Камила Лекберг
Русалката (24)

Цяла нощ спа като пребит, но въпреки това не се чувстваше отпочинал.

— Скъпа?

Никакъв отговор. Той погледна часовника и изруга наум. Осем и половина. Трябваше да побърза, днес имаха много работа.

— Ерика?

Патрик слезе на долния етаж, но от съпругата му и от дъщеря му нямаше и следа. В кухнята имаше кана кафе, а на масата лежеше бележка с почерка на Ерика.

Скъпи, оставих Мая в детската градина. Мислех си за това, което ми разказа снощи, и трябва да проверя нещо. Ще ти се обадя веднага, щом науча повече. Би ли могъл да проучиш две неща?

1. Кристиан наричал ли е Алис с някакво умалително име?

2. От какво психическо заболяване е страдала биологичната майка на Кристиан?

Целувки, Ерика.

ПП Не се ядосвай.

Сега пък какво й е щукнало? Трябваше да се досети, че Ерика няма да може да остави нещата така. Грабна телефона, който беше на масата, и позвъни на мобилния й. След няколко сигнала се включи гласовата поща. Патрик се опита да запази спокойствие, в момента нямаше какво да направи. Трябваше да тръгва за работа възможно най-бързо, а и нямаше представа къде е Ерика.

Обаче въпросите в бележката събудиха любопитството му. Дали е надушила нещо? Ерика е умна, не можеше да го отрече. Нерядко се случваше да забележи нещо, което той пропускаше. Искаше му се само да не хуква нанякъде сама по този начин.

Изпи едно кафе на крак и след кратко колебание напълни и чашата за кола, която Ерика му купи за Коледа.

Днес се нуждаеше от кофеин и първото, което направи, щом пристигна в управлението, беше да влезе в кухнята и да изпие третата си чаша за деня.

— Какъв е планът за днес? — попита Мартин, след като едва не се сблъскаха в коридора.

— Трябва да прегледаме всички материали за убийството на партньорката на Кристиан и детето й. Сега ще звънна в Гьотеборг и ще видя как можем да получим документите. Сигурно ще помоля да ни ги пратят по куриер, което означава, че ще трябва някак да прикрия разходите, за да не ги види Мелберг. После трябва да питаме Рууд дали са получили резултати от НЛК^[1] за парцала и кутията боя в мазето на Кристиан. Сигурно още не са готови, но не пречи да ги притиснем малко. Можеш ли да се захванеш с това?

— Разбира се, ще се заема. Нещо друго?

— Не точно сега — каза Патрик. — Първо трябва да говоря с Рагнар Лисандер за едно нещо, но ще ви кажа, когато разполагам с повече информация.

— Окей, като има нещо, само кажи.

Патрик влезе в кабинета си. Направо невероятно колко беше изморен. Днес дори кофеинът не го хващаше. Пое си дъх, за да събере сила, след което позвъни на приемния баща на Кристиан.

— В момента не мога да говоря — прошепна Рагнар и Патрик се досети, че Ирен сигурно е наблизо.

— Имам само два въпроса — каза той и усети, че също е снишил гласа си, въпреки че нямаше нужда.

Обмисли набързо дали да не го пита защо не бе споменал за годините, прекарани във Фелбака. Но реши да изчака, докато могат да поговорят необезпокоявани. Освен това чувстваше, че въпросите на Ерика в момента са по-важни.

— Окей — каза Рагнар, — но побързай.

Патрик го попита каквото го бе помолила Ерика. Отговорите малко го объркаха. Какво означаваше това?

Благодари, затвори и отново звънна на Ерика. Пак се включи гласовата поща. Той остави съобщение и се облегна назад на стола си. Как се вписваше новата информация? И къде беше Ерика?

* * *

— Ерика!

Торвалд Хамре се наведе и я прегърна. Въпреки че беше около метър и седемдесет и в момента носеше доста допълнително тегло, Ерика се почувства като джудже в сравнение с него.

— Здрасти, Торвалд! Благодаря, че ме прие почти без предупреждение — каза тя и също го прегърна.

— Винаги си добре дошла, знаеш го.

В гласа му се долавяше само лека норвежка интонация. Торвалд живееше в Швеция от близо трийсет години и с времето бе станал по-голям гьотеборгски патриот и от кореняците, за което свидетелстваше и гигантското знаме на ИФК „Гьотеборг“, окачено на стената.

— С какво мога да ти помогна този път? С какво вълнуващо проучване си се захванала? — Той подръпна огромния си сив мустак, а очите му светнаха.

Двамата се запознаха, когато Ерика търсеше някой, който да й помогне за психологическия аспект на книгите, които пишеше. Торвалд имаше успешна частна практика, но посвещаваше цялото си свободно време на изследване на тъмните страни на човешката природа. Даже беше карал курс във ФБР. Ерика дори не смееше да предположи как се е уредил там. Важното бе, че той беше нечувано способен психиатър, а освен това охотно споделяше знанията си.

— Имам няколко въпроса, които се нуждаят от отговор, но в момента не мога да ти кажа защо. Надявам се обаче, че все пак ще можеш да ми помогнеш.

— Естествено. Винаги съм на разположение.

Ерика го погледна с благодарност и се зачуди откъде да започне. Още не бе успяла да навърже всичко. Картината се променяше през цялото време, като цветовете и формите в калейдоскоп. Но все пак някъде имаше обща структура и може би Торвалд ще й помогне да я открие.

Прослуша съобщението на Патрик малко преди да пристигне в Гьотеборг. Всъщност чу телефона, докато звънеше, но реши да не вдига, за да избегне въпросите му. Информацията, която й остави Патрик, не я изненада, просто потвърди това, което Ерика вече подозираше.

След като събра мислите си, тя започна да разказва. Наведнъж, без да спира, предаде всичко, което знаеше. Торвалд слушаше съсредоточено, подпрял лакти на бюрото. Ръцете му бяха вдигнати нагоре и пръстите им се докосваха. От време на време стомахът й се свиваше, докато изговаряше думите и чуваше от собствената си уста колко ужасяваща е историята.

Торвалд остана смълчан, след като тя приключи. Ерика се чувстваше почти останала без дъх, като че бе тичала дълго време. Едно от бебетата я ритна здраво в диафрагмата, сякаш за да й напомни, че в живота има и хубави неща, изпълнени с любов.

— Ти самата какво мислиш? — каза Торвалд накрая.

След кратко колебание, тя изложи теорията си. Идеята започна да се развива в главата й през нощта, докато тя лежеше и гледаше тавана, а Патрик спеше дълбоко до нея. Мислите й се дооформиха, докато караше по магистралата към Гьотеборг. Много бързо осъзна, че трябва да обсъди въпроса с Торвалд. Той можеше да определи дали теорията е толкова абсурдна, колкото звучи. Очакваше да й каже, че фантазията й се е развихрила твърде много.

Но той не го направи. Вместо това я погледна и каза:

— Напълно е възможно. Това, което казваш, е напълно възможно.

Думите му я накараха да изпусне въздишка, изразяваща едновременно ужас и облекчение. Вече бе сигурна, че е права. Но беше почти невъзможно да проумее последствията.

Двамата говориха почти час. Ерика задаваше въпроси, събирайки колкото се може повече информация. Ако искаше да продължи напред, трябваше всички факти да са си на мястото. Иначе можеше да допусне голяма грешка. А някои парчета от пъзела още липсваха. Разполагаше с достатъчно, за да различи общия мотив, но на места зееха дупки. Длъжна бе да ги запълни, преди да изложи теорията си.

Щом си тръгна и влезе обратно в колата, тя облегна глава на волана. Усети хладната материя под челото си. Не очакваше с нетърпение предстоящото посещение, нито въпросите, които ще трябва да зададе, и отговорите, които ще получи. Не бе сигурна, че иска да постави на мястото му точно това парче от пъзела. Но нямаше избор.

Запали колата и подкара към Удевала. Погледна телефона си и откри, че има два пропуснати разговора от Патрик. Той можеше да почака.

* * *

Тя позвъни веднага щом банката отвори. Ерик винаги я подценяваше. Биваше я да подлъгва хората и да изкопчва информация. Освен това имаше всички необходими данни, за да зададе правилните въпроси — номерата на сметката и на фирмата. Разполагаше и с ефектен, настоятелен глас, благодарение на който служителят в банката изобщо не постави под съмнение правото й да поиска такава информация.

Щом Луис затвори, тя остана седнала до кухненската маса. Парите ги нямаше. Е, повечето. Ерик бе проявил щедростта да й остави малко, за да може да се оправя сама за известно време. Но с изключение на това, сметките бяха изпразнени, както личните, така и фирмените.

Връхлетя я първичната сила на гнева. Не възнамеряваше да остави да му се размине. Ерик беше глупак и смяташе и нея за също толкова тъпа. Беше запазил билет на собственото си име и на Луис не й трябваха много разговори по телефона, за да научи с кой полет ще лети и къде отива.

Тя се изправи и извади чаша вино от хладилника, постави я под канелката, завъртя и видя как чудната червена течност потича надолу. Днес имаше нужда от виното повече от всякога. Приближи чашата до устата си, но спря, щом мирисът достигна до ноздрите й. Моментът не беше подходящ. Изненада се, че изобщо й хрумва такава мисъл, защото през последните години моментът за чаша вино винаги бе подходящ. Но не и сега. Сега трябваше да бъде силна и с ясен разсъдък. Трябваше да действа решително.

Разполагаше с нужната информация, можеше да посочи с магическата си пръчица и да накара всичко да направи „пуф“, точно като Маджика де Спел^[2]. Луис първо само се позасмя, но реакцията й бързо прерасна в гръмогласен смях. Смееше се, докато оставяше чашата на мивката, и продължи да се смее, когато видя отражението си в лъскавата врата на хладилника. Отново бе поела контрол над живота си. И скоро всичко щеше да направи „пуф“.

* * *

Уредиха всичко. Пратката с материалите от разследването пътуваше от Гьотеборг. Би трябвало Патрик да ликува, но щастието все още не желаеше да го навести. Продължаваше да не може да се свърже с Ерика, а го притесняваше мисълта, че въпреки напредналата си бременност тя тича наляво-надясно и се занимава с бог знае какво. Знаеше, че Ерика може да се грижи за себе си, и то по-добре от повечето хора. Това бе една от многото причини да я обича. Но не можеше да не се притеснява.

— Ще пристигнат след половин час! — провикна се Аника, която поръча куриерската пратка.

— Екстра! — викна Патрик в отговор.

После се изправи, взе якето си и измърмори нещо неясно на Аника, докато минаваше покрай нея на излизане. Навън го посрещна режещ вятър и той притича до близкия супермаркет. Беше го яд на самия себе си. Трябваше да направи това по-рано, но то не се вписваше в праволинейния полицейски свят. Ако бъде напълно честен, мисълта дори не му бе хрумнала. Не и преди да разбере как Кристиан е наричал сестра си. Русалката.

Книгите се намираха на първия етаж на супермаркета. Патрик се огледа набързо. Заглавията от местни автори бяха изложени на видимо място и той се усмихна, когато видя голям стенд с книгите на Ерика, както и постер с неин портрет в цял ръст.

— Какъв ужас, да приключи по този начин — каза касиерката, докато Патрик плащаше за книгата.

Той само кимна, не беше в настроение за празни приказки.

Когато излезе навън, пъхна книгата в якето си и се затича обратно към управлението. Аника го изгледа, като влезе, но не каза нищо. Патрик затвори вратата на кабинета си, седна зад бюрото и опита да се настани удобно. След това разтвори книгата и зачете. В действителност имаше куп неща за вършене, както ежедневни задачи, така и полицейска работа. Но нещо му говореше, че това е важно. Така че за първи път през кариерата си Патрик Хедстрьом седна да чете книга в работно време.

* * *

Не знаеше точно кога ще го изпишат, но нямаше значение. Можеше да остане тук или да се прибере вкъщи. Тя ще го намери където и да отиде.

Може би все пак е по-добре да го завари вкъщи, където все още се усещаше присъствието на Лисбет. А и имаше няколко неща, които искаше да уреди. Погребението на жена си например. Церемонията ще бъде само за най-близките. Без тъмни дрехи и тъжна музика. А Лисбет ще носи жълтия си шал. Тя специално бе настояла за това приживе.

Предпазливо почукване на вратата наруши мислите му. Кенет завъртя глава. Ерика Фалк. Какво ли иска, зачуди се той без особен интерес.

— Може ли да вляза? — попита Ерика.

Погледът й, също като на всички останали посетители, се насочи към превръзките. Той направи жест, който можеше да се тълкува всякак. Влизай или върви си. Самият той не знаеше какво има предвид.

Но тя влезе в стаята, придърпа един стол и седна до леглото, близо до главата му. Погледна го приятелски.

— Знаеш кой е бил Кристиан, не е ли така? Не Кристиан Тюдел. Кристиан Лисандер.

Първо си помисли да я излъже, както беше излъгал и полицаите, които идваха по-рано. Но нейната интонация беше различна, както и изражението й. Тя знаеше, вече имаше отговорите, или поне част от тях.

— Да, знам — отговори Кенет. — Знам кой беше.

— Разкажи ми за него — каза тя.

Сякаш го заковаваше за леглото с въпросите си.

— Няма много за разказване. Всички в училище го тормозеха. А ние… ние бяхме най-лоши. Начело с Ерик.

— Биели сте го?

— Не бихме го нарекли така. Но му вгорчавахме живота всеки път, щом ни се удадеше шанс.

— Защо? — попита тя и думата увисна във въздуха.

— Защо? Ами кой знае? Той беше различен, идваше от друго място. Беше дебел. Хората винаги имат нужда от някого, когото да тъпчат, който да е по-долу от тях.

— Разбирам ролята на Ерик в цялата работа. Но ти? И Магнус?

Тя не звучеше укорително, но все пак го заболя. Толкова пъти се бе питал същото. На Ерик му липсваше нещо. Трудно беше да се каже какво, може би съчувствие. Това не го извинява, но за него поне имаше обяснение. Кенет и Магнус обаче бяха по-разумни. Това правеше ли прегрешенията им по-големи или по-малки? Кенет не можеше да отговори на този въпрос.

— Бяхме млади и глупави — каза той, но сам усети, че не звучи убедително.

Кенет бе продължил да върви след Ерик, оставил се бе да бъде ръководен от него и да, дори му се възхищаваше. Ставаше дума за обикновена човешка глупост. За страх и малодушие.

— И така и не разпознахте Кристиан като възрастен? — попита Ерика.

— Не, изобщо. Ако искаш вярвай, но не направих връзката. Нито пък някой от останалите. Кристиан беше друг човек. Не говоря само за външния вид, той… не беше същият. Дори сега, когато знам… — Кенет поклати глава.

— Ами Алис? Разкажи ми за Алис.

Кенет направи гримаса. Не искаше. Да говори за Алис беше като съзнателно да пъхне ръката си в огъня. С годините я бе избутал толкова назад в съзнанието си, че тя сякаш не съществуваше. Но това време отмина. Трябваше да разкаже за нея, пък ако ще да изгори ръката си.

— Алис беше толкова красива, че човек оставаше без дъх, като я види. Но веднага щом се размърдаше или започнеше да говори, ставаше ясно, че нещо не е наред. Тя постоянно вървеше след Кристиан. Така и не можехме да преценим дали това му харесва, или не. Понякога изглеждаше раздразнен, но друг път като че се радваше да я види.

— Говорехте ли с Алис?

— Не, като изключим подигравките, които й подвиквахме.

Кенет се срамуваше. Спомни си всичко толкова ясно, всичко, което бяха говорили и правили. Като че беше вчера. То беше вчера. Не, случи се отдавна. Кенет усети, че започва да се обърква. Сякаш спомените, които бе потискал, сега изригваха навън с такава сила, че помитаха всичко по пътя си.

— Когато Алис е била на тринайсет, семейство Лисандер са се изнесли от Фелбака, а Кристиан ги е напуснал. Нещо се е случило, и мисля, че знаеш какво.

Гласът на Ерика беше спокоен, не го съдеше и на Кенет му се прииска да разкаже. Така или иначе, тя скоро ще дойде за него. И той отново ще бъде при Лисбет.

— Случи се през юли — каза той и затвори очи.

 

 

Кристиан усещаше тревогата в тялото си. Тревога, която растеше все повече и не го оставяше да спи нощем. Трябваше да се махне, знаеше го. Ако иска да си намери място, трябва да отиде някъде далеч. Далеч от татко и мама, от Алис. Странно, но от това го болеше най-много. Раздялата с Алис.

— Ехо! Ей ти!

Обърна се изненадан. Както обикновено, разходката му го бе отвела до Бадхолмен. Обичаше да седи там и да гледа морето и Фелбака.

— Ела тук!

Кристиан не знаеше какво да очаква. До мъжката съблекалня бяха насядали Ерик, Магнус и Кенет. И Ерик го викаше.

Кристиан ги погледна подозрително. Каквото и да искаха, едва ли беше нещо хубаво. Но изкушението беше твърде силно и той пъхна ръце в джобовете си и се запъти към тях с престорена безгрижност.

— Искаш ли? — каза Ерик и му подаде цигара.

Кристиан поклати глава. Продължаваше да очаква катастрофата. Очакваше и тримата да му се нахвърлят или каквото и да е, но не и тази… благосклонност.

— Сядай — каза Ерик и потупа дървения под с ръка.

Той седна като на сън. Всичко му се струваше нереално. Беше си го мислил толкова много пъти, представяше си същата ситуация. А сега тя наистина се случваше. Седеше заедно с тях.

— Какво ще правиш довечера? — попита Ерик и размени погледи с Кенет и Магнус.

— Нищо особено. Защо?

— Мислим да си устроим парти тук. Частно събиране, така да се каже. — Ерик се засмя.

— Аха — каза Кристиан и се размърда леко, за да седне по-удобно.

— Искаш ли да дойдеш?

— Аз? — попита Кристиан. Не беше сигурен дали е чул правилно.

— Да, ти. Но ти трябва пропуск — каза Ерик и отново се спогледа с Магнус и Кенет.

Значи, имаше уловка. Какво унижение му бяха замислили този път?

— Какъв пропуск? — каза той, макар да знаеше, че не бива да пита.

Другите зашепнаха помежду си. Накрая Ерик се обърна към Кристиан и каза предизвикателно:

— Бутилка уиски.

Ха, само това. Обля го вълна на облекчение. Като нищо можеше да свие някоя бутилка от къщи.

— Добре, няма проблеми. Кога да дойда?

Ерик направи две дръпки, преди да отговори. Изглеждаше изтънчен с цигарата в ръка. Възрастен.

— Трябва да сме сигурни, че никой няма да ни досажда. Така че след полунощ. Да кажем дванайсет и половина?

Кристиан усети как кима прекалено ентусиазирано.

— Окей, дванайсет и половина. Ще дойда.

— Хубаво — каза Ерик сдържано.

Кристиан си тръгна с бърза крачка. Отдавна не бе чувствал краката си толкова леки. Може би късметът му ще се обърне и най-накрая ще го приемат като един от тях.

Остатъкът от деня вървеше бавно. Накрая стана време за лягане, но той не смееше да мигне от страх да не се успи. Лежеше буден и гледаше стрелките на часовника, които бавно се придвижваха към полунощ. В дванайсет и петнайсет стана и се облече, внимавайки да не вдигне шум. Промъкна се до долния етаж и отиде до шкафа с минибара. Там имаше няколко бутилки уиски и той хвана най-пълната. Тя издрънча, докато я вадеше, и за миг Кристиан застина. Но, изглежда, звукът не бе събудил никого.

Когато наближи Бадхолмен, чу момчетата от разстояние. Звучаха така, сякаш вече са прекарали известно време там, сякаш партито бе започнало без него. За секунда обмисли дали да не се върне обратно. Да извърви краткото разстояние до къщи, да се шмугне вътре, да остави бутилката на място и да си легне. Но после чу смеха на Ерик и му се прииска да се смее заедно с него, да бъде един от тези, с които Ерик си разменя погледи. Затова продължи да върви, стиснал здраво бутилката уиски под мишница.

— Я вижте — каза Ерик завалено и посочи към Кристиан. — Ето го краля на празненството.

Той се захили и Кенет и Магнус се присъединиха към него. Магнус, изглежда, беше пийнал най-много, клатеше се наляво-надясно и му беше трудно да фокусира.

— Носиш ли пропуска? — Ерик му махна да се приближи.

Кристиан, застанал нащрек, му подаде бутилката. Сега ли ще го унижат? Ще го прогонят ли, след като получиха каквото искат?

Но нищо не се случи. Ерик просто отвинти капачката, отпи стабилна глътка и даде бутилката на Кристиан. Той зяпна. Искаше му се, но не знаеше смее ли. Ерик го подкани и Кристиан разбра, че ако иска да бъде един от тях, трябва да направи каквото му казват. Седна на пода с бутилката в ръка и я допря до устата си. И за малко да се задави, когато в гърлото му се стече твърде голяма глътка уиски.

— Как е, пич? — Ерик го потупа по гърба, смеейки се.

— Добре — каза той и отпи още една глътка, за да го докаже.

Завъртяха бутилката няколко пъти помежду си и Кристиан започна да усеща как в тялото му се разлива приятна топлина. Притеснението му утихна. Уискито прогони всичко, което го държеше буден нощем през последните месеци. Очите. Миризмата на разлагаща се плът. Отпи още веднъж.

Магнус лежеше по гръб и гледаше към звездното небе. Кенет не говореше много. Просто се съгласяваше възхитено с всичко, което казваше Ерик. Но на Кристиан му харесваше да седи с тях. Беше някой, беше част от компанията.

— Кристиан? — чу се глас откъм входа.

Той се обърна. Какво правеше тя тук? Защо трябваше да се появи и да развали всичко? Старият гняв се пробуди в него.

— Махай се — изръмжа той и видя как лицето й се сви.

— Кристиан? — повтори тя, а в гласа й напираше плач.

Той се изправи, за да отиде и да я изгони, но Ерик го хвана за ръката.

— Остави я — каза той и Кристиан го погледна учудено.

Но седна. Подчини се.

— Ела!

Ерик направи знак на Алис да се приближи. Тя погледна Кристиан въпросително, но той само сви рамене.

— Седни — каза Ерик. — Правим си парти.

— Парти! — повтори Алис и грейна.

— Какъв късмет, че дойде, хубаво е наоколо да има и някое сладко момиче.

Ерик я прегърна и погали кичур от тъмната й коса. Алис се засмя. Харесваше й да й казват, че е сладка.

— Ето. Ако искаш да участваш в партито, трябва да пиеш.

Той взе бутилката от Кенет, който тъкмо се канеше да отпие, и я даде на Алис. Тя отново потърси с поглед одобрението на Кристиан, но него не го интересуваше какво прави тя. Щом иска да върви след него, трябва да играе играта.

Алис се закашля и Ерик я погали по гърба.

— Така, така, добро момиче. Няма страшно, свиква се. Просто трябва да опиташ пак.

Тя надигна колебливо бутилката и отпи още веднъж. Този път мина по-добре.

— Браво. Такива момичета харесвам. Които са сладки и могат да пият уиски — каза Ерик с усмивка, от която стомахът на Кристиан се сви.

Усети, че иска да хване Алис за ръката и да я отведе вкъщи. Но Кенет седна до него, прегърна го през раменете и зафъфли:

— Мамка му, Кристиан, виж ни само, седнали сме да пием заедно с теб и сестра ти. Не си си представял такова нещо, а? Но си знаехме, че под сланината се крие адски готин пич.

Кенет го сръчка с пръст в корема и Кристиан не беше сигурен дали да приеме думите му като комплимент, или не.

— Голяма е сладурана сестра ти — каза Ерик и се намести още по-близо до Алис.

Помогна й пак да вдигне бутилката и изля още няколко глътки в гърлото й. Очите й блестяха и тя се усмихна широко.

Изведнъж Кристиан почувства как всичко пред очите му започва да се върти. Целият Бадхолмен се люлееше, въртеше се в кръг като земното кълбо. Кристиан се засмя, легна по гръб до Магнус и се загледа в звездите, които се носеха по небето.

Алис издаде звук, който го накара да се изправи. Беше му малко трудно да задържи погледа си в една точка, но все пак видя Ерик и Алис. И му се стори, че Ерик е пъхнал ръка под пуловера й. Но не беше сигурен, всичко се въртеше толкова силно. Легна обратно на земята.

— Шт… — чу се гласът на Ерик, последван от същото изскимтяване от Алис.

Кристиан се завъртя настрана и облегна глава на протегната си ръка. Загледа се в Ерик и сестра си. Пуловерът й го нямаше. Гърдите й бяха малки и перфектни. Това беше първата му мисъл. Че гърдите й са перфектни. Никога преди не ги беше виждал.

— Няма страшно. Само ще те докосна леко…

Ерик започна да мачка гърдите й с ръка, дишайки тежко. Кенет зяпаше голото тяло на Алис.

— Ела да пипнеш — кимна му Ерик.

Кристиан видя, че Алис е изплашена и се опитва да предпази гърдите си с ръце. Но главата му тежеше, не можеше да я вдигне.

Кенет седна до Алис. Ерик му даде знак, той вдигна ръка и заопипва лявата й гърда. Първоначално я стискаше предпазливо, после все по-силно и Кристиан видя как шортите му се издуват.

— Чудя се дали и останалото е толкова хубаво — измърмори Ерик. — Какво ще кажеш, Алис? И путката ти ли е хубава колкото циците?

Очите й бяха големи и изплашени. Но сякаш не знаеше как да се съпротивлява. Безсилна, тя остави Ерик да смъкне гащите й. Той не свали полата й, само я вдигна, за да покаже на Кенет.

— Как мислиш? Едва ли някой е бил тук преди.

Разтвори коленете й и Алис се подчини вдървено, неспособна да възрази.

— Мамка му, скивай каква красота. Магнус, събуди се! Изпускаш.

Магнус само изстена нещо нечленоразделно.

Кристиан усети как стомахът му се свива още повече. Това беше нередно. Видя, че Алис е вперила поглед в него, молейки мълчаливо за помощ. Но очите й бяха същите, както когато го гледаше изпод водата, и той не можеше да помръдне, за да й помогне. Можеше единствено да лежи и да остави света да се върти.

— Аз съм първи — каза Ерик и разкопча шортите си. — Дръж я, ако почне да се дърпа.

Кенет кимна. Беше пребледнял, но не можеше да откъсне очи от гърдите на Алис, които блестяха бели на лунната светлина. Ерик я принуди да легне по гръб и тя застана неподвижно, загледана в небето. Кристиан се почувства облекчен от това, че вече не вижда очите й, че те гледат към звездите, а не към него. Но после отново усети буцата в стомаха си и с усилие успя да се надигне до седнало положение. Гласовете в главата му крещяха и той знаеше, че трябва да направи нещо, но не знаеше какво. Алис не протестираше. Просто лежеше, оставяйки Ерик да разтвори краката й, да легне върху нея, да проникне вътре.

Кристиан изхлипа. Защо тя трябваше да разваля всичко? Да му отнема всичко, да върви след него, да го обича. Не я беше молил да го обича. Мразеше я. А и тя просто лежеше.

Ерик се скова и изпъшка. После се отдръпна и закопча ципа си. Запали цигара, закривайки огънчето с ръка, и погледна към Кенет.

— Твой ред е.

— А-аз? — заекна Кенет.

— Да, сега е твой ред — каза Ерик с глас, който не търпеше възражения.

Кенет се поколеба. Но отново погледна гърдите, стегнатите гърди с кафеникаворозови зърна, втвърдили се от летния вятър. Започна бавно да разкопчава шортите си, но движенията му все повече се забързваха и накрая направо се хвърли върху Алис. Бесните му тласъци не продължиха дълго и той също изстена, а тялото му се разтресе.

— Впечатляващо — отбеляза Ерик и дръпна от цигарата си. — Сега е негов ред. — Той посочи с цигарата към Магнус, който кротко спеше. От крайчеца на устата му се точеше лига.

— Магнус? Той няма да може. Твърде е фиркан — засмя се Кенет. Вече не гледаше към Алис.

— Ще му помогнем малко — каза Ерик и тръгна да вдига Магнус за ръцете. — Хайде де — каза на Кенет, който веднага се отзова.

Заедно довлачиха Магнус до Алис и Ерик започна да разкопчава панталоните му.

— Свали му гащите — заповяда на Кенет, който с леко отвращение направи каквото му казват.

Магнус не беше в готовност за такова нещо и за момент Ерик придоби раздразнен вид. Изрита няколко пъти Магнус, който се поразбуди.

— Трябва да го качим отгоре й. Той също ще я изчука, по дяволите.

Гласовете бяха замлъкнали и главата му кънтеше. Кристиан имаше чувството, че гледа филм, че случващото се не е реално и той не участва. Видя как избутаха Магнус върху Алис и как той се събуди дотолкова, че да почне да издава ужасни, животински звуци. Магнус така и не стигна толкова далеч, колкото другите, ами заспа по средата, а тялото му се отпусна тежко върху Алис.

Но Ерик беше доволен. Той отмести Магнус, тъй като беше готов за още. Видът на Алис, която лежеше под него, красива и апатична, изглежда го възбуди. Проникваше в нея все по-грубо. Нави дългата й коса около ръката си и я дръпна толкова силно, че изтръгна цели кичури.

И тогава тя започна да крещи. Звукът се появи внезапно и неочаквано. Проряза нощта и Ерик спря рязко и погледна Алис. Усети паника. Трябваше да й затвори устата, да я накара да млъкне.

Кристиан усети как виковете й проникват в тишината вътре в главата му. Запуши уши с ръце, но това не помогна. Алис пищеше по същия начин, както когато беше малка. Тогава, когато му отне всичко. Видя как Ерик я възсяда, как вдига ръка и я удря. Той също опитваше да заглуши виковете й. При всеки удар главата на Алис се удряше в дървения под и отскачаше леко. Чу се изхрущяване, когато юмрукът на Ерик уцели някоя от костите на лицето й. Кристиан видя как пребледнелият Кенет се взира в Ерик. Магнус също се събуди от писъците. Изправи се сънено и погледна към Ерик и Алис, към разкопчаните си панталони.

Тогава викът спря. Настана абсолютна тишина. И Кристиан избяга. Изправи се и побягна, далеч от Алис, далеч от Бадхолмен. Дотича до къщи, втурна се през входната врата и нагоре по стълбите, чак до стаята си, където легна в леглото и дръпна завивката, покривайки главата си, покривайки гласовете.

Светът бавно спря да се върти.