Камила Лекберг
Русалката (11)

— Искам да дадеш бижутата ми на момичетата на Лайла.

— Лисбет, моля те, това не може ли да почака?

Той хвана ръката й, която лежеше върху завивките. Стисна я и усети чупливите кости. Като на птица.

— Не, Кенет, не може да почака. Не мога да съм спокойна, ако не всичко е уредено. Никога няма да намеря покой, ако знам, че съм те оставила да се оправяш с цялата бъркотия. — Тя се усмихна.

— Но… — Кенет се прокашля и опита отново. — Толкова е…

Гласът му отново секна и той усети как сълзи изпълват очите му. Бързо ги изтри. Трябваше да се сдържа, да бъде силен. Но сълзите все пак потекоха по юргана на цветя, който имаха от самото начало и който вече беше износен и избледнял. Той винаги я завиваше с него, защото знаеше, че го обича.

— Не е нужно да се преструваш пред мен — каза тя и го погали по главата.

— Плешивото ли търсиш? — попита той и опита да се усмихне, а тя му намигна.

— Винаги съм смятала, че косата по главата е надценена, знаеш го. Много по-стилно е, когато темето блести малко.

Кенет се засмя. Лисбет винаги успяваше да го разсмее. Кой щеше да го прави в бъдеще? Кой щеше да го целува по плешивото теме и да казва какъв късмет било, че Господ е направил писта насред главата му, където да се приземяват целувките й? Кенет знаеше, че не е най-красивият мъж, кръстосвал този свят. Но че винаги е бил такъв в очите на Лисбет. А той продължаваше да се удивлява от красотата на съпругата си. Дори сега, когато ракът й беше отнел всичко, което можеше, когато бе изгризал тялото й. Беше тъжна, когато изгуби косата си, и той направи опит да се пошегува. Каза, че сега Господ е направил писта и за неговите целувки. Но тя не се усмихна.

Косата беше нейната гордост. Руса и къдрава. Той видя как очите й се пълнят със сълзи, когато застана пред огледалото и бавно прокара ръка през редките кичури, останали след терапията. Той продължаваше да я смята за красива, но знаеше, че тя страда. Така че първото, което направи, когато му се отвори път до Гьотеборг, беше да влезе в магазина и да й купи шал „Хермес“. Тя отдавна си мечтаеше за такъв, но винаги протестираше, когато той поискаше да й купи.

— Не може да похарчим толкова пари за такова малко парче плат — казваше тя, когато Кенет се опитваше да я убеди.

Но този път купи шала. Най-скъпия, който имаха в бутика. Тя се изправи с мъка в леглото и отвори пакета, извади шала от красивата му опаковка и застана с него пред огледалото. С поглед, вперен в собственото си лице, завърза около главата си лъскавия копринен квадрат на жълти и златни шарки. Шалът скри кичурите, скри плешивината. Върна блясъка в очите й, който тежката терапия й беше отнел заедно с косата.

Тя не каза и дума, просто отиде до Кенет, който седеше на леглото, наведе се и го целуна по средата на темето. После допълзя обратно в болничното легло. Оттогава винаги носеше шала, увит около главата си.

— Искам Анете да вземе дебелата златна огърлица, а Йосефин да получи перлите. Останалото ще си го разделят, както преценят. Да се надяваме, че няма да се изпокарат. — Лисбет се засмя, уверена, че дъщерите на сестра й ще могат да се разберат за бижутата, които бе събрала през годините.

Кенет се сепна. Изгубил се беше в мислите си и връщането към реалността беше брутално. Разбираше съпругата си и нуждата й да уреди всичко, преди да напусне този свят. Но в същото време не можеше да понесе да му се напомня за неизбежното, а то според хората, които разбират от тези неща, вече не беше особено далеч. Би дал какво ли не, за да не се налага да седи тук, хванал крехката ръка на обичната си съпруга, и да слуша как тя разпределя земните си блага.

— И не искам да прекараш остатъка от живота си сам. Гледай да излизаш от време на време, за да можеш да видиш какво се предлага. Но стой настрана от онези обяви по интернет, защото мисля, че те…

— Вече можеш да спреш — прекъсна я той и погали бузата й. — Наистина ли мислиш, че някоя друга жена би могла да се мери с теб? Така че по-добре да не опитвам.

— Не искам да си сам — каза тя сериозно и стисна ръката му, доколкото можеше. — Чуваш ли? Трябва да продължиш напред.

Капки пот избиха по челото й и той ги попи нежно с носната кърпа, която лежеше на нощното шкафче.

— Сега си тук. Единствено това е от значение.

Те помълчаха известно време, гледайки се в очите. В тях откриваха целия си съвместен живот. Голямата страст в началото, която така и не изчезна, макар всекидневието понякога леко да я мачкаше. Смехът, приятелството и общуването. Всички нощи, през които лежаха плътно един до друг и тя облягаше буза на гърдите му. Всички години, изпълнени с надежди за деца, които така и не се появиха, с надежди, които потъваха в червени реки, докато накрая двамата спокойно се примириха. Животът, изпълнен с приятели, интереси и споделена любов.

Мобилният му телефон зазвъня в хола. Той остана при нея, без да пуска ръката й. Но телефонът продължи да звъни и накрая тя му кимна.

— Най-добре да вдигнеш. Изглежда някой няма търпение да се свърже с теб.

Кенет се изправи неохотно, отиде в хола и вдигна телефона от бюрото. Ерик, пишеше на дисплея. Той отново усети как го залива раздразнение. Ерик му се натрапваше дори и сега.

— Да? — каза той, щом вдигна, без да се старае да прикрие яда си.

Но докато слушаше, настроението му се промени. Зададе няколко кратки въпроса, след което приключи разговора и се върна при Лисбет. Пое си дълбоко дъх, загледан в лицето й. То беше белязано от болестта, но в неговите очи бе красиво, обградено от ореол в жълто и златно.

— Изглежда, са намерили Магнус. Мъртъв е.

* * *

Ерика няколко пъти звъня на Патрик, но не получи отговор. Сигурно имаше много работа в управлението.

Тя седеше вкъщи пред компютъра и правеше проучване по интернет. Упорито се мъчеше да се съсредоточи, но двата чифта крака, които ритаха в корема й, я разсейваха. А и й беше трудно да обуздае мислите си. И притесненията. Спомените от ранните дни след раждането на Мая, които бяха далеч от розовото бебешко щастие, което си бе представяла. Щом се опиташе да си припомни онова време, имаше чувството, че то е като черна дупка. А сега всичко щеше да е двойно. Две деца за хранене, две деца, които се будят посред нощ, две деца, които изискват цялото й внимание, цялото й време. Може би беше егоист, може би затова й беше толкова трудно да остави живота си, цялото си съществуване, в ръцете на другиго. В ръцете на децата си. Това я плашеше и в същото време се чувстваше гузна. С какво право се притесняваше от нещо толкова прекрасно, от този двоен дар? Но беше факт. Така се притесняваше, че сякаш се раздираше отвътре. Този път обаче знаеше какво да очаква. Мая й донесе такова щастие, че не съжаляваше и за секунда за тежките месеци, през които преминаха. Но все пак си ги спомняше и това я човъркаше.

Изведнъж усети такъв ритник в корема, че остана без дъх. Безспорно някое от бебетата, а може би и двете, имаше футболни заложби. Болката я върна към настоящето. Разбираше, че вероятно се отдава на толкова размишления за Кристиан и писмата, за да отблъсква тревогата и мисълта за бебетата. Но и така да беше, не виждаше нищо лошо в това.

Отвори Гугъл и първо въведе името му: Кристиан Тюдел. Имаше няколко страници с резултати и всички бяха свързани с книгата. Нямаше нищо за миналото му. Добави думата Тролхетан. Нищо. Ако е живял там, със сигурност е оставил някаква следа след себе си. Трябваше да има начин да открие повече информация. Загриза нокътя на палеца си, докато мислеше. Може би беше на грешен път? В действителност нищо не подсказваше, че авторът на писмата е познавал Кристиан отпреди той да се премести във Фелбака.

Но въпреки това неизбежно стигаше до въпроса защо той е така потаен относно миналото си. Като че бе изтрил живота си отпреди Фелбака. Или не искаше да споделя единствено с нея? От мисълта я заболя, но не можеше да я отхвърли. Изглежда, и на работа не се държеше особено открито, но това не беше същото. Ерика имаше чувството, че с Кристиан все пак успяха да се сближат покрай работата над ръкописа, подхвърляха си мисли и идеи, обсъждаха нюансите в езика. Но може би изобщо не е било така.

Даде си сметка, че трябва да говори с още някого от приятелите на Кристиан, преди да остави въображението си да се развихри. Но с кого? Имаше едва бледа представа за обкръжението на Кристиан. Магнус Шелнер беше първият, за когото се сети, но освен ако не станеше чудо, той не беше вариант. Кристиан и Сана, изглежда, се срещаха и с онзи Ерик Линд, собственика на строителната фирма, както и с партньора му, Кенет Бенгтсон. Ерика нямаше представа колко близки бяха те с Кристиан и с кого от двамата беше по-удачно да говори. Освен това как би реагирал Кристиан, ако разбере, че тя разпитва приятелите и познатите му?

Реши да не обръща внимание на опасенията. Любопитството й бе по-голямо. Пък и беше за доброто на Кристиан. Ако той не желаеше да разнищи историята с писмата, тя трябваше да го направи вместо него.

Изведнъж се сети с кого трябва да говори.

* * *

Лудвиг погледна часовника за пореден път. Междучасието наближаваше. Математиката определено беше най-слабият му предмет и както обикновено, времето се влачеше. Оставаха още пет минути. Днес почивката им съвпадаше с тази на 7-и А клас, което означаваше, че ще е навън по същото време като Сузи. Шкафчето й беше в съседната редица и ако той имаше късмет, двамата щяха да отидат да си приберат учебниците по едно и също време. Беше влюбен в нея от половин година. Никой не знаеше за това освен най-добрият му приятел Том. А Том беше наясно, че го грози бавна и мъчителна смърт, ако се раздрънка.

Чу се звънецът и Лудвиг с благодарност затвори учебника по математика и изхвърча от стаята. Огледа се и тръгна към шкафчето си, но от Сузи нямаше и следа. Може би още не бяха свършили.

Скоро щеше да се осмели да я заговори. Беше го решил. Само не знаеше как да започне, какво да каже. Опита се да накара Том да поговори с някоя от приятелките й, за да може Лудвиг да се доближи до Сузи чрез тях. Но Том отказа, така че трябваше да намери друг начин.

Около шкафчето му нямаше никого. Той отключи, остави учебниците си и внимателно заключи. Може би днес не е дошла. По-рано през деня също не я видя, така че може да беше болна или да се е освободила от занятия.

Мисълта така го отчая, че се замисли дали да не се чупи от последния час. Стресна се, когато някой го потупа по рамото.

— Прощавай, Лудвиг, не исках да те изплаша.

Директорката стоеше зад него. Беше бледа и напрегната и Лудвиг на секундата разбра защо иска да говори с него. Мислите за Сузи и за всичко останало, което допреди миг му се струваше важно, изчезнаха и бяха заменени от болка, така всепроникваща, че му се струваше, че никога няма да го напусне.

— Бих искала да поговорим в кабинета ми. Елин ни чака там.

Той кимна. Нямаше смисъл да пита за какво става въпрос, вече знаеше. Болката го обливаше чак до върховете на пръстите. Не усещаше краката си, докато вървеше след директорката. Местеше ги напред един след друг, но не чувстваше нищо.

Щом изминаха половината път до кабинета, видя Сузи в коридора. Тя го погледна право в очите. Сякаш имаше цяла вечност, откакто това означаваше нещо. Сега погледът му минаваше право през нея. Не съществуваше нищо друго, освен болка. Всичко друго беше кънтяща пустота.

Елин избухна в плач, когато го видя. Сигурно досега се беше борила със сълзите, но щом той прекрачи прага, се хвърли в прегръдките му. Лудвиг я хвана здраво и нежно я погали по гърба.

Полицаят, когото беше срещал няколко пъти по-рано, стоеше встрани, оставяйки ги да се утешат взаимно. Още не беше казал нищо.

— Къде са го намерили? — попита Лудвиг накрая.

Въпросът дойде, без дори да осъзнае, че го е формулирал в ума си. И не беше сигурен, че иска да чуе отговора.

— Долу до Селвик — отговори полицаят, който май се казваше Патрик.

Колежката му стоеше малко зад него. Изглеждаше смутена. Лудвиг я разбираше. Той също не знаеше какво да каже, какво да направи.

— Мислим да ви откараме вкъщи.

Патрик кимна на Паула и тя тръгна първа. Елин и Лудвиг я последваха. На прага Елин спря и се обърна към Патрик.

— Татко удавил ли се е?

Лудвиг също спря, но видя, че полицаят не възнамерява да им каже нещо повече.

— Да се прибираме, Елин. Останалото ще научим после — каза той тихо и хвана ръката на сестра си.

Първоначално тя се запъна. Не искаше да тръгне, трябваше да разбере отговора. Но после тръгна бавно напред.

* * *

— Така, слушайте… — Мелберг направи кратка пауза и посочи корковото табло, където Патрик старателно беше забол всички материали за изчезването на Магнус Шелнер, с които разполагаха. — Тук съм събрал всичко, което знаем, но няма кой знае с какво да се похвалим. Минаха три месеца, а вие сте изровили само това. Ще кажа само, че имате страшен късмет, задето си работите спокойно в провинциално управление, а не сте под пара в Гьотеборг. Там щяхме да свършим същата работа за седмица.

Патрик и Аника се спогледаха. Откакто беше полицейски началник в Танумсхеде, Мелберг все говореше за времето, когато е служил в Гьотеборг. Изглежда, вече поне бе изоставил надеждите да го върнат на предишния му пост — нещо, което единствено той си бе въобразявал, че може да се случи.

— Направихме всичко възможно — каза Патрик уморено. Знаеше, че е безсмислено да опонира на обвиненията на Мелберг. — Освен това едва от днес разследваме убийство. Досега гледахме на случая като на изчезване.

— Да, да. Можеш ли да разкажеш накратко какво се случи, къде и как е намерено тялото и какво си научил от Педерсен до момента? Аз, разбира се, ще му звънна по-късно, просто още не ми е останало време. Засега ще се задоволим с твоите сведения.

Патрик докладва за днешните събития.

— Наистина ли е бил замръзнал в леда? — Мартин Мулин потръпна и погледна Патрик.

— Ще получим снимки от мястото, но да, така е станало. Ако кучето не бе тръгнало по леда, нямаше да намерим Магнус Шелнер в скоро време. Или изобщо. След стопяването на леда течението щеше да отнесе тялото и то би могло да се озове навсякъде. — Патрик поклати глава.

— Това означава, че няма как да знаем къде и кога е бил хвърлен във водата. — Изражението на Йоста беше мрачно. Той потупваше разсеяно Ернст, който лежеше в краката му.

— Водата замръзна през декември. Трябва да изчакаме Педерсен да ни съобщи кога смята, че е настъпила смъртта, но моето предположение е, че Магнус е умрял веднага след изчезването си. — Патрик вдигна пръст предупредително. — Но както казах, не разполагаме с факти, които подкрепят това твърдение, така че не можем да изхождаме единствено от него.

— Но звучи логично — каза Йоста.

— Спомена наранявания по тялото. Какво знаем за тях? — Паула присви кафявите си очи и забарабани нетърпеливо с химикалка по бележника пред себе си.

— За тях също не знам много. Знаете го Педерсен. Не обича да се произнася, преди да е направил щателен преглед. Единственото, което ми съобщи, е, че Магнус Шелнер е бил подложен на насилие и по тялото му има тежки порезни рани.

— Което вероятно означава, че е бил наръган с нож — констатира Йоста.

— Вероятно, да.

— Кога ще получим повече информация от Педерсен?

Мелберг, който седеше на стола в края на масата, щракна с пръсти, за да привлече вниманието на кучето. Ернст веднага изостави Йоста, дотътри се до господаря си и облегна глава на коленете му.

— Ще извърши аутопсията в края на седмицата. Ако имаме късмет, ще разберем повече до уикенда, ако не — в началото на следващата седмица. — Патрик въздъхна. Понякога полицейската професия не се съчетаваше добре с нетърпеливата му природа. Искаше отговори сега, не след седмица.

— Тогава какво знаете за изчезването?

Мелберг демонстративно вдигна празната си чаша към Аника, която се престори, че не го вижда. Той пробва пак с Мартин Мулин и този път мина по-добре. Мартин още не беше придобил нужния апломб, за да игнорира шефа си. Мелберг се облегна доволно назад, щом най-младият му служител изчезна в посока към кухнята.

— Знаем, че Магнус излиза от дома си малко след осем сутринта. Сия тръгва за работа в седем и половина. Тя работи на половин ден в брокерска фирма в Гребестад. Децата излизат още в седем, за да хванат автобуса за училище. — Патрик направи пауза, за да отпие от кафето, което Мартин наля на всичките си колеги, а Паула се възползва, за да вметне въпрос.

— Откъде знаеш, че е излязъл в осем?

— Съсед го е видял да напуска къщата.

— С кола?

— Не, по-рано Сия потегля с единствения автомобил на семейството. Според нея Магнус най-често е ходил пеша.

— Едва ли е ходил чак до Танум — каза Мартин.

— Не, возил се е с колега, Улф Русандер, който живее до игрището за миниголф. Магнус е отивал пеш до дома му. Но онази сутрин се обажда на Русандер да му каже, че ще закъснее. И така и не се появява.

— Знаем ли това със сигурност? — намеси се Мелберг. — Проучили ли сме онзи Русандер достатъчно добре? Единственото доказателство, че Магнус не е стигнал до тях, са показанията му.

— Йоста разговоря с Русандер и нито думите, нито поведението му сочат, че лъже — отговори Патрик.

— Или не сте го притиснали достатъчно — каза Мелберг и записа нещо в бележника си. После вдигна очи и впери поглед в Патрик. — Докарайте го тук и го поизпотете малко.

— Това не е ли малко драстична мярка? Хората може да не поискат да говорят с нас, ако чуят, че сме започнали да викаме свидетели в управлението — възрази Паула. — Не може ли ти и Патрик да го посетите във Фелбака? Разбира се, знам, че сега си доста натоварен, така че мога да отида с Патрик вместо теб. — Тя намигна дискретно на Патрик.

— Хм, това е така. Имам куп задачи. Добра идея, Паула. Идете с Патрик пак да си поприказвате с онзи… Русел.

— Русандер — поправи го Патрик.

— Да, нали така казах. — Мелберг изгледа Патрик. — Във всеки случай, с Паула ще говорите с него. Мисля, че това може да даде резултат. — Той махна нетърпеливо с ръка. — Е, нататък? Какво друго сте свършили?

— Говорихме с всички хора, покрай чиито къщи обикновено е минавал Магнус на път към Русандер. Но никой не е видял нищо. Но не можем да си вадим заключения. По това време хората са заети със сутрешните си задачи — каза Патрик.

— Изглежда, че е изчезнал като дим в мига, в който е излязъл през вратата. Докато не го намерихме в леда. — Мартин погледна обезсърчено към Патрик, който се насили да звучи по-позитивно, отколкото се чувстваше.

— Никой не се изпарява. Някъде има следи. Просто трябва да ги открием. — Патрик чу как баналностите се сипят с лекота от устата му, но в случая нямаше какво по-добро да предложи.

— Ами личният му живот? Ровили ли сме достатъчно дълбоко? Изкарахме ли всички скелети от гардероба? — Мелберг се засмя на собствената си шега, но никой друг не се присъедини.

— Магнус и Сия са общували най-много с Ерик Линд, Кенет Бенгтсон и Кристиан Тюдел. И съпругите им. Говорихме с тях, както и със семейството на Магнус, и всичко, което научихме, е, че Магнус е бил отдаден на семейството си мъж и добър приятел. Няма клюки, тайни или слухове.

— Глупости! — изсумтя Мелберг. — Всеки има какво да крие. Трябва само да се изрови. Очевидно не сте се постарали достатъчно.

— Ние… — започна Патрик. Но млъкна, осъзнавайки, че Мелберг за разнообразие можеше и да има право. Може би не бяха ровили достатъчно дълбоко, не бяха задали правилните въпроси. — Естествено, сега повторно ще разпитаме семейството и приятелите — продължи той и веднага си помисли за Кристиан Тюдел и писмото, което лежеше в най-горното чекмедже на бюрото му. Но още не искаше да споменава за него, не и преди да разполага с по-конкретни следи от голата си интуиция.

— Добре тогава. Ще повторим, този път като хората!

Мелберг се изправи толкова рязко, че Ернст, който беше положил глава в скута му, почти се претърколи на земята. Мелберг почти бе стигнал до вратата, когато се обърна и погледна строго служителите си, събрани около кръглата маса.

— И се поразбързайте малко, а?

* * *

Погледна през прозореца на влака. Навън се беше стъмнило. Сутринта стана от леглото толкова рано, че вече му се струваше, че е дошла вечерта, макар часовникът да показваше по-скоро късен следобед. Телефонът в джоба му звънеше упорито отново и отново, но той не вдигаше. Който и да го търсеше, явно искаше нещо от него, и то много настоятелно.

Кристиан гледаше навън. Тъкмо подминаваха Херюнга. Беше паркирал в Удевала. Оттам му оставаха четирийсет и пет минути до Фелбака. Облегна чело на прозореца и замижа. Стъклото беше студено. Мракът отвън се процеждаше във влака и сякаш се приближаваше до него. Пое въздух и отдръпна лицето си. Челото и носът му оставиха ясен отпечатък върху прозореца. Вдигна ръка и го изтри. Не искаше да оставя следи от себе си.

Когато пристигнаха в Удевала, се чувстваше толкова изморен, че едва виждаше ясно. Беше се опитал да дремне през последния час от пътуването, но в ума му не спираха да проблясват различни образи, които не му позволяваха да си почине. Качи се на колата си, после спря на един „Макдоналдс“ при Торп и си купи голяма чаша кафе, която изпи набързо, за да се зареди с кофеин.

Мобилният му избръмча отново, но той не беше способен да извади телефона от джоба си, камо ли да говори с човека, който го търсеше така настоятелно. Най-вероятно беше Сана. Щеше да се ядоса, че не й вдига, но така да бъде.

Тялото започна да го сърби и той се размърда на седалката. Фаровете на колата отзад светеха право в огледалото за обратно виждане и го заслепяваха. Имаше нещо в тези фарове. Блясъкът им и равномерното разстояние от колата му, което шофьорът поддържаше, го накараха отново да погледне в огледалото. Същата кола се движеше зад него от Торп насам. Или беше друга? Разтри очи. Вече не беше сигурен в нищо.

Светлините го последваха, когато отби от магистралата след табелата за Фелбака. Кристиан присви очи и се помъчи да различи марката на колата. Но беше твърде тъмно, а фаровете все така го заслепяваха. Ръцете му се изпотиха. Стискаше волана толкова силно, че започваше да го боли, и се наложи да изпъне пръсти за малко.

Представи си я, застанала пред него. Със синята рокля и детето в прегръдките. Усети мириса на ягоди, вкусът на устните й, дългата й кестенява коса.

Нещо изскочи пред колата. Кристиан натисна спирачката и за няколко секунди гумите изгубиха сцеплението си с пътя. Колата се плъзна към канавката и той усети, че губи контрол, че катастрофата е неизбежна. Но на няколко сантиметра от ръба колата спря. Бялата опашка на сърна се открои ясно на светлината от фаровете и Кристиан проследи с поглед изплашеното животно, което се отдалечи с подскоци през полето.

Двигателят продължаваше да работи, но шумът в главата му го заглушаваше. В огледалото видя, че колата зад него също е спряла, и си даде сметка, че трябва отново да потегли. Да се махне от фаровете, които светеха в огледалото му.

Отвори се врата и някой слезе от колата. Кой крачеше към него? Навън беше тъмно и той видя безполовия силует да се приближава. Още няколко стъпки и тъмната фигура щеше да стигне до вратата му.

Ръцете му на кормилото трепереха. Извърна поглед от огледалото и се загледа в полето и ръба на гората, който едва се различаваше в тъмницата. Зачака. Вратата на мястото до шофьора се отвори.

— Как си? Добре ли си? Като гледам, не успя да блъснеш сърната.

Кристиан се извърна по посока на гласа. Белокос мъж на около шейсет години стоеше до колата и го наблюдаваше.

— Няма страшно — смотолеви Кристиан. — Просто малко се стреснах.

— Да, ужасно е, като ти изскочи нещо пред колата просто ей така. Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

— Абсолютно. Ей сега потеглям. Отивам във Фелбака.

— Аха, аз съм към Хамбургсунд. Карай внимателно.

Мъжът затвори вратата и Кристиан усети как пулсът му се успокоява. Просто го преследваха призраци и спомени от миналото. Те не можеха да му навредят.

Един глас в главата му се опита да заговори за писмата. Те не бяха плод на фантазията му. Но той запуши уши, не искаше да го слуша. Ако се замислеше за писмата, тя отново щеше да поеме контрол над него. Не можеше да позволи това да се случи. Толкова усилия бе положил, за да забрави. Тя не биваше пак да се добере до него.

Подкара колата към Фелбака. В джоба на якето му телефонът отново звънеше.

 

 

Алис продължаваше да пищи както денем, така и нощем. Той чу мама и татко да говорят за това. Тя имала нещо, което се наричаше колики. Но на каквото и да се дължеше, постоянната врява, която вдигаше Алис, беше нетърпима. Шумът завладяваше целия му живот, отнемаше му всичко.

Защо мама не я мразеше, задето пищи толкова много? Защо я носеше, пееше й, приспиваше я и я гледаше с мило изражение, сякаш й беше жал за бебето?

Нямаше защо да съжалява Алис. Тя се държеше така нарочно. Беше абсолютно убеден. Понякога, когато се наведеше над люлката й и се загледаше в грозната буболечка, легнала вътре, тя отвръщаше на погледа му. Гледаше го с очи, които му казваха, че Алис не иска мама да го обича. Затова пищеше и обсебваше цялото внимание на мама. За да не остане нищо за него.

От време на време виждаше, че татко се чувства по същия начин. И той знаеше, че Алис го прави нарочно, така че мама да не обръща внимание дори и на него. Но въпреки това татко не правеше нищо. Защо бездействаше? Нали беше голям, възрастен. Можеше да накара Алис да престане.

На татко също рядко му се удаваше да докосне бебето. Понякога опитваше, вдигаше Алис непохватно и я потупваше по дупето или гърба, за да я успокои. Но мама винаги му казваше, че не се прави така и той трябва да остави Алис на нея. И той отново се оттегляше.

Но все пак един ден татко реши да се погрижи за нея. Алис пищеше по-силно от всякога, вече три нощи подред. Той лежеше буден в стаята си, притиснал главата си с възглавница, за да изолира шума, а омразата му нарастваше, разпростираше се, докато накрая го обви толкова плътно, че едва дишаше и не можеше да повдигне възглавницата, за да си поеме дъх. Мама беше изморена. Тя също будуваше от три нощи. Така че направи изключение, остави бебето на татко и си легна. Той реши да изкъпе Алис и го попита дали иска да гледа.

Провери внимателно температурата, докато пълнеше ваната с вода. Алис като никога мълчеше, а татко я гледаше със същия поглед, с който я гледаше и мама. Той никога досега не бе имал важна роля. Беше невидима фигура, която избледняваше в сиянието на мама. Стоеше настрана, изключен от връзката между мама и бебето. Но сега Алис отвърна на усмивката му и татко изведнъж придоби значение.

Потопи внимателно малкото голо телце във водата. Във ваната имаше увита с кърпа бебешка седалка, която приличаше на малък хамак, и татко сложи Алис да седне в нея. С нежни движения изми ръцете, краката и дебелия й корем. Тя пляскаше във водата с ръце и крака. Вече не пищеше, най-накрая бе млъкнала. Но това бе без значение. Беше спечелила. Дори татко бе напуснал убежището си зад вестника, за да й се усмихне.

Кристиан стоеше неподвижно на прага. Не можеше да свали поглед от ръцете на татко, които миеха малкото бебешко телце. Татко, който бе единственият му съюзник, откакто мама спря да му обръща внимание. На вратата се позвъни и той се сепна. Татко погледна първо вратата на банята, после Алис, несигурен как да постъпи. Накрая каза:

— Можеш ли да наглеждаш сестра си за малко? Само ще видя кой е. Връщам се веднага.

Той се поколеба за секунда. После бавно кимна. Татко се изправи и го помоли да заеме мястото му. Краката му изминаха механично няколкото стъпки до ваната. Алис го погледна. С периферното си зрение видя как татко излиза от банята.

Сега бяха сами. Той и Алис.