Камила Лекберг
Русалката (9)

— Не бягай твърде надалеч, Роки!

Йоте Першон викна високо, но както обикновено, кучето не го слушаше. Успя да зърне единствено опашката му, преди светлият голдън ретрийвър да свърне вляво зад една скала. Йоте ускори крачка, колкото можеше, въпреки че десният му крак го възпираше. След удара кракът не го слушаше много, но той все пак се смяташе за късметлия. Лекарите му бяха казали да не таи големи надежди, че някога ще може да се движи нормално, тъй като цялата му дясна страна беше тежко засегната. Но те не бяха взели предвид какъв инат е Йоте. Благодарение на дадената му от Бог упоритост и на физиотерапевта му, който го пришпорваше, сякаш тренираха за Олимпийските игри, той се подобряваше с всяка изминала седмица. Понякога състоянието му се влошаваше и на няколко пъти бе на път да се откаже. Но продължи да се бори, да постига напредък и да се доближава до целта.

Вече всеки ден излизаше на едночасова разходка с Роки. Често спираше и куцаше осезаемо, но все пак двамата се придвижваха напред. Излизаха независимо какво беше времето и всеки изминат метър беше победа.

Кучето отново се появи в полезрението му. Вървеше и душеше брега около плувната зона до Селвик, като от време на време поглеждаше нагоре само за да се увери, че господарят му не се е изгубил. Йоте се възползва от възможността и спря да си поеме дъх. За стотен път опипа джоба си, за да се увери, че телефонът е в него. Да, там беше. За всеки случай го извади и провери дали е включен, дали не е изключил случайно звука и дали не е пропуснал някой разговор. Все още никой не го бе търсил и той напъха нетърпеливо телефона обратно в джоба си.

Знаеше, че е нелепо да проверява на всеки пет минути. Но бяха обещали да се обадят, когато я приемат в болницата. Първият му внук. Дъщеря му Ина беше прехвърлила термина с две седмици и Йоте не разбираше как тя и зет му могат да са толкова спокойни. В интерес на истината, като че ли долови известно раздразнение в гласа на дъщеря си, когато се обади за десети път днес да провери какво става. Но имаше чувството, че е значително по-притеснен, отколкото са те самите. Напоследък дори будуваше през по-голямата част от нощта и се взираше ту в будилника, ту в мобилния телефон. Тези неща често се случват посред нощ. Ами ако е заспал дълбоко и не чуе, че звънят?

Прозя се. Нощното бдение започваше да му се отразява. Толкова много чувства го обзеха, когато Ина и Йеспер му казаха, че ще имат дете. Съобщиха му го два дни, след като припадна и го откараха в спешното в Удевала. Всъщност смятали да изчакат, преди да му кажат, тъй като бременността още била в много ранен стадий и те самите едва били научили. Но никой не вярвал, че Йоте ще оцелее. Дори не били сигурни, че ги чува, докато лежал в болничното легло, овързан с всякакви тръби и апарати.

Но той ги чу, чу всяка една дума. И това даде на упоритостта му опората, от която се нуждаеше. Нещо, за което да живее. Ще стане дядо. Единствената му дъщеря, светлината в живота му, ще си има бебе. Как би могъл да пропусне нещо такова? Знаеше, че Брит-Мари го чака и всъщност нямаше кой знае колко против да напусне този свят, за да може да я види отново. Копнееше за нея всеки ден, всяка минута, откакто с Ина останаха сами. Но сега беше нужен и обясни това на Брит-Мари. Каза й, че още не може да отиде при нея, че щерка им се нуждае от него.

Брит-Мари го разбра. Той си знаеше, че ще го разбере. После се събуди от съня, който бе толкова различен и изкусителен. Стана от леглото и всяка крачка, която правеше оттогава, беше за малкия или малката. Имаше да даде толкова много и възнамеряваше да се възползва от всяка възможна минута, за да глези внучето си. Ина и Йеспер можеха да протестират колкото си искат. Като дядо му се полагаше тази привилегия.

Телефонът в джоба му иззвъня остро и както беше потънал в мисли, Йоте подскочи на място. С нетърпеливи пръсти извади телефона от джоба си и едва не го изпусна на земята. Погледна дисплея и раменете му се свиха от разочарование, щом видя името на близък приятел. Не посмя да вдигне. Не биваше да дава заето, ако му се обадят.

Кучето вече не се мяркаше, така че Йоте прибра телефона и закуцука в посоката, където го беше видял за последно. Нещо светло помръдна в периферното му зрение и той погледна към морето.

— Роки! — извика той с ужас в гласа.

Кучето беше тръгнало по леда. Бе навлязло поне двайсет метра навътре и гледаше надолу. Щом чу, че Йоте го вика, залая лудо и зарови с лапи. Йоте затаи дъх. Ако беше вълчи студ, нямаше да се притеснява толкова. Много пъти, най-вече като по-млади, с Брит-Мари бяха взимали сандвичи и термос с кафе и се бяха разхождали по леда до някой от близките острови. Но сега морето беше замръзнало само на места и ледът беше коварен.

— Роки — извика Йоте отново. — Ела тук! — Опита се да звучи възможно най-твърдо, но кучето не му обърна внимание.

В главата на Йоте имаше само една мисъл. Не можеше да изгуби Роки. Кучето не би оцеляло, ако ледът се спука и то се озове в ледената вода. Йоте не би го преживял. Двамата бяха приятели от десет години и толкова пъти си бе представял как бъдещото му внуче си играе с кучето, че дори не можеше да си помисли бебето да се роди, без да го има Роки.

Тръгна към морето. Стъпи с един крак върху леда и го пробва. По повърхността се появиха хиляди тънки като игли пукнатини, но ледът не се пропука изцяло. Вероятно беше достатъчно дебел да го издържи. Тръгна напред. Роки продължаваше да лае силно и да дращи с лапи.

— Ела тук. — Йоте пак го повика, но кучето остана на място и като че ли не възнамеряваше да се помръдне.

Навътре ледът изглеждаше по-стабилен, но Йоте все пак реши да сведе риска до минимум. С мъка легна по корем, като се опитваше да не обръща внимание на студа, който проникваше през дрехите му, въпреки че добре се беше навлякъл.

Беше му трудно да се придвижва напред, докато лежи по корем. Краката му се плъзгаха, щом потърсеше опора. Съжали, че е бил толкова суетен и не е започнал да използва шипове за подметки, както прави всеки разумен пенсионер, когато навън е хлъзгаво.

Огледа се наоколо и откри два клона, които може би щяха да му свършат работа. Успя да се добере до тях и ги използва като импровизирани шипове. С тяхна помощ започна да се движи по-бързо и педя по педя приближаваше кучето. От време на време правеше нови опити да го повика, но каквото и да беше намерил Роки, явно бе твърде заинтригуван от находката си и не я изпускаше от поглед дори за секунда.

Йоте почти бе стигнал, когато чу леда да пука и да протестира под тежестта му. Имаше някаква ирония в това месеци наред да провежда рехабилитация само за да пропадне под леда и да се удави. Но засега ледът го издържаше, пък и беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да докосне козината на Роки.

— Не бива да стоиш тук, момчето ми — каза той, опитвайки се да успокои кучето. Приплъзна се още малко напред и посегна да го хване за каишката. Не беше планирал как точно ще успее да довлече до брега и себе си, и непокорното куче. Но някак щеше да се оправи в движение. — И какво толкова интересно има тук?

Успя да хване каишката и в същия момент телефонът в джоба му започна да звъни.

* * *

Както обикновено, в понеделник сутрин му беше трудно да свърши нещо. Патрик седеше на офис стола с крака на бюрото. Взираше се в снимката на Магнус Шелнер, сякаш за да го убеди да му каже къде се намира. Или по-скоро къде се намираха останките му.

Притесняваше се и за Кристиан. Дръпна едно чекмедже вдясно и извади малкия найлонов плик с писмото и картичката. Ако зависеше от него, би ги пратил за анализ, най-вече за да провери за отпечатъци. Но нямаше почти никакви основания, не се бе случило нищо конкретно. Дори Ерика, която, за разлика от него, беше прочела всички писма, не можеше да твърди със сигурност, че някой възнамерява да нарани Кристиан. Но интуицията й казваше друго. Както и тази на Патрик. И двамата усещаха, че в изреченията се крие нещо зловещо. Той се усмихна леко на самия себе си. Ама че избор на думи. Нещо зловещо. Не беше най-научният термин. Но му се струваше, че писмата говорят за зли намерения. Не можеше да го опише по-добре. И това чувство дълбоко го притесняваше.

Обсъди го с Ерика, когато тя се върна от посещението при Кристиан. Би предпочел да отиде да поговори с него лично, но Ерика го разубеди. Според нея Кристиан нямаше да одобри идеята, затова помоли Патрик да почака, докато медийният шум позаглъхне. Патрик се съгласи. Но докато седеше и гледаше елегантния почерк, се зачуди дали е постъпил правилно.

Телефонът звънна и той подскочи.

— Патрик Хедстрьом.

Прибра плика и затвори чекмеджето. И изведнъж замръзна на място.

— Извинете? Какво?

Слушаше напрегнато и се разбърза, веднага щом затвори. Проведе няколко кратки разговора, преди да изхвърчи в коридора и да почука на вратата на Мелберг. Не изчака отговор, ами влезе направо. И събуди едновременно кучето и стопанина му.

— Какво по… — Мелберг се надигна сънено от отпуснатата си поза в стола и се втренчи в Патрик. — Не са ли те учили, че трябва да почукаш, преди да влезеш? — Комисарят приглади косата си. — Е? Не виждаш ли, че съм зает? Какво искаш?

— Мисля, че открихме Магнус Шелнер.

Мелберг изпъна гръб.

— Така ли? И къде е? На остров в Карибите?

— Не точно. Плава под леда. До Селвик.

— Под леда?

Ернст долови напрежението във въздуха и наостри уши.

— Обади се някакъв старец, който разхождал кучето си. Разбира се, не знаем дали тялото е на Магнус Шелнер, още не е идентифицирано. Но вероятността е голяма.

— Какво чакаме, по дяволите — каза Мелберг и скочи от стола. Грабна якето си и си мина покрай Патрик. — Може ли всички в управлението да са толкова мудни? Колко време ти трябваше да изплюеш камъчето? Към колата! Ти караш.

Мелберг се затича към гаража, а Патрик набързо прескочи до кабинета си. Облече си якето и въздъхна. Би предпочел да не взима шефа си, но знаеше, че Мелберг не би пропуснал шанса да се набута в центъра на събитията. Шефът му обичаше да е на първа линия, стига да не му се налага да върши истинска работа.

— Хайде, дай газ!

Мелберг вече седеше на мястото до шофьора. Патрик се настани зад волана и завъртя ключа.

* * *

— За първи път ли ще те дават по телевизията? — изчурулика гримьорката.

Кристиан срещна погледа й в огледалото и кимна. Устата му беше суха, ръцете влажни. Преди две седмици прие предложението да участва в сутрешния блок на ТВ4, но сега горчиво съжаляваше. Снощи, през целия път с влака до Стокхолм, се беше борил с порива да се откаже и да тръгне обратно.

Габи изпадна във възторг, когато се обадиха от четвърти канал. Бяха чули да се говори, че на литературното небе ще изгрее нова звезда, и искаха да го интервюират първи. Габи му обясни, че няма по-добра реклама от това, че само с краткото си участие ще продаде купища книги.

И той се остави да бъде съблазнен. Взе си свободен ден от библиотеката, а Габи резервира хотела в Стокхолм и билетите за влака. Първоначално изпитваше известна възбуда от това да се появи по телевизията с книгата си. С „Русалката“. Щеше да седи в студиото на национален канал в ролята на „писател“ и да говори за дебютния си роман. Но афишите през уикенда развалиха всичко. Как можа да се излъже така? Толкова години живя усамотено, че накрая си въобрази, че може отново да се покаже навън. Дори след като започна да получава писмата, продължи да живее с илюзията, че всичко е приключило, че е в безопасност.

Заглавията във вестниците го изтръгнаха от тази заблуда. Някой щеше да види, да си спомни. Всичко щеше да излезе наяве. Потръпна, както си седеше на стола, и гримьорката го погледна.

— Да не ти е студено в тази жега? Разболяваш ли се?

Той кимна и се усмихна. Така беше най-лесно, не се налагаше да обяснява.

Слоят грим беше дебел и изглеждаше неестествено. Намазаха дори ръцете и ушите му с някакъв фондьотен. Без грим, естественият цвят на кожата явно изглежда блед и зеленикав по телевизията. Чувстваше се така, сякаш носи маска. Можеше да се скрие зад нея.

— Ето така, готов си. Асистент-режисьорката ей сега ще дойде да те вземе.

Гримьорката огледа доволно свършената работа. Кристиан погледна отражението си. Маската се взираше в него от огледалото.

Няколко минути по-късно го отведоха в стаята за почивка. Там имаше впечатляващ бюфет със закуски, но той се задоволи с малко портокалов сок. Адреналинът бушуваше из тялото му и ръката му леко трепереше, когато вдигна чашата.

— Време е, ела с мен.

Асистент-режисьорката му махна и Кристиан остави недопитата си чаша на масата. С треперещи колене тръгна след нея и се озова в студиото, което беше на долния етаж.

— Можеш да седнеш тук — прошепна му тя и му показа мястото му.

Веднага щом седна усети ръка на рамото си и се стресна.

— Извинявай, само ще ти сложа микрофона — каза един мъж със слушалки и Кристиан кимна.

Сега устата му беше още по-суха, ако това изобщо беше възможно, и той изгълта чашата вода, която стоеше пред него.

— Здравей, Кристиан, радвам се да се запознаем. Прочетох книгата ти и трябва да кажа, че я намирам за фантастична.

Кристин Касперсен му подаде ръка и след кратко колебание той се здрависа. Дланите му бяха толкова потни, че за нея чувството сигурно бе като да се ръкува с мокра гъба. Мъжественият водещ също се появи и седна. Поздрави го и се представи като Андерш Крафт.

На масата имаше екземпляр от книгата. Зад тях метеорологът говореше за времето, така че трябваше да шепнат.

— Не си нервен, нали? — попита Кристин и се усмихна. — Няма от какво да се притесняваш, просто се съсредоточи и всичко ще мине добре.

Кристиан пак кимна мълчаливо. Бяха напълнили чашата му и той отново я обърна на един дъх.

— След двайсет секунди сме ние — каза Андерш Крафт и му намигна.

Спокойствието, което излъчваше двойката водещи пред него, го успокои малко и той се опита да не мисли за камерите, които ги обграждаха и които щяха да излъчат лицата им на живо в домовете на голяма част от шведския народ.

Кристин заговори, гледайки в някаква точка зад него, и той разбра, че са в ефир. Сърцето му биеше бързо, ушите му пищяха и трябваше да се напрегне, за да чуе какво казва тя. След кратко представяне дойде първият въпрос.

— Кристиан, критиците възхваляват дебютния ти роман, „Русалката“. Мнението на читателите също е необичайно високо за книга от напълно непознат автор. Какво е чувството?

Гласът му потрепери леко, щом заговори, но Кристин го гледаше неотлъчно и успокоително и той се съсредоточи върху нея, вместо върху камерата, която виждаше с периферното си зрение. След няколко несигурни изречения гласът му зазвуча по-уверено.

— Страхотно е, разбира се. Винаги съм искал да бъда писател, но това, мечтата ми най-накрая да се сбъдне и да бъда посрещнат по такъв начин, надминава и най-лудите ми фантазии.

— Издателството влага много средства в теб. Виждаме снимката ти на големи плакати по витрините на книжарниците, слуховете говорят за първо издание с тираж петнайсет хиляди броя, а в културните рубрики се надпреварват да те сравняват с редица големи имена в литературата. Това не те ли изненадва донякъде?

Андерш Крафт го гледаше приятелски. Кристиан вече се чувстваше по-сигурен, сърцето му беше възвърнало нормалния си ритъм.

— Това, че издателството ми има доверие и поема риска да инвестира в мен, естествено, означава много. Но е малко странно да ме сравняват с други автори. Всеки си има свой уникален начин на писане.

Вече беше в свои води. Отпусна се напълно и след още няколко въпроса имаше чувството, че може да седи в студиото и да говори до безкрай.

Кристин Касперсен взе нещо от масата и го вдигна към камерата. Дланите му отново се изпотиха. Беше съботният брой на ГТ с неговото име на първа страница, изписано с дебели букви. Думите ЗАПЛАХА ЗА ЖИВОТА крещяха насреща му. В чашата нямаше повече вода и той преглътна няколко пъти, опитвайки се да навлажни устата си.

— В Швеция става все по-обичаен феномен знаменитостите да бъдат обект на заплахи. Но при теб това е започнало още преди да станеш известен на широката публика. Откъде мислиш, че идват заплахите?

Първоначално се чу само грачене, но после той успя да каже:

— Цялата история е извадена от контекст и се раздухва твърде много. Винаги има завистливи хора, или такива с психични проблеми… това е, май нямам какво повече да добавя по въпроса.

Цялото му тяло беше напрегнато и той избърса ръце в крачолите си под масата.

— В такъв случай нека ти благодарим, че дойде да поговорим за аплодирания от критиците роман „Русалката“.

Андерш Крафт вдигна книгата към камерата и се усмихна. Облекчение заля Кристиан, щом осъзна, че интервюто е приключило.

— Доста добре мина — каза Кристин Касперсен и събра листата пред себе си.

— Да, наистина — потвърди Андерш Крафт и се изправи. — Извини ме, сега ще теглим днешната томбола и трябва да съм там.

Мъжът със слушалките освободи Кристиан от кабела на микрофона. Той стана, благодари на Кристин и последва асистентката вън от студиото. Ръцете му още трепереха. Двамата тръгнаха нагоре по стълбите, минаха през стаята за почивка и излязоха на студа. Чувстваше се замаян и не беше съвсем сигурен, че е в състояние да се срещне с Габи в издателството, както се бяха разбрали.

Гледаше през прозореца, докато таксито го караше към центъра. Знаеше, че вече напълно е изгубил контрол над ситуацията.

* * *

— Добре, какво ще правим?

Патрик гледаше към леда. Както обикновено, Турбьорн Рууд не изглеждаше ни най-малко притеснен. Той винаги запазваше спокойствие, колкото и трудна да изглеждаше задачата. Покрай работата си в лабораторията по криминалистика в Удевала беше свикнал да разрешава най-различни проблеми.

— Ще пробием дупка в леда и ще го издърпаме с въже.

— Ледът ще ви издържи ли?

— Стига екипът да разполага с нужното оборудване, няма опасност. Както го виждам аз, най-големият риск е, като пробием дупката, тялото да се освободи и течението да го завлече под леда.

— Как ще избегнете това? — попита Патрик.

— Първо трябва да пробием малка дупка и да захванем тялото.

— Правили ли сте нещо такова преди? — Патрик още не се чувстваше напълно спокоен.

— Мм… не… — провлачи Турбьорн, явно размишляваше. — Не, не сме имали човек, замръзнал под леда, иначе щях да се сетя. Такова нещо не се забравя.

— Така е — съгласи се Патрик и отново извърна поглед към мястото, където би трябвало да лежи тялото. — Ами правете каквото решите, аз ще отида да говоря със свидетеля.

Патрик беше забелязал, че Мелберг говори разгорещено с мъжа, направил откритието. Поначало не е добра идея да оставиш Бертил насаме с някого твърде дълго — не само със свидетели, ами с хора изобщо.

— Здравей. Патрик Хедстрьом — каза той, щом се приближи до Мелберг и другия мъж.

— Йоте Першон — отвърна мъжът и стисна протегнатата ръка на Патрик, като в същото време опитваше да удържи един развълнуван голдън ретрийвър.

— На Роки още му се иска да изтича при тялото, едва успях да го докарам до брега — каза Йоте и дръпна леко каишката, за да покаже кой командва.

— Кучето ли го намери?

Йоте кимна.

— Да, излезе на леда и отказа да се върне. Само стоеше и лаеше. Изплаших се, че ще пропадне във водата, така че тръгнах след него. И тогава видях… — Той пребледня, вероятно спомняйки си образа на мъртвешкото лице под замръзналата повърхност. Но после разтърси тяло и бузите му отново придобиха малко цвят. — Трябва ли да остана тук още дълго? Дъщеря ми е на път към родилното. Първото ми внуче.

Патрик се усмихна.

— Разбирам, че искаш да тръгваш. Почакай само още малко и те пускаме, така че да не пропуснеш нищо.

Йоте трябваше да се задоволи с това и Патрик продължи да му задава въпроси. Но много скоро стана ясно, че мъжът няма с какво повече да помогне.

Чисто и просто беше извадил лошия късмет да се намира на неподходящото място в неподходящия момент, или може би на правилното място в правилния момент, в зависимост от гледната точка. След като взе телефон за контакт, Патрик освободи бъдещия дядо, който се забърза към паркинга, леко накуцвайки.

Патрик се върна на брега, близо до мястото, където един мъж методично спускаше някаква кука през малка дупка в леда, за да я закачи за трупа. За всеки случай лежеше по корем, вързан през кръста с въже. Въжето се точеше чак до брега, също както и кордата с куката. Турбьорн не подлагаше екипа си на никакви рискове.

— Както казах, веднага щом го закачим, ще пробием по-голяма дупка и ще го издърпаме.

Патрик наблюдаваше работата на мъжа толкова съсредоточено, че се сепна, когато чу гласа на Турбьорн вляво зад себе си.

— Направо на брега ли ще го издърпате?

— Не, не искаме да рискуваме да съсипем евентуалните следи по дрехите. Ще опитаме да го приберем в чувал още на леда, после можем да го местим.

— Наистина ли са останали следи, след като е лежал толкова дълго под водата? — попита Патрик скептично.

— Не, повечето сигурно са били унищожени. Но човек никога не знае. Може да има нещо в джобовете или гънките на дрехите и е най-добре да не рискуваме.

— Да, за това си прав.

Патрик не смяташе, че има особена вероятност да намерят нещо. Беше виждал да вадят удавници. Ако тялото престои малко по-дълго във водата, не остават много следи.

Засенчи очи с ръка. Слънцето се беше изкачило малко по небето и отблясъците по леда насълзиха очите му. Замижа и разбра, че куката е стабилно закрепена за тялото, защото мъжът вече изрязваше голяма дупка в леда. Бавно-бавно измъкнаха трупа от водата. От мястото си Патрик не можеше да различи никакви подробности и беше благодарен за това.

Още един мъж се плъзна предпазливо по леда и когато цялото тяло излезе от водата, два чифта ръце го положиха внимателно в черен чувал, който старателно затвориха. Кимнаха на екипа на брега и кордата се опъна. Малко по малко довлачиха чувала на твърда земя. Патрик инстинктивно отстъпи назад, когато се приближиха, но после се прокле, задето е такъв пъзльо. Помоли техниците да отворят чувала и се принуди да погледне мъжа, който бе лежал във водата. Подозренията му се потвърдиха. Беше почти сигурен, че са открили Магнус Шелнер.

Патрик почувства някаква празнота, когато видя да пломбират чувала, да го вдигат и да го отнасят към ливадата над плажа, която служеше за паркинг. Десет минути по-късно тялото беше на път към Съдебна медицина в Гьотеборг за аутопсия. От една страна, това означаваше, че ще получат отговори и следи, по които да тръгнат. Щяха да приключат случая. От друга страна, веднага щом се потвърдеше самоличността на трупа, Патрик трябваше да съобщи на семейството. А това не беше момент, който се очаква с нетърпение.

 

 

Най-накрая почивката приключи. Татко подреди целия им багаж и го напъха в колата и в караваната. Както обикновено, мама лежеше. Беше станала още по-слаба, още по-бледа. Каза, че вече иска единствено да се прибере.

Накрая татко му разказа защо мама се чувства толкова зле. Всъщност не беше болна. Имаше бебе в корема. Малко братче или сестриче. Той не разбираше защо човек би се чувствал лошо заради това. Но така ставало, каза татко.

Първоначално се зарадва. Щеше да има с кого да си играе. После ги чу да разговарят, мама и татко, и тогава разбра. Вече знаеше защо не е красивото момче на мама, защо тя не го гали по косата и не го гледа с онзи поглед. Знаеше кой му я е отнел.

Предния ден се прибра до караваната като индианец. Беше забол птиче перо в косата си и се промъкна безшумно, като стъпваше на пръсти с мокасините си. Индианското му име беше Гневния облак, а мама и татко бяха бледоликите. Виждаше ги да се движат зад щорите на караваната. Мама не лежеше. Беше станала и говореше, а Гневния облак се зарадва, защото тя може би се чувстваше по-добре, бебето сигурно вече не я разболяваше. И звучеше щастлива. Уморена, но щастлива. Гневния облак пристъпи по-напред, искаше да чуе по-добре радостния глас на бледоликата. Стъпка по стъпка, той се прокрадна до отворения прозорец, застана под него и се заслуша, долепил гръб до стената и затворил очи.

Но бързо ги отвори, когато мама заговори за него. И тогава целият мрак се изсипа върху него с пълна сила. Отново се върна при нея, усети ужасния мирис с ноздрите си, чу тишината, която отекваше в главата му.

Гласът на мама проби тишината и мрака. Макар да беше толкова малък, разбра много добре думите й. Тя съжаляваше, че му е станала майка. Сега щяха да си имат истинско дете и ако тя знаела, че ще стане така, никога нямало да го вземе. А татко, със сивия си и изморен глас каза: „Да, но момчето е тук, така че трябва да гледаме позитивно на ситуацията“.

Гневния облак не помръдваше. В този миг се зароди омразата. Самият той не можа да намери дума за чувството. Но знаеше, че усещането е хубаво и същевременно с това страшно мъчително.

Така че, когато татко прибра в колата газовия котлон, дрехите, консервите и всичко останало, той прибра омразата си. Тя изпълни цялата задна седалка, където беше седнал. Но той не мразеше мама. Как би могъл? Та нали я обичаше.

Вместо това намрази човека, който му я отнемаше.