Камила Лекберг
Русалката (14)

— Кенет?

Гласът на Лисбет прозвуча сподавено, когато се опита да викне мъжа си.

Никакъв отговор. Да не си беше въобразила? Не, определено чу отварянето и затварянето на вратата.

— Ехо?

Все още нямаше отговор. Лисбет се помъчи да се изправи, но не можа. В последно време силите й се изцеждаха твърде бързо. Цялата й енергия отиваше за часовете, през които Кенет си беше вкъщи. Само и само за да го убеди, че е по-добре, отколкото е в действителност. Така можеше да остане вкъщи още малко. Не искаше да усеща болничната миризма и грубите чаршафи. Познаваше Кенет толкова добре. Щеше на мига да я откара в болницата, ако знаеше колко зле се чувства всъщност. Щеше да го направи, защото все още бе вкопчен в надеждата.

Но тялото й казваше, че краят идва. Запасите й бяха изчерпани и болестта я завладя напълно. Победи я. Искаше единствено да умре у дома, завита със собственото си одеяло и със собствената си възглавница под главата, докато Кенет спи до нея през нощта. Често лежеше будна и се вслушваше, опитваше се да запомни звука от всяко негово вдишване. Знаеше колко му е неудобно на паянтовото походно легло. Но не можеше да му каже да се качи горе и да легне там. Може би беше егоистично, но го обичаше твърде много, за да не бъде до него през последните мигове, които й оставаха.

— Кенет? — викна за трети път.

Тъкмо бе успяла да си втълпи, че си е въобразила, когато чу добре познатия звук от хлабавата дъска в пода на антрето. Винаги протестираше шумно, когато някой стъпеше отгоре й.

— Ехо?

Започваше да се плаши. Огледа се за телефона, който Кенет обикновено се сещаше да остави близо до нея. Но напоследък беше толкова изтощен сутрин, че понякога забравяше. Като днес.

— Има ли някой?

Тя се хвана за ръба на леглото и отново опита да се изправи. Почувства се като главния герой в един от любимите й романи, „Преображението“ на Кафка, където Грегор Замза се превръща в бръмбар и озовал се по гръб, не може да се обърне, ами остава да лежи безпомощно.

Чу стъпки в хола. Бяха предпазливи, но се приближаваха. Лисбет усети паниката да пълзи по кожата й. Кой се промъкваше и не отговаряше на виковете й? Кенет не би се шегувал с нея по този начин. Не си падаше по закачките и никога не й бе подготвял неочаквани изненади. Не би започнал сега, нали?

Стъпките вече бяха близо. Тя се вторачи в старата дървена врата, която сама беше шлайфала и боядисала преди, както й се струваше, цял един живот. Първоначално вратата не помръдна и тя отново си помисли, че може би мозъкът й си прави шеги, че туморът се е разпространил дотолкова, че вече не може да мисли ясно и да възприема реалността такава, какво е.

Но после вратата бавно се отвори. Някой стоеше от другата страна и я буташе. Тя извика за помощ толкова високо, колкото можеше, за да запълни ужасяващата тишина. Когато вратата се отвори изцяло, тя млъкна. А човекът на прага заговори. Гласът й беше познат, но все пак чужд и тя присви очи, за да вижда по-добре. Дългата черна коса я накара инстинктивно да докосне главата си и да се увери, че жълтият шал е на мястото си.

— Какво… — каза тя, но фигурата сложи пръст на устните си и тя замълча.

Отново чу гласа. Сега идваше от ръба на леглото, говореше близо до лицето й, изричаше такива неща, че на Лисбет й се искаше да запуши уши. Клатеше глава, не искаше да слуша, но гласът продължаваше. Беше омагьосващ и безмилостен. Разказваше история и нещо в интонацията и в начина, по които се разгръщаше разказът, я убеди, че думите са истина. А тази истина беше повече, отколкото можеше да понесе.

Слушаше, вцепенена. Колкото повече научаваше, толкова повече отслабваше хватката, с която се бе вкопчила в живота. Времето й бе изтекло, крепяха я само волята и най-вече любовта и вярата в него. Сега това й бе отнето и тя отпусна хватката. Последното, което чу, бе гласът. После сърцето й се пръсна.

* * *

— Според теб кога ще можем да говорим със Сия? — Патрик погледна колежката си.

— За жалост, нямаме време да чакаме — отговори Паула. — Тя ще разбере, че трябва да продължим с разследването.

— Да, сигурно си права — каза Патрик, но не звучеше напълно убеден.

Винаги бе трудно да се постигне баланс — да си свършиш работата, което понякога означава да се натрапиш на скърбящите, или да проявиш състрадание и да поставиш работата на второ място. Но по време на редовните си посещения в участъка самата Сия бе изяснила какви са й приоритетите.

— Какво да правим? Какво не сме свършили още? Или какво можем да опитаме повторно? Все нещо трябва да сме пропуснали.

— Ами, като начало, Магнус е прекарал целия си живот във Фелбака, така че, ако има някакви скорошни или отминали тайни, те са тук. Това би трябвало да ни улесни. Но въпреки че клюкарската телеграфна агенция обикновено е крайно ефективна, не успяхме да изровим нищо за Магнус. Нищо, което да може да се счита за мотив за престъпление, още по-малко нещо толкова драстично като убийство.

— Не, изглежда е бил истински семеен мъж. Стабилен брак, възпитани деца, нормално социално обкръжение. И все пак явно някой му се е нахвърлил с нож. Може ли да е било акт на лудост? На някой психично болен да му е прищракало и да си е избрал произволна жертва? — Паула не изложи теорията си с особена увереност.

— Не можем да изключим този вариант, но не ми се вярва. Не се връзва с факта, че Магнус се обажда на Русандер, за да каже, че ще закъснее. Освен това по телефона не е звучал както обикновено. Не, нещо се е случило онази сутрин.

— С други думи, трябва да се насочим към хората, които е познавал.

— Лесно е да се каже — отвърна Патрик. — Фелбака има около хиляда жители и всички малко или много се познават.

— Ясно, вече започнах да разбирам как стоят нещата — засмя се Паула.

Тя бе в Танумсхеде сравнително отскоро и се опитваше да свикне с шока от липсата на анонимност, каквато имаше в големия град.

— Но на практика си права. И в такъв случай бих предложил да започнем от най-тесния кръг и постепенно да го разширяваме. Ще говорим със Сия веднага щом можем. Също и с децата, ако Сия се съгласи. После ще се заемем с най-близките приятели, Ерик Линд, Кенет Бенгтсон и не на последно място Кристиан Тюдел. Има нещо в тези заплахи…

Патрик отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади торбичката, в която бяха писмото и картичката. Разказа цялата история как Ерика се е сдобила с тях, а Паула слушаше невярващо. После прочете мълчаливо заплашителните думи.

— Това е сериозно — каза тя. — Трябва да ги пратим за анализ.

— Знам — отговори Патрик, — но не бива да си вадим прибързани заключения. Просто имам усещането, че всичко е навързано.

— Да — съгласи се Паула и се изправи. — И аз не вярвам много в съвпаденията.

Тя се спря на излизане от стаята и се обърна към Патрик.

— Ще говорим ли с Кристиан днес?

— Не, искам през остатъка от деня да съберем всички материали, които имаме за тримата: Кристиан, Ерик и Кенет. Утре сутринта ще ги прегледаме заедно и ще видим разполагаме ли с нещо, което можем да използваме. Искам и двамата внимателно да прочетем записките от разговорите, проведени с тях след изчезването на Магнус. Така веднага ще забележим, ако кажат нещо, което да не съвпада с първоначалните им показания.

— Ще говоря с Аника, тя сигурно може да помогне с останалата информация.

— Добре. Ще се обадя на Сия да проверя кога може да се срещне с нас.

Патрик се взира в телефона дълго след като Паула излезе.

* * *

— Стига сте звънели тук!

Сана тресна слушалката. Телефонът звънеше непрекъснато цял ден. Журналисти, които търсеха Кристиан. Не казваха какво искат, но не беше трудно да се досети. Магнус бе открит много скоро след разкритието за заплахите и журналистите, естествено, се хванаха за това. Но идеята беше абсурдна. Нямаше как двете събития да са свързани. Наистина имаше слухове, че Магнус е бил убит, но преди да го е чула от сигурен източник, а не от кварталните клюкарки, тя отказваше да повярва. А дори и нещо толкова немислимо да бе истина, защо да има връзка с писмата, които получава Кристиан? Когато се опитваше да я успокои, самият той казваше, че го е взел на прицел някой умопомрачен човек, по всяка вероятност напълно безобиден.

Искаше да го попита защо тогава реагира така емоционално на рилийз партито. Самият той вярваше ли в казаното? Но въпросите заседнаха в гърлото й, когато Кристиан й разкри откъде е синята рокля. На фона на тази история, всичко друго избледня. Беше толкова ужасяващо, че Сана изпита физическа болка в сърцето си, докато слушаше разказа му. Но в същото време това бе утеха, защото обясняваше много неща. И ги извиняваше.

Притесненията й избледняваха още повече, когато си помислеше за Сия и през какво преминава тя. Магнус щеше да им липсва, и на нея, и на Кристиан. Общуването им невинаги беше съвсем лесно, но все пак по някакъв начин изглеждаше естествено. Ерик, Кенет и Магнус бяха израснали заедно и имаха общо минало. Тя ги познаваше от разстояние, но заради разликата във възрастта никога не бе общувала с тях, преди Кристиан да се появи и да ги опознае покрай него. Вярно, разбираше, че съпругите им я смятат за млада и може би малко наивна. Но въпреки това винаги я посрещаха с отворени обятия и с годините срещите им станаха част от живота й. Неизменно се виждаха по празниците, а понякога и се събираха спонтанно на вечеря през уикендите.

От жените Сана най-много харесваше Лисбет. Тя бе спокойна, скромна, забавна и винаги говореше с нея като с равна. Освен това обожаваше Нилс и Мелкер. Беше много жалко, че с Кенет нямат деца. Но съвестта глождеше Сана, защото тя нямаше сили да посети Лисбет. По Коледа направи опит. Отиде на гости, носейки коледна звезда и кутия шоколадови бонбони, но веднага щом видя Лисбет легнала в леглото, повече мъртва, отколкото жива, й се прииска да се обърне и да избяга възможно най-бързо. Лисбет забеляза реакцията й. Сана го видя в очите й, усети разбирането й, примесено с известна доза разочарование. Не можеше да понесе да види този поглед отново, нито да се срещне със смъртта, която се бе преоблякла като човек, и да се преструва, че в леглото все още лежи приятелката й.

— Хей, прибираш ли се? — Тя погледна учудено нагоре, когато Кристиан влезе през вратата и с вдървени движения окачи връхните си дрехи на закачалката. — Да не си болен? Днес не си ли на работа до пет?

— Чувствам се малко отпаднал — измърмори той.

— Да, не изглеждаш много добре — каза тя и се загледа разтревожено в него. — И какво ти е на челото?

Той махна с ръка.

— А, нищо страшно.

— Одрал ли си се?

— Стига. Не ми е до твоите разпити. — Той си пое дъх и продължи с по-спокоен глас: — В библиотеката дойде един журналист и ме заразпитва за Магнус и писмата. Писна ми от цялата тази история.

— Мм, тук също звънят като луди. Ти какво му каза?

— Възможно най-малко. — Той се намръщи. — Но въпреки това утре сигурно ще има материал за мен. Пишат каквото си искат.

— Поне Габи ще е доволна — каза Сана кисело. — Как мина срещата с нея, между другото?

— Добре — отвърна Кристиан лаконично, но нещо в интонацията му й подсказа, че това не е цялата истина.

— Така ли? Разбирам, ако си й ядосан, задето те хвърли на вълците…

— Казах, че мина добре! — изръмжа Кристиан. — Трябва ли да подлагаш на съмнение всичко, което казвам?

Гневът му отново излезе на повърхността и Сана не можа да каже нищо, просто го гледаше. Очите му почерняха, когато се приближи към нея и продължи да вика.

— Трябва да ме оставиш на мира, по дяволите! Разбираш ли? Спри да ме дебнеш ден и нощ. Спри да си вреш носа там, където не ти е работа.

Тя се вгледа в очите на мъжа си, когото би трябвало да познава след всичките години, прекарани с него. Но човекът, който я гледаше, й беше чужд. И за пръв път Сана се изплаши от Кристиан.

* * *

Ана присви очи, когато излезе на завоя след яхтклуба, в посока към Селвик. Фигурата, която вървеше по тротоара, имаше известна прилика със сестра й, ако се съдеше по цвета на косата и облеклото. Но останалото по-скоро навяваше асоциации с мама Барба. Ана намали и свали прозореца.

— Хей, тъкмо отивах към вас. Май няма да откажеш да те метна?

— Благодаря — каза Ерика, отвори вратата и потъна в седалката до шофьорското място. — Грубо надцених възможностите си. Направо капнах и съм вир-вода от пот.

— Къде си ходила?

Ана включи на първа и потегли към къщата на родителите им, в която сега живееха Ерика и Патрик. Спомни си как веднъж за малко да я продадат, но бързо прогони мислите за Лукас. Това време бе отминало. Завинаги.

— Отидох да поговоря малко с Кенет от „Хавсбюг“, знаеш го.

— Защо? Нали няма да продавате къщата?

— Не, не — побърза да каже Ерика. — Просто исках да поговоря с него за Кристиан. И за Магнус.

Ана паркира пред красивата стара вила.

— Защо? — попита тя, но веднага съжали.

Любопитството на сестра й надхвърляше нормалното и понякога я въвличаше в ситуации, за които Ана предпочиташе да не знае.

— Осъзнах, че не знам нищо за миналото на Кристиан. Никога не ми е разказвал нищо за себе си — отговори Ерика и слезе от колата, задъхвайки се. — Пък и ми се струва, че цялата работа е малко странна. Магнус най-вероятно е убит, а Кристиан получава заплахи. Като се има предвид, че са добри приятели, не мога да повярвам, че става дума за съвпадение.

— Да, но Магнус бил ли е заплашван?

Ана влезе в антрето след Ерика и свали палтото си.

— Не, доколкото разбирам. Ако беше така, Патрик щеше да знае.

— Сигурна ли си, че би ти казал, ако има напредък в разследването?

Ерика се усмихна.

— Защото знаем как милият ми съпруг умее да си мълчи ли?

— Имаш право — засмя се Ана и седна на един от кухненските столове.

Патрик не можеше да устои дълго, когато Ерика си наумеше да изкопчи нещо от него.

— Освен това видях, че писмата до Кристиан са нещо ново за него. Ако и Магнус беше получавал такива, Патрик щеше да реагира различно.

— Мм, сигурно си права. И разбра ли нещо от Кенет?

— Не много. Но ми се стори, че му е страшно неприятно да го разпитвам по този въпрос. Като че ли е деликатна тема, но не мога да кажа по какъв начин точно.

— Те колко добре се познават?

— Не знам. Трудно ми е да разбера какво общо има Кристиан с Кенет и Ерик. По-лесно ми е да си го представя като приятел на Магнус.

— Винаги съм смятала, че със Сана също са малко странна двойка.

— Да… — Ерика потърси правилните думи. Не искаше да прозвучи така, сякаш говори зле за някого. — Сана като че ли е твърде млада — каза накрая. — Освен това ми се струва, че е страшно ревнива. Донякъде я разбирам. Кристиан изглежда добре, а и съм останала с впечатлението, че отношенията им не са съвсем равнопоставени.

Ерика остави на масата кана чай заедно с малко мед и мляко.

— Какво искаш да кажеш с равнопоставени? — попита Ана с любопитство.

— Не съм прекарвала много време с тях, но имам чувството, че Сана боготвори Кристиан, докато той се отнася към нея с известно снизхождение.

— Не звучи много забавно — отбеляза Ана и отпи от чая си, но той все още бе твърде горещ и тя остави чашата, за да изстине малко.

— Така е. Вероятно си вадя прибързани заключения от малкото, на което съм била свидетел. Но има нещо във взаимоотношенията им, което ги кара да приличат по-скоро на дете и родител, а не на двама възрастни.

— Поне книгата му върви добре.

— Да, и заслужено — съгласи се Ерика. — Кристиан е един от най-надарените писатели, на които съм се натъквала, и много ще се радвам, ако читателите също го открият.

— Драсканиците по вестниците също ще помогнат. Човек не бива да подценява хорското любопитство.

— Така е, но стига да прочетат книгата, ще съм доволна, без значение как са чули за нея — каза Ерика и добави втора лъжица мед.

Пиеше чая си толкова сладък, че течността лепнеше по зъбите й, и опитите й да отвикне от този навик винаги се оказваха безуспешни.

— А иначе как се чувстваш?

Ана посочи към корема на Ерика и не успя да скрие притеснението в гласа си. Не можа да помогне на Ерика, когато сестра й минаваше през труден период след раждането на Мая, защото тогава се бореше със собствените си проблеми. Но този път сериозно се бе загрижила за Ерика. Не искаше да я види отново да потъва в мъглите на депресията.

— Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх — каза Ерика колебливо. — Но този път се чувствам по-подготвена психически. Знам какво ме очаква, колко тежки ще са първите месеци. Но в същото време не мога да си представя как ще бъде с две бебета. Може да се окаже много по-зле, колкото и подготвена да си мисля, че съм.

Още си спомняше твърде добре как се чувстваше след раждането на Мая. Не помнеше подробности или конкретни моменти от всекидневието през първите месеци. В това отношение животът й тогава бе като черна дупка. Но добре си спомняше усещането и изпадаше в паника само при мисълта, че може отново да изпадне в същото бездънно отчаяние и тотална безутешност.

Ана се досети какво си мисли Ерика. Протегна се и положи длан върху ръката на сестра си.

— Този път ще е различно. Вярно, ще имаш повече работа, отколкото с Мая, това не може да се отрече. Но аз ще съм до теб, Патрик ще е до теб и ще те уловим, ако отново залитнеш към черната пропаст. Обещавам. Погледни ме, Ерика. — Тя принуди сестра си да вдигне глава и да срещне погледа й. Щом привлече пълното й внимание, Ана повтори, бавно и уверено: — Няма да те оставим пак да се озовеш там.

Ерика избърса няколко сълзи и стисна ръката на Ана. Отношенията им много се промениха през последните години. Тя вече не изпълняваше ролята на майка на Ана, дори не й беше кака. Двете бяха чисто и просто сестри. И приятелки.

— Имам кутия сладолед в камерата, шоколадов фъдж. Да я донеса ли?

— И ми го казваш чак сега? — каза Ана с обидено изражение. — Давай сладоледа, преди да съм се отрекла от теб.

* * *

Ерик въздъхна, когато видя колата на Луис да завива към паркинга пред офиса. Тя никога не идваше тук, така че появата й предвещаваше неприятности. Преди малко го беше търсила и по телефона. Кенет му го съобщи, когато Ерик се върна от кратката разходка до магазина. Като никога, този път Кенет можеше да каже истината за отсъствието му.

Зачуди се защо толкова държи да се свърже с него. Може ли да е разбрала за аферата му със Сесилия? Не, това, че си ляга с някоя друга, не бе достатъчна мотивация за Луис да се качи в колата и да потегли през кишата. Ерик изтръпна. Дали е разбрала, че Сесилия е бременна? Ами ако тя е нарушила споразумението им, което сама бе предложила? Може би желанието й да го нарани и да си отмъсти беше по-голямо от желанието да получава месечна издръжка за себе си и за детето?

Видя как Луис слиза от колата. Мисълта, че Сесилия може да го е издала, го парализира. Човек никога не бива да подценява жените.

Колкото повече се замисляше, толкова по-вероятно му се струваше Сесилия да е жертвала парите само заради удовлетворението да съсипе живота му.

Луис влезе през външната врата. Изглеждаше разстроена. Щом се приближи, той усети вонята на вино, която я обгръщаше като гъста мъгла.

— Ти луда ли си? Караш пияна? — сгълча я той.

С периферното си зрение видя как Кенет се прави на заинтригуван от монитора си. Но колкото и да не му се искаше, нямаше как да не чуе разговора им.

— Майната му — отвърна завалено Луис. — Карам по-добре пияна, отколкото ти трезвен.

Тя залитна и Ерик погледна часовника. Три следобед, а тя вече се е натряскала.

— Какво искаш?

Ерик просто искаше да се свършва. Ако ще разрушава света му, да го направи. Той бе човек на действието и никога не отбягваше неприятните моменти.

Но вместо да се впусне в обвинения за Сесилия и да съобщи, че знае за детето, да го прати по дяволите и да му каже, че ще му отнеме всичко, тя се зарови в джоба на палтото си и извади нещо бяло. Пет бели плика. Ерик веднага ги разпозна.

— Влизала си в кабинета ми? Тършувала си из бюрото ми?

— И още как. Ти нищо не ми казваш. Нито дори че някой те заплашва. За каква ме имаш? Да не мислиш, че не виждам, че това са същите писма като тези, за които писаха по вестниците? Такива, каквито получава Кристиан. А сега и Магнус е мъртъв. — Гневът й кипеше и преливаше. — Защо не си ми ги показал? Някой болен човек ни праща заплахи вкъщи, а ти не смяташ, че имам право да знам? Аз, която стоя сама и беззащитна вкъщи по цял ден.

Ерик хвърли поглед към Кенет, раздразнен, че колегата му чува как Луис го излага. Но щом видя изражението му, Ерик замръзна. Кенет вече не гледаше в монитора. Взираше се в петте бели плика, които Луис бе хвърлила на бюрото. Лицето му бе пребледняло. За миг погледна към Ерик, след което отново извърна глава. Но беше късно. Ерик разбра.

— И ти ли получаваш такива?

Луис се сепна от неочаквания въпрос и погледна към Кенет. Първоначално той сякаш не чу нищо, а продължи старателно да изучава сложната екселска таблица с приходи и разходи. Но Ерик не възнамеряваше да го остави да се измъкне.

— Кенет, зададох ти въпрос!

Ерик прибягна до заповедния си глас, който бе използвал през всичките години, откакто се познаваха. И Кенет реагира по същия начин, както когато бяха деца. Като покорното момче, което следваше Ерик и се подчиняваше на авторитета и желанието му да ръководи. Завъртя се бавно на стола си, докато застана с лице към Ерик и Луис. Сви ръце в скута си и отговори тихо:

— Получих четири. Три по пощата и едно оставено на кухненската ми маса.

Луис пребледня. Яростта, която изпитваше към Ерик, се разгоря с нова сила и тя се обърна към него.

— Какво става тук? Кристиан, ти и Кенет? Какво сте направили? А Магнус? И той ли е получавал такива писма? — Тя хвърли обвинителен поглед първо на Ерик, после на Кенет и пак на мъжа си.

За кратко настъпи тишина. Кенет погледна въпросително Ерик. Той поклати бавно глава.

— Доколкото знам, не. Магнус никога не е споменавал за заплахи, но това не означава нищо. Ти знаеш ли?

Ерик насочи въпроса си към Кенет, който на свой ред поклати глава.

— Не. Ако Магнус би говорил с някого за такива неща, това щеше да е Кристиан.

— Кога получи първото?

Мозъкът на Ерик започваше да обработва информацията. Опитваше се да я разнищи, да намери решение и да си върне контрола над нещата.

— Не знам с точност. Във всеки случай беше преди Коледа. Значи, декември.

Ерик се протегна към писмата върху бюрото. Луис се беше свила, гневът й се бе изпарил. Стоеше пред мъжа си и го наблюдаваше как сортира писмата според датата на изпращане. Най-старото се оказа най-отдолу и той го извади отново, като се взря в печата, опитвайки се да разчете датата.

— Петнайсети декември.

— Общо взето, съвпада с моето първо — каза Кенет и отново се втренчи в пода.

— Пазиш ли писмата? Можеш ли да провериш кога са подпечатани дошлите по пощата? — попита Ерик с деловия си тон.

Кенет кимна и си пое дълбоко дъх.

— Когато намерих четвъртото писмо, до него лежеше и един от кухненските ни ножове.

— И си сигурен, че самият ти не си го оставил там?

Луис вече не заваляше думите. Страхът я накара да изтрезнее и вдигна мъглата от мозъка й.

— Да, преди да си легна, разчистих всичко и масата беше празна.

— Външната врата отключена ли беше? — Ерик продължаваше да говори хладно и авторитетно.

— Да, така мисля. Невинаги се сещам да я заключа.

— Моите писма са пристигали единствено по пощата — констатира Ерик и прегледа пликовете. После си припомни нещо, което бе прочел в статията за Кристиан. — Кристиан първи е получил заплаха. Започнали са да пристигат преди година и половина. С теб ги получаваме само от три месеца. Значи можем да си представим, че това е свързано с него. Че всъщност той е мишената на онзи, който праща писмата, а ние се оказваме забъркани в цялата каша само защото го познаваме. — Гласът на Ерик придоби възмутена интонация. — Да го вземат дяволите, ако знае нещо за това и не ни е казал, ако е изложил мен и семейството ми на мушката на някой луд, без да ни предупреди…

— Той не знае, че и ние получаваме заплахи — намеси се Кенет и Ерик трябваше да се съгласи, че има право.

— Не, но във всеки случай сега ще научи.

Ерик събра пликовете в спретната купчинка и потропа с тях по бюрото.

— Мислиш да говориш с него ли?

Кенет изглеждаше разтревожен и Ерик въздъхна. Понякога не издържаше колегата си и неговия страх от конфликти. Цял живот бе така. Кенет винаги следваше течението, никога не противоречеше, съгласяваше се с всичко. Само по себе си това бе в интерес на Ерик. Можеше да има само един човек, който да взима решенията. Досега това бе той и така и смяташе да си остане.

— Естествено, че ще говоря с него. И с полицията. Трябваше да го направя много отдавна, но едва когато прочетох за писмата на Кристиан, започнах да взимам всичко това на сериозно.

— Ами крайно време е — промърмори Луис и Ерик я зяпна.

— Не искам Лисбет да се тревожи — каза Кенет, а в очите му имаше непокорен блясък.

— Някой е влязъл в къщата ти, сложил е писмо върху кухненската ти маса и е поставил до него нож. Ако бях на твое място, щях да се притеснявам повече от този факт, а не от това да не се разтревожи Лисбет. Тя е сама вкъщи през по-голямата част от деня. Ами ако онзи влезе вътре, докато теб те няма?

Той видя, че мисълта вече е хрумвала на Кенет, и се подразни от липсата му на инициативност, като в същото време опита да си затвори очите за факта, че самият той не бе съобщил в полицията за писмата. Но от друга страна, той не бе получил нито едно директно на масата.

— Добре тогава, разбираме се така. Отиваш вкъщи да вземеш писмата, за да можем да предадем всичко на полицията и те да се заемат незабавно със случая.

Кенет се изправи.

— Тръгвам веднага. Ей сега се връщам.

— Хубаво, действай — каза Ерик.

Когато Кенет излезе и външната врата се затвори след него, Ерик се обърна към Луис и се втренчи в нея.

— С теб трябва да си поговорим.

Луис погледна съпруга си, след което вдигна ръка и го шамароса.

 

 

— Нищо й няма, казвам ти!

Гласът на мама беше гневен и тя почти плачеше. Той се отдалечи крадешком и седна зад дивана, все пак достатъчно близо, че да чува. Всичко свързано с Алис бе важно.

Вече я харесваше повече. Тя не го гледаше с онзи граблив поглед. През повечето време лежеше кротко и мълчеше и това бе хубаво.

— На осем месеца е, а не е направила нито един опит да пълзи или да се изправи. Трябва да я прегледа лекар.

Татко говореше ниско. Използваше този глас, когато искаше да убеди мама да направи нещо, което тя не иска. Той продължи, като хвана мама за раменете, за да я принуди да го изслуша.

— Нещо не е наред с Алис. Колкото по-рано се обърнем за помощ, толкова по-добре. Не й правиш услуга, като си затваряш очите.

Майка му клатеше глава. Тъмната коса блестеше на гърба й и на него му се прииска да протегне ръка и да я докосне. Но знаеше, че тя не желае, че ще се отдръпне.

Мама продължаваше да клати глава. Сълзите се стичаха по бузите й и той виждаше, че все пак ще се предаде. Татко се обърна леко и хвърли бърз поглед към него. Той му се усмихна в отговор, без да разбира смисъла на погледа. Но явно не биваше да се усмихва, защото татко сбърчи вежди и изглеждаше ядосан, сякаш бе очаквал друга реакция.

Не разбираше защо мама и татко са толкова притеснени и тъжни. Сега Алис беше спокойна и мила. Лежеше мирно където и да я оставят, и не се налагаше мама да я носи през цялото време. Но въпреки това мама и татко не бяха доволни. И макар че вече имаха време и за него, продължаваха да се държат все едно не съществува. Това, че татко не му обръща внимание, не го интересуваше толкова, не той му липсваше. Но мама също не го поглеждаше, а ако го стореше, беше с отвращение и погнуса.

Понеже той не можеше да се спре. Вдигаше вилицата отново и отново, приближаваше я до устата си, дъвчеше, преглъщаше, взимаше си още, усещаше как тялото му се изпълва. Страхът беше твърде голям, страхът, че тя никога няма да го погледне. Вече не беше красивото момче на мама. Но беше тук и заемаше място.