Камила Лекберг
Русалката (5)

— Не! Не искам!

С тези думи Мая изчерпа голяма част от оскъдния си речников запас. Беше петък сутрин и Патрик се опитваше отчаяно да я остави на грижите на Ева, лелката от детската градина. Дъщеря му се беше вкопчила здраво в крака му и виеше. Накрая се наложи да освободи пръстите й един по един. Късаше му се сърцето да гледа как протяга ръце към него, докато я отвеждат. Просълзеният й вик „Татко!“ отекваше в главата му, докато вървеше към колата. После стоя дълго с ключовете в ръка, загледан през предното стъкло. Това продължаваше вече два месеца и сигурно беше още един от начините на Мая да реагира на бременността на Ерика.

Патрик трябваше да се справя с непокорството й сутрин. Сам го бе предложил. На Ерика й бе твърде трудно да облича и съблича Мая, а да се наведе и да й помогне да си завърже обувките, беше немислимо. Така че нямаше алтернатива. Но ежедневната борба беше изморителна, а и започваше много преди да стигнат до детската градина. Още когато тръгнеше да я облича, Мая се вкопчваше в него и се заинатяваше. Срамуваше се да признае, но понякога той толкова се изнервяше, че я хващаше малко по-грубо и тя писваше още по-пронизително. После се чувстваше като най-лошия родител на света.

Разтърка уморено очи, пое дълбоко въздух и стартира двигателя. Но вместо да потегли към Танумсхеде, някакъв импулс го накара да завие към вилната зона след квартал Кулен. Паркира пред къщата на семейство Шелнер и тръгна нерешително към вратата. Всъщност трябваше да предупреди, че ще идва, но ето че беше тук. Вдигна ръка и почука с кокалчетата на ръката си по бялата дървена врата. На нея още висеше коледен венец. Никой не се беше сетил да го свали.

Вътре не се чу нищо, така че Патрик почука отново. Може би нямаше никой вкъщи. Но тогава се чуха стъпки и Сия отвори вратата. Щом го видя, цялото й тяло се напрегна и той побърза да поклати глава.

— Не, не идвам за това — каза той, като и двамата знаеха какво има предвид.

Раменете й се свиха и тя отстъпи встрани, за да му направи път.

Патрик се събу и окачи якето си на една от малкото кукички, които не бяха заети с младежки връхни дрехи.

— Просто реших да се отбия да поговорим — каза той и изведнъж се зачуди как да изрази смътните си размишления.

Сия кимна и влезе в кухнята, която беше вдясно от коридора. Патрик я последва. Вече беше влизал в къщата няколко пъти. В дните след изчезването на Магнус бяха седели на кухненската маса от бял бор, преповтаряйки всичко отново и отново. Той я бе разпитвал за неща, които би трябвало да си останат лични, но бяха престанали да бъдат такива в мига, в който Магнус Шелнер бе излязъл през вратата и така и не се бе върнал.

Домът им изглеждаше непроменен. Приятен и простичък, малко разхвърлян, като навсякъде личаха следи от небрежни тийнейджъри. Но последния път, когато двамата седяха тук, наоколо все още витаеше надежда. Сега отчаянието лежеше като похлупак над всичко. Включително и над Сия.

— Остана малко торта. Лудвиг имаше рожден ден вчера — каза тя апатично, стана и извади четвърт „Принцеса“ от хладилника.

Патрик се опита да откаже, но Сия вече вадеше чинии и прибори. Стана му ясно, че днес ще закусва торта.

— На колко стана? — попита Патрик и си отряза толкова тънко парче, колкото позволяваше благоприличието.

— На тринайсет — отговори Сия, докато режеше малко торта и за себе си, и по устните й се мерна усмивка.

На Патрик му се прииска да я накара да хапне повече, толкова беше отслабнала през последните месеци.

— Чудна възраст. Или пък не — каза Патрик и чу напрежението в гласа си.

Сметаната сякаш набъбваше в устата му.

— Толкова прилича на баща си — каза Сия и лъжицата й издрънча в чинията. Тя я остави и погледна Патрик. — Какво има?

Той се прокашля.

— Може би съм тръгнал за зелен хайвер, но знам, че искаш да правим всичко възможно, така че извинявай, ако…

— Просто кажи какво има — прекъсна го Сия.

— Ами, чудя се за нещо. Магнус беше приятел с Кристиан Тюдел. Откъде се познаваха?

Сия го погледна въпросително, но вместо да му зададе контравъпрос, се замисли.

— Всъщност не знам. Мисля, че се запознаха много скоро след като Кристиан се премести тук със Сана. Тя си е нашенско момиче. Това беше преди около седем години. Да, така излиза, защото Сана забременя с Мелкер много бързо, а той сега е на пет. Помня, че си говорихме колко бързо се случи.

— Чрез теб и Сана ли се запознаха?

— Не, Сана е с десет години по-млада от мен, така че дотогава не бяхме общували. Честно казано, не си спомням как стана. Помня само, че Магнус предложи да ги поканим у дома на вечеря и оттогава се срещахме доста често. Със Сана нямаме кой знае колко общо, но тя е сладко момиче, а и на Елин и Лудвиг им е забавно да си играят с момченцата. Освен това определено харесвам Кристиан повече от другите приятели на Магнус.

— А кои са те?

— Старите му другари от детинство, Ерик Линд и Кенет Бенгтсон. Общувах с тях и съпругите им най-вече заради Магнус. Те са адски различни според мен.

— Ами Магнус и Кристиан? Колко близки бяха?

Сия се усмихна.

— Кристиан няма близки приятели. Често е малко мрачен и не е особено лесно да го опознаеш. Но с Магнус беше съвсем различно. Мъжът ми имаше такъв ефект върху хората, караше ги да се отпускат. Всички го харесваха.

Тя преглътна и Патрик си даде сметка, че тя говори за съпруга си сякаш вече го няма.

— Защо питаш за Кристиан, между другото? Нали не се е случило нещо? — добави Сия притеснено.

— Не, нищо сериозно.

— Чух какво е станало на партито за книгата му. Бях поканена, но щях да се почувствам неловко да отида без Магнус. Надявам се Кристиан да не се обиди, че не съм отишла.

— Не мисля, че ще се обиди — успокои я Патрик и продължи: — Изглежда, някой му е изпращал писма със заплашително съдържание повече от година. Може би се ловя за сламки, но все пак исках да те питам дали и при Магнус е имало нещо подобно. Те се познаваха и би могло да има някаква връзка.

— Заплашителни писма? — каза Сия. — Не мислиш ли, че ако имаше такива, вече щях да съм го съобщила? Защо бих укрила нещо, което може да помогне да разберете какво се е случило с Магнус? — Гласът й се повиши и стана писклив.

— Напълно съм убеден, че щеше да ни кажеш, ако знаеше нещо — побърза да каже Патрик. — Но не е ли възможно Магнус да не ти е казал, за да не те тревожи?

— Тогава как бих могла да знам нещо?

— Опитът ми сочи, че съпругите усещат много неща, без мъжете им непременно да са говорили за тях. Или поне с моята жена е така.

Сия отново се усмихна.

— Да, тук имаш право. Вярно е, щях да разбера, ако нещо тежеше на Магнус. Но той беше безгрижен както обикновено. Магнус беше най-стабилният и надежден човек на света, почти винаги се чувстваше щастлив и позитивно настроен. Понякога това ме вбесяваше, случвало се е и да опитам да провокирам някаква реакция в него, ако аз самата съм била кисела и раздразнена. Но никога не съм успявала. Магнус си беше такъв. Ако нещо го е притеснявало, той щеше да ми каже, а ако по някаква причина не го направеше, все пак щях да забележа. Той ме познаваше отлично, както и аз него. Знаехме всичко един за друг.

Гласът й бе уверен и Патрик разбра, че тя наистина вярва в казаното. Но въпреки това се съмняваше. Човек никога не знае всичко за другия. Дори за този, с когото живее и когото обича.

Той я погледна.

— Извини ме, ако отивам твърде далеч, но може ли да огледам малко наоколо? За да добия по-ясна представа що за човек е бил Магнус.

Въпреки че вече говореха за съпруга й сякаш не е между живите, Патрик веднага съжали за начина, по който формулира последното изречение. Сия обаче не го изкоментира. Вместо това направи жест към вратата и каза:

— Можеш да гледаш колкото искаш. Правете каквото искате, питайте каквото искате, само го намерете — каза тя и почти агресивно избърса една сълза с опакото на ръката си.

Патрик усети, че тя иска да остане сама за малко, така че се възползва и стана от мястото си. Започна с всекидневната. Изглеждаше като в хиляди други шведски домове. Голям, тъмносин диван от „Икеа“. Библиотека „Били“ с вградено осветление. Плосък телевизор върху поставка от същото светло дърво като масата пред дивана. Дребни украшения и спомени от пътувания, снимки на децата по стените. Патрик се приближи до голяма рамкирана сватбена снимка, която висеше над дивана. Не беше традиционен, вдървен портрет. Магнус лежеше на една страна в тревата, подпрял глава с ръката си, облечен с фрак. Сия стоеше точно зад него, носеше сватбена рокля с множество финтифлюшки. Усмихваше се широко, стъпила решително с единия си крак върху Магнус.

— Родителите ни за малко да умрат от ужас, когато видяха сватбената снимка — каза Сия зад него и Патрик се обърна.

— Малко е… различна.

Той отново погледна снимката. Вярно, беше срещал Магнус няколко пъти, откакто той се премести във Фелбака, но двамата никога не си бяха разменяли нещо повече от обичайните учтивости. Сега, като гледаше откритото щастливо лице, Патрик почувства спонтанно, че Магнус би му допаднал.

— Може ли да се кача горе? — попита той.

Сия кимна, облегната на рамката на вратата.

Покрай стълбите също бяха окачени снимки и Патрик спря, за да ги разгледа. Свидетелстваха за богат живот, фокусиран върху семейството и радостта от малките неща. И ясно се виждаше, че Магнус е бил нечувано горд с децата си. Една конкретна снимка накара стомаха му да се свие. Снимка от почивка. Магнус се усмихваше, прегърнал Елин и Лудвиг, които стояха от двете му страни. Погледът му беше изпълнен с толкова щастие, че Патрик не издържа. Обърна се и изкачи оставащите стъпала до горния етаж.

Първите две стаи бяха на децата. Лудвиг се оказа изненадващо спретнат. По пода нямаше разхвърляни дрехи, леглото беше оправено, а на бюрото имаше кутия за химикалки и всичко бе изрядно подредено. Личеше и голям интерес към спорта. На почетно място над леглото бе окачена фланелка на националния отбор с автограф от Златан. Като се изключи тениската, доминираха снимки на ИФК „Гьотеборг“.

— Лудвиг и Магнус опитваха да ходят на възможно най-много от мачовете им.

Патрик се сепна. Гласът на Сия отново го изненада. Тя явно умееше да ходи леко и безшумно, защото не я бе чул да се качва по стълбите.

— Подредено хлапе.

— Да, точно като баща си. Най-вече Магнус чистеше и подреждаше вкъщи. Аз съм по-небрежната. Ако надникнеш в следващата стая, ще разбереш кое от децата се е метнало на мен.

Патрик отвори следващата врата, въпреки предупредителната табела, на която с големи букви пишеше: „ПОЧУКАЙ, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕШ!“.

— Олеле — възкликна Патрик и отстъпи назад.

— Да, олеле е точната дума — въздъхна Сия и скръсти ръце, за да не започне да разчиства бъркотията.

А стаята на Елин наистина беше неописуемо разхвърляна. И розова.

— Мислех, че рано или късно ще надрасне розовия си период, но увлечението й по-скоро ескалира. Сега е преминала от нежнорозово към яркорозово.

Патрик примигна. Така ли щеше да изглежда стаята на Мая след години? Ами ако близнаците бяха момичета? Щяха да го удавят в розово.

— Отказала съм се. Карам я да държи вратата затворена, така поне не ми се налага да виждам този ужас. От време на време само подушвам, за да се уверя, че вътре не е замирисало на мърша.

Тя потръпна от собствения си избор на думи, но веднага продължи:

— Магнус не искаше и да чуе за такова безредие. Но аз го убедих да остави Елин на мира. И аз бях такава като дете, така че знаех, че това ще доведе само до ненужни разправии. Аз станах по-подредена, когато заживях в собствен апартамент, и мисля, че същото ще е и с Елин.

Тя затвори вратата и посочи към последната стая.

— Това е спалнята ни. Не съм местила нещата на Магнус.

Първото, което направи впечатление на Патрик, беше, че с Ерика имаха същото спално бельо. На синьо и бяло каре, купено от „Икеа“. По някакъв начин това влоши настроението му. Почувства се уязвим.

— Магнус спеше откъм прозореца.

Патрик отиде от неговата страна. Би предпочел да разгледа стаята на спокойствие. Имаше чувството, че си пъха носа в неща, които не го засягат, и това чувство се засилваше, когато Сия го наблюдаваше. Нямаше представа какво търси. Просто усещаше, че трябва да се приближи до Магнус Шелнер, да започне да мисли за него като за човек от плът и кръв, а не просто снимка на стената в управлението. Погледът на Сия продължаваше да пробожда гърба му и накрая той се обърна към нея.

— Не ме разбирай погрешно, но може ли да огледам стаята сам?

Надяваше се, че тя ще го разбере.

— Извинявай, разбира се — каза тя и се усмихна извинително. — Сигурно е досадно да ти вися на главата. Ще сляза долу да свърша някои неща, така че можеш да плячкосваш на воля.

— Благодаря — каза Патрик и седна на ръба на леглото.

Започна от нощното шкафче. На него имаше само очила, купчина листа, които се оказаха ръкописът на „Русалката“, празна чаша и блистер алведон^[1]. Патрик издърпа чекмеджето и надникна вътре. Нищо не събуди интереса му. Книга джобно издание, „Слънчева буря“ на Оса Ларшон, кутийка с тапи за уши и опаковка таблетки за гърло.

Патрик се изправи и отиде до гардеробите, които покриваха цялата къса стена на спалнята. Засмя се, когато отвори плъзгащите се врати и видя още един нагледен пример за казаното от Сия за различното им чувство за ред. Половината на гардероба, която гледаше към прозореца, беше малко чудо. Всичко лежеше прилежно сгънато и сортирано в телени кошници: чорапи, бельо, вратовръзки и колани. Отгоре висяха изгладени ризи и сака, както и пуловери и тениски. На Патрик му се зави свят само при мисълта за тениски, окачени на закачалки. Самият той в най-добрия случай ги наблъскваше в чекмеджето, та по-късно, когато трябваше да ги облече, да псува, че са намачкани.

Частта на Сия повече наподобяваше неговата система. Всичко беше разбъркано, сякаш някой е нахвърлял дрехите вътре и бързо-бързо е затворил гардероба.

Патрик огледа леглото. Имаше нещо сърцераздирателно в легло със само една оправена половина. Зачуди се дали човек може да свикне да спи в двойно легло, което е наполовина празно. Самата мисъл да спи сам, без Ерика, му се струваше невъзможна.

Когато се върна в кухнята, Сия тъкмо раздигаше чиниите. Погледна го въпросително и той каза приятелски:

— Благодаря, че ми разреши да огледам. Не знам дали ще е от някакво значение, но вече ми се струва, че знам малко повече за Магнус и какъв човек е бил… какъв е.

— Има значение. За мен.

Той се сбогува и излезе навън. Спря на стълбите и погледна увехналия венец, който висеше на вратата. След кратко колебание го свали. С чувството си за подреденост Магнус не би искал венецът да стои там.

* * *

Двете деца крещяха с всички сили. Гласовете им отекваха между стените на кухнята и той си помисли, че главата му ще се пръсне. Не беше се наспивал нормално от няколко нощи. Мислите се въртяха неспирно в главата му и се налагаше внимателно да анализира всяка една поотделно, за да може да премине към следващата.

През нощта дори се зачуди дали да не се оттегли в рибарската колиба до брега и да седне да пише. Но спокойната нощ и мракът навън само щяха да дадат повече простор на демоните му и нямаше да може да ги заглуши с писане. Затова остана да лежи и да се взира в тавана, докато отчаянието го обграждаше от всички страни.

— Я престанете!

Сана разтърва момчетата, които се биеха за кутия „О’бой“^[2], която някак се беше оказала твърде близо до тях. После тя се обърна към Кристиан, който се взираше пред себе си. Сандвичът му си стоеше на масата неизяден, а чашата кафе бе недокосната.

— Не бих отказала малко помощ!

— Спах лошо — отвърна той и отпи глътка от студеното кафе.

После стана и го изля в мивката, сипа си ново и добави малко мляко.

— Разбирам напълно, че точно сега ти се е насъбрало много, и знаеш, че те подкрепях през цялото време, докато работеше над книгата. Но дори и моето търпение си има граници.

Сана измъкна лъжицата от ръката на Нилс, който тъкмо се канеше да фрасне с нея батко си по челото. Хвърли я в мивката и си пое дъх, като че събираше сили, преди да излее всичко, което й се бе натрупало. На Кристиан му се прииска да можеше да натисне „пауза“ и да я накара да изчака. Нямаше сили за това.

— Не казах нищо, когато от работа отиваше директно в бараката да пишеш. Прибирах децата от детска градина, готвех вечеря, хранех ги, разтребвах, миех им зъбите, четях им приказки и ги слагах да си легнат. Вършех всичко това, без да мрънкам, докато ти се отдаваше на шибаното си творчество!

Последната дума беше пропита със сарказъм, какъвто той не бе долавял по-рано у нея. Затвори очи и опита да залости отвън нападателните думи. Но тя продължи неумолимо:

— И намирам за чудесно, че всичко върви добре. Че издадоха книгата ти и ти, изглежда, си новата изгряваща звезда. Мисля, че е прекрасно и не ми се зловиди. Но какво остава за мен? Никой не ме хвали, никой не ме поглежда и не ми казва: „Боже, Сана, ти си страхотна. Какъв късметлия е Кристиан, че те има“. Дори ти не го казваш. Приемаш за даденост аз да робувам вкъщи с децата и домакинството, докато ти правиш „каквото трябва“. — Тя изобрази кавички с пръсти. — И да, правя го. С готовност нося всички на гърба си. Знаеш, че обичам да се грижа за децата, но от това работата не става по-лека. Така че бих искала поне едно шибано благодаря от твоя страна. Толкова ли е много?

— Сана, не сега, децата ни слушат… — каза Кристиан, но осъзна, че това изобщо не беше правилният отговор.

— Не, ти винаги имаш извинение да не говориш с мен, да не ме взимаш на сериозно! Или си твърде уморен, или нямаш време, защото трябва да пишеш, или не искаш да говориш пред децата, или, или, или…

Момчетата се бяха смълчали и гледаха родителите си с изплашени погледи. Кристиан усети как гневът измества умората му. Ненавиждаше този навик на Сана и двамата го бяха обсъждали многократно. Тя не се свенеше да намесва децата в споровете им. Той знаеше, че тя ще опита да привлече момчетата на своя страна в борбата, която все по-явно се разгаряше помежду им. Но какво можеше да направи? Наясно бе, че разногласията им се дължат на факта, че не я обича и никога не я е обичал. И че тя го знае, макар и да не иска да го признае пред себе си. Кристиан дори я бе избрал тъкмо поради тази причина — че не би могъл да я обича. Не и така, както…

Той удари с юмрук по масата и Сана и децата се стреснаха от неочакваното движение. Ръката силно го заболя, което и беше търсеният ефект. Болката прогони всичко, за което не можеше да си позволи да мисли, и той усети, че си възвръща самообладанието.

— Няма да водим този спор сега — каза той лаконично, като избягваше да гледа Сана в очите.

Тръгна към коридора, сложи си якето и обувките и излезе, като през цялото време усещаше погледа й в гърба си. Последното, което чу, преди да тръшне вратата, беше как Сана казва на децата, че баща им е идиот.

* * *

Най-лошото беше скуката. Да запълва часовете, през които момичетата са на училище, с нещо, което да й се струва поне малко смислено. Не че нямаше какво да прави. Да се грижиш за това, животът на Ерик да протича безметежно, не беше работа за мързеливци. Ризите му винаги трябваше да са окачени на закачалка, изпрани и изгладени, вечѐрите с бизнес сътрудниците трябваше да се планират и организират, а домът им винаги трябваше да блести от чистота. Вярно че бяха наели домашна помощница, която идваше веднъж седмично, но все пак имаше ежедневни неща, за които да се грижи. Десетки дреболии, които трябваше да са безупречни, но без Ерик да забелязва положените усилия. Само дето това беше ужасно отегчително. Докато момичетата бяха малки, Луис обичаше да стои вкъщи. Обичаше задълженията, свързани с бебетата, дори смяната на пелените, нещо, на което Ерик не бе отделил и секунда. Но за нея това не беше проблем, чувстваше се необходима. Значима. Беше центърът на детския им свят, тази, която сутрин става преди тях и кара слънцето да грейне.

Но това време отдавна отмина. Момичетата ходеха на училище. Отделяха време само за приятели и развлечения и гледаха на нея главно като на обслужващ персонал. Точно както и Ерик. Освен това, за свое съжаление, виждаше, че дъщерите й са започнали да стават нетърпими. Ерик компенсираше своята липса на ангажираност с живота им, като им купуваше всичко, което си харесаха, а презрението му към Луис бе заразило и тях.

Тя прокара ръка по кухненския плот. Италиански мрамор, внесен по поръчка. Ерик сам го беше избрал по време на едно от бизнес пътуванията си. Луис не го харесваше. Беше твърде студен и твърд. Ако имаше думата, щеше да избере нещо от дърво, може би тъмен дъб. Отвори един от лъскавите гладки шкафове. От тях лъхаше още хлад, още стил без всякакъв уют. Към кухненския си плот от тъмен дъб би добавила бели шкафове, грубо издялани и боядисани на ръка, така че движенията на четката да си личат и да вдъхват живот на помещението.

Обви с ръка една от големите чаши за вино. Сватбен подарък от родителите на Ерик. Ръчна изработка, естествено. Още по време на сватбената вечеря майката на Ерик й изнесе лекция за малката, но уникална стъкларска работилница в Дания, откъдето бяха поръчали скъпите чаши.

Тялото й потръпна и ръката й се разтвори като че по собствена воля. Чашата се пръсна на хиляди парченца по пода от черни морски камъни. Той, разбира се, също беше от Италия. Това беше едно от многото общи неща между Ерик и родителите му — шведското никога не бе достатъчно добро за тях. От колкото по-далеч идваше нещо, толкова по-добре. Стига да не ставаше дума за Тайван, естествено. Луис се изсмя, протегна се за нова чаша и прекрачи разбитите стъкла. Целеустремено се насочи към кутията вино, която стоеше на кухненския плот. Ерик се присмиваше на този й избор. Той признаваше само бутилирано вино, струващо стотици крони^[3] за литър. Дори не би му хрумнало да омърси небцето си с вино за двеста крони кутията. Понякога тя напук пълнеше чашата му от канелката, вместо от снобарските френски или южноафрикански бутилки, винаги придружени с многословни описания на специалните характеристики на виното. Странно, но нейното евтино вино, изглежда, имаше същите специфични особености, защото Ерик никога не забелязваше разликата.

Подобни дребни действия на отмъщение правеха съществуването й поносимо и й помагаха да пренебрегва факта, че той продължава да настройва момичетата срещу нея, че я третира като боклук и чука шибаната й фризьорка.

Луис постави чашата под канелката и я напълни до ръба. После я вдигна в знак на наздраве с отражението си в неръждаемата стомана на вратата на хладилника.

* * *

Ерика не спираше да мисли за писмата. Крачеше напред-назад из къщата, но след известно време й се наложи да седне до кухненската маса, защото в кръста й се обади тъпа болка. Взе тефтера и химикалката, които лежаха на масата, и започна бързо да нахвърля това, което си спомняше от писмата, прочетени в дома на Кристиан. Имаше добра памет за текстове, така че беше почти сигурна, че е успяла да възстанови по-голямата част.

Препрочиташе написаното отново и отново и с всеки следващ път кратките редове й се струваха все по-заплашителни. Кой има причина да изпитва такъв гняв към Кристиан? Ерика поклати глава. Невъзможно бе да прецени дали текстът е написан от мъж, или жена. Но нещо в тона, изразите и синтаксиса на изреченията й говореше за женска омраза. Не мъжка.

Протегна се колебливо към мобилния телефон, но прибра ръката си обратно. Сигурно беше глупаво. Но след като прочете думите в тефтера още веднъж, тя взе телефона и набра мобилен номер, който знаеше наизуст.

— Габи.

Шефката на издателството отговори още след първия сигнал.

— Здрасти, Ерика е.

— Ерика! — Пискливият глас на Габи се покачи с една октава и се наложи Ерика да дръпне слушалката на известно разстояние от ухото си. — Как е, миличка? Има ли бебета на път? Знаеш, че близнаците подраняват!

Ако се съди по околните шумове, Габи като че ли беше навън.

— Не, още няма бебета — каза Ерика и се опита да прикрие раздразнението си. Не разбираше защо хората държаха да й обясняват, че близнаците подранявали. Като му дойде времето, ще разбере и сама. — Звъня във връзка с Кристиан.

— Да, как е той? — попита Габи. — Няколко пъти го търсих, но малката му женичка само ми предава, че не бил вкъщи, на което не вярвам и за миг. Наистина беше ужасно, че така му прилоша онази вечер. Утре е първото подписване на книги и трябва бързо да съобщим, ако се налага да го отложим, което би било крайно неприятно.

— Срещнах се с него и би трябвало да е в състояние да подписва утре. Не се притеснявай за това — каза Ерика и се подготви да повдигне въпроса, който всъщност искаше да обсъди. Пое си дълбоко дъх, поне доколкото ограниченият капацитет на дробовете й позволяваше, и продължи: — Има нещо, което искам да те питам.

— Питай направо.

— Получавали ли сте нещо в издателството, което да засяга Кристиан?

— Какво имаш предвид?

— Ами чудя се дали сте получавали писма или мейли за или до Кристиан. Такива със заплашително съдържание?

— Заплахи?

Ерика започваше все повече да се чувства като дете, което клюкари свой съученик, но вече бе твърде късно да спре.

— Да, работата е там, че Кристиан е получавал заплахи от година и половина, горе-долу откакто е започнал работа по книгата. И виждам, че е притеснен, дори и да не иска да го признае. Помислих си, че може би и в издателството сте получили нещо.

— Не, ама какво говориш? Нищо такова не сме получавали. Пише ли от кого са? Кристиан знае ли кой ги праща?

Габи произнесе последните думи по-тихо, а шумът от токчетата й вече не се чуваше, така че сигурно беше спряла.

— Анонимни са, не мисля, че Кристиан знае от кого са. Но ти го познаваш, не е сигурно, че би казал нещо, дори и да знаеше. Ако не беше Сана, нямаше да разбера какво става. В сряда припадна, защото картичката в букета, който получи, изглежда, е била от човека, написал писмата.

— Това е пълна лудост! Има ли нещо общо с книгата?

— И аз го попитах същото. Но той твърди уверено, че няма кой да се разпознае в текста.

— Направо ужасно. Ще ми се обадиш ли, ако научиш нещо повече?

— Ще опитам — каза Ерика. — И моля те, не казвай на Кристиан, че съм ти разказала.

— Няма, разбира се. Ще си остане между нас. Ще следя внимателно каква кореспонденция получаваме за Кристиан. Книгата излиза на пазара и скоро сигурно ще запристигат писма.

— Рецензиите са добри — каза Ерика, за да смени темата.

— Направо фантастични! — възкликна Габи така ентусиазирано, че Ерика отново трябваше да отмести слушалката от ухото си. — Вече чух името на Кристиан да се споменава в едно и също изречение с Огустприсет^[4]. Да не говорим, че десет хиляди копия вече са на път към книжарниците.

— Невероятно! — каза Ерика и сърцето й подскочи от гордост.

Тя най-добре знаеше колко се бе измъчил Кристиан с ръкописа и се радваше неимоверно, че усилията му явно дават плод.

— Така е — изчурулика Габи. — Миличка, сега трябва да затварям. Имам да проведа някои разговори.

Имаше нещо в последното изречение на Габи, което разтревожи Ерика. Не биваше да звъни на издателката, преди да се поуспокои. Трябваше да мисли, преди да действа. Сякаш в знак на съгласие един от близнаците я ритна здраво в ребрата.

* * *

Беше такова странно чувство. Щастие. Ана постепенно го бе приела и се учеше да живее с него. Но не го беше изпитвала от толкова много време. Ако въобще й се бе случвало преди.

— Дай ми я!

Белинда се втурна след Лисен, най-малката дъщеря на Дан, която с писък се скри зад Ана. Малката сестра беше стиснала в ръка четката за коса на Белинда.

— Не съм ти я давала назаем! Върни ми я.

— Ана…

Гласът на Лисен беше умолителен, но Ана я избута пред себе си, като я придържаше леко.

— Ако си взела четката на Белинда без разрешение, трябва да й я върнеш.

— Видя ли! — намеси се Белинда.

Ана й хвърли предупредителен поглед.

— А ти, Белинда, не бива да гониш малката си сестра из цялата къща.

Белинда сви рамене.

— Тя си е виновна, щом ми взима нещата.

— Чакай да се появи братчето — отвърна Лисен. — Ще строши всичко твое!

— Аз скоро ще се преместя, така че ще чупи твоите неща — каза Белинда и изплези език.

— Ей, ти на осемнайсет ли си, или на пет? — каза Ана, но не можа да не се разсмее. — И защо сте толкова сигурни, че е момче?

— Защото мама казва, че когато дупето ти е толкова голямо, значи ще е момче.

— Шт — каза Белинда и погледна остро Лисен, която не разбра какъв точно беше проблемът. — Извинявай — добави тя.

— Всичко е наред.

Ана се усмихна, но същевременно се почувства малко засегната. Значи, бившата жена на Дан смяташе, че ханшът й е широк. Но дори и такива коментари, в които — трябва да признае — имаше известна истина, не можеха да помрачат доброто й настроение. Преди бе стигнала абсолютното дъно, без да преувеличава. Ема и Ейдриън бяха в същото положение, но въпреки всичко, което преживяха, се превърнаха в две уверени и щастливи деца. Понякога не можеше да повярва, че всичко това е истина.

 

 

— Ще се държиш добре, когато пристигнат гостите, нали? — попита мама и го погледна сериозно.

Той кимна. Не би си и помислил да се държи невъзпитано, та мама да се срамува от него. Не искаше нищо друго, освен да й угажда, така че тя да продължава да го обича.

Чу се звънецът на вратата и мама рязко се изправи. „Пристигнаха.“ Той долови очакването в гласа й. Интонацията й го притесни. Понякога, когато в гласа й се прокраднеше същият лек звън, който сега отекна между стените на спалнята, мама се превръщаше в друг човек. Но не беше задължително и сега да стане така.

— Да взема ли палтото ти?

Чу баща си да разговаря с гостите в антрето долу.

— Ти върви пръв, аз ей сега идвам. — Мама му махна с ръка и той усети парфюма й.

Тя седна пред тоалетната масичка и още веднъж провери косата и грима си, възхищавайки се на образа си в голямото огледало. Той остана прав, вперил в нея захласнат поглед. Между веждите й се образува бръчка, когато погледите им се срещнаха в огледалото.

— Не ти ли казах да слизаш долу? — каза тя остро и за един кратък миг той усети как отново потъва в мрака.

Сведе глава засрамено и тръгна към глъчката в хола. Ще се държи прилично. Мама няма да има причина да се срамува от него.