Камила Лекберг
Русалката (25)

— Оставихме я там. — Кенет не можеше да погледне Ерика в очите. — Просто я оставихме там.

— Какво стана после? — попита Ерика.

Все още не звучеше обвинително, от което Кенет се почувства още по-зле.

— Изплаших се до смърт. На сутринта, когато се събудих, имах чувството, че всичко е било лош сън, но когато осъзнах какво се е случило, какво сме направили всъщност… — Думите заседнаха в гърлото му. — През целия ден чаках полицията да почука на вратата.

— Но това не стана?

— Не. А два дни по-късно чухме, че семейство Лисандер са се преместили.

— А вие тримата? Говорихте ли за станалото?

— Не, никога. Не сме се уговаряли така, просто никой не го споменаваше. Магнус повдигна въпроса чак когато си пийна повече на онзи Мидсомар.

— И това беше първият път? — попита Ерика невярващо.

— Да, това беше. Но знам, че Магнус страдаше. На него му беше най-трудно да живее със случилото се. Аз успях по някакъв начин да потисна спомените. Съсредоточих се върху Лисбет, върху живота си. Избрах да забравя. А Ерик, той нямаше нужда да бяга от миналото. Мисля, че въобще не му пукаше.

— Но въпреки това сте останали заедно през всички тези години.

— И аз не го разбирам. Но ние… заслужихме си го. — Той размърда бинтованите си ръце. — Аз заслужавам и по-лошо, но не и Лисбет. Тя беше невинна. Най-лошото е, че е научила всичко, че това е било последното, което е чула, преди да умре. Аз не бях този, за когото ме мислеше, животът ни беше лъжа. — Той преглътна напиращия плач.

— Това, което сте сторили, е ужасяващо — каза Ерика. — Не мога да твърдя друго. Но животът ти с Лисбет не е бил лъжа и мисля, че и тя го знае. Каквото и да е чула.

— Ще опитам да й обясня — каза той. — Знам, че скоро идва моят ред, тя ще дойде за мен и тогава ще мога да обясня. Трябва да вярвам в това, иначе всичко е… — Той извърна глава.

— Какво имаш предвид? Кой ще дойде за теб?

— Алис, естествено. — Кенет се зачуди дали Ерика изобщо е чула какво й разказа. — Нали тя прави всичко това.

Първоначално Ерика не отговори, само го погледна със съчувствие.

— Не е Алис — каза тя накрая и повтори: — Не е Алис.

* * *

Затвори книгата. Не разбра всичко, романът беше твърде дълбок, а езикът понякога звучеше твърде заплетено, което не му допадаше, но Патрик все пак проследи основната история. И осъзна, че е трябвало да я прочете по-рано. Някои неща започнаха да му се изясняват.

В съзнанието му изплува образ. Зрителен спомен от спалнята на Сия и Магнус. Нещо, което видя, докато беше там, но тогава не му отдаде особено значение. А и как би могъл? Знаеше, че не е имало как да се досети, но въпреки това се упрекна. После взе мобилния си и позвъни.

— Здравей, Лудвиг. Майка ти там ли е?

Зачака и чу стъпките на Лудвиг, последвани от кратък разговор, след което Сия вдигна телефона.

— Здравей, Патрик Хедстрьом се обажда. Извинявай, че те безпокоя, но се чудя за нещо. Какво прави Магнус вечерта, преди да изчезне? Не, нямам предвид цялата вечер, ами след като си легнахте. Така ли? Цяла нощ? Окей, благодаря.

Той затвори. Връзваше се, всичко се връзваше. Но знаеше, че няма да стигне далеч с голи теории. Имаше нужда от конкретни доказателства. А не искаше да разкаже на останалите, преди да се е сдобил с такива. Имаше риск да не му повярват. Но имаше някой, с когото може да поговори, един човек, който би му помогнал. Патрик отново взе телефона.

— Скъпа, знам, че не смееш да вдигнеш, защото мислиш, че съм ти ядосан или че искам да те убедя да прекратиш това, с което си се захванала. Но току-що прочетох „Русалката“ и мисля, че вървим по една и съща следа. Имам нужда от помощта ти, така че ми звънни веднага щом чуеш съобщението. Целувки. Обичам те.

— Пристигнаха материалите от Гьотеборг.

Гласът на Аника дойде откъм вратата и го стресна.

— Ох, изплаших ли те? — каза тя. — Почуках, но май не си ме чул.

— Не, бях се замислил за нещо — отговори той и тръсна глава.

— Мисля, че трябва да отидеш в здравния център и да се прегледаш — каза Аника. — Не изглеждаш добре.

— Само съм малко изморен — измърмори той. — Чудесно, че документите са тук. Трябва да се отбия до къщи за малко, така че ще ги взема със себе си.

— Добре, при мен са.

В погледа на Аника все още се долавяше безпокойство.

Десет минути по-късно Патрик вървеше по коридора, държейки в ръка принтираните документи.

— Патрик! — викна Йоста след него.

— Да? — каза той по-раздразнено, отколкото възнамеряваше.

Но искаше да тръгне веднага.

— Току-що говорих със съпругата на Ерик Линд. Луис.

— Да? — повтори Патрик, все още без особен ентусиазъм.

— Според нея Ерик е на път да напусне страната. Изпразнил е всичките им сметки, както личните, така и фирмените, и ще хване самолет от Ландветер в пет часа.

— Това вярно ли е? — попита Патрик, чийто интерес определено се събуди.

— Да, проверих. Какво да правим?

— Вземи Мартин и тръгвайте към Ландветер веднага. Аз ще позвъня, ще уредя необходимите разрешителни и ще помоля колегите от Гьотеборг да ви посрещнат.

— С удоволствие се заемам!

Патрик се подсмихна, докато вървеше към колата. Йоста имаше право. Истинско удоволствие беше да пъхнат пръчка в спиците на Ерик Линд. Но после отново се замисли за книгата и усмивката му угасна. Надяваше се, че Ерика ще си е вкъщи, когато се прибере. Имаше нужда от помощта й, за да приключи случая.

* * *

Патрик беше стигнал до същото заключение, до което и тя. Ерика разбра това веднага щом чу съобщението му. Но той не знаеше всичко. Не беше чул разказа на Кенет.

Наложило се бе да се отбие до Хамбургсунд, но веднага щом се качи обратно в колата, тя натисна газта. Всъщност не бързаше, но се чувстваше така, сякаш има спешна работа. Беше време да разкрият тайните.

Когато сви към дома им, Ерика видя колата на Патрик. Беше му се обадила малко по-рано да му каже, че се прибира. Попита го дали да не отиде направо в управлението, но той вече беше вкъщи и я чакаше. Нея и нейната част от пъзела.

— Здравей, скъпи.

Тя влезе в кухнята и го целуна.

— Прочетох книгата — каза той.

Ерика кимна.

— Трябваше да се досетя по-рано. Но бях чела само недовършения ръкопис, пък и не наведнъж. Но все пак не разбирам как можах да го пропусна.

— Аз трябваше да прочета романа по-рано — каза Патрик. — Магнус го е прочел през нощта, преди да изчезне. А това по всяка вероятност е било и нощта, преди да умре. Получил е ръкописа от Кристиан. Преди малко разговарях със Сия и тя каза, че е започнал да чете вечерта и за нейна изненада не е оставил ръкописа цяла нощ. Сутринта го попитала за романа, дали е добър. Но той отвърнал, че не иска да дава мнение, преди да говори с Кристиан. Най-лошото е, че ако прегледаме бележките си, сигурно ще се окаже, че Сия е споменала за това, но тогава не сме осъзнали значението на случката.

— Явно е разбрал всичко, когато е прочел историята — каза Ерика бавно.

— Досетил се е кой е Кристиан.

— А Кристиан е целял точно това. Иначе не би дал ръкописа на Магнус.

— Но защо на него? Защо не на Кенет или Ерик?

— Мисля, че Кристиан е изпитвал нужда да се върне във Фелбака, при тях тримата — каза Ерика, мислейки си за казаното от Торвалд. — Може би звучи странно и вероятно самият той не е можел да си обясни причината. Със сигурност ги е мразел, поне в началото. Но смятам, че впоследствие е започнал да харесва Магнус. Всичко, което чух за него, сочи, че е бил симпатичен човек. А и той е участвал против волята си.

— Откъде знаеш? — каза Патрик и подскочи. — В романа пише само, че са били замесени три момчета, няма повече подробности.

— Говорих с Кенет — каза Ерика спокойно. — Той ми разказа всичко, което се е случило онази нощ.

Лицето на Патрик пребледняваше все повече, докато тя му преразказваше историята на Кенет.

— По дяволите. И са се отървали безнаказано. Защо семейство Лисандер не са съобщили за изнасилването? Защо просто са се преместили и са отпратили Алис?

— Не знам. Може би самите приемни родители на Кристиан ще могат да отговорят на този въпрос.

— Значи, Ерик, Кенет и Магнус са изнасилили Алис, докато Кристиан е гледал. Как така не е направил нищо? Защо не й е помогнал? Затова ли е получавал заплахи, въпреки че не е участвал?

Цветът на лицето на Патрик се връщаше към нормалното. Той си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Алис е единствената, която има причина да отмъсти, но не може да е тя. Така че не знаем кой е извършителят. — Той подаде на Ерика купчина листове. — Това е всичко, с което разполагаме за убийството на Мария и Емил. Били са удавени в собствената си вана. Някой е държал едногодишно бебе под водата, докато спре да диша, след което е направил същото нещо с майката. Единствената следа, която е имала полицията, бил съсед, който видял жена с дълга тъмна коса да напуска апартамента. Както казах, не може да е била Алис, а не вярвам да е била и Ирен, макар тя също да има мотив. Така че коя, по дяволите, е тази жена?

Той удари масата с юмрук. Ерика изчака Патрик да се успокои. После каза тихо:

— Мисля, че знам отговора. И мисля, че мога да ти покажа.

* * *

Изми си старателно зъбите, облече си костюма и направи съвършен възел на вратовръзката си. Среса косата си, после я разроши леко с ръка. Накрая се погледна доволен в огледалото. Красив, успешен мъж, контролиращ живота си.

Ерик вдигна куфара с едната си ръка и сака с другата. Билетът, който го бе чакал на рецепцията, сега се намираше на сигурно място във вътрешния му джоб, заедно с паспорта. Погледна за последно в огледалото и излезе от хотелската стая. Имаше време за една бира на летището, преди да излети. Ще седне на спокойствие и ще наблюдава всички шведи, които щъкат наоколо и с които скоро няма да му се налага да има вземане-даване. Шведският темперамент никога не го бе привличал кой знае колко. Твърде много колективно мислене, твърде много приказки за справедливост. Животът не е справедлив. Някои хора разполагат с по-добри предпоставки за успех от други. И в някоя чужда страна ще намери добра възможност да се възползва от тях.

Скоро щеше да излети и да се махне оттук. Изтика страха от нея в дълбините на подсъзнанието си. Скоро нямаше да има значение. Тя нямаше да може да се добере до него.

* * *

— Как ще влезем? — попита Патрик, когато застанаха пред вратата на бараката.

Ерика не бе пожелала да разкрие какво знае или подозира. Просто настоя той да я последва.

— Взех ключа от Сана — каза тя и извади голяма връзка ключове от чантата си.

Патрик се усмихна. Кой каквото ще да казва, но Ерика беше находчива.

— Какво търсим? — каза той, когато влезе след нея в малката къщурка.

Тя не отговори директно на въпроса, ами каза само:

— Това е единственото място, което принадлежеше само на Кристиан.

— Но бараката е на Сана — възрази Патрик, докато очите му привикваха към слабото осветление.

— Да, на хартия. Но именно тук се оттегляше Кристиан, когато искаше да остане на спокойствие и да пише. Предполагам, че е смятал бараката за свое убежище.

— И? — настоя Патрик и седна на дивана, който се намираше до стената в кухнята. Чувстваше се толкова изморен, че едва стоеше на краката си.

— Не знам. — Ерика се огледа нерешително. — Просто мисля, че… мислех…

— Какво мислеше? — попита Патрик.

Бараката не представляваше кой знае колко добро скривалище, каквото и да търсеха. Състоеше се само от две миниатюрни стаи, а таванът беше толкова нисък, че Патрик трябваше да се наведе, за да стои прав. Наоколо беше пълно със стари рибарски принадлежности, а до прозореца имаше захабена сгъваема маса. Самият прозорец пък разкриваше чудесен изглед към архипелага на Фелбака. И към Бадхолмен.

— Надявам се скоро да ни съобщят — каза Патрик, загледан в кулата за скокове, чийто тъмен силует се издигаше гордо към небето.

— Да ви съобщят какво?

Ерика обикаляше безцелно из тясната стая.

— Дали е било убийство, или самоубийство.

— Кристиан? — попита Ерика, без да очаква отговор. — Само да намеря… по дяволите, мислех си… тогава бихме…

Тя говореше несвързано и Патрик не можа да не се засмее.

— Изглеждаш ми малко объркана. Ако ми кажеш какво търсим, сигурно ще мога да ти помогна.

— Мисля, че Магнус е бил убит тук. И се надявах да открия нещо… — Тя огледа внимателно грубите, сини дървени стени.

— Тук?

Патрик се изправи и също огледа стените, после обходи пода с очи и каза бавно:

— Килимът.

— Какво имаш предвид? Съвсем чист е.

— Да, именно. Твърде е чист, изглежда напълно нов. Ела, помогни ми да го преместим.

Той вдигна единия край на тежкия парцален килим, а Ерика с мъка хвана другия.

— Извинявай, скъпа. Сигурно е тежко. Не се напрягай — каза Патрик притеснено, когато чу бременната си съпруга да изпъшква от усилието.

— Няма проблеми — каза тя. — Дърпай, вместо да приказваш.

Те отместиха килима и разгледаха дървения под отдолу. Той също изглеждаше чист.

— Може би в другата стая? — предположи Ерика, но щом погледнаха там, видяха също толкова чист под, който не беше покрит с килим.

— Чудя се…

— Какво? — попита Ерика, но Патрик не отговори.

Вместо това клекна и започна да изучава цепнатините между дъските. След малко отново се изправи.

— Ще викнем криминалистите и ще видим какво ще покажат резултатите. Но мисля, че си права. Почистено е внимателно, но изглежда между дъските се е стекла кръв.

— Тогава не трябва ли и самите дъски да са поели кръв? — попита Ерика.

— Да, но е трудно да се види с просто око, ако подът е бил излъскан след това.

Патрик огледа старите, захабени дъски, по които личаха петна с различни нюанси.

— Значи е умрял тук?

Въпреки че Ерика беше сигурна в предположението си, сърцето й подскочи, когато то се потвърди.

— Да, така мисля. Мястото е близо до морето и е било лесно тялото да се хвърли във водата. А сега би ли ми казала какво става?

— Първо да огледаме още малко — каза тя, пренебрегвайки обърканото му изражение. — Провери там горе.

Тя посочи таванското помещение, до което се стигаше с въжена стълба.

— Шегуваш ли се?

— Или ти, или аз. — Ерика сложи демонстративно ръце на корема си.

— Окей — каза той и въздъхна. — Значи, просто да се покатеря. Предполагам, че още не ми се полага да знам какво всъщност търся?

— Не знам точно — призна си Ерика. — Просто имам такова чувство…

— Чувство? Ще се катеря по въжена стълба заради някакво чувство?

— Просто го направи.

Патрик се покатери до таванското помещение и се промуши вътре.

— Виждаш ли нещо? — викна Ерика и източи врат.

— Да, естествено, че виждам. Постелки, възглавници и няколко комикса. Това сигурно е скривалището на децата.

— Нищо друго ли няма? — попита Ерика унило.

— Като че ли не.

Патрик тръгна да слиза по въжената стълба, но се спря по средата.

— Какво има тук вътре?

— Къде?

— Тук.

Той посочи капак, който се намираше срещу отвора на таванското помещение.

— В рибарските бараки там обикновено се държи боклукът, но все пак провери.

— Добре, спокойно, ще го направя.

Той дръпна резето с една ръка, като с другата се държеше за въжената стълба и се опитваше да запази равновесие. Целият капак се сваляше и той хвана здраво късата страна, повдигна го и го подаде на Ерика. После се обърна и надникна вътре.

— Какво, по дяволите? — възкликна той смаяно.

После куката, на която се държеше въжената стълба, се откачи от тавана и Патрик се сгромоляса на пода.

* * *

Луис напълни чаша за вино с минерална вода и я вдигна като за наздравица. Скоро всичко ще приключи за него. Полицаят, с когото говори, веднага разбра за какво става дума. Каза, че щели да предприемат мерки. После й благодари, че се е обадила. Моля, каза тя, няма защо.

Какво ли ще направят с него? Мисълта не й беше хрумвала досега. Мислеше само, че трябва да го спрат, да му попречат да избяга като жалък страхливец, свил опашка между краката си. Но какво ще стане, ако го тикнат в затвора? Тя ще си получи ли парите обратно? Обзе я тревога, но Луис бързо се успокои. Естествено, че ще си получи парите, и не само това, ами ще ги профука до последното йоре. Ерик ще лежи в затвора, знаейки, че тя пропилява всичките и негови, и нейни пари. И няма да може да направи нищо.

Изведнъж взе решение. Искаше да види изражението му. Искаше да види как ще изглежда, когато осъзнае, че всичко е изгубено.

* * *

— На какво ли не ставаме свидетели…

Турбьорн стоеше на стълбата, която взеха назаем от съседната барака.

— Така е, но това бие почти всичко.

Патрик разтърка опашката си, която сериозно се беше натъртила. Гръдният кош също го наболяваше.

— Поне няма съмнение, че е кръв. И то много. — Турбьорн посочи към пода, който излъчваше странно сияние. Луминолът^[1] разкриваше всички следи, независимо колко старателно са лъснати дъските. — Взехме проби и в лабораторията ще ги сравнят с кръвта на жертвата.

— Чудесно, благодаря.

— Значи това са неща на Кристиан Тюдел? — попита Турбьорн. — Онзи, когото свалихме от кулата?

Той пропълзя в малкото помещение, а Патрик се качи на стълбата и го последва.

— Така изглежда.

— Защо…? — започна Турбьорн, но затвори уста. Това не беше негова работа. Задачата му бе да осигури съдебните доказателства и с времето щеше да получи всички отговори. Вместо това посочи с ръка и попита: — Това ли е писмото, за което говореше?

— Да. Поне сега сме сигурни, че е било самоубийство.

— Все е нещо — каза Турбьорн, който, изглежда, продължаваше да не вярва на очите си. Цялото помещение беше препълнено с женски вещи. Дрехи, гримове, бижута, обувки. Както и перука с дълга, тъмна коса. — Ще съберем всичко. Сигурно ще отнеме време.

Турбьорн запълзя внимателно назад, докато краката му достигнаха стълбата.

— Да, на какво ли не ставаме свидетели — промърмори той отново.

— Аз ще се връщам в управлението. Имам малко работа, преди да докладвам на останалите — каза Патрик. — Обади ми се по-късно, когато приключите тук. — Той се обърна към Паула, която се беше присъединила към тях и напрегнато следеше работата на експертите. — Ти тук ли ще останеш?

— Абсолютно — отвърна тя.

Патрик излезе от рибарската барака и вдиша свежия зимен въздух. След като откриха скривалището на Кристиан, Ерика му разказа останалото, което бе научила. После той прочете писмото и парченцата от пъзела започнаха едно по едно да се нареждат. Беше непонятно, но Патрик знаеше, че е истина. Сега разбираше всичко. А когато Йоста и Мартин се върнат от Гьотеборг, ще може да разкаже цялата трагична история на колегите си.

* * *

— Остават почти два часа, докато самолетът излети. Нямаше нужда да тръгваме толкова рано. — Мартин погледна часовника, когато наближиха Ландветер.

— Не е нужно да си седим на задниците и да чакаме, нали? — Йоста зави към паркинга пред терминала за международни полети. — Влизаме, правим една врътка наоколо и ако открием копелето, го арестуваме.

— Трябва да изчакаме подкреплението от Гьотеборг — възрази Мартин. Винаги се изнервяше, когато нещата не се случват според правилника.

— Пфу, двамата лесно ще се справим с оня — каза Йоста.

— Окей — каза Мартин колебливо.

Слязоха от колата и се запътиха към летището.

— Аха, и какво сега? — Мартин се огледа.

— Спокойно можем да седнем да изпием по едно кафе. И същевременно да си отваряме очите.

— Няма ли да обиколим наоколо и да търсим Ерик?

— Ами че аз какво казах? — отвърна Йоста. — Ще си отваряме очите. Ако седнем ей там — той посочи едно кафене по средата на салона за заминаващи, — ще имаме отличен изглед и в двете посоки. Ерик трябва да мине покрай нас на влизане.

— Да, тук имаш право.

Мартин се предаде. Знаеше, че няма смисъл да се опъва на Йоста, когато наблизо има кафене.

Седнаха на една маса, след като си купиха кафе и по един мазарин^[2]. Йоста направо грееше, когато отхапа от сладкиша си.

— Това е храна за душата.

Мартин не си направи труда да отбележи, че мазаринът едва ли може да се нарече храна. Но не можеше да отрече, че е вкусен. Тъкмо налапа последната хапка, когато забеляза нещо с крайчеца на очите си.

— Гледай, това не е ли той?

Йоста се обърна рязко.

— Да, прав си. Хайде, да го хванем.

Той се изправи с необичайна пъргавина и Мартин се втурна след него. Ерик се отдалечаваше от тях с бодра крачка, хванал сак в едната ръка и куфар в другата. Беше облечен безупречно, с костюм, вратовръзка и бяла риза.

Йоста и Мартин се затичаха, за да го настигнат. Йоста, който имаше преднина заради ранния си старт, стигна първи и стовари тежко ръка върху рамото на Ерик.

— Ерик Линд? Налага се да те помолим да дойдеш с нас.

Ерик се обърна със стъписано изражение на лицето. За секунда като че обмисляше дали да не побегне, но се задоволи с това да се отърси от ръката на Йоста.

— Трябва да има някаква грешка. Заминавам на бизнес пътуване — каза той. — Не знам какво ви е хрумнало, но самолетът ме чака, имам важна среща.

По челото му изби пот.

— Разбираме те. Ще имаш възможност да обясниш всичко по-късно — каза Йоста и побутна Ерик по посока на изхода.

Всички наоколо бяха спрели и зяпаха с любопитство.

— Кълна се! Трябва да се кача на самолета.

— Разбирам — каза Йоста спокойно. После се обърна към Мартин. — Ще вземеш ли багажа му, ако обичаш?

Мартин кимна, но изруга наум. Никога не му се падаха забавните задължения.

* * *

— Значи е бил Кристиан? — Ана зяпна от учудване.

— И да, и не — каза Ерика. — Говорих с Торвалд за това и той каза, че няма как да разберем със сигурност. Но повечето неща сочат, че е било така.

— Че в Кристиан са живели две различни личности? Които не са се познавали?

Ана звучеше скептично. Тя веднага се отзова, когато Ерика й се обади след посещението в рибарската къщичка на Кристиан. Патрик трябваше да се върне обратно в управлението, а Ерика не искаше да е сама. Ана беше единствената, с която можеше да сподели.

— Ами Торвалд предполагаше, че Кристиан е шизофреник, а освен това е проявявал симптоми на нещо, наречено дисоциативно разстройство. То е причинило раздвоението на личността му. Това може да се случи при голям стрес, като начин да се справиш с реалността. А Кристиан е носел бремето на голяма травма. Първо смъртта на майка му и седмицата, която е прекарал с трупа й. После живота с Ирен Лисандер, която по мое мнение го е малтретирала, поне психически. Начинът, по който приемните му родители са го пренебрегвали след раждането на Алис, сигурно го е накарал да се чувства като повторно изоставен. И той е прехвърлил вината върху бебето, върху Алис.

— Затова е опитал да я удави? — Ана погали корема си, сякаш за да го предпази.

— Да. Баща й я е спасил, но липсата на кислород е довела до тежки мозъчни наранявания. Таткото е защитил Кристиан и си е мълчал за случилото се. Мислел е, че му прави услуга, но не съм сигурна, че това е било правилното решение. Представи си какво е да живееш с това знание, с тази вина. Колкото повече е растял, толкова по-добре е осъзнавал какво е сторил. Чувството за вина едва ли е било облекчено от факта, че Алис го е обичала.

— Въпреки това, което й е причинил.

— Тя не е знаела за това. Никой не е знаел, освен Рагнар и Кристиан.

— А после се е случило и изнасилването.

— Да, изнасилването — каза Ерика и в гърлото й се образува буца. Изброяваше всичко, което се е случило с Кристиан, сякаш това е уравнение, чието решение се търси. А всъщност беше трагедия.

Телефонът звънна и тя вдигна.

— Ерика Фалк. Да? Не. Не, не искам да дам коментар. Не ми звънете повече. — Тя захвърли ядно телефона настрана.

— Това пък какво беше? — учуди се Ана.

— Вечерен вестник. Искаха да кажа нещо за смъртта на Кристиан. Пак се започва. А дори още не са научили всичко. — Тя въздъхна. — Бедната Сана.

— Но кога се е разболял Кристиан?

Ана продължаваше да изглежда объркана и Ерика я разбираше. Тя самата бе задала хиляди въпроси на Торвалд и той бавно и търпеливо се бе опитал да им отговори.

— Майка му е била шизофреничка, а заболяването е наследствено. Често се отключва през пубертета и Кристиан може да е започнал да го забелязва по това време, без да знае какво е. Безпокойство, сънища, гласове, видения, има цял куп различни симптоми. Приемните му родители сигурно така и не са забелязали, защото по същото време той се е изнесъл. Или по-точно е бил прогонен.

— Прогонен?

— Да, пишеше го в писмото, което Кристиан е оставил в бараката. Без дори да попитат, Лисандер са решили, че Кристиан е изнасилил Алис. Той не възразил. Чувствал се е твърде виновен, задето не я е защитил, така че за него е било все едно сам го е сторил. Но това са само мои предположения — каза Ерика.

— Значи са го изхвърлили?

— Да, но засега не мога да кажа как това се е отразило на заболяването му. Патрик ще потърси медицински картони или други документи. Ако Кристиан е получавал лекарски грижи, след като е пристигнал в Гьотеборг, това трябва да е отбелязано някъде. Остава само да намерим къде. — Ерика замълча. Беше й трудно да проумее всичко, което е преживял Кристиан. И всичко, което е извършил.

— Патрик смята, че ще подновят разследването на първото убийство, това на партньорката на Кристиан и малкото й момче — продължи тя. — След всичко, което излезе наяве.

— Мислиш ли, че Кристиан е виновен и за това? Защо?

— Има голяма опасност никога да не разберем със сигурност — каза Ерика. — Нито защо го е направил, ако е бил той. Може би другата част от личността му, Русалката или Алис, наречи я както искаш, може би тя е била ядосана на Кристиан и не е можела да понесе той да бъде щастлив. Такава е теорията на Торвалд и може да се окаже, че той има право. Възможно е щастието на Кристиан да е отключило нещо. Но както казах, не вярвам, че някога ще открием отговора.

 

 

Тя всъщност нямаше нищо против жената или детето. Не им желаеше злото. Но те не можеха да продължават да съществуват. Защото постигаха нещо, което никой друг не бе успял да стори. Правеха Кристиан щастлив.

Напоследък той често се смееше. Безгрижен, сърдечен смях, който тръгваше от стомаха и избълбукваше нагоре и навън. Мразеше този смях. Самата тя вече не можеше да се смее, отвътре беше празна и студена. Мъртва. Преди той също беше мъртъв, но благодарение на жената и детето отново се съживи.

Кристиан понякога стоеше настрана и ги наблюдаваше скришом. Жената и детето в прегръдките й. Те танцуваха, а Кристиан се усмихваше, щом детето се засмее. Беше щастлив, но не заслужаваше да бъде. Бе й отнел всичко. Потопи я под водата и дробовете й за малко да се пръснат, до мозъка й не достигаше кислород и същността й бавно изгасна, докато водата обгръщаше лицето й.

Въпреки това го обичаше, той бе всичко за нея. Другите не я интересуваха, нямаше значение как гледат на него. За нея той беше най-красивият и мил човек на света. Нейният герой.

Но Кристиан я изостави. Остави ги да я докосват, да я оскверняват, да я удрят, докато счупят костите на лицето й. Остави я да лежи и да гледа звездното небе с разтворени крака. А после избяга.

Вече не го обичаше и никой друг не можеше да го обича. На него също не му се полагаше да обича. Не и така, както обичаше жената със синята рокля и детето, което дори не беше негово.

Вчера говориха за още едно дете. Дете, което да направят заедно. Кристиан и жената правиха планове, смяха се и се любиха. Тя чу всичко. Стиснала юмруци, слушаше как планират съвместния си живот — нещо, което тя никога не можеше да има.

Сега Кристиан не беше у дома. Вратата, както винаги, бе отключена. Жената не обръщаше внимание на това и той й се караше приятелски, казваше й, че трябва да заключва, че не се знае кой може да влезе вътре.

Тя внимателно натисна дръжката и отвори вратата. Чу жената да си тананика в кухнята. Откъм банята се чуваше плискане на вода. Детето седеше във ваната и жената сигурно щеше да отиде при него всеки момент. Внимаваше за тези неща. Никога не оставяше детето само във ваната за по-дълго време.

Тя влезе в банята. Момчето грейна като слънце, когато я видя.

— Шш — каза тя и ококори очи, все едно това беше игра.

Детето се засмя. Ослушвайки се за приближаващи се стъпки, тя отиде до ваната и погледна голото момче. То не беше виновно, но тя не можеше да му позволи да радва Кристиан.

Хвана телцето му и го повдигна леко, за да го сложи да легне по гръб. То продължаваше да се смее, щастливо и сигурно, че на този свят не може да му се случи нищо лошо. Когато водата обгърна лицето му, то спря да се смее и замаха с ръце и крака. Но не беше трудно да го удържи долу. Просто сложи ръка върху гръдния му кош и натисна леко. Детето започна да маха все по-силно, но накрая движенията отслабнаха и то спря да се движи.

Чу стъпките на жената. После погледна надолу — детето изглеждаше спокойно и кротко, така както лежеше на дъното. Застана с гръб към стената, вдясно от вратата. Жената влезе в банята, но спря рязко, когато видя детето. После изпищя и се втурна напред.

Стана почти толкова лесно, колкото и с момчето. Тя просто пристъпи тихо напред и хвана врата на жената, която се бе навела над ваната. Използва тежестта си, за да задържи главата й под водата. Всичко приключи неочаквано бързо.

Не се огледа, когато излезе. Усещаше единствено удовлетворението, което се разпростираше из тялото й. Кристиан вече нямаше да бъде щастлив.