсолютно същата отсечка всяка сутрин, това не бе тайна за никого и всеки би могъл да проучи маршрута. Нямаше съмнение, че някой иска да нарани Кенет. А това означаваше, че иска да нарани и Ерик.

Подът започна да пари под краката му. През годините бе поел много рискове и бе настъпил много хора по мазолите. Но никога не би могъл да предвиди сегашната ситуация и ужаса, който изпитваше.

Обърна се към монитора и се логна в сайта на банката си. Трябваше да обмисли с какви възможности разполага. Мислите кръжаха бясно в главата му, но той опита да се концентрира върху сумите в сметките си и да мобилизира страха си за изграждането на план, на път за бягство. За миг си позволи да се замисли кой би могъл да е човекът, изпратил писмата и вероятно убил Магнус. Явно същият човек сега се бе насочил към Кенет. Като начало.

Ерик прогони тези мисли. Не печелеше нищо, като размишлява над това. Можеше да е всеки. Сега трябваше да се погрижи за собствената си кожа, да вземе със себе си каквото може, да замине за някое топло местенце, където никой няма да го намери, и да остане там, докато всичко отшуми.

Естествено, момичетата щяха да му липсват, докато го няма. Но те вече бяха големи, а и може би Луис ще се вземе в ръце, ако отговорността за тях падне върху нея. Нямаше да ги остави без пукната пара, разбира се. Ще се погрижи в сметките да има достатъчно пари, за да живеят прилично известно време. После Луис ще трябва да си намери работа. Това би й се отразило добре. Не можеше да очаква, че той ще я осигурява до края на живота й. Имаше пълното право да постъпи така. Изработеното през годините ще му стигне да започне нов живот, ще му даде сигурност.

Все още държеше положението под контрол, трябваше само да уреди някои практически детайли. Освен това налагаше се да говори с Кенет. Утре може да отиде до болницата с надеждата, че колегата му ще е в достатъчно добра форма, за да прегледа някои цифри. Вярно, ако изостави фирмата, това сигурно ще доведе до неприятни последствия и на Кенет ще му е тежко, особено толкова скоро след смъртта на Лисбет. Но колегата му вече беше голямо момче и Ерик може би щеше да му направи услуга, като го принуди да се оправя сам. Като се замислеше, и за Луис, и за Кенет щеше да е добре, че Ерик вече няма да бъде до тях, за да ги подкрепя.

Оставаше Сесилия. Но тя му постави съвсем ясни условия и му даде да разбере, че не се нуждае от друга помощ, освен икономическа. Все ще може да й задели някаква малка сума.

Решено. Сесилия ще се справи, всички ще се справят. А момичетата ще го разберат. С времето ще го разберат.

* * *

Отне много време, докато отстранят всички парченца стъкло. Останаха две. Бяха толкова надълбоко, че бе нужна по-сериозна намеса, за да бъдат извадени. Но казаха, че е имал късмет. Стъклата се бяха разминали с всички основни кръвоносни съдове. Иначе можело да стане много лошо. Така се изрази докторът, с шеговит тон.

Кенет обърна глава към стената. Не разбираха ли, че най-лошото вече е станало? Предпочиташе някое стъкло да бе срязало артериите му, да бе отрязало болката и злото от сърцето му. Да бе заличило спомена. Защото в линейката, докато сирената виеше в ушите му, а той кривеше лице от болка при всяко подрусване, изведнъж му просветна. Разбра кой ги преследва. Кой ги мрази и иска да ги нарани. Кой му бе отнел Лисбет. Не можеше да понесе, че тя е умряла с истината, кънтяща в ушите й.

Погледна ръцете си, които лежаха върху одеялото. Бяха покрити с бинтове. Краката му изглеждаха по същия начин. Бе пробягал последния си маратон. Лекарят каза, че ще е чудо, ако раните заздравеят нормално. Но това нямаше значение. Не искаше да бяга повече.

Не смяташе да бяга и от нея. Тя вече му отне най-важното. За останалото му беше все едно. Имаше някаква библейска справедливост, от която не можеше да се предпази. Око за око, зъб за зъб.

Кенет затвори очи и видя образите, които бе заровил дълбоко в паметта си. С годините бе започнал да се чувства така, сякаш никога нищо не се е случило. Спомените излязоха на повърхността само веднъж. По време на онзи Мидсомар, когато за малко всичко да се разпадне. Но стените издържаха и той отново изтика образите в най-тъмните недра на мозъка си.

Но сега спомените се бяха завърнали. Тя отново ги изкара наяве, принуди го да се погледне в огледалото. И Кенет не можа да понесе гледката. А преди всичко не можеше да понесе, че това е последното, което е чула Лисбет. Дали всичко се бе променило? Дали жена му бе умряла с черна дупка в гърдите, на мястото на любовта, която изпитваше към него?

Отново отвори очи. Загледа се в тавана и усети как сълзите се стичат по бузите му. Тя можеше да дойде и да го вземе със себе си. Нямаше да бяга.

Око за око, зъб за зъб.

 

 

— Мръдни се, буца лой такава!

Момчетата нарочно се бутаха в него, когато го подминаваха в коридора. Стараеше се да не им обръща внимание, да бъде също толкова невидим в училище, колкото беше и вкъщи. Но не ставаше. Съучениците му като че само бяха чакали да се появи някой като него, някой, който не се вписва. Жертва, която да тормозят. Разбираше това. Благодарение на всички часове, прекарани в четене, знаеше повече от другите деца на неговата възраст. Представяше се отлично в часовете и учителите го обичаха. Но каква ползва от това, след като не може да рита топка, да бяга бързо или да плюе надалеч. Това бяха талантите, които означаваха нещо.

Затътри се бавно към къщи. През цялото време се оглеждаше внимателно наоколо, за да се увери, че никой не го дебне в засада. За щастие, живееше близо до училище. Изпълненият с опасности път поне беше кратък. Трябваше само да тръгне надолу по Хокебакен, да завие вляво при кея, който гледа към Бадхолмен, и си беше вкъщи. В къщата, която наследиха от Вещицата.

Мама продължаваше да я нарича така. Наричаше я вещица всеки път, когато със задоволство изхвърлеше някоя нейна вещ в контейнера, който държаха в двора, докато се нанасяха.

— Сега ще й дам да се разбере на Вещицата. Хоп, хубавите й столове заминаха — говореше мама, докато шеташе из къщата като луда. — Сега хвърлям порцелана на баба ти, виждаш ли?

Той така и не разбра защо Вещицата се наричаше така и защо мама й бе толкова ядосана. Веднъж попита татко, но той само смотолеви нещо в отговор.

— Много рано се прибираш.

Мама седеше и решеше косата на Алис, когато той влезе през вратата.

— Свършихме по същото време както винаги — каза той, като се направи, че не забелязва усмивката на Алис. — Какво има за вечеря?

— Изглеждаш така, сякаш си се наял за година напред. Днес няма да получиш вечеря. Можеш да живееш от тлъстините си.

Часът бе едва четири. Още отсега усещаше колко ще огладнее. Но по изражението на майка си видя, че няма смисъл да протестира.

Качи се в стаята си, затвори вратата и се излегна в леглото с книга за четене. С надежда пъхна ръка под матрака. Ако имаше късмет, мама ще е пропуснала нещо, но под матрака бе празно. Тя се стараеше. Винаги намираше запасите му от храна и сладки, колкото и да се опитваше да ги скрие.

Няколко часа по-късно червата му шумно къркореха. Беше толкова гладен, че му идеше да се разплаче. От долния етаж ухаеше хубаво и той знаеше, че мама пече канелени кифли само за да го подлуди с миризмата им. Подуши въздуха, после се обърна настрана и зарови лице във възглавницата. Понякога си мислеше да избяга. На никого нямаше да му пука. Вероятно щеше да липсва на Алис, но това не го интересуваше. Тя си имаше мама.

А тя отделяше цялото си свободно време на Алис. Защо Алис не можеше да я гледа със същото обожание в очите, с което гледаше него? Защо приемаше за даденост това, за което той самият би дал всичко?

Сигурно бе задрямал, защото го събуди леко почукване по вратата. Книгата бе паднала върху лицето му, а той явно се бе лигавил насън, защото възглавницата му бе мокра от слюнка. Избърса бузата си с ръка и се изправи сънено, за да отвори. Отвън стоеше Алис. В ръката си държеше кифла. Тя му я подаде и устата му се навлажни, но той се колебаеше. Мама ще се ядоса, ако открие, че Алис му дава тайно храна.

Тя го гледаше с големите си очи. Молеше се да бъде забелязана и обичана от него. В главата му се появиха образът и усещането за хлъзгаво и мокро бебешко тяло. Алис го гледаше изпод водната повърхност. Махаше с ръце, но след малко спря да се движи.

Той грабна кифлата и затвори вратата току пред лицето й. Но това не помогна. Образите останаха.