Камила Лекберг
Русалката (13)

— Влизайте, влизайте.

Улф Русандер изглеждаше сънен, но вече бе облечен, когато пусна Патрик и Паула вътре.

— Благодаря, че успя да ни приемеш в такъв кратък срок — каза Паула.

— Няма проблеми. Трябваше само да съобщя, че ще отида малко по-късно на работа. Като се имат предвид обстоятелствата, те проявиха пълно разбиране. Все пак всички загубихме колега.

Улф влезе във всекидневната и те го последваха.

Стаята изглеждаше сякаш вътре е паднала бомба. Навсякъде бяха пръснати играчки и други вещи и Улф разчисти дивана от купчините детски дрехи, за да могат да седнат.

— Сутрин винаги е хаос, преди да отидат на детска градина — извини се той.

— На колко години са? — попита Паула, а Патрик се облегна назад и я остави да поведе разговора.

Един полицай никога не бива да подценява значението на общите приказки.

— На три и пет — отвърна Русандер и грейна. — Две момичета. Те са второто ми котило. Имам и двама сина на четиринайсет и шестнайсет. Но сега те са с майка си, иначе тук щеше да е още по-разхвърляно.

— Как се разбират братята и сестрите при такава разлика във възрастта? — вметна Патрик.

— По-добре от очакваното всъщност. Момчетата са като повечето тийнейджъри, така че не всичко тече по мед и масло. Но момичетата ги боготворят и любовта е споделена. Дори ги наричат Братята лосове.

Патрик се засмя, но Паула, изглежда, не разбираше.

— От една детска книга е — разясни той. — Само почакай няколко години и всичко ще разбереш.

Той се обърна към Русандер и продължи, вече сериозно.

— Да, както си разбрал, открихме Магнус.

Усмивката на Русандер угасна. Той прокара ръка през косата си, която и преди това бе рошава.

— Знаете ли как е умрял? В морето ли е отишъл?

Изразът беше старомоден, но добре познат на хората, живеещи в градче толкова близо до морето.

Патрик поклати глава.

— Нямаме информация. Но сега е още по-важно да си изясним какво се е случило сутринта, когато е изчезнал.

— Разбирам, само че не знам с какво мога да ви помогна. — Русандер разпери ръце обезсърчено. — Знам само, че ми се обади да каже, че ще закъснее малко.

— Това нещо необичайно ли беше? — попита Паула.

— Магнус да закъснява ли? — Русандер сбърчи чело. — Ами, като се замисля, май друг път не се беше случвало.

— Откога пътувахте заедно за работа?

Патрик дискретно отмести една пластмасова калинка, на която беше седнал.

— Откакто започнах работа в Танумсфьонстер преди пет години. Преди това Магнус взимаше автобуса, но се заприказвахме и му предложих да пътува с мен. В замяна плащаше част от бензина.

— И през тези пет години никога не е звънял да каже, че ще закъснее? — повтори Паула.

— Не, нито веднъж. Иначе щях да си спомня.

— Как ти се стори, когато се обади? — попита Патрик. — Спокоен? Развълнуван? Спомена ли защо не може да дойде навреме?

— Не, не спомена нищо такова. Не мога да кажа със сигурност, мина време оттогава, но не звучеше съвсем на себе си.

— По какъв начин? — Патрик се наведе напред.

— Развълнуван е твърде силно казано, но все пак останах с впечатлението, че има нещо. Помислих си, че може би се е карал със Сия или с малките.

— Нещо от казаното от него ли те наведе на тази мисъл? — попита Паула и размени поглед с Патрик.

— Не, значи, разговорът продължи около три секунди. Магнус позвъни и каза, че закъснява и че мога да тръгвам, ако се забави твърде много. Можел и сам да стигне до работа. После затвори. Изчаках известно време и после потеглих. Това беше всичко. Сигурно заради интонацията му съм предположил, че е имало кавга вкъщи.

— Знаеш ли дали са имали проблеми в семейството?

— Никога не съм чувал Магнус да каже лоша дума за Сия. По-скоро изглеждаше като че се разбират страшно добре. Човек никога не знае какво се случва в чуждите семейства, но винаги съм приемал Магнус за щастливо женен мъж. Но ние не обсъждахме много тези неща. Говорехме си повече за времето и за Алсвенскан^[1].

— Би ли казал, че бяхте приятели? — попита Патрик.

Русандер се забави с отговора.

— Не, не смятам. Пътувахме заедно и си приказвахме общи работи на обяд, но никога не сме общували извън работата или нещо такова. Всъщност не знам защо, тъй като и на двамата ни беше приятно в компанията на другия. Но нали всеки си има собствен кръг от приятели и е трудно да излезе от него.

— Значи, ако се е чувствал заплашен от някого или ако нещо го е тревожело, не би споделил с теб? — каза Паула.

— Не, не ми се вярва. Но все пак се виждахме пет дни в седмицата, така че би трябвало да забележа, ако нещо го притеснява. Но той се държеше както обикновено. Щастлив, спокоен и сигурен. Страшно свестен човек беше. — Русандер погледна надолу към дланите си. — Съжалявам, че не мога да ви бъда от по-голяма помощ.

— Беше много отзивчив.

Патрик се изправи и Паула последва примера му. Благодариха на Русандер и се сбогуваха.

Щом влязоха в колата, започнаха да обсъждат разговора.

— Какво мислиш? — попита Паула и погледна профила на Патрик, който седеше до шофьорското място.

— Хей, гледай си пътя!

Патрик сграбчи дръжката на вратата, когато Паула избегна на косъм един камион, докато взимаше тесния завой точно преди Мьорхулт^[2].

— Опа — каза Паула и извърна поглед обратно към предното стъкло.

— Жена шофьор — измърмори Патрик.

Паула разбра, че той се закача, и реши да пренебрегне коментара. Освен това се беше возила с Патрик зад волана и смяташе за цяло чудо факта, че са му дали книжка.

— Не мисля, че Улф Русандер има каквото и да е общо със случая — каза Патрик в отговор на въпроса й и Паула кимна.

— Съгласна съм. Мелберг определено греши за него.

— Остава само да го убедим в това.

— Но беше добре, че дойдохме до тук. Йоста, изглежда, е пропуснал това предния път, но явно е имало причина Магнус да закъснее за първи път от пет години. Русандер е останал с впечатлението, че когато се обадил, Магнус е бил напрегнат или във всеки случай не е звучал както обикновено. Едва ли е съвпадение, че изчезва именно онази сутрин.

— Права си. Само не знам как да продължим и да запълним празнината. Вече питах Сия дали сутринта е станало нещо особено и отговорът й беше „не“. Разбира се, тя тръгва за работа преди Магнус, но какво може да се е случило в краткия промеждутък, когато той е бил сам вкъщи?

— Някой провери ли списъка с телефонни обаждания? — попита Паула, като внимаваше да не отмести поглед от пътя за втори път.

— Няколко пъти. Никой не е звънял сутринта. Нито са го търсили на мобилния. Единственият разговор е този, който самият Магнус провежда с Русандер. След това — нищо.

— Може ли някой да го е посетил у дома?

— Не ми се вярва. — Патрик поклати глава. — Съседите имат добър изглед към къщата. Когато Магнус излязъл, те закусвали и го видели. Вярно, възможно е да са пропуснали, ако някой е звънял на вратата преди това, но това не им се струваше много вероятно.

— Електронната поща?

Патрик отново поклати глава.

— Сия ни разреши да прегледаме компютъра му и не открихме имейли, които да будят какъвто и да е интерес.

В колата настана тишина. И двамата седяха, потънали в мисли. Как така Магнус Шелнер беше изчезнал безследно, за да се появи три месеца по-късно замръзнал в леда? Какво всъщност се бе случило онази сутрин?

* * *

Ерика взе глупавото решение да тръгне пеш. В представите й къщата им в Селвик се намираше на един хвърлей разстояние от крайната й цел. Оказа се обаче, че такова „хвърляне“ определено би подобрило световния рекорд.

Тя изпъшка и се хвана за гърба. Погледна към офиса на „Хавсбюг“^[3], който все още беше твърде далеч. Но разстоянието обратно до дома им беше също толкова голямо. Така че или трябваше да легне в някоя преспа, или да продължи да трамбова.

Десет минути по-късно влезе изтощена през вратата на офиса. Не беше звъннала предварително, мислеше да се възползва от елемента на изненадата. Увери се, че колата на Ерик не е паркирана отпред. Кенет бе този, с когото искаше да говори, и то най-добре на спокойствие.

— Ехо?

Изглежда, никой не чу отварянето на вратата, така че тя продължи навътре. Мястото приличаше на обикновена вила, превърната в офис. По-голямата част от долния етаж бе превърната в едно общо помещение, а по стените имаше рафтове, пълни с папки, както и разлепени големи плакати с къщите, построени от фирмата. В двата края на стаята имаше по едно бюро. На едно от тях седеше Кенет. Изглежда, изобщо не осъзнаваше присъствието й, защото гледаше право пред себе си, без да помръдва.

— Ехо? — пробва тя пак.

Кенет се стресна.

— Здрасти! Извинявай, не те чух да влизаш. — Той се изправи и тръгна към нея. — Ерика Фалк, ако не греша?

— Точно така.

Тя стисна ръката му и се усмихна. Кенет явно забеляза, че Ерика хвърля жаден поглед към един от столовете за посетили, и направи подканящ жест с ръка.

— Седни. Сигурно ти тежи, като стоиш права. Май не остава много до раждането?

Ерика се отпусна с благодарност на стола и усети как тежестта в кръста й намалява.

— Трябва да потърпя още малко. Близнаци са — каза тя и почти се стресна, когато се чу да го казва.

— Ой, пълна програма — каза Кенет приятелски и седна до нея. — Да не търсите ново жилище?

Ерика се слиса, когато видя лицето му отблизо, огряно от лампата, която се намираше точно над тях. Изглеждаше изморен и изпит. Или думата по-скоро бе „изтормозен“. Изведнъж си спомни — някъде бе чула, че жена му е сериозно болна. Устоя на импулса да сложи ръка върху неговата, тъй като подозираше, че той няма да го възприеме добре. Но не можеше да не каже нищо. Мъката и умората бяха толкова очевидни, сякаш бяха гравирани в чертите на лицето му.

— Как се чувства жена ти? — попита тя, като се надяваше, че Кенет няма да се засегне.

— Зле. Изобщо не е добре.

Помълчаха малко. После Кенет се поизправи и пробва да се усмихне, с което обаче не успя да скрие болката си.

— Та да се върнем на въпроса. С Патрик нова къща ли си търсите? Вашата си е много хубава. Но, така или иначе, трябва да говорите с Ерик. Аз се грижа за цифрите и документите, не ме бива в разговорите. Но Ерик ще се върне следобед, мисля, така че ако дойдеш тогава…

— Не съм тук, за да купувам къща.

— Така ли? За какво става дума тогава?

Ерика се поколеба. По дяволите, защо беше толкова любопитна, трябваше ли да си вре носа навсякъде? Как да обясни посещението си?

— Предполагам си чул за Магнус Шелнер? Че откриха тялото му? — опипа почвата тя.

Лицето на Кенет посивя с още един нюанс и той кимна.

— Доколкото разбирам, вие често сте общували?

— Защо се интересуваш? — попита Кенет и придоби предпазливо изражение.

— Ами… — Тя затърси добро обяснение, но не намери такова. Трябваше да се задоволи с лъжа. — Чете ли във вестниците за заплахите, които получава Кристиан Тюдел?

Кенет кимна сдържано. В очите му се появи блясък, но бързо изчезна, преди Ерика изобщо да се увери, че наистина го е видяла.

— Кристиан ми е приятел и искам да му помогна. Смятам, че има връзка между заплахите срещу него и случилото се с Магнус Шелнер — продължи тя.

— Каква връзка? — попита Кенет и се наведе напред.

— Не мога да навлизам в подробности — каза тя уклончиво. — Но наистина ще ми е от помощ, ако можеш да ми разкажеш малко за Магнус. Имал ли е врагове? Може ли някой да му е желаел злото?

— Не мога да си го представя. — Кенет се облегна назад. Цялата му стойка изразяваше нежелание да говори.

— От колко време се познавахте? — Ерика насочи разговора в по-безопасна посока. Понякога обиколният път беше най-добрият.

Проработи. Кенет, изглежда, се отпусна.

— На практика цял живот. Набори сме, така че бяхме в един клас в основното училище, а също и в гимназията. Тримата винаги сме били приятели.

— Тримата? Имаш предвид ти, Магнус и Ерик Линд?

— Да, точно така. Ако се бяхме запознали като възрастни, сигурно нямаше да се сприятелим, но Фелбака е малък град, а ние се събрахме по някакъв начин още от малки и това продължи през годините. Докато Ерик живееше в Гьотеборг, не го виждахме много-много, разбира се, но щом се върна, често се събирахме семейно. По навик, предполагам.

— Много близки ли са отношенията ви?

Кенет се замисли. Когато отговори, гледаше през прозореца към заледеното море.

— Не, не бих казал. С Ерик работим заедно, така че общуваме много. Но не сме близки приятели. Не мисля, че някой е близък с Ерик. А с Магнус бяхме много различни. Не мога да кажа нищо лошо за него и не мисля, че някой може. Винаги си прекарвахме приятно заедно, но никога не сме си споделяли лични неща. В това отношение Магнус и новодошлият в групата, Кристиан, имаха най-много общо помежду си.

— Кристиан как се появи в картинката?

— Всъщност не знам. Магнус го покани, заедно със Сана, веднага щом Кристиан се премести тук. Оттогава той се превърна в естествена част от групичката.

— Знаеш ли нещо за миналото му?

— Не — каза той и замълча за момент. — Сега, като го казваш… Не знам почти нищо за живота му преди Фелбака. Никога не говорехме за това.

Кенет изглеждаше изненадан от собствения си отговор.

— Двамата с Ерик как се разбирате с Кристиан?

— Той трудно допуска хора в живота си и може да бъде доста мрачен. Но е добър човек и като изпие две чаши вино, се отпуска малко и си прекарваме доста приятно заедно.

— Струвало ли ти се е, че изглежда под напрежение? Притеснен от нещо?

— Имаш предвид Кристиан?

В очите на Кенет се появи ново проблясване, което изчезна също толкова бързо, колкото предното.

— Да, той получава тези заплахи от около година и половина.

— Толкова дълго? Не знаех.

— Значи не сте забелязали нещо такова?

Той поклати глава.

— Както казах, Кристиан е малко… сложен, може да се каже. Не е лесно да разбереш какво се върти в главата му. Аз например дори не знаех, че пише книга, преди да се окаже готова за печат.

— Прочете ли я? Доста е плашеща — каза Ерика.

Кенет поклати глава.

— Не съм много по четенето. Но разбрах, че романът е получил добри рецензии.

— Направо фантастични — потвърди Ерика. — Значи не ви е разказвал за писмата?

— Не, не е споменавал нищо за тях. Но, както казах, общувахме предимно покрай социални събития. Вечери по двойки, празнуване на Нова година и Мидсомар, такива работи. Магнус беше единственият, с когото Кристиан може да е споделял.

— И Магнус също не е споменавал нищо?

— Не. — Кенет се изправи. — Извинявай, но все пак трябва да поработя малко. Сигурна ли си, че с Патрик не искате да се възползвате от предложенията ни за нова къща? — Той се усмихна и махна с ръка към рекламните афиши по стената.

— Чувстваме се чудесно в сегашната къща, благодаря. Но са хубави.

Ерика направи усилие да се изправи, както обикновено с незначителен резултат. Кенет протегна ръка и й помогна.

— Благодаря. — Тя уви големия шал около врата си. — Наистина съжалявам — добави след това. — Съпругата ти. Надявам се…

Не намери повече думи и Кенет кимна мълчаливо.

Ерика потрепери, когато отново излезе на студа.

* * *

На Кристиан му беше трудно да се концентрира. Обикновено се наслаждаваше на работата си в библиотеката, но днес му бе невъзможно да се съсредоточи, да насочи мислите си в една посока.

Всички, които влизаха, имаха да кажат нещо за „Русалката“. Че са я прочели, че смятат да я прочетат, че са го гледали в сутрешния блок. А той отговаряше учтиво. Благодареше за похвалите или разказваше накратко сюжета на тези, които питаха. Но в действителност просто му се искаше да изкрещи.

Не спираше да мисли за ужасяващата случка с Магнус. Сърбежът в дланите се появи отново и сега се разпространяваше. Нагоре по ръцете, после през тялото и надолу по краката. От време на време се чувстваше така, сякаш целият гори, и му беше трудно да стои на едно място. Затова през цялото време обикаляше между рафтовете. Подреждаше книги, озовали се на грешно място, и подравняваше гръбчетата, така че да образуват прави, равни редици.

Изведнъж се спря. Стоеше и не беше в състояние да премести или свали ръката си, подпряна върху купчина книги. Отново го споходиха онези мисли, които бяха започнали да се появяват все по-често. Какво прави? Защо е тук, точно в този момент, на това място? Разтърси глава, за да ги прогони, но те се забиха още по-дълбоко в ума му.

Някой мина покрай входа на библиотеката. Кристиан едва го мерна, видя по-скоро движението, отколкото самия човек. Но го обзе същото чувство като предната вечер, когато караше към къщи. Чувството за нещо заплашително и същевременно познато.

Изтича до входа и погледна в коридора, в посоката, в която бе тръгнал човекът. Но там нямаше никого. Не се чуваха стъпки или други шумове, не се виждаше жива душа. Въобразил ли си беше? Кристиан допря пръсти до слепоочията си. Затвори клепачи и видя Сана и изражението й, когато й разказа историята — полуистина, полулъжа. Видя зяпналата й уста и състраданието, примесено с ужас.

Тя нямаше да задава повече въпроси. Поне за известно време. А синята рокля отново бе на тавана, където й беше мястото. С частица от истината си купи временно спокойствие. Но скоро Сана отново щеше да започне да разпитва, да търси отговори, да настоява да научи онази част от историята, която не й бе разказал. Частта, която трябваше да остане заровена. Нямаше друг вариант.

Все още не бе отворил очи, когато чу покашляне.

— Извинявай, името ми е Ларш Улсон. Журналист съм. Чудех се дали може да разменим няколко думи. Опитах да се свържа по телефона, но не получих отговор.

— Изключил съм си мобилния. — Кристиан свали ръце от слепоочията си. — Какво искаш?

— Вчера откриха мъж под леда. Магнус Шелнер, който беше изчезнал от ноември. Доколкото разбрах, с него сте били добри приятели.

— Защо се интересуваш? — Кристиан отстъпи назад и потърси убежище зад рецепцията.

— Интересно съвпадение е, не мислиш ли? Теб те заплашват от дълго време, а един от най-близките ти приятели е намерен мъртъв. Освен това получихме информация, че вероятно е бил убит.

— Убит? — повтори Кристиан и скри ръце под гишето.

Беше се разтреперил.

— Да, по трупа има рани, които говорят за убийство. Знаеш ли дали Магнус Шелнер също е бил заплашван, или пък кой може да е пращал писмата?

Гласът на журналиста беше настойчив и изискваше отговор.

— Не знам нищо по въпроса. Не знам нищо.

— Но изглежда, че някой е обсебен от теб и не е пресилено да се смята, че хора от обкръжението ти също могат да бъдат засегнати. Семейството ти например било ли е заплашвано по някакъв начин?

Кристиан можа единствено да поклати глава. Пред очите му изскочиха образи, които той бързо прогони. Не биваше да им дава свобода.

Журналистът не забеляза очевидното му нежелание да отговаря на въпроси или просто не му пукаше.

— Разбрах, че заплахите са започнали още преди медийното внимание покрай излизането на книгата. Това говори, че става дума за нещо лично. Имаш ли някакъв коментар?

Кристиан отново поклати енергично глава. Стискаше челюсти толкова силно, че чувстваше лицето си като неподвижна маска. Искаше да избяга от въпросите, от мислите за нея и за това как след толкова години тя най-накрая го настигаше. Не искаше да я допусне обратно в живота си. Но в същото време знаеше, че е твърде късно. Тя вече бе тук и той не можеше да избяга. Може би никога не е могъл.

— Значи нямаш представа кой може да стои зад заплахите? И дали те могат да имат връзка с убийството на Магнус Шелнер?

— Нали каза, че имате информация, която само сочи, че е бил убит. А не че това е установен факт.

— Да, но предположението е основателно — отвърна журналистът. — И както казах, не можеш да отречеш, че е невероятно съвпадение някой в малката Фелбака да е заплашван и в същото време да открият убит негов приятел. Това поражда не един и два въпроса.

Кристиан усети раздразнението му да се засилва. Какво право имаха да нахлуват в живота му, да изискват отговори, да го карат да им даде нещо, което няма?

— Нямам какво повече да кажа по въпроса.

— Нали разбираш, че ще пишем за случая със или без сътрудничеството ти? Може да е в твой интерес да споделиш собствената си гледна точка.

— Казах всичко, което имам за казване — повтори Кристиан, но журналистът, изглежда, не възнамеряваше да си тръгне.

Тогава Кристиан се изправи. Излезе от библиотеката, отиде в тоалетната и затвори вратата. Стресна се, щом видя отражението си в огледалото. Сякаш в него се взираше друг човек. Не можеше да се разпознае.

Затвори очи и подпря ръце на мивката. Дишаше учестено и плитко. Със силата на волята опита да смъкне пулса си, да си възвърне самоконтрола. Но скоро щяха да го лишат от собствения му живот. Знаеше го. Някога тя му бе отнела всичко и сега се връщаше, за да го направи отново.

Образите танцуваха зад спуснатите му клепачи. Чуваше гласовете. Нейния и техните. Импулсивно дръпна глава назад. И после с пълна сила се хвърли напред. Чу шума от счупеното огледало и усети капка кръв да се стича по челото му. Но не го болеше. Докато стъклото проникваше през кожата му, гласовете замлъкнаха. Благословена тишина.

* * *

Минаваше дванайсет на обяд, а тя бе приятно пияна. Точно както обичаше. Отпусната, леко нестабилна, но без да губи представа за реалността.

Луис си доля още малко. Къщата беше празна. Момичетата бяха на училище, а Ерик в офиса. Или някъде другаде, може би при курвата си.

През последните дни се държеше странно. Беше по-мълчалив и сдържан. Страхът й се смеси с надежда. Винаги се чувстваше така, когато се опасяваше, че Ерик все пак ще я напусне. Като че имаше раздвоение на личността. Една част от нея чувстваше облекчение, че ще се отърве от затвора на брака им, от всички лъжи и предателства. Но друга част се паникьосваше при мисълта да бъде изоставена. Вярно, ще получи част от парите на Ерик, но какво ще прави с тях сама?

И сегашният й живот не й носеше кой знае какво удовлетворение, но все пак беше по-добре от нищо. Имаше топло тяло до себе си, когато си легнеше нощем, и някой, който чете вестник в кухнята на закуска. Имаше мъж. Ако той я напуснеше, щеше да бъде напълно самотна. Момичетата растяха, те бяха като временни гости, отбили се в къщата, преди да отидат на училище или да излязат с приятели. Вече бяха по юношески необщителни и едва отвръщаха, когато ги заговориш. Когато си бяха вкъщи, Луис виждаше най-вече затворените врати на стаите им, като единственият признак на живот беше постоянното бумтене от музикалните им уредби.

Чашата вино свърши и тя я напълни. Къде се намираше Ерик в момента? В офиса ли, или с нея? Дали се бъхтеше над голото тяло на Сесилия, проникваше ли в нея, галеше ли гърдите й? Във всеки случай, вкъщи не правеше нищо такова. Повече от две години не я беше докосвал. Първоначално тя опитваше да мушне ръка под завивката му и да го погали. Но след като той на няколко пъти я унизи, като демонстративно се обръщаше с гръб към нея или без да се церемони избутваше ръката й, тя се отказа.

Видя отражението си в гладката, излъскана стомана на хладилника. Огледа се, вдигна ръка и докосна лицето си. Не беше толкова зле, нали? Едно време изглеждаше много добре. И все още следеше теглото си, внимаваше какво яде и гледаше с пренебрежение на връстничките си, които подхранваха тлъстините по тялото си с кифли и кексчета и се заблуждаваха, че могат да ги скрият под рокли без талия от „Линдекс“. Тя самата все още можеше да обуе тесни дънки, без да се прости с достойнството си.

Луис вдигна брадичка. Там кожата й се беше поотпуснала малко. Опъна шия. Ето така трябваше да изглежда. Щом сниши обратно брадичката си, видя как кожата й образува малка гънка и се пребори с импулса да грабне един от кухненските ножове пред себе си и да отреже отблъскващото парче плът. Изведнъж се отврати от собствения си образ. Нищо чудно, че Ерик не искаше да я докосне. Нищо чудно, че предпочиташе стегната кожа под пръстите си, че не искаше да докосва плът, която бавно се разпада и гние отвътре.

Вдигна чашата вино и плисна съдържанието върху хладилника. Изтри отражението си, заменяйки го с блестящата червена течност, която се стече надолу по гладката повърхност. Вдигна телефона, поставен на плота пред нея, и набра номера на офиса. Трябваше да разбере къде е той.

— Здрасти, Кенет, Ерик там ли е?

Сърцето й биеше силно, когато затвори, въпреки че вече трябваше да е свикнала. Бедният Кенет. Толкова пъти през годините му се бе налагало да прикрива партньора си. Да съчинява набързо оправдания как Ерик бил излязъл по някаква работа, но сигурно скоро щял да се върне.

Луис напълни чашата си, без да си прави труда да избърше разлятото вино, и тръгна решително към кабинета на Ерик. Всъщност не трябваше да влиза там. Той твърдеше, че се нарушавал порядъкът, ако някой друг ползва стаята, така че на нея й бе строго забранено изобщо да припарва вътре. Тъкмо затова се отправи натам.

Остави небрежно чашата върху бюрото и започна да вади чекмеджетата едно по едно. През всичките години на съмнения никога не бе ровила в нещата му. Предпочиташе да не знае. Подозренията бяха по-добри от знанието, макар в нейния случай разликата да бе съвсем тънка. По някакъв начин винаги разбираше с коя се вижда Ерик в момента. Две от секретарките му, докато още живееха в Гьотеборг, една от бавачките на момичетата, майката на една от съученичките им. Виждаше го в очите им, когато извърнеха поглед виновно, щом я срещнеха. Усещаше парфюмите им или забелязваше леките дискретни докосвания.

Сега за пръв път ровеше из кабинета му. Прелистваше документите, без да я е грижа, че той ще забележи. Защото все повече се убеждаваше, че потискащото мълчание през последните дни може да означава само едно. Той ще я изостави. Ще я изхвърли като торба с боклук, като употребен продукт, след като роди децата му, след като чистеше дома му и приготвяше шибаните вечери за шибаните му бизнес партньори, които в повечето случаи бяха толкова скучни, че главата й се пръскаше, когато се оказваше принудена да седи и да разговаря с тях. Ако Ерик си мислеше, че тя ще подвие опашка като ранено животно, че ще се даде без борба, без съпротива, много грешеше. Освен това тя знаеше за някои сделки, които е извършвал през годините и които не биха издържали на по-сериозна проверка. Ще му струва скъпо, ако направеше грешката да я подцени.

Последното чекмедже беше заключено. Тя го задърпа, но то не поддаде. Знаеше, че трябва да го отвори. Имаше причина да бъде заключено, вътре имаше нещо, което Луис не биваше да вижда. Обходи бюрото с поглед. Беше от модерните, или с други думи, не бе голямо предизвикателство да го разбие, за разлика от старите масивни бюра. Нож за писма привлече вниманието й. Ще свърши работа. Дръпна чекмеджето, доколкото позволяваше ключалката, след което пъхна ножа в цепката и натисна. Първоначално изглеждаше, като че ключалката ще издържи, но Луис напъна още малко и надеждите й се възродиха, щом дървото шумно изпука. Чекмеджето най-накрая поддаде, и то така внезапно, че тя за малко да падне по гръб, но в последния момент успя да се хване за ръба на бюрото и да запази равновесие.

Изпълнена с любопитство, Луис погледна вътре. На дъното лежеше нещо бяло. Протегна ръка и се опита да фокусира замъгления си поглед. Бели пликове. В чекмеджето имаше само няколко бели плика. Спомни си, че ги е виждала заедно с останалата поща, но не им е обръщала внимание. Бяха адресирани до Ерик, така че ги оставяше при другите му писма, които той отваряше, когато се прибере от работа. Но защо държеше точно тези пликове в заключено чекмедже?

Луис ги извади, седна на пода и ги разстла пред себе си. Пет броя, с името и адреса на Ерик, изписани с черно мастило и елегантен почерк.

За миг се запита дали да не ги напъха обратно в чекмеджето и да продължи да живее в неведение, игнорирайки всичко. Но ключалката беше счупена и щом се прибере, Ерик така и така ще види, че тя е била в кабинета. Така че можеше спокойно да ги прочете.

Протегна се към чашата вино. Имаше нужда да усети как алкохолът потича през гърлото й и надолу към стомаха, как успокоява мястото, където я боли. Три глътки. После остави чашата до себе си и отвори първия плик.

Прочете и петте и ги събра накуп. Нищо не разбираше. Освен че някой иска да нарани Ерик. Нещо зло заплашваше живота им, семейството им, а той не й бе казал нищо. Това я изпълни с ярост, която далеч надминаваше всичкия гняв, който някога бе изпитвала. Ерик не я смяташе за равна, за достойна да знае за това. Но сега ще му се наложи да дава обяснения. Не можеше да продължава да я третира с такова неуважение.

Когато влезе в колата, остави пликовете на съседната седалка. Отне й известно време да пъхне ключа в стартера, но след няколко дълбоки глътки въздух се справи по-добре. Ясно й бе, че не бива да кара точно сега, но също като толкова пъти преди укроти съвестта си и изкара колата на улицата.

 

 

Намираше, че тя изглежда почти сладка, докато лежи неподвижно и не пищи, не изисква и не граби. Протегна ръка и докосна челото й. Жестът раздвижи водата и вълничките по повърхността размътиха очертанията й.

Откъм вратата се чу, че татко се сбогува с посетителя. Шумът от стъпки се приближаваше към банята. Татко щеше да разбере постъпката му. Той също беше изоставен. Алис бе отнела мама и от него.

Играеше си с пръсти във водата, правейки шарки и вълни. Ръцете и краката й лежаха на дъното. Само коленете и част от челото се показваха над повърхността.

Чу, че татко е пред вратата. Не погледна нагоре. Изведнъж му се стори, че не може да отдели поглед от нея. Вече я харесваше. За първи път му допадаше. Притисна бузата си още по-силно към ваната. Заслуша се, чакайки татко да открие, че са се освободили от нея. Бяха си върнали мама, и двамата. Татко щеше да е доволен, беше сигурен…

Усети как някой го откъсва от ваната. Погледна нагоре учуден. Лицето на татко се бе изкривило от толкова много емоции, че не знаеше как да ги тълкува. Но не изглеждаше доволен.

— Какво си направил?

Гласът на татко избухна и той извади Алис от водата. Объркан, вдигна отпуснатото й тяло в прегръдките си, след което я постави нежно върху постелката на пода.

— Какво си направил? — повтори той, без да го поглежда.

— Тя ни отне мама.

Усети как обяснението се спира в гърлото му и не иска да излезе. Нищо не разбираше. Мислеше, че татко ще се зарадва.

Но той не отговори. Само го изгледа невярващо. После се наведе и натисна с пръсти гърдите на бебето. Стисна носа й, издиша нежно в устата й и отново натисна гърдите й.

— Какво правиш, тате?

Сам чу колко плачливо звучи гласът му. Мама не обичаше, когато хленчи. Обви ръце около свитите си колене и притисна гръб към ваната. Не трябваше да става така. Защо татко го гледаше с такъв странен поглед? Изглеждаше не просто ядосан, а сякаш го беше страх от него.

Татко продължи да духа в устата на Алис. Ръцете и краката й лежаха върху постелката също толкова неподвижно, колкото и върху дъното на ваната. От време на време помръдваха, щом татко натисне гърдите й, но потръпването не идваше от нея, а от движенията на татко.

Но след четвъртия път, когато татко спря да духа, за да натисне гръдния кош, едната й ръка се раздвижи. После се чу кашляне, а след това писък. Добре познатият, остър, изискващ писък. Вече не я харесваше.

Чуха стъпките на мама, която слизаше по стълбите. Татко прегърна Алис и ризата му цялата се измокри отпред. Алис пищеше толкова силно, че банята ехтеше, а той искаше единствено тя да млъкне, да бъде мълчалива и миличка, каквато бе, преди татко да направи това с нея.

Докато мама се приближаваше, татко клекна пред него. Очите му бяха големи и изплашени, когато приближи лице към него и тихо каза:

— Никога повече няма да говорим за това. И ако някога пак направиш така, ще те изхвърля толкова бързо, че даже няма да чуеш как вратата се затваря зад гърба ти. Разбра ли? Няма да я докосваш повече.

— Какво става? — Гласът на мама се разнесе откъм вратата. — Опитах да си легна и да си почина малко и веднага настана същинска истерия. Какво й е? Да не й е направил нещо?

Тя обърна поглед към него.

В продължение на няколко секунди единственият отговор бяха писъците на Алис. После татко се изправи, държейки я в прегръдките си.

— Не, просто не я увих с кърпата веднага, щом я извадих от водата. Само е ядосана.

— Сигурен ли си, че той не й е направил нещо?

Тя се взираше в него, но той сведе глава, преструвайки се, че е зает да чопли ресните на постелката.

— Да, той само ми помагаше. Беше много старателен.

С периферното си зрение видя как татко го изгледа предупредително.

Мама като че ли се задоволи с отговора. Протегна се нетърпеливо към Алис и след кратко колебание татко остави бебето в ръцете й. Щом мама се отдалечи, поклащайки се, за да успокои малката, с татко се спогледаха. И двамата мълчаха. Но той видя в очите на баща си, че наистина мисли това, което му бе казал. Никога повече нямаше да говорят за случилото се.