Камила Лекберг
Русалката (15)

Беше тихо, когато се прибра. Лисбет сигурно спеше. Замисли се дали първо да не отиде при нея, но не искаше да рискува да я събуди, ако тъкмо е заспала. По-добре да я види на тръгване. Тя имаше нужда от всичкия възможен сън.

Кенет се спря за малко в антрето. Скоро щеше да живее с тази тишина. Вярно, и друг път е оставал сам в къщата. Лисбет бе много ангажирана с работата си като учител и често работеше извънредно, оставайки в училището до късно вечер. Но тишината, когато Кенет се прибираше вкъщи преди нея, бе различна. Това бе тишина, изпълнена с обещания и очакване на мига, в който входната врата ще се отвори, тя ще влезе и ще каже:

— Скъпи, прибрах се.

Никога вече нямаше да чуе тези думи. Лисбет ще напусне къщата и няма да се върне.

Внезапно мъката го сломи. Влагаше много енергия да я потиска, да не й позволява да го обземе предварително. Но сега всичко рухна. Опря чело в стената. Усети как плачът напира и го остави да излезе на повърхността, заплака без глас, а сълзите закапаха по стъпалата му. За първи път си позволяваше да почувства какво ще бъде, когато тя си отиде. В много отношения вече го бе направила. Любовта им бе все така голяма, но и различна. Защото тази Лисбет, която лежеше в леглото в гостната, бе просто сянката на любимата му жена. Истинската Лизбет вече я нямаше и той скърбеше за нея.

Дълго стоя, облегнал глава на стената. След известно време сълзите понамаляха и започнаха да капят по-бавно. Когато спряха изцяло, той си пое дълбоко дъх, вдигна глава и избърса влажните си бузи с ръка. Време бе да се съвземе. Не можеше да си позволи повече изблици.

Отиде в кабинета си. Писмата стояха в най-горното чекмедже. Когато започна да ги получава, първоначалният му инстинкт бе да ги изхвърли, да ги игнорира, но нещо го спря. А когато четвъртото пристигна предната нощ, оставено насред дома им, той се зарадва, че ги е запазил. Защото вече разбираше, че трябва да ги вземе на сериозно. Някой искаше да му навреди.

Знаеше, че трябваше да предаде писмата на полицията още в началото, а не да се ръководи от страха за Лисбет и за това, че ще наруши спокойното й очакване на смъртта. Трябваше да я защити, като приеме заплахата сериозно. За щастие, Ерик го накара да осъзнае това навреме. Никога нямаше да си прости, ако нещо й се бе случило, защото той, както обикновено, не е съумял да реагира.

С разтреперани ръце взе пликовете, мина на пръсти през хола и влезе в кухнята, където ги пъхна в обикновена найлонова торбичка. Зачуди се дали просто да не тръгне веднага, за да не рискува да я събуди. Но не можеше да не я види. Трябваше да провери дали всичко е наред, да погледне лицето й, потънало, както се надяваше, в спокоен сън.

Открехна внимателно вратата на гостната. Тя се плъзна безшумно, разкривайки постепенно спящата в леглото Лисбет. Очите й бяха затворени и той попиваше всяка нейна черта, всяко ъгълче на лицето й. Измършавяло, с изсъхнала кожа, но все още красиво.

Кенет пристъпи безшумно в стаята. Не можеше да устои на желанието да я докосне. Но внезапно усети, че нещо не е наред. Лисбет изглеждаше както обикновено, когато спеше, но той разбра какво го е притеснило. В стаята бе твърде тихо, не се чуваше нищо. Нито дори дишането й.

Втурна се към нея. Допря два пръста до врата й, после ги премести върху лявата й китка, търсеше нагоре и надолу, надявайки се трескаво да напипа животворното пулсиране.

Но напразно. Не усещаше нищо. Стаята бе притихнала като самото тяло на Лисбет. Тя си бе отишла.

Чу хлипащ звук, като от животно. Гърлен, отчаян вой. Разбра, че идва от самия него. Седна на ръба на леглото и повдигна тялото й, внимателно, сякаш тя още чувстваше болка.

Главата й лежеше тежко в скута му. Погали я по бузата и усети сълзите да избиват повторно. Мъката го обзе с такава сила, че изтри всичко, което си мислеше, че знае за страданието. Беше физическа мъка, която се разпростря из цялото му тяло, поразявайки всяко едно нервно влакно. Струваше му се, че агонизира. Изкрещя. Викът отекна из малката стая, отскочи от цветната кувертюра и бледите тапети и се върна обратно към него.

Дланите й бяха сключени на гърдите и той внимателно ги раздели. Искаше да подържи ръката й за последен път. Усети кожата й до своята собствена. След всички лечения бе загубила мекотата си, но все още му бе добре позната.

Вдигна ръката й към устата си. Притисна устни към опаката страна, докато сълзите мокреха дланите им, сливайки ги в едно. Затвори очи и соленият вкус от сълзите му се смеси с миризмата й. Ако зависеше от него, би седял тук вечно, без да пуска ръката й. Но знаеше, че е невъзможно. Лисбет вече не му принадлежеше, Кенет трябваше да я пусне да си отиде. Тя вече не страдаше, болката я нямаше. Ракът победи, но същевременно с това загуби, защото умря с нея.

Той пусна ръката й, поставяйки я внимателно до тялото й. Дясната й ръка остана така, сякаш все още държеше лявата, и той я вдигна, за да намести и нея. Но по средата на движението се спря. В дланта й имаше нещо. Нещо бяло. Сърцето му затуптя диво. Искаше отново да сплете ръцете й и да скрие това, което държаха, но не можеше. С треперещи пръсти разтвори дланта й. Хартийката се отрони и падна върху кувертюрата. Бе сгъната така, че да скрива посланието си, но той беше сигурен какво е то. Усещаше злото присъствие в стаята.

Протегна се и вдигна бележката. Поколеба се за миг, след което я прочете.

* * *

Ана тъкмо си бе тръгнала, когато на вратата се позвъни. Ерика първо си помисли, че сестра й е забравила нещо, но Ана никога не си губеше времето в чакане да я пуснат. Отваряше вратата и влизаше направо.

Ерика остави чашите, които се канеше да прибере, и отиде да отвори.

— Габи? Какво правиш тук?

Тя пристъпи встрани, за да пусне шефката на издателството, която днес озаряваше сивия зимен пейзаж с яркотюркоазено палто и огромни златни обеци.

— Имах среща в Гьотеборг, така че реших да се отбия да си поговорим.

Да се отбие? Пътят бе час и половина с кола, а тя дори не бе звъннала, за да се увери, че Ерика си е вкъщи. Какво можеше да е толкова спешно?

— Исках да говорим за Кристиан. — Габи отговори на неизречения въпрос на Ерика и мина покрай нея. — Имаш ли кафе?

— Хм, да, разбира се.

Както обикновено, срещата с Габи бе като да те блъсне влак. Тя не си направи труда да си свали ботушите, само ги избърса криво-ляво на изтривалката, преди да зачатка с острите си токове по дървения под. Ерика погледна леко притеснена фините, излъскани дъски, надявайки се, че по тях няма да останат белези. Но нямаше смисъл да го казва на Габи. Ерика не помнеше да я е виждала по чорапи дори веднъж и се чудеше дали издателката изобщо си сваля обувките, преди да си легне.

— Толкова е… уютно тук — каза Габи и се усмихна широко.

Но Ерика видя, че погледът й е изпълнен с ужас от играчките, от дрехите на Мая, документите на Патрик и всичко останало, разхвърляно на долния етаж. Габи и друг път им бе идвала на гости, но тогава Ерика знаеше за пристигането й и разтребваше предварително.

Шефката на издателството махна няколко трохи от кухненския стол, преди да се настани. Ерика побърза да вземе кърпа и да мине с нея масата, която не бе бърсана нито след закуска, нито след посещението на Ана.

— Сестра ми тъкмо беше тук — оправда се тя и махна празната кутия сладолед.

— Нали знаеш, че е мит, че можеш да ядеш като за двама, когато си бременна — каза Габи и погледна огромния корем на Ерика.

— Мм — отвърна тя, като се въздържа от острата реплика, която й идеше да изтърси.

Габи не се славеше с тактичност. Собствената й стройна фигура се дължеше на стриктна диета и усилени тренировки с личен треньор в спа центъра три пъти седмично. Не личаха и следи от раждане. Кариерата й винаги бе на първо място.

За да я дразни, Ерика остави на масата поднос със сладки и го бутна към Габи.

— Ще си вземеш сладка, нали?

Видя как Габи се разкъсва между стремежа да прояви учтивост и отчаяното желание да откаже. Накрая намери компромисен вариант.

— Ще изям половинка, ако може.

Габи отчупи внимателно част от една сладка и направи физиономия, сякаш се кани да лапне хлебарка.

— Значи искаш да поговорим за Кристиан? — каза Ерика и не можа да не изпита известно любопитство.

— Да, не знам какво му става. — Габи изглеждаше облекчена, че изпитанието със сладките е приключило, и прокара парчето със стабилна глътка кафе. — Твърди, че отказва да се явява на повече промоции, но така не се прави. Не е професионално!

— Май статиите са му подействали зле — каза Ерика предпазливо и отново почувства угризения заради собствения си дял в цялата работа.

Габи махна с ръка, демонстрирайки хубавия си маникюр.

— Да, това го разбирам. Но ще отшуми бързо, а в същото време даде голям тласък на продажбите. Хората се интересуват от него и романа му. Искам да кажа, че в крайна сметка Кристиан печели от всичко това. И трябва да осъзнае, че сме вложили страшно много време и пари в него и в промотирането на книгата. Очакваме и той да се постарае в замяна.

— Да, разбира се — промърмори Ерика, без да е сигурна каква е позицията й по въпроса.

От една страна, разбираше Кристиан, сигурно е отвратително да изложат личния ти живот на показ по този начин. От друга страна, историята наистина ще отшуми бързо. Той тъкмо започва писателската си кариера и вниманието, на което се радва в момента, може да му е от полза години наред.

— Защо го казваш на мен? — добави тя внимателно. — Не трябва ли да говориш с Кристиан?

— Вчера имахме среща — каза Габи. — И може да се каже, че не протече много добре.

Тя присви устни, сякаш за да подчертае думите си, и Ерика разбра, че разговорът с Кристиан е бил истинска катастрофа.

— Оу, неприятно. Но Кристиан е под голямо напрежение, струва ми се, така че човек трябва да прояви разбиране…

— Това ми е ясно, но в същото време движа бизнес, а с Кристиан имаме договор. Макар и в споразумението да не се уточнява с подробности какви задължения има той във връзка с пресата, маркетинга и така нататък, все пак се подразбира, че очакваме от него определено сътрудничество. Някои писатели могат да си позволят да се правят на отшелници и да бъдат над тези неща. Но те са вече утвърдени имена и имат широк читателски кръг. Кристиан още е далеч от такава популярност. Може и да стигне дотам, но писателска кариера не се изгражда за една нощ, а с летящия старт, който му осигури „Русалката“, той е длъжен и пред себе си, и пред издателството да направи известни жертви. — Габи направи пауза и погледна Ерика съсредоточено. — Надявах се, че ти ще можеш да му разясниш това.

— Аз? — Ерика не знаеше какво да каже. Изобщо не бе убедена, че е правилният човек, който да убеди Кристиан отново да се хвърли на вълците. Нали тъкмо тя ги бе докарала пред вратата му. — Не знам дали това би било… — опита да се изрази дипломатично, но Габи я прекъсна:

— Добре, решено е. Ще се срещнете и ще му обясниш какво очакваме от него.

— Какво… — Ерика зяпна Габи и се зачуди кое в думите й би могло да се тълкува като положителен отговор.

Но Габи вече се изправяше. Приглади полата си, взе чантата си и я метна през рамо.

— Благодаря за кафето и разговора. Радвам се, че се сработваме така добре.

Наведе се и целуна Ерика по бузите, без да ги докосва с устни, след което затрака с токчетата си към входната врата.

— Не се притеснявай, сама ще намеря изхода — извика тя. — Чао, чао.

— Чао, чао — отвърна Ерика и помаха.

Чувстваше се не просто като блъсната, а като премазана от влак.

* * *

Патрик и Йоста седяха в колата. Бяха минали пет минути, откакто получиха обаждането. В началото Кенет Бенгтсон едва продумваше, но накрая Патрик успя да разбере какво казва — жена му е била убита.

— Какво, по дяволите, става всъщност? — Йоста поклати глава. Беше се хванал здраво за дръжката над вратата, както обикновено, когато Патрик караше. — Трябва ли да даваш газ като луд на завоите? Направо ме залепи за стъклото.

— Извинявай. — Патрик намали малко, но не след дълго кракът му отново натежа върху педала на газта. — Какво става? Ами и аз това се чудя — каза той мрачно и хвърли поглед към огледалото, за да се увери, че Паула и Мартин ги следват.

— Какво каза той? И тя ли е имала рани от нож? — попита Йоста.

— Не можа да ми даде много смислена информация. Звучеше наистина шокиран. Каза само, че се е прибрал вкъщи и е намерил съпругата си убита.

— Доколкото знам, не й е оставало много и без това — каза Йоста.

Той се ужасяваше от всичко свързано с болести и смърт и бе прекарал по-голямата част от живота си в очакване да го сполети нещо нелечимо. Единственото му желание бе да играе колкото се може повече голф, преди това да се случи. Но в момента не той, а Патрик изглеждаше като жертва на лошо здраве.

— Ти впрочем май не се чувстваш много добре.

— Много знаеш пък ти — каза Патрик раздразнено. — Първо виж сам какво е да работиш и да се грижиш за малко дете. Вечно не ти стига времето, никога не успяваш да се наспиш… — Патрик съжали за думите си още в мига, в който излязоха от устата му. Знаеше, че голямата мъка в живота на Йоста е синът му, който бе умрял при раждането. — Извинявай, голям съм глупак — каза той и Йоста кимна.

— Няма нищо.

Помълчаха известно време, слушайки единствено шума от гумите, докато колата хвърчеше в посока към Фелбака.

— Много се радвам за Аника и малката — каза Йоста накрая и лицето му омекна.

— Голямо чакане пада обаче — вметна Патрик, доволен, че са сменили темата.

— Да, нямах представа, че отнема толкова време. Бебето е родено, така че какъв е проблемът?

Йоста бе почти толкова объркан, колкото бяха Аника и мъжът й Ленарт.

— Бюрокрация — отговори Патрик. — Пък и в известен смисъл човек трябва да е благодарен, че проверяват всичко прилежно, а не раздават деца наляво и надясно.

— Да, това е вярно.

— Пристигнахме.

Патрик сви пред къщата на семейство Бенгтсон. Секунда по-късно Паула паркира втората полицейска кола до тяхната. Тя изключи двигателя и за кратко единственият шум, който се чуваше, бе свистенето на вятъра в близката гора.

Кенет Бенгтсон отвори входната врата. Бе пребледнял и изглеждаше объркан.

— Патрик Хедстрьом — представи се Патрик и подаде ръка на Кенет. — Къде е тя?

Той направи знак на останалите да изчакат отвън. Нямаше да е добре за разследването на местопрестъплението, ако всички се натъпчат вътре.

Кенет посочи с ръка и му направи път.

— Там вътре. Аз… може ли да остана тук?

Той погледна Патрик с невиждащ поглед.

— Остани с колегите ми, ще вляза сам — каза Патрик и хвърли на Йоста поглед, с който го молеше да се погрижи за съпруга на жертвата.

От способностите на Йоста като полицай имаше какво да се желае, но той имаше подход към хората и Патрик знаеше, че Кенет ще е в добри ръце.

Скоро на мястото щеше да пристигне и медицински екип. Той се обади още преди да потеглят от управлението, така че линейката вероятно не бе много зад тях.

Патрик влезе внимателно в антрето и събу обувките си. Тръгна в указаната посока и предположи, че Кенет е имал предвид вратата в края на коридора. Тя бе затворена и Патрик спря с ръка във въздуха. Можеше да има отпечатъци. Натисна дръжката с лакът и избута вратата с тяло.

Тя лежеше на леглото със затворени очи и ръце до тялото. Изглеждаше като че спи. Патрик пристъпи по-близо и огледа тялото за наранявания. Нямаше кръв или рани. За сметка на това, болестта бе оставила видими следи. Скелетът прозираше под опънатата, суха кожа, а главата й, изглежда, бе плешива под шала, който носеше. Заболя го сърцето при мисълта на какво е била подложена, както и на какво е бил подложен Кенет, принуден да вижда жена си в това състояние. Но нищо не сочеше друго, освен че е умряла спокойно в съня си. Патрик излезе внимателно от стаята.

Когато излезе обратно на студа, видя Йоста да утешава Кенет, а Паула и Мартин да помагат на шофьора на линейката да паркира на заден пред къщата.

— Бях вътре при нея — тихо каза Патрик на Кенет, слагайки ръка на рамото му. — И не виждам нищо, което да говори, че е била убита, както ми съобщи по телефона. Разбирам, че съпругата ти е била сериозно болна?

Кенет кимна безмълвно.

— Не е ли най-вероятно просто да е починала в съня си?

— Не, била е убита. — Кенет го изгледа остро.

Патрик размени поглед с Йоста. Не е необичайно хора в шок да реагират странно и да говорят чудновати неща.

— Защо мислиш така? Както казах, току-що бях вътре при съпругата ти и по тялото й няма наранявания или друго, което да сочи за нещо… необичайно.

— Била е убита! — настоя Кенет и Патрик започна да си дава сметка, че в момента няма какво повече да направят.

Оставаше да помоли медицинския екип да окаже помощ на мъжа.

— Виж това!

Кенет извади нещо от джоба си и го подаде на Патрик, който го взе, без да се замисли. Беше бяло листче хартия, сгънато на две. Патрик погледна въпросително Кенет и разгъна бележката.

На нея с елегантни букви бе изписано: Истината за теб я уби.

Патрик веднага разпозна почерка.

— Къде намери бележката?

— В ръката й. Извадих я от ръката й — заекна Кенет.

— И тя не е написана от нея самата?

Това беше ненужен въпрос, но Патрик все пак искаше да го зададе, за да няма никакво съмнение. Но вече знаеше отговора. Почеркът беше същият. И простичките думи бяха изпълнени със същото зло като писмото, което Ерика бе взела от Кристиан.

Както очакваше, Кенет поклати глава.

— Не — отвърна той и вдигна още нещо, което Патрик не бе забелязал, че държи в ръка. — Написал я е човекът, пратил тези тук.

В прозрачната торбичка Патрик различи няколко бели плика. Адресът беше изписан с черно мастило и изящен почерк. Същият като на бележката, която държеше в ръка.

— Кога ги получи? — попита той и усети как сърцето му се разтуптява.

— Тъкмо щяхме да ви ги предадем — каза Кенет тихо и подаде плика на Патрик.

— Щяхте? — попита Патрик, докато оглеждаше внимателно пликовете.

Четири писма.

— Да. Аз и Ерик. И той получава такива.

— Имаш предвид Ерик Линд? И той получава писма? — повтори Патрик, за да се увери, че е чул правилно.

Кенет кимна.

— Но защо не сте отишли в полицията по-рано?

Патрик се опита да скрие объркването си. Мъжът пред него току-що бе загубил съпругата си и сега не бе време за упреци.

— Аз… ние… С Ерик едва днес разбрахме, че и двамата сме получавали писма. А за Кристиан научихме през уикенда, когато вестниците писаха за това. Не знам за Ерик, но аз лично не исках да тревожа… — Гласът му секна.

Патрик отново погледна пощенските пликове в торбичката.

— Само три са адресирани и имат печат и марка. На един от тях пише само името ти. Как получи това писмо?

— Някой е влизал у дома снощи и го е оставил на масата в кухнята. — Той се поколеба, но Патрик мълчеше, усещайки, че ще последва още нещо. — До писмото имаше и нож. Един от кухненските ни ножове. А такова послание едва ли може да се тълкува по повече от един начин. — Кенет се разплака, но продължи: — Само че си помислих, че искат да наранят мен. Защо Лисбет? Защо някой би убил Лисбет? — Той избърса една сълза с опакото на ръката си, очевидно засрамен, че плаче пред Патрик и останалите.

— Все още не знаем дали наистина е била убита — каза Патрик меко. — Но някой определено е бил тук. Имаш ли представа кой може да е? Кой е изпратил писмата?

Той не откъсваше поглед от Кенет, за да може да забележи всяка промяна в изражението му. Доколкото можеше да прецени, Кенет отговори искрено:

— Мислих много за това, откакто писмата започнаха да пристигат. Това стана точно преди Коледа. Но не се сещам за някого, който да иска да ми навреди. Чисто и просто няма такъв човек. Никога не съм си създавал врагове. Твърде съм… незначителен.

— А Ерик? Той откога получава писмата?

— Малко по-дълго от мен. Те са при него в офиса. Тъкмо се бях прибрал, за да взема моите, след което щяхме да се свържем с вас…

Гласът му заглъхна и Патрик разбра, че в мислите си се е върнал обратно в стаята, където е намерил жена си мъртва.

— Какво могат да означават думите на бележката? — попита Патрик предпазливо. — Каква е тази „истина за теб“, за която се говори?

— Не знам — отговори Кенет тихо. — Действително не знам. — Той си пое глътка въздух. — Какво ще правите с нея?

— Ще я откарат в Гьотеборг за по-подробен преглед.

— По-подробен преглед? Имаш предвид аутопсия? — Кенет направи гримаса.

— Да. Аутопсия. За съжаление, е необходимо, за да разберем какво се е случило.

Кенет кимна, но погледът му бе стъклен, а устните му започваха леко да посиняват. Патрик осъзна, че са стояли навън твърде дълго, като се имат предвид тънките дрехи на Кенет, така че побърза да каже:

— Студено е, трябва да влезеш вътре. — Патрик се замисли. — Би ли могъл да дойдеш с мен до офиса? Твоя офис, имам предвид? За да говорим с Ерик. Кажи, ако нямаш сили, ще отида сам. Между другото, може би искаш да се обадиш на някого?

— Не. И ще дойда с теб — каза Кенет почти опърничаво. — Искам да знам кой го е извършил.

— Добре тогава.

Патрик го подхвана леко за лакътя и го поведе към колата. Отвори вратата на мястото до шофьорското, след което отиде до Мартин и Паула, за да им даде кратки инструкции. После взе яке за Кенет и кимна на Йоста да го последва. Криминалистите бяха на път и Патрик се надяваше да са още тук, когато се върне от офиса. Ако ли не, ще говори с тях по-късно. Срещата с Ерик не можеше да чака.

Когато потеглиха на заден, Кенет хвърли дълъг поглед към къщата. Устните му помръднаха, сякаш мълчаливо се сбогуваше.

* * *

Нищо не се промени, празнината си остана същата като преди. Единствената разлика бе, че сега имаше тяло, което да погребе, както и това, че дори най-последната надежда изгасна. Предчувствията й се оказаха верни, но как само й се искаше да бе грешала.

Как ще живее без Магнус? Как ще изглежда животът без него? Мисълта, че мъжът й, бащата на децата им, ще лежи в гробището, бе направо нереална. Магнус, който винаги бе пълен с живот, който винаги искаше да се забавлява, а и се грижеше за настроението на околните. Вярно, тя понякога се дразнеше от безгрижието и постоянните му шеги. Направо се вбесяваше, когато искаше да говорят за нещо сериозно, а той просто се закачаше и се шегуваше с нея, докато тя не се засмее против волята си. Но в същото време не искаше да променя нищо в него.

Какво ли не би дала, за да прекара още един час с него. Или половин час, една минута. Още не бяха готови, тъкмо започваха съвместния си живот. Бяха изминали едва кратка част от пътуването, което планираха. Бурните им срещи, когато бяха на деветнайсет. Първите влюбени години. Предложението на Магнус и сватбата в църквата във Фелбака. Децата. Нощите, изпълнени с бебешки викове, когато се редуваха кой да спи. Всички мигове на игри и смях с Елин и Лудвиг. Вечерите, когато се любеха или просто заспиваха ръка за ръка. И последните години, през които децата пораснаха и двамата с Магнус сякаш отново започнаха да се опознават.

Но им предстоеше толкова много, пътят пред тях им се струваше дълъг и изпълнен с преживявания. Магнус чакаше с нетърпение първите гаджета на децата, представяше си ги как идват у дома непохватни, срамежливи и заекващи, за да се запознаят с родителите. После двамата щяха да помогнат на Елин и Лудвиг да се изнесат в първите си собствени жилища, да пренасят мебели, да боядисват стени и да шият пердета. Магнус щеше да държи речи на сватбите им. Щеше да говори дълго, да се разчувства, да разкаже с подробности за детството им. Дори бяха започнали да си фантазират за внуци, макар че оставаха много години, докато им дойде времето. Но мисълта витаеше във въздуха като обещание. Щяха да са най-страхотните баба и дядо на света. Винаги щяха да помагат и да глезят. Да дават сладки на внуците преди вечеря и да им купуват твърде много играчки. Да им посвещават времето си, цялото си време.

Сега всичко това е изчезнало. Мечтите им за бъдещето никога няма да се превърнат в реалност. Изведнъж усети ръка на рамото си. Чу глас, но той така приличаше на този на Магнус, че Сия не издържа и спря да слуша. След известно време гласът замлъкна и ръката се отдръпна. Пред себе си видя пътят към бъдещето да изчезва, сякаш никога не го бе имало.

* * *

Последната отсечка до къщата на Кристиан бе като пътя към Голгота. Тя позвъни в библиотеката и попита за него, но й съобщиха, че се е прибрал. Така че Ерика се провря зад волана и потегли към тях. Още не беше сигурна, че е добра идея да изпълни молбата на Габи. Но в същото време не знаеше как да се измъкне от ситуацията. Габи не приемаше „не“ за отговор.

— Какво искаш? — попита Сана, щом отвори вратата.

Изглеждаше дори по-тъжна от обикновено.

— Трябва да говоря с Кристиан — отговори Ерика, като се надяваше, че няма да се наложи да седи на вратата и да обяснява защо.

— Той не е вкъщи.

— Кога ще се прибере? — попита Ерика търпеливо и почти изпита благодарност за възможността да отложи срещата.

— Седи и пише. В колибата. Може да отидеш там, но на свой риск.

— Ще поема риска. — Ерика се поколеба и добави: — Важно е.

Сана сви рамене.

— Прави каквото искаш. Знаеш ли как да стигнеш?

Ерика кимна. И преди бе посещавала Кристиан в малкото му писателско леговище. Пет минути по-късно спря колата пред редицата къщурки до брега. Тази, в която работеше Кристиан, бе наследство от семейството на Сана. Дядо й я купил почти без пари и сега това беше една от малкото такива къщички, които се ползваха целогодишно.

Кристиан явно бе чул колата, защото отвори вратата още преди Ерика да почука. Тя забеляза раната на челото му, но реши, че сега не е моментът да го разпитва.

— Ти ли си? — каза той със същата липса на ентусиазъм като Сана.

Ерика започваше да се чувства като чумава.

— Аз и още двама — опита тя да се пошегува, но на Кристиан, изглежда, не му беше смешно.

— Работя — каза той, без да понечи да я пусне вътре.

— Няма да ти преча за повече от няколко минути.

— И сама знаеш как е, когато писането ти потръгне — каза той.

Посещението вървеше още по-зле, отколкото Ерика бе очаквала.

— Габи се отби през нас преди малко. Разказа ми за срещата ви.

Кристиан отпусна рамене и въздъхна.

— Пропътувала е целия път дотук за това?

— Била е в Гьотеборг по работа. Но много се притеснява. И мислеше, че аз… Ох, не може ли да влезем и да поговорим вътре?

Кристиан най-накрая отстъпи встрани мълчаливо и я пусна да мине. Таванът бе толкова нисък, че му се налагаше да стои леко наведен, но Ерика, която бе с половин глава по-ниска, можеше да стои изправена. Той й обърна гръб и влезе първи в стаята, която гледаше към морето. Включеният компютър и разпръснатите по бюрото листове сочеха, че Кристиан наистина работи.

— Аха, и какво ти каза тя?

Той седна, кръстоса дългите си крака и скръсти ръце на гърдите си. Цялото му тяло изразяваше неохота.

— Както казах, притеснена е. Или може би правилната дума е обезпокоена. Казва, че не смяташ да се явяваш на повече интервюта и да участваш в пиара на книгата.

— Така е.

Кристиан притисна ръцете си още по-здраво към тялото.

— Може ли да попитам защо?

— Не се ли досещаш? — изръмжа той и Ерика трепна. Той, изглежда, го забеляза и съжали за интонацията си. — Знаеш защо — повтори, този път по-глухо. — Не мога… Не и след всичко, което се изписа.

— Притесняваш се, че ще привлечеш още внимание върху себе си? Това ли е? Получавал ли си още заплахи? Знаеш ли от кого идват? — Въпросите се изсипаха от устата й.

Кристиан поклати гневно глава.

— Нищо не знам. — Гласът му отново се повиши. — Не знам абсолютно нищо! Просто искам да ме оставят на мира, да работя на спокойствие и да не трябва да… — Той извърна поглед.

Ерика го изгледа мълчаливо. Кристиан не се вписваше в обстановката. Това й бе направило впечатление и предните няколко пъти, когато го посети тук, а сега усещането беше още по-силно. Кристиан не изглеждаше на място сред рибарското оборудване и мрежите, които красяха стените. Малката колиба имаше вид на куклена къща, в която той е натъпкал дългите си крайници и се е заклещил, без да може да излезе. В известен смисъл може би беше така.

Ерика погледна ръкописа на бюрото. От мястото си не можеше да види какво пише, но прецени, че имаше около стотина страници.

— Това новата ти книга ли е?

Ерика не възнамеряваше да изостави темата, която го разстрои, но искаше да му даде малко време да се успокои.

— Да — отвърна той и като че ли се отпусна малко.

— Продължение ли е? На „Русалката“?

Кристиан се усмихна.

— „Русалката“ няма продължение — каза той, отправи поглед към морето и добави: — Не разбирам как се осмеляват.

— Моля? — Ерика не разбра какво в думите й го развесели. — Не се осмеляват какво?

— Да скочат.

Ерика проследи погледа му и веднага разбра какво иска да каже.

— Имаш предвид от кулата? В Бадхолмен?

— Да.

Кристиан наблюдаваше кулата за скачане, без да мига.

— Аз никога не съм смеела. Но от друга страна, имам страх от водата, за мой срам, особено като се има предвид, че съм израснала тук.

— И аз никога не съм скачал.

Гласът на Кристиан беше отнесен, замечтан.

Ерика го погледна загрижено. Имаше нещо между редовете, някакво напрежение, което бе на път да експлодира. Тя не смееше да помръдне, едва дишаше. След няколко мига Кристиан продължи. Но сякаш вече не съзнаваше, че тя е в стаята.

— Тя посмя.

— Коя?

Ерика прошепна въпроса. Първоначално помисли, че няма да получи отговор. Посрещна я само тишина. Но после Кристиан каза тихо, почти недоловимо:

— Русалката.

— В книгата?

Ерика нищо не разбираше. Какво се опитваше да каже той? И къде се намираше? Навсякъде, но не и тук и сега, в стаята, заедно с нея. Беше някъде другаде и й се искаше да знае къде.

Секунда по-късно моментът отмина. Кристиан си пое тежко въздух и се обърна към нея. Беше се върнал обратно.

— Искам да се съсредоточа върху новия си ръкопис. Не да седя, да давам интервюта и да надписвам книги с поздрави за рожден ден.

— Това е част от работата, Кристиан — отбеляза Ерика спокойно и не можа да не се подразни от арогантността му.

— Нямам ли възможност да избирам?

Гласът му вече бе спокоен, но напрежението още си личеше.

— Ако не си готов за тази част от работата, трябвало е да си кажеш. Издателството, пазарът, читателите, за бога, най-важното за един писател, всички те очакват да им отделяме част от времето си. Ако човек не е готов да го направи, трябва ясно да го заяви още в началото. Не може да променяш правилата по средата на играта.

Кристиан гледаше в пода и тя виждаше, че я слуша внимателно и възприема казаното. Когато вдигна глава, в очите му имаше сълзи.

— Не мога, Ерика. Не мога да ти обясня… — Поклати глава и започна отначало. — Не мога. Нека ме съдят, да ме впишат в черния списък, не ме интересува. Ще продължа да пиша, защото трябва. Но не мога да играя тази игра.

Той зачеса яростно ръцете си, сякаш под кожата му пълзяха мравки. Ерика го погледна разтревожено. Кристиан бе като опъната струна, която може да се скъса всеки момент. Но тя осъзна, че не може да направи нищо. Той не желаеше да говори с нея. Ако искаше да разреши загадката, трябваше да потърси отговорите сама, без негова помощ.

Той се взря в нея за миг, след което дръпна рязко стола си към бюрото, където се намираше компютъра.

— Сега трябва да работя.

Лицето му беше безизразно. Затворено.

Ерика се изправи. Искаше й се да може да надникне в главата му и да извади тайните, които усещаше, че се крият там и които бяха ключът към всичко. Но той седеше, обърнат към монитора. Бе се съсредоточил в написаните от него думи, сякаш те бяха последното, което ще прочете.

Ерика не каза нищо на излизане. Нито дори довиждане.

* * *

Патрик седеше в кабинета си и се бореше с проклетата умора. Трябваше да се съсредоточи, да бъде в топ форма, сега, когато разследването навлиза в критична фаза. Паула подаде глава иззад вратата.

— Какво ще правим сега? — попита тя и забеляза, че лицето на Патрик е придобило нездравословен цвят и че по челото му е избила пот. Притесняваше се за него. Виждаше колко изтощен изглежда напоследък.

Патрик си пое дълбоко дъх и насочи мислите си към последните събития.

— Лисбет Бенгтсон е откарана в Гьотеборг за аутопсия. Не съм говорил с Педерсен, но като се има предвид, че ще получим резултатите от аутопсията на Магнус Шелнер най-рано след два дни, не очаквам някаква информация за Лисбет преди началото на следващата седмица, в най-добрия случай.

— Ти как мислиш? Убити ли са?

Патрик се поколеба.

— Що се отнася до Магнус, съм напълно сигурен. Невъзможно е сам да си е причинил такива наранявания или да ги е получил по друг начин, освен при нападение. Но Лисбет… Не знам какво да кажа. Доколкото успях да видя, няма външни наранявания, а и е била много болна, така че спокойно може да е било и естествена смърт. Ако не беше онова с бележката. Някой е бил в стаята й и я е поставил в ръцете й, но не може да се каже дали се е случило преди, по време или след смъртта й. Трябва да изчакаме Педерсен да ни каже нещо повече.

— А писмата? Какво казаха Ерик и Кенет? Имат ли предположения за извършител и мотив?

— Не, или поне така казват. А в момента нямам причина да не им вярвам. Но изглежда невероятно тримата души, които получават заплахи, да са избрани случайно. Познават се, общуват един с друг, така че трябва да има някакъв общ знаменател. Нещо, което пропускаме.

— Тогава защо Магнус не е получавал писма? — възрази Паула.

— Това не знаем. Може да е получавал, но да не е казал на никого.

— Говорил ли си със Сия по този въпрос?

— Да, направих го, когато чух за заплахите срещу Кристиан. Тя твърди, че не е получавал писма. В противен случай щяла да разбере и да ни го каже още в началото. Но не можем да сме сигурни. Магнус може да си е мълчал, за да я предпази.

— Като че цялата ситуация ескалира. Да влезеш посред нощ в нечий дом е доста по-сериозно, отколкото да пращаш писма по пощата.

— Имаш право — съгласи се Патрик. — Бих искал да осигуря на Кенет полицейска закрила, но нямаме достатъчно персонал за такова нещо.

— Така е, нямаме — каза Паула. — Но ако се окаже, че съпругата му не е починала от естествена смърт…

— Тогава ще се съобразим с това — отвърна Патрик уморено.

— Даде ли писмата за анализ, между другото?

— Да, изпратих ги веднага. Добавих и писмото, което Ерика взе от Кристиан.

— Искаш да кажеш писмото, което Ерика открадна — поправи го Паула и се постара да скрие усмивката си.

Не пропускаше да се пошегува с Патрик, когато той се опитваше да оправдае постъпката на жена си.

— Добре де, открадна. — Патрик леко се изчерви. — Но не мисля, че можем да се надяваме на кой знае какви резултати. Вече няколко души са ги докосвали, а и е трудно обикновената хартия и мастило да бъдат проследени. Сигурно могат да се купят от безброй места из Швеция.

— Вярно — каза Паула. — Съществува и вероятността да си имаме работа с някого, който внимателно разчиства следите след себе си.

— Възможно е, но може и да извадим късмет.

— Засега не ни се случва често — промърмори Паула.

— Така е… — Патрик седна тежко на стола и двамата се замислиха мълчаливо над случая. — Утре ще предприемем нови стъпки. Ще направим брифинг в седем и ще продължим оттам.

— Нови стъпки утре — повтори Паула и се върна в кабинета си.

Наистина имаха нужда от някакъв пробив. А Патрик изглеждаше, сякаш се нуждае от сериозна почивка. Отбеляза си наум да го държи под око. Той като че ли въобще не се чувстваше добре.

* * *

Писането вървеше трудно. Думите се трупаха в главата му, без да може да ги подреди в изречения. Курсорът мигаше дразнещо. С тази книга беше по-трудно, в нея влагаше много по-малко от себе си. В „Русалката“, от друга страна, бе вложил твърде много. Кристиан се учудваше, че никой не забелязва. Четяха книгата безкритично и я приемаха за измислица, за мрачна приказка. Най-големият му страх се оказа безпочвен. По време на тежката, но необходима работа с ръкописа той се бореше със страха. Притесняваше се от това какво ще се случи, когато повдигне камъка, какво ще изпълзи отдолу, щом слънчевата светлина огрее дупката.

Но не се случи нищо. Хората са така наивни, дотолкова привикнали да поглъщат измислени истории, че не разпознават реалността дори когато е скрита зад съвсем оскъдна маскировка. Той отново се загледа в монитора. Опита се да призове думите, да се върне към новата книга, която наистина беше измислена. Както каза и на Ерика, „Русалката“ нямаше продължение. Тази история приключваше там, където свършваше книгата.

Бе си играл с огъня и сега пламъците горяха под петите му. Тя беше близо, Кристиан го усещаше. Бе го намерила и той можеше да вини само себе си.

Изключи компютъра с въздишка. Имаше нужда да прочисти мислите си. Облече си якето и дръпна ципа до брадичката си. С ръце в джобовете, тръгна енергично към площад „Ингрид Бергман“^[1]. Колкото живи и пулсиращи бяха улиците през лятото, толкова безлюдни бяха сега. Но така му допадаха повече.

Не знаеше накъде отива, преди да завие към кея, където се намираха лодките на спасителната служба. Краката го водеха към Бадхолмен и кулата за скачане, която се открояваше на фона на сивото зимно небе. Духаше силно и щом излезе на каменния пристан, който водеше към малкия остров, мощен порив на вятъра подхвана якето му и го опъна като платно. Намери завет между дървените стени, които разделяха съблекалните, но веднага щом се изкачи по скалите към кулата, вятърът отново се засили. Кристиан спря и се остави вятърът да го брули, после вдигна глава нагоре и погледна към кулата. Не можеше да се каже, че е красива, но беше на мястото си. От най-горната платформа имаше изглед към цяла Фелбака и към морето. Да, кулата притежаваше някакво поизносено достойнство. Като възрастна дама, живяла дълго и добре, която не се срамува, че годините й личат.

Поколеба се за миг, след което изкачи първото стъпало. Държеше парапета с две ръце. Кулата скърцаше и протестираше. Лятно време издържаше цели орди нетърпеливи тийнейджъри, които тичаха нагоре и надолу, но сега вятърът я блъскаше с такава сила, че Кристиан не знаеше дали постройката ще понесе дори неговото тегло. Но това нямаше значение. Трябваше да се качи.

Направи още няколко крачки нагоре. Нямаше съмнение, че кулата се люлее на вятъра. Движеше се като махало и тялото на Кристиан се накланяше тук на едната, ту на другата страна. Но той продължи напред и накрая достигна върха. Замижа за миг, седна на платформата и издиша. После отвори очи.

Тя беше там, облечена със синята рокля. Танцуваше по леда, с детето в ръце, без да оставя следи в снега. Въпреки че беше боса, точно както на онзи Мидсомар, изглежда не изпитваше студ. Детето също бе леко облечено, с бели панталони и малка блузка, но се усмихваше срещу зимния вятър, сякаш нищо не можеше да му навреди.

Отново се изправи, залитайки. Погледът му бе вперен в нея. Искаше да извика, да я предупреди. Ледът беше тънък, не биваше да върви по него, да танцува отгоре. Видя цепнатините. Някои бяха широки, други едва разпукани. Но тя танцуваше с детето в прегръдките си, а роклята се вееше около краката й. Смееше се и махаше, а тъмната коса очертаваше лицето й.

Кулата се разклати. Но той остана изправен, пазейки равновесие с разперени ръце. Понечи да я извика, но от гърлото му излезе само дрезгав звук. Тогава я видя. Бяла, мокра ръка. Подаде се от водата, опита се да улови танцуващите крака, да хване роклята, искаше да я завлече в дълбините. Той видя Русалката, видя бялото й лице, което гледаше лакомо към жената и детето, към хората, които той обичаше.

Но жената не я виждаше. Продължаваше да танцува, махаше му, хванала ръката на детето, движеше крака по леда, понякога само на милиметри от бялата ръка, която се протягаше да я улови.

Главата го цепеше. Нямаше какво да направи, беше безпомощен. Кристиан затвори очи и запуши уши. И тогава дойде викът. Надигна се от гърлото му, силен и остър, отскочи от леда и скалите и отвори раната в гърдите му. Когато замлъкна, той свали предпазливо ръце от ушите си. Жената и детето ги нямаше. Но той знаеше. Тя нямаше да се откаже, преди да му отнеме всичко.

 

 

Тя продължаваше да изисква толкова много. Мама отделяше часове да я тренира, да свива крайниците й, да прави упражнения с картини и музика заедно с нея. Майка му не беше на себе си, когато най-накрая прие истината. Нещо не беше наред с Алис.

Но той вече не се ядосваше толкова. Не мразеше сестра си заради всичкото време, което искаше от мама. Защото триумфът в очите й го нямаше. Тя бе тиха и спокойна. Обикновено седеше сама и се занимаваше с нещо, повтаряше едно и също движение с часове, гледаше през прозореца или пък в стената, взираше се в нещо, което само тя може да види.

И се учеше. Първо да седи, после да пълзи, а накрая и да върви. Също като другите деца. Просто на Алис й отнемаше повече време.

От време на време татко го поглеждаше, докато се занимаваше с нея. За кратък миг погледите им се срещаха и в очите на татко имаше нещо, което не можеше да разтълкува. Но разбираше, че той бди над него, както бдеше над Алис. Искаше да му каже, че няма нужда. Защо би й направил нещо? Тя вече беше мила.

Не я обичаше. Обичаше само мама. Но я търпеше. Алис беше допълнение към света му, малка част от неговата реалност, също като звуците от телевизора, леглото, в което лягаше вечер, или шумоленето на вестниците, които татко четеше. Тя бе също толкова естествена, колкото тези неща и означаваше също толкова малко.

Алис, от своя страна, го обожаваше. Не я разбираше. Защо бе избрала него, а не красивата им майка? Грейваше, щом го видеше, и само той я караше да протяга ръце, сякаш иска да я вдигнат и прегърнат. Иначе не обичаше да я докосват. Често се дърпаше, когато мама я хванеше, за да я погали и подържи в ръце. Това му беше непонятно. Ако мама решеше да го докосне и погали по този начин, той би потънал в прегръдките й със затворени очи, завинаги.

Безусловната любов на Алис го озадачаваше. Но това, че поне някой го желае, все пак му носеше известно удовлетворение. Понякога подлагаше любовта й на изпитание. През редките мигове, когато татко забравяше да ги наглежда и отиваше до тоалетна или да вземе нещо от кухнята, той проверяваше докъде се простира любовта й. Тестваше на какво може да я подложи, преди светлината в очите й да изгасне. Понякога я щипеше, друг път я скубеше. Веднъж внимателно свали едната й обувка и я одраска по стъпалото със сгъваемото ножче, което бе намерил преди време и което винаги носеше в джоба си.

Всъщност не му харесваше да я наранява, но знаеше колко повърхностна може да бъде любовта, колко лесно може да отшуми. За негово най-голямо удивление Алис никога не се разплакваше, дори не го поглеждаше укорително. Просто търпеше мълчаливо, вперила светлия си поглед в него.

Никой не забелязваше малките синки и рани по тялото й, защото тя постоянно се удряше, падаше, блъскаше се в предметите и се драскаше. Като че се движеше с няколко секунди закъснение и често не реагираше, преди да е станало твърде късно. Но никога не плачеше.

Наглед й нямаше нищо. Той дори бе принуден да признае, че прилича на ангелче. Когато мама извеждаше Алис в количката — за която тя вече бе твърде голяма, но все пак трябваше да ползва, защото вървенето й костваше толкова много време — минувачите по улицата коментираха външния й вид.

— Какво красиво дете — чуруликаха те.

Навеждаха се към нея и я гледаха с гладни очи, сякаш искаха да попият сладостта й. Тогава той поглеждаше нагоре към мама и виждаше как тя грейва от гордост, изправя се и кима.

После всичко рухваше само за миг. Алис протягаше непохватните си ръце към любуващите й се хора, опитваше да каже нещо, но думите се изкривяваха, а от устата й се проточваше лига. Хората се отдръпваха. Поглеждаха мама първо с ужас, а после със състрадание и гордостта в очите й изчезваше.

Него дори не го забелязваха. В случаите, когато мама изобщо му позволеше да излезе с тях, той просто бе някой, който върви зад нея и Алис. Дебела, безформена маса, на която никой не обръща внимание. Но това не го интересуваше. Като че ядът, който бе горял в гърдите му, умря в мига, в който водата обгърна лицето на Алис. Вече дори не усещаше миризмата в ноздрите си. Сладникавият мирис изчезна, сякаш никога не го е имало. Водата отми и него. Остана само споменът. Не като знание за реална случка, а по-скоро като усещане за нещо отминало. Сега бе друг човек. Човек, който знае, че мама вече не го обича.