Камила Лекберг
Русалката (10)

Ерика отиде до библиотеката във Фелбака. Знаеше, че Кристиан си е взел свободен ден. Беше се справил добре в сутрешния блок, или поне през по-голямата част. Към края, когато започнаха да го разпитват за заплахите, си пролича колко е нервен. Беше толкова мъчително да го гледа как се изпотява и почервенява, че Ерика изключи телевизора, преди интервюто да приключи.

А сега обикаляше между рафтовете и се преструваше, че търси някоя книга. В действителност се чудеше как да постигне истинската си цел: да говори с Мей, колежката на Кристиан. Защото колкото повече мислеше за писмата, толкова повече се убеждаваше, че Кристиан не е заплашван от някой непознат. Не, писмата изглеждаха лични и отговорът би трябвало да се крие в обкръжението на Кристиан или в миналото му.

Проблемът беше, че той винаги бе крайно потаен. Сутринта й хрумна да запише на хартия всичко, което Кристиан й бе казвал за себе си. Но остана с химикалка в ръка и празен лист пред себе си. Осъзна, че не знае нищо. Въпреки че двамата бяха прекарали толкова време заедно, работейки над ръкописа, и въпреки че поне според нея се бяха сближили и сприятелили, той така и не й бе разказал нищо. Нито откъде идва, нито как се казват родителите му или с какво се занимават. Нито къде е учил, дали е спортувал като по-млад, нито какви са били приятелите му и поддържа ли още контакт с тях. Не знаеше нищо за него.

Това я притесни. Човек винаги разкрива дребни неща за себе си по време на разговор, издава малки подробности от миналото си, за да се разбере как е стигнал до настоящия момент. Кристиан старателно държеше езика си зад зъбите и това още повече убеди Ерика, че отговорът се крие в миналото му. Въпросът беше дали е успял да удържи гарда си вдигнат пред всички. Може би колежката, която работеше с него ежедневно, е уловила нещо.

Ерика надзърна към Мей, която тракаше по клавиатурата. Поне бяха сами в библиотеката, така че можеха да говорят необезпокоявани. Помисли малко и се сети как да подходи. Не можеше да отиде при Мей и директно да я заразпитва за Кристиан. Трябваше да действа постепенно.

Хвана се за кръста, въздъхна и се стовари тежко върху един от столовете пред гишето, където седеше Мей.

— Сигурно тежи. Чух, че са близнаци — каза Мей и я погледна майчински.

— Да, две са.

Ерика погали корема си и опита да си придаде вид, сякаш наистина се нуждае от кратка почивка. Което всъщност не изискваше особена симулация от нейна страна. Щом седна, усети как гръбнакът й се отпуска с благодарност.

— Почини си колкото трябва.

— Да, така ще направя — каза Ерика и се усмихна. — Гледа ли Кристиан по телевизията сутринта? — добави тя след малко.

— Изпуснах го, за съжаление, нали бях тук. Но настроих дивидито да го запише. Надявам се. Така и не им свикнах на тези машини. Той добре ли се справи?

— Възхитително. Много успешна излезе книгата.

— Да, гордеем се с него — каза Мей и грейна. — Не знаех, че изобщо пише, преди да чуя, че ще го издават. Но каква книга само! И какви рецензии!

— Да, фантастично е. — Ерика замълча за миг. — Всичките му познати тук сигурно много му се радват. А и старите му колеги също. Той всъщност къде точно работеше, преди да дойде във Фелбака? — Опита се да прозвучи като че знае отговора, но не може да си спомни.

— Хм…

За разлика от Ерика, Мей, изглежда, наистина се зарови в спомените си.

— Знаеш ли, като се замисля, никога не ми е казвал. Колко странно. Но Кристиан вече работеше тук, когато постъпих, та не е ставало дума с какво се е занимавал по-рано.

— Значи не знаеш и откъде идва, къде е живял, преди да се премести във Фелбака? — Ерика усети, че говори прекалено заинтригувано, и се насили да възприеме по-неутрален тон. — Замислих се за това, когато гледах интервюто днес. Винаги съм смятала, че говори на смоландски^[1], но сега ми се стори, че долових следи от друг диалект, който не можах да разпозная.

Лъжата не бе особено добра, но трябваше да свърши работа. Мей, изглежда, я прие.

— Не, не е от Смоланд, в това съм сигурна. Но иначе нямам представа. Естествено, с Кристиан разговаряме на работа и той винаги се държи приятно и дружелюбно. — Мей като че ли обмисляше как точно да се изрази. — Но въпреки това се създава усещането за някаква граница. Може да се сближим донякъде, но не повече. Сигурно е глупаво от моя страна, но никога не го питам за лични неща, защото по някакъв начин долавям сигнали, че такива въпроси няма да бъдат приети радушно.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Ерика. — И той никога не е споменавал нещо лично, ей така, между другото?

Мей отново се замисли.

— Не, не мога… А, чакай…

— Да? — Ерика се прокле за нетърпението си.

— Беше нещо съвсем дребно. Но имах чувството… Веднъж говорехме за Тролхетан, бях ходила при сестра си, която живее там. Той сякаш познаваше града. После като че се усети и заговори за нещо друго. Спомням си, че ми направи впечатление как рязко смени темата.

— Като го слушаше, стори ли ти се, че е живял там?

— Да, така мисля. Макар че, както казах, не мога да твърдя нищо със сигурност.

Не беше много. Но поне имаше откъде да се започне. Тролхетан.

* * *

— Кристиан, влизай!

Габи го посрещна на вратата и той пристъпи предпазливо в белотата на офиса, където се помещаваше издателството. Колкото цветна и екстравагантна беше шефката, толкова изчистена и светла беше кантората. Може би тъкмо такава беше идеята, защото за Габи помещението представляваше идеален фон, на който тя да блесне още повече.

— Кафе?

Тя посочи закачалка за шапки вляво от вратата и той окачи якето си.

— Да, не бих отказал, благодаря.

Кристиан тръгна след нея, щом тя затрака с високите си токове по дългия коридор. Кухнята беше също толкова бяла, колкото и останалата част от офиса, но чашите, които Габи извади, бяха яркорозови и, изглежда, други нямаше.

— Лате? Капучино? Еспресо?

Тя посочи грамадна кафемашина, възкачила се на мивката като на трон. Той се замисли над избора си за секунда.

— Лате, благодаря.

— Ей сега.

Габи взе чашата му и започна да натиска копчетата. Щом машината си свърши работата с пуфтене, издателката му махна да я последва.

— Да идем в кабинета ми. Тук е твърде пренаселено.

Тя кимна сдържано на млада жена на около трийсет, която влезе в кухнята. Съдейки по изплашения й поглед, Габи явно държеше служителите си изкъсо.

— Сядай.

Офисът й се намираше в съседство с кухнята. Изглеждаше добре, но безлично. Нямаше снимки на роднини, нито лични дребни вещи. Нищо, което да сочи коя всъщност е Габи. Кристиан подозираше, че точно това е целила.

— Много беше добър сутринта!

Шефката се настани зад бюрото си и грейна насреща му.

Той кимна. Знаеше, че е видяла колко е изнервен. Зачуди се дали изобщо изпитва някакви угризения на съвестта, задето го бе хвърлила на медиите.

— Имаш такова присъствие.

Зъбите й блеснаха, щом му се усмихна. Бяха твърде светли, вероятно избелени. Той стисна розовата чаша с потни длани.

— Ще опитаме да те уредим в още няколко предавания — продължаваше да бъбри Габи. — Карин от 21:30, Малу по четвърти канал, може би някоя телевизионна игра… Мисля, че…

— Повече няма да се появявам по телевизията.

Габи го зяпна.

— Прощавай, сигурно ми се е причуло. Стори ми се, че каза, че няма да участваш в телевизионни предавания?

— Правилно си чула. Видя какво стана сутринта. Няма пак да се подложа на това.

— Телевизията продава. — Ноздрите на Габи потрепериха. — Дори само краткото интервю в сутрешния блок днес ще засили продажбите многократно. — Тя затрака раздразнено по бюрото с дългите си нокти.

— Сигурно, но това няма значение. Не възнамерявам да участвам.

Говореше сериозно. Нито искаше, нито можеше да застане пак пред камерите. Дори сутрешното появяване беше прекалено, бе достатъчно, за да провокира реакция. Но може би все още можеше да избегне съдбата си, ако сложеше край. Незабавно.

— Ние тук си сътрудничим. Не мога да продам книгата ти, да я предоставя на вниманието на читателите, ако ти не дадеш своя принос. А това означава и да вземаш участие в рекламната кампания.

Гласът й беше леден. Кристиан чуваше бръмчене в главата си. Взираше се в розовите нокти на Габи на фона на светлото бюро и се опитваше да спре шума, който се засилваше все повече. Зачеса силно лявата си длан. Усещаше дразнене под кожата. Като невидима екзема, която само се влошаваше, щом я докосне.

— Не възнамерявам да участвам — повтори той.

Нямаше сила да срещне погледа й. Лекото притеснение отпреди интервюто преминаваше в паника. Тя не можеше да го принуди. Или пък можеше? Какво точно пишеше в договора, който подписа и дори не прочете в радостта си, че са го одобрили?

Гласът на Габи прониза бръмченето.

— Очакваме да ни сътрудничиш, Кристиан. Аз го очаквам.

Раздразнението й подхрани сърбежа под кожата му. Той зачеса дланта си още по-яростно, докато усети жилеща болка. Щом погледна ръката си, видя кървавите ивици, които ноктите му бяха оставили по кожата. Вдигна очи към Габи.

— Трябва да се прибирам.

Тя го изгледа със сбърчени вежди.

— Ти как си всъщност? — Бръчките станаха по-дълбоки, щом Габи видя кръвта по дланта му. — Кристиан…

Тя, изглежда, не знаеше как да продължи. Кристиан вече не издържаше. Мислите му бръмчаха все по-силно, казваха му неща, които не искаше да слуша. Всички въпросителни, всички връзки, всичко се смесваше. Накрая дразненето под кожата се превърна в единственото, което беше в състояние да възприеме.

Кристиан стана от стола и изтича навън.

* * *

Патрик се взираше в телефона. Щеше да отнеме доста време, докато получи пълен доклад за тялото, което намериха под леда, но той разчиташе поне потвърждението, че това наистина е Магнус Шелнер, да пристигне скоро. Слуховете сигурно вече бяха плъзнали из Фелбака и той не искаше да стигнат до Сия преждевременно.

Но засега телефонът мълчеше.

— Нищо? — Аника се подаде иззад вратата и го погледна въпросително.

Патрик поклати глава.

— Не, но Педерсен би трябвало да звънне всеки момент.

— Да се надяваме — каза Аника и в мига, в който се обърна, за да тръгне към рецепцията, дойде позвъняването.

Патрик се хвърли към слушалката.

— Хедстрьом. — Заслуша се и направи знак на Аника. Обаждаше се Турд Педерсен от Съдебна медицина. — Да… Окей… Разбирам… Благодаря. — Затвори и си отдъхна. — Педерсен потвърди, че тялото е на Магнус Шелнер. Не може да установи причината за смъртта преди аутопсията, но е напълно сигурен, че Шелнер е бил подложен на физическо насилие. Има тежки порезни рани.

— Бедната Сия.

Патрик кимна. Сърцето му се свиваше при мисълта за това, което му предстои. И все пак искаше да отиде и да й съобщи лично. Дължеше й го — толкова пъти бе идвала в управлението, малко по-тъжна и малко по-измъчена с всяко следващо посещение, но винаги таейки в себе си нещо, напомнящо на надежда. Сега тази надежда вече я нямаше и единственото, което Патрик можеше да й предложи, бе увереност, че съпругът й е мъртъв.

— Най-добре да отида и да говоря с нея незабавно — каза той и се изправи. — Преди да е разбрала от някой друг.

— Сам ли ще отидеш?

— Не, ще взема Паула с мен.

Той отиде до офиса на колежката си и почука на отворената врата.

— Той ли е?

Както обикновено, Паула мина направо на въпроса.

— Да. Отивам да говоря със съпругата му. Ще дойдеш ли?

Тя, изглежда, се поколеба, но не беше човек, който се измъква от отговорностите си.

— Да, разбира се — отвърна, облече си якето и тръгна след Патрик, който вече се беше отправил към входната врата.

На рецепцията ги спря Мелберг.

— Разбра ли нещо? — попита той развълнувано.

— Да, Педерсен потвърди, че тялото е на Магнус Шелнер.

Патрик се обърна, за да продължи към полицейската кола, паркирана пред управлението. Но Мелберг не беше приключил.

— И к’во, удавил ли се е? Знаех си, че се е самоубил. Сигурно проблеми с нежния пол, или пък е играел покер по интернет. Знаех си.

— Изглежда, не става дума за самоубийство.

Патрик подбираше думите си внимателно. От горчив опит знаеше, че Мелберг възприема информацията както му скимне, и лесно можеше да се стигне до катастрофа.

— Мамка му! Значи убийство?

— Още не знаем нищо. — В гласа на Патрик имаше предупредителна нотка. — Единственото, което Педерсен можа да ми каже, е, че Магнус Шелнер е имал сериозни порезни рани.

— Мамка му — повтори Мелберг. — Разбира се, това означава, че разследването ще придобие съвсем нов формат. Трябва да ускорим темпото и да разгледаме под микроскоп всичко, което е свършено или не е свършено. До този момент не участвах активно, но сега, естествено, трябва да впрегнем целия ресурс, с който разполага управлението.

Патрик и Паула размениха погледи. Мелберг, както обикновено, не забеляза признаците за липса на доверие от страна на подчинените си. Вместо това продължи със същия ентусиазъм:

— Трябва заедно да прегледаме всички материали, които имаме. В петнайсет нула нула очаквам всички да се появят, надъхани за работа. Пропиляхме твърде много време. Боже господи, наистина ли беше нужно да минат три месеца, за да намерим човека? Срамота.

Той погледна строго Патрик, който се бореше с детинския импулс да изрита шефа си в пищяла.

— Три часа̀. Разбрано. Но сега бих искал да тръгваме. С Паула отиваме да посетим съпругата на Магнус Шелнер.

— Да, да — каза Мелберг нетърпеливо и им махна да тръгват. Изглежда, вече бе потънал дълбоко в размисли как да разпредели задачите в разследването на това — както, изглежда, се оказваше — убийство.

* * *

През целия си живот Ерик бе контролирал нещата. Той решаваше, той беше ловецът. А сега някой го преследваше, някой непознат, когото не можеше да види. Това го плашеше повече от всичко. Щеше да бъде много по-лесно, ако разбере кой е по петите му. Но честно казано, нямаше представа.

Беше прекарал много време, мислейки над това, оглеждайки живота си. Припомни си любовниците, бизнес контактите, приятелите и враговете си. Не можеше да отрече, че е оставил горчилка и гняв след себе си. Но омраза? Едва ли. Обаче писмата, които получаваше, бяха пропити с омраза и жажда за отмъщение. Нямаше съмнение.

За първи път Ерик се почувства сам на този свят. За първи път осъзна колко тънко е бляскавото покритие на живота му, колко малко означаваха успехите и потупванията по рамото, когато нещата станеха сериозни. Беше обмислял дори да се довери на Луис. Или Кенет. Но така и не случваше на момент, в който Луис да не го гледа с презрение. А Кенет винаги се държеше толкова покорно. Нито с нея, нито с него можеше да сподели. Те двамата не можеха да го освободят от притеснението, което изпитваше, откакто започнаха да пристигат писмата.

Нямаше към кого да се обърне. Наясно бе, че сам се е изолирал, и се познаваше достатъчно добре, за да знае, че не би постъпил по-различно, дори и да можеше да промени миналото си. Вкусът на успеха беше твърде сладък. Чувството, че превъзхожда другите и че те го боготворят, го опияняваше. Не съжаляваше за нищо, но все пак му се искаше да може да поговори с някого.

Но тъй като нямаше с кого, реши да се задоволи с втория най-добър вариант. Секс. Нищо друго не го караше да се чувства така неуязвим, като в същото време се оставяше да го контролират — нещо, което не правеше при никакви други обстоятелства. Не беше свързано с партньорката му. Беше ги сменял през годините, и то толкова често, че паметта му вече се затрудняваше да свързва имена и образи. Спомняше си нечии перфектни гърди, но колкото и да се стараеше, не можеше да си припомни чие лице върви с тях. Друга пък беше невероятно вкусна. С нея обичаше да използва езика си, да вдишва уханието й. Но името й? Нямаше представа.

Понастоящем беше със Сесилия и не му се вярваше да я запомни с нещо особено. Средна работа. Във всички отношения. Напълно приемлива в леглото, но не и способна да накара ангелите да запеят в хор. Имаше достатъчно добре оформено тяло, за да може на Ерик да му стане, но не толкова, че да си мисли за нея, когато лежи в леглото у дома и се самозадоволява. Беше му под ръка, достъпна и охотна. С това го привличаше най-много и той знаеше, че скоро ще му омръзне.

Но точно сега това му стигаше напълно. Нетърпеливо позвъни на звънеца, като се надяваше, че няма да се налага да приказват много, преди да проникне в нея и да усети как напрежението го отпуска.

Още щом се отвори вратата, Ерик разбра, че надеждите му ще бъдат разбити. Беше й пратил есемес, питайки я дали може да намине, и получи отговор „да“. Сега видя, че е било по-добре да звънне, за да знае в какво настроение е тя. По лицето на Сесилия беше изписана решителност. Не беше ядосана или язвителна, това си личеше. Просто спокойна и уверена. Което бе много по-притеснително, отколкото ако беше бясна.

— Влез, Ерик — каза тя и му направи място да мине.

Ерик. Знаеше, че не е добър знак, когато някой използва личните имена по такъв начин. Означаваше, че иска да придаде тежест на казаното. Че иска да привлече цялото внимание на другия. Той обмисли дали да не си плюе на петите, да каже, че трябва да тръгва, за да не бъде въвлечен в тази нейна решителност.

Но вратата вече беше широко отворена, а Сесилия се запъти към кухнята. Нямаше избор. Ерик неохотно затвори вратата след себе си, свали палтото си и я последва.

— Колко хубаво, че дойде. Тъкмо си мислех да ти се обадя — каза тя.

Той застана с гръб към умивалника, облегна се назад и кръстоса ръце на гърдите си. Изчакваше. Предстоеше валсът. Както винаги, идваше момент, когато жените се опитват да поемат контрола, да поведат танца. Поставят условия и изискват обещания, които той не може да даде. Понякога тези мигове му носеха известно удовлетворение. Наслаждаваше се бавно и усърдно да разбива жалките им надежди. Но не и днес. Днес имаше нужда да усети гола кожа и сладък аромат, да се изкачи до върха и да изживее изтощителното освобождение. Нуждаеше се от това, за да държи настрана онзи, който го преследва. Как можа глупавата жена да реши точно днес да бъде денят, в който да разбие мечтите й?

Ерик не помръдваше и гледаше Сесилия студено, но тя хладнокръвно отвръщаше на погледа му. Това беше нещо ново. Обикновено виждаше притеснение и бузи, изчервени в очакване на предстоящия скок, или пък въодушевление, защото жената е намерила „вътрешния кураж“ да изиска това, което смята за свое право. Но Сесилия просто стоеше срещу него, без да свежда поглед.

Тя отвори уста, тъкмо когато телефонът в джоба на панталона му започна да вибрира. Той отвори съобщението и го прочете. Едно-единствено изречение. Изречение, от което едва не му се подкосиха краката. Някъде в далечината чуваше гласа на Сесилия. Тя му говореше, казваше нещо. Беше невъзможно да възприеме думите й. Но тя го принуди да я слуша, накара мозъкът му да разчете смисъла на сричките.

— Бременна съм, Ерик.

* * *

Седяха мълчаливо през целия път до Фелбака. Паула попита внимателно Патрик дали не иска тя да се заеме, но той само поклати глава. По пътя взеха Лена Апелгрен, свещеничката, която сега седеше на задната седалка. Тя също не бе продумала, откакто й разясниха тази част от обстоятелствата, с която трябваше да е наясно.

Щом завиха по алеята пред дома на семейство Шелнер, Патрик съжали, че бяха взели полицейската кола, а не волвото му. Полицейска кола, паркирана пред къщата, можеше да се изтълкува само по един начин.

Натисна звънеца. Сия отвори след пет секунди и от изражението й Патрик разбра, че е видяла колата и е стигнала до правилното заключение.

— Намерили сте го — каза тя и се загърна по-плътно с жилетката си, когато зимният студ я лъхна през отворената врата.

За миг Сия запази самообладание, но после като че краката й поддадоха и тя се срина на пода на антрето. Патрик и Паула й помогнаха да стане и като я придържаха, я отведоха в кухнята, където й помогнаха да седне на един от столовете.

— Да се обадим ли на някого? — Патрик се настани до Сия и хвана ръката й.

Тя се замисли. Погледът й беше стъклен и Патрик предположи, че й е трудно да събере мислите си.

— Искаш ли да извикаме родителите на Магнус? — предложи той приятелски и Сия кимна.

— Те знаят ли? — попита тя разтреперано.

— Не — отвърна Патрик. — Но двама други полицаи им съобщават в момента и мога да се обадя и да питам дали искат да дойдат.

Но нямаше нужда. До тяхната кола паркира втори полицейски автомобил и Патрик се досети, че Йоста и Мартин са успели да съобщят на родителите на Магнус, които слязоха от колата. Влязоха, без да позвънят, и Патрик чу Паула да излиза в коридора и да разговаря тихо с Йоста и Мартин. През кухненския прозорец видя двамата колеги да излизат на студа и да потеглят.

Паула се върна в кухнята, последвана от Маргарета и Торщен Шелнер.

— Реших, че ще стане твърде пренаселено с четирима полицаи в кухнята, така че ги изпратих обратно в управлението. Надявам се, че съм постъпила разумно? — попита тя.

Патрик кимна. Маргарета тръгна право към Сия и я прегърна. Щом се оказа в ръцете на свекърва си, Сия изхлипа за пръв път, след което язовирната стена се срина и сълзите започнаха да се изливат свободно на дълги вълни. Торщен изглеждаше блед и объркан. Свещеничката пристъпи напред и се представи.

— Седни, аз ще направя малко кафе — каза Лена.

Познаваха се само по име и тя знаеше, че сега задачата й е да стои встрани и да се намесва само когато е нужно. Всеки реагираше различно на такива новини и понякога тя трябваше да предложи единствено мълчалива утеха и нещо топло за пиене. Отвори няколко шкафа и след известно търсене намери каквото търсеше.

— Спокойно, Сия.

Маргарета утешаваше снаха си и я галеше по гърба.

Срещна погледа на Патрик и той трябваше да се пребори с импулса да извърне глава пред дълбоката мъка в очите на майката, която току-що бе научила, че е загубила детето си. И въпреки това беше достатъчно силна, за да предложи утеха на съпругата на сина си. В някои жени имаше такава сила, че нищо не можеше да ги пречупи. Да ги огъне — да, но не и да ги пречупи.

— Толкова съжалявам.

Патрик се обърна към бащата на Магнус, който беше седнал до кухненската маса и се взираше пред себе си с празен поглед. Торщен не отговори.

— Ето малко кафе.

Лена постави една чаша пред него и задържа ръката си на рамото му за няколко секунди. Първоначално той не реагира, но после каза слабо:

— Захар?

— Ей сега.

Лена отново затърси из шкафовете и почти веднага извади пакет захар на бучки.

— Не разбирам… — промълви Торщен и затвори очи. Когато ги отвори, продължи: — Не разбирам. Кой би искал да навреди на Магнус? Нали никой не би посегнал на момчето ни?

Той погледна съпругата си, но тя не го чуваше. Продължаваше да седи с ръцете на Сия около кръста си, а мокрото петно върху сивия й пуловер ставаше все по-голямо.

— Не знаем, Торщен — отговори Патрик и кимна с благодарност на свещеничката, която му подаде чаша, преди да се настани до тях.

— А какво знаете?

Думите засядаха от мъка и гняв в гърлото на Торщен. Маргарета го погледна предупредително: Не сега. Сега не е подходящият момент.

Той се огъна под строгия поглед на съпругата си и се протегна за няколко бучки захар, които пусна в кафето си, стиснал зъби.

Около масата настана тишина. Плачът на Сия бе започнал да стихва, но Маргарета още я прегръщаше, засега загърбвайки собствената си тъга.

Сия вдигна глава. Бузите й бяха мокри от сълзите, а гласът й едва се чуваше.

— Децата. Те не знаят. На училище са, трябва да се приберат.

Патрик само кимна. После се изправи и тръгна към колата заедно с Паула.

 

 

Той беше запушил уши. Не разбираше как нещо толкова малко може да вдига такава глъчка и как нещо толкова грозно може да получава толкова внимание.

Всичко се бе променило след седмиците, прекарани в къмпинга. Мама ставаше все по-дебела, докато накрая изчезна от къщи за една седмица и се върна със сестричката му. Той се зачуди малко, но никой не си направи труда да отговори на въпросите му.

Вече никой не се интересуваше от него. С татко беше както винаги. А мама имаше очи единствено за малкото, сбръчкано вързопче. Постоянно се занимаваше с малката му сестра, която не спираше да крещи. Мама по цял ден я хранеше, сменяше й пелените, гушкаше я и й гукаше. Той явно й се пречкаше и тя му обръщаше внимание само за да му се развика. Не му харесваше, когато мама прави така, но всичко беше за предпочитане, отколкото изобщо да не го забелязва, сякаш е направен от въздух.

Мама най-много се дразнеше, когато той ядеше твърде много. Тя винаги внимаваше с храната. „Човек трябва да мисли за фигурата си“, повтаряше винаги когато татко поискаше още сос.

Кристиан напоследък винаги си сипваше допълнително. Не само веднъж, ами два или три пъти. Първоначално мама опитваше да му се кара. Но той само я гледаше и с умишлено бавни движения си сипваше още сос или загребваше още пюре. Накрая тя се отказа и просто го поглеждаше ядосано. А порциите ставаха все по-големи. Една част от него се наслаждаваше на отвращението в очите й, когато устата му зейваше широко и поглъщаше храната. Тогава мама поне го забелязваше. Вече никой не го наричаше „моето красиво момче“. Вече не беше красив, беше грозен. И външно, и вътрешно. Но поне не го игнорираше.

Мама често лягаше да дремне, когато бебето спеше в люлката. Тогава той отиваше до сестра си. Иначе не можеше да я доближи, не и когато мама гледаше. „Махни си ръцете, може да са мръсни“, казваше тя. Но когато мама спеше, той можеше да гледа сестра си. И да я докосва.

Загледа се в нея, наклонил глава настрани. В лицето приличаше на бабичка. Кожата й беше леко зачервена и люспеста. Свиваше юмручета и шаваше насън. Беше изритала одеялото си настрани. Не я зави. Защо да го прави? Тя му беше отнела всичко.

Алис. Дори името й го изпълваше с отвращение. Мразеше Алис.