Камила Лекберг
Русалката (6)

Студеният въздух раздираше трахеята му. Обичаше това чувство. Всички го смятаха за луд, когато тръгнеше да бяга посред зима. Но той предпочиташе да изминава милите в зимния студ, отколкото да тича в задушната лятна жега. А през уикендите се възползваше от свободното време и правеше допълнителна обиколка.

Кенет хвърли поглед на ръчния си часовник. Имаше всичко необходимо, за да извлече максимума от бягането. Измерваше пулса и крачките си и дори пазеше времената от последните тренировки.

Целта му в момента беше Стокхолмският маратон. Вече бе участвал в него два пъти, както и в Копенхагенския. Тренираше бягане от двайсет години и ако можеше да избира, би предпочел след още двайсет-трийсет години да умре по средата на някое състезание. Защото когато тичаше, когато краката му прелитаха над земята и ритмичните крачки сякаш се сливаха с ударите на сърцето му, изпитваше нещо неповторимо. Дори умората, дори сковаването на краката, когато в мускулите му се натрупаше млечна киселина, бяха неща, които се научаваше да цени все повече с всяка изминала година. Чувстваше се жив, когато тича. Това беше най-доброто обяснение.

Щом наближи дома си, забави темпото. Спря пред вратата и за кратко остана да тича на място, след което се хвана за парапета, за да разтегне бедрените си мускули. Издишаше бяла пара и се чувстваше чист и силен след изминаването на две мили^[1] със сравнително бързо темпо.

— Кенет, ти ли си? — чу гласа на Лисбет откъм гостната, когато затвори външната врата.

— Аз съм, мила. Само да си взема душ и ще дойда при теб.

Завъртя смесителя и когато кабината се изпълни с пара, пристъпи под острата струя. Това беше най-приятната част. Беше толкова хубаво, че с нежелание спря душа. Потръпна, когато излезе навън. В сравнение с душкабината, банята му се струваше като иглу.

— Ще донесеш ли вестника?

— Разбира се, скъпа.

Дънки, тениска, пуловер и беше готов. Мушна босите си крака в кроксовете, които бе купил през лятото, и изтича до пощенската кутия. Когато вдигна вестника, забеляза бял плик, заклещен на дъното на кутията. Явно го беше пропуснал предния ден. Стомахът го сви при вида на името му, изписано с черно мастило. Не и още едно!

Веднага щом влезе вътре, разкъса плика и измъкна картичката. Зачете текста на крак, още в антрето. Беше кратък и чудноват.

Кенет обърна картичката, за да види дали има нещо от задната страна. Но не. Единственото съобщение бяха двата загадъчни реда.

— Къде се дяна, Кенет?

Той бързо прибра писмото.

— Просто проверявах нещо. Ей сега идвам.

Тръгна към стаята на Лисбет с вестника в ръка. Бялата картичка с елегантния почерк изгаряше задния му джоб.

* * *

Усещаше се така, сякаш редовно вземаше наркотик. Чувстваше се зависима от адреналина, който нахлуваше във вените й, когато проверяваше пощата му, тършуваше из джобовете му и преглеждаше подробно сметката за телефона. Всеки път, когато не откриеше нищо подозрително, усещаше как цялото й тяло се отпуска. Но това не продължаваше дълго. Тревогата бързо се натрупваше отново и напрежението в тялото й постепенно се покачваше до такава степен, че заглушаваше разума, който й казваше да спре. Тогава пак сядаше пред компютъра. Влизаше в пощата и въвеждаше потребителското име и паролата му, която бе отгатнала доста лесно. Той ползваше една и съща комбинация навсякъде — рождения си ден — така че винаги да я помни.

В действителност нямаше повод да изпитва чувството, което разкъсваше гърдите й и дращеше вътрешностите й, докато не й се прииска да закрещи. Кристиан никога не бе правил нещо, което да й даде основание да го подозира. През годините, през които го бе шпионирала, не откри и най-малката улика за нещо нередно. Той бе като отворена книга, но въпреки това… От време на време Сана чувстваше, че той е някъде другаде, на място, до което тя няма достъп. И защо разказваше толкова малко за миналото си? Казваше, че родителите му са починали отдавна, и така и не намираше повод да я запознае с някой от роднините си, а такива все трябваше да има. Нямаше и приятели от детство, нито му се обаждаха стари познати. Сякаш бе започнал съществуването си от момента, в който я срещна и се премести във Фелбака. Дори не бе успяла да види апартамента му в Гьотеборг, където живееше, когато се запознаха. Той нае транспортна фирма, отиде там без нея и се върна с нищожно количество лични вещи.

Сана прегледа набързо писмата в пощенската му кутия. Имаше няколко от издателството, няколко от вестници, които искаха да го интервюират, както и едно от общината във връзка с работата му в библиотеката. Нищо повече.

Изпита същото блаженство, както всеки път, когато излизаше от пощата му. Преди да изключи компютъра, направи рутинна проверка на историята на уеб браузъра му, но и там нямаше нищо необичайно. Кристиан беше посетил страниците на „Експресен“, на „Афтонбладет“ и на издателството и бе търсил нова детска седалка за кола в Блокет^[2].

Но нали получаваше онези писма? Той упорито твърдеше, че не знае кой му изпраща загадъчните съобщения. Но въпреки това в интонацията му имаше нещо, което противоречеше на думите му. Сана не можеше да напипа какво точно не беше наред и това я побъркваше. Какво не й е разказал? Кой праща писмата? Някоя бивша любовница? Или настояща?

Стисна и отпусна юмруци и си наложи да диша спокойно. Мимолетното облекчение вече се беше изпарило и тя напразно се мъчеше да си втълпи, че всичко е наред. Сигурност. Само за това настояваше. Искаше просто да е уверена, че Кристиан я обича.

Но дълбоко в себе си знаеше, че той никога не й е принадлежал. Че винаги е търсил нещо друго, някого другиго, през всичките им години на съвместен живот. Знаеше, че никога не я е обичал. Не и истински. И че някой ден ще намери жената, с която в действителност иска да бъде, която наистина обича, и тогава тя ще остане сама.

Както седеше на стола пред компютъра, Сана обви ръце около себе си. После се изправи. Сметката за мобилния телефон на Кристиан беше пристигнала вчера с пощата. Щеше да й отнеме известно време да я прегледа.

* * *

Ерика крачеше безцелно из къщата. Безкрайното чакане я побъркваше. Беше приключила с последната си книга и точно сега нямаше сили да започва нов проект. Нито пък можеше да свърши някаква домакинска работа, без гърбът и ставите й да възразят. Така че четеше или гледаше телевизия. Или правеше като сега — обикаляше притеснена из къщата. Но днес поне беше събота и Патрик си беше вкъщи. Бе извел Мая на кратка разходка, за да подиша чист въздух, и Ерика броеше минутите до връщането им.

Сърцето й почти прескочи един удар, когато някой натисна звънеца. Преди да успее да отвори, вратата се открехна и Ана влезе в хола.

— И ти ли си на път да изперкаш като мен? — каза тя и свали шала и якето си.

— И още питаш! — отвърна Ерика и веднага се почувства много по-добре.

Влязоха в кухнята и Ана остави на масата запотен отвътре плик.

— Пресни кифли. Белинда ги изпече.

— Белинда е пекла? — изненада се Ерика и опита да си представи как най-голямата доведена дъщеря на Ана е облякла престилка и меси тесто за кифли с черен лак на ноктите.

— Тя е влюбена — каза Ана, като че това обясняваше всичко. Което може би си бе така.

— Брей, не помня аз някога да съм страдала от този страничен ефект на любовта — отвърна Ерика и подреди кифлите в чиния.

— Изглежда, вчера й е казал, че харесва момичета, които са добри домакини.

Ана вдигна вежда и погледна Ерика многозначително.

— Аха, значи така й е казал.

Ана се засмя, докато се протягаше да си вземе кифла.

— Спокойно, няма нужда да ходиш да го биеш. Запознах се с младежа и повярвай ми, на Белинда ще й омръзне след седмица и ще се завърне към облечените в черно хулигани, които свирят в никому неизвестни групи и пет пари не дават дали я бива в домакинската работа.

— Да се надяваме. Но кифлите хич не са зле, трябва да призная.

Ерика отхапа и затвори очи. В сегашното й състояние пресните кифли бяха най-близкото до оргазъм изживяване, което можеше да получи.

— Мм, предимството да изглеждаме така, както в момента, е, че можем да се тъпчем колкото си искаме — каза Ана и захапа втора поредна кифла.

— Да, но по-късно ще си платим за това — отбеляза Ерика, но не можа да не последва примера на Ана и си взе нова кифла.

Белинда наистина беше природен талант.

— Покрай грижите за близнаците ще свалиш всички натрупани килограми, че и отгоре — засмя се Ана.

— Да, сигурно си права.

Ерика се замисли и сестра й, изглежда, усети какво се върти в главата й.

— Всичко ще е наред. Освен това този път няма да си сама. Нали ще ти правя компания. Може да сложим два фотьойла един до друг, по цял ден да гледаме Опра и да кърмим.

— И да се редуваме коя да поръчва храна за къщи, когато мъжете се прибират.

— Ето, виждаш ли. Ще бъде направо върхът. — Ана облиза пръсти и се облегна назад със стон. — Ох, как се натъпках. — Качи подутите си крака на съседния стол и сключи ръце над корема си. — Говори ли с Кристиан?

— Да, ходих до тях в четвъртък.

Ерика направи като Ана и също качи краката си на стол. Останалата в чинията самотна кифла я зовеше упорито и след кратка вътрешна борба тя се протегна и я взе.

— И какво стана?

Ерика се поколеба, но нямаше навика да крие нещо от сестра си, така че в крайна сметка й разказа всичко за писмата със заплахите.

— Пфу, отвратително — каза Ана и поклати глава. — Странно, че са започнали да пристигат още преди книгата да бъде издадена. Би било логично да ги получава сега, след като пресата му обърна внимание. Не знам, изглежда ги праща някой, който не е съвсем наред.

— Да, така ми се струва. Но въпреки това Кристиан не иска да ги приеме на сериозно. Или поне така казва. Но на Сана й личеше, че е притеснена.

— И как няма да бъде — каза Ана и навлажни пръст, за да обере захарта, останала в чинията.

— Във всеки случай днес е първото му подписване на книги — каза Ерика не без гордост в гласа.

Чувстваше, че в много отношения е допринесла за успеха на Кристиан и чрез него изживяваше наново собствения си писателски дебют. Първото раздаване на автографи. Това беше голямо събитие, наистина голямо.

— Чудесно. Къде ще се проведе?

— Първо в „Бьокер о Блад“^[3] в Торп^[4], после в „Букиа“^[5] в Удевала.

— Надявам се да се появи някой. Би било кофти да седи там съвсем сам — каза Ана.

Ерика направи лека гримаса, като си спомни своето първо подписване на книги в една книжарница в Стокхолм. Цял час седя сама, опитвайки се да си придаде равнодушен вид, докато всички хора я подминаваха, сякаш не съществуваше.

— Толкова писаха за него, че със сигурност ще дойде някой, най-малкото от любопитство — каза тя, като се надяваше да е права.

— Да. Обаче е страшен късмет, че вестниците не са надушили това със заплахите — отбеляза Ана.

— Да, голям късмет — каза Ерика и смени темата.

Но притеснението не я напускаше.

 

 

Щяха да ходят на почивка и той изгаряше от нетърпение. Не знаеше какво точно означава това, но звучеше обещаващо. Почивка. И щяха да пътуват с караваната, която стоеше паркирана на двора.

Никога не му даваха да си играе вътре в нея. Няколко пъти бе опитал да надникне през прозорците, да види какво има зад кафявите щори. Но така и не успяваше да различи нещо, а и винаги бе заключено. Сега мама щеше да я разтребва. Вратата стоеше широко отворена, за да се „проветри стабилно“, както каза мама, а цял куп възглавници заминаха в пералнята, за да се отмие мириса на зима.

Всичко това му се струваше нереално, като някакво приказно приключение. Чудеше се дали ще му позволят да се вози в караваната, докато карат. Щеше да е като малка къща на колела, на път към нещо ново и непознато. Но не смееше да попита. Напоследък мама беше в странно настроение. Острият, рязък тон в гласа й се чуваше ясно, а татко все по-често излизаше на разходка, когато не се криеше зад вестника.

Понякога я улавяше да го гледа странно. В погледа й имаше нещо различно, което го плашеше и го връщаше далеч назад, чак до мрака, който бе оставил зад себе си.

— Ще стоиш и ще зяпаш, или възнамеряваш да ми помогнеш?

Мама стоеше с ръце на кръста.

Стресна се от грубостта, която отново се бе появила в гласа й, и бързо изтича при нея. Тя държеше няколко одеяла, които миришеха лошо.

— Вземи ги и ги сложи в пералнята — каза тя и метна одеялата към него с такава сила, че той едва не изгуби равновесие.

— Да, мамо — отговори той и се забърза към къщата.

Само да знаеше къде е сбъркал. Нали изпълняваше всичко, което му каже мама? Никога не й противоречеше, държеше се добре и никога не се цапаше. Но въпреки това понякога тя сякаш не можеше да го гледа.

Опита да говори с татко. В един от малкото случаи, когато бяха сами, събра кураж и го попита защо мама вече не го обича. Татко отмести вестника за момент и отговори просто, че това са глупости и че не иска да слуша такива неща. Мама щяла много да се натъжи, ако го чуе. Трябвало да бъде благодарен, че има такава майка.

Не зададе повече въпроси. Да натъжи мама, беше последното, което искаше. Желаеше само тя да е щастлива и отново да го гали по косата и да го нарича красивото й момче. Не искаше нищо друго.

Остави одеялата пред пералнята и се опита да прогони мрачните мисли. Все пак щяха да ходят на почивка. С караваната.